Джеймс Ролинс
Короната на демона (9)

3.

6 май, 17:08

Хана, о-в Мауи

„Това е живот…“

Командир Грейсън Пиърс се изтягаше на горещия червен пясък на Кайхалулу. В момента не беше туристически сезон, часът бе късен и малкото заливче с червено-черен плаж беше изцяло негово. А и точно това място беше известно предимно на местните и до него се стигаше след изтощителен преход по една доста коварна пътека.

Усилията обаче си заслужаваха както заради уединението, така и заради девствената прелест на мястото.

Заливчето беше обгърнато от стръмен склон, покрит с гъста гора от желязно дърво. През хилядолетията богатите на желязо скали се бяха превърнали в червен пясък, образувайки уникалния плаж, преди да изчезнат в наситено сините води на океана. Недалеч от брега високи вълни се разбиваха в неравния черен риф и хвърляха високо във въздуха пръски, които пречупваха ярките лъчи на залязващото слънце. По-наблизо, под защитата на рифа, водата се плискаше лениво в пясъка.

От вълните се надигна гола фигура, окъпана в слънчева светлина, с вдигнато към небето лице. Черната й коса се спускаше като наметало до кръста й. Докато жената вървеше към брега, разкривайки все повече от тялото си, морската вода се стичаше на ручейчета по кожата с цвят на блед бадем между голите гърди и плоския корем. Изумрудено копче красеше пъпа й и проблясваше ярко като очите й, когато погледът й се спря върху него.

Не го посрещна палава усмивка. Чертите й си оставаха стоически за неопитното око, но Грей забеляза лекия наклон на главата й, едва доловимото повдигане на дясната вежда. Тя вървеше към него със знойната грация на лъвица, дебнеща жертвата си.

Той се надигна на лакът, за да се наслади по-добре на гледката. Краката му още бяха изложени на слънце, но сенките вече покриваха голото му тяло — слънцето потъваше зад скалите зад него.

Сейчан излезе на нагорещения пясък и продължи напред. Стигна до Грей, застана разкрачена между краката му и се надвеси над него. Спря на самия ръб на сянката, все така окъпана в слънчева светлина, сякаш се опитваше да продължи деня поне още мъничко.

— Недей — предупреди я той.

Тя не му обърна внимание: тръсна мократа си коса и пръсна безброй капки върху него. Загорялата му кожа моментално настръхна от студената вода. Погледът й нито за миг не се откъсна от неговия, а веждата й се повдигна още повече.

— Какво? — попита тя. — Да не би да ти е студено?

Клекна и го възседна. Наведе се напред и обхвана главата му с длани. Погледна го право в очите — гърдите й докоснаха неговите — и измърка:

— Да опитаме да те сгреем.

Той се ухили и протегна ръце към нея. Тя насочи дланите му надолу към кръста си, после стисна ръцете му в желязна хватка. Той повдигна коляно и я претърколи под себе си.

— Спокойно, достатъчно съм загрял.

След час сенките ги бяха погълнали напълно заедно с целия плаж. Въпреки това ярката дневна светлина образуваше дъги в мъглата, издигаща се от рифа в устието на залива.

Грей и Сейчан се бяха сгушили един в друг под одеялото, напълно изтощени. Отшумяващата страст ги стопляше, правеше трудно да се определи къде свършва единият и къде започва другият. Грей си помисли, че може да остане така цяла вечност, но скоро щеше да се стъмни.

Той обърна глава към скалите над заливчето.

— По-добре да тръгваме, докато можем да виждаме пътеката. — Погледна неопреновите костюми, които съхнеха на пясъка до тях, и водолазната екипировка, с която изследваха рифовете около Кауики Хед. — Особено ако искаме да замъкнем всичко това горе.

Сейчан изсумтя неопределено. Определено не й се искаше да тръгват.

Бяха наели малка къщичка южно от градчето Хана на живописния източен бряг на Мауи, място с гъсти джунгли, водопади и уединени плажове. Първоначалният им план беше да останат само две седмици, но бяха минали три месеца, а още бяха тук.

Преди това бяха пътували половин година от място на място без определен маршрут — просто обикаляха света. След като заминаха от Вашингтон, прекараха известно време в оградено средновековно село във Франция, като се настаниха на тавана на бивш манастир. После отлетяха до саваните на Кения, където две седмици сменяха един палатков лагер с друг, следвайки неподвластния на времето път на животните. В един момент се озоваха сред многолюдните лабиринти на Мумбай в Индия, където се наслаждаваха на човечеството в най-пищните му форми. След това в търсене на ново уединение заминаха за Пърт, Австралия, където наеха пикап и отпътуваха дълбоко в пущинаците на вътрешността. След дългия пустинен преход, за да махнат прахта от телата си, продължиха до един курорт с горещи извори в планините на Нова Зеландия. Щом презаредиха, продължиха бавно през Тихия океан от остров на остров, от Микронезия до Полинезия, докато не се озоваха тук, на мястото, което беше истински земен рай.

От време на време Грей пращаше по някоя картичка на най-добрия си приятел Монк Кокалис, най-вече за да съобщи на останалите във Вашингтон, че е все още жив и не е отвлечен от враждебни сили. Особено след като беше заминал така внезапно, без предупреждение и без разрешение от началниците си. Беше работил повече от десет години за „Сигма“, секретна организация, свързана с АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Също като Грей, всичките му колеги бяха бивши войници от Специалните части, напуснали служба по една или друга причина, но привлечени тайно от „Сигма“ заради талантите си и обучени допълнително в различни научни дисциплини, за да служат като полеви агенти на АИОП и да защитават Съединените щати и целия свят от всевъзможни заплахи.

Според собственото му досие специалността на Грей беше амалгама от биология и физика, но всъщност обучението му беше доста по-обширно благодарение на времето, прекарано с един непалски монах, който го беше учил да търси равновесие между всички неща според даоистката философия на ин и ян.

По онова време този подход помогна на Грей да се помири с трудното си детство. Докато растеше, винаги беше разкъсван от противоположности. Майка му беше завършила католическа гимназия и бе внушила дълбока духовност в живота на Грей, но в същото време беше и способен биолог и всеотдаен поддръжник на еволюцията и разума.

От другата страна беше баща му — уелсец, живеещ в Тексас, работник в петролна компания, останал инвалид в разцвета на силите си и принуден да поеме ролята на домакиня. В резултат животът му беше управляван от свръхкомпенсация и гняв.

Печална черта, предадена на непокорния му син.

С времето и с помощта на директора на „Сигма“ Пейнтър Кроу Грей постепенно откри път между тези противоположности. Той не беше нито лек, нито къс. И продължаваше колкото в миналото, толкова и в бъдещето. Грей все още изпитваше трудности да го следва.

Преди няколко години майка му бе загинала при експлозия като косвена жертва в битката на „Сигма“ с терористичната организация, известна като Гилдията. Макар да нямаше вина за смъртта й, Грей все пак се чувстваше виновен.

Същото не можеше да се каже за края на баща му. Грей имаше пряка роля в смъртта му. Прикован към леглото, баща му гаснеше в мъглата на алцхаймер и бавно губеше все повече и повече от себе си. Накрая, подчинявайки се на молбата на татко си за освобождение („Обещай ми…“), Грей му беше влял свръхдоза морфин.

Не изпитваше вина за тази смърт, но не можеше да каже и че се е примирил с нея.

После Сейчан му беше хвърлила спасително въже, когато го призова да загърби за известно време отговорностите си, да избяга от всичко и всички.

И той хвана ръката й и направи точно това.

Сейчан също имаше свои причини да изчезне. Тя бе бивша убийца на Гилдията, обучена от съвсем млада да им служи. След няколко сблъсъка със „Сигма“ беше сменила страната и бе привлечена от Пейнтър Кроу. Сейчан бе изиграла основна роля в разбиването на Гилдията, но престъпленията й от миналото я бяха принудили да остане завинаги в сянка. Все още фигурираше в списъците на най-търсените лица на много страни; Мосад дори бяха издали заповед да бъде убита на място, ако техен агент я засече.

Макар че „Сигма“ осигуряваше известно прикритие на бившата убийца, тя така и не се беше освободила напълно от миналото си.

Затова двамата бяха избягали заедно — за да се излекуват, да се открият един друг и да открият самите себе си. Никой не се опита да се свърже с тях, дори след като Грей не се появи на погребението на баща си. Просто уважиха нуждата му да изчезне.

През последните девет месеца двамата пътуваха с фалшиви документи, но Грей изобщо не се залъгваше. Знаеше, че „Сигма“ следи постоянно местоположението им както поради професионални, така и поради лични причини. Екипът в много отношения беше семейство.

Грей им беше благодарен, че са му отпуснали тази свобода.

„Определено съм си я заслужил“.

Въпреки това част от него знаеше, че цялото пътешествие е илюзия, кратък отдих преди реалният свят отново да се стовари върху тях. Напоследък беше започнал да изпитва някакво смътно напрежение, чийто източник не можеше да посочи. Беше не толкова предчувствие за надвиснала опасност, колкото усещане, че наближават края на това пътуване.

Знаеше, че Сейчан също го чувства.

Напоследък беше станала по-мрачна, раздразнителна и недоволна. Ако беше лъвица в клетка, със сигурност щеше да крачи напред-назад пред решетката. Грей знаеше със сигурност и още нещо. Тя не изпитваше ужас, че пътуването ще приключи — а очакваше с нетърпение края му.

„Също като мен“.

Светът ги зовеше.

За съжаление не чакаше отговора им.

Ниско бучене наруши спокойната тишина на плажа.

Грей се надигна, дишането му моментално се ускори, както ставаше от годините му в армейските рейнджъри. Нямаше непосредствена заплаха, но тялото му беше настроено от безбройните мисии да не пропуска нищо около себе си. Това беше инстинкт, проникнал до мозъка на костите му. Мускулите му се напрегнаха, зрението му се изостри, докато се готвеше на мига да скочи на крака.

Три моторни самолета — „Чесна Караван“, доколкото можеше да прецени — приближаваха брега откъм Кайхалулу. Не беше необичайно подобни малки самолети да прелитат между островите, но на Грей му се стори странно, че тези летят във формация, сякаш пилотите са минали военно обучение.

— Не са тръгнали да разглеждат забележителности — отбеляза Сейчан, която явно беше доловила напрежението на Грей и какво беше привлякло вниманието му. — Какво мислиш?

Двата самолета отзад се отделиха наляво и надясно, а предният продължи право към заливчето.

Грей забеляза няколко подробности едновременно. Машините не бяха „Чесна Караван“, а техните по-издължени и бързи едномоторни събратя на същата фирма — модел ТТх. И под фюзелажите им бяха закрепени големи варели.

Преди Грей да проумее какво става, резервоарите избълваха под налягане сиво-черна мъгла, която остави след самолетите гъста черна диря. Дирята се събра на голям тъмен облак и вятърът го понесе към брега — и към малкото им заливче.

Първият самолет продължаваше право към тях. Когато прелетя над рифа, вече беше изхвърлил товара си. Продължи към брега и профуча ниско над главите им, без да намалява скорост. Грей предположи, че ще се издигне, за да прелети над височините на Кауики Хед зад тях.

Вместо това самолетът се блъсна в покритите с гори червени склонове.

Експлозията разцепи дървета, във въздуха полетяха скали. В небето се издигна огнено кълбо, следвано от стълб черен пушек. Грей и Сейчан се скриха под одеялото, за да избегнат дъжда горящи отломки, камъчета и пясък.

До ушите им достигна трясъкът на още две експлозии, бележещи гибелта на другите два самолета. Огромен камък падна във водата до брега и вдигна висок фонтан от пръски.

Грей се взираше в черния облак, който се приближаваше към тях.

Бяла чапла, подплашена от взривовете, излетя от гората от дясната им страна, за да избяга от пушека и огъня, и се насочи към залива. Явно бе усетила заплахата от зловещия облак. Крилете й запляскаха по-бързо, докато се мъчеше да се издигне над него.

„Умно пиле“.

Чаплата се издигна над облака — но недостатъчно високо. Тъмносиво пипало се проточи нагоре, сякаш доловило близката жертва. Чаплата рязко смени посоката в опит да избегне заплахата. Крилете й запляскаха панически. Тялото й се сви, от гърлото й се изтръгна крясък. След миг птицата се завъртя в тясна спирала надолу и изчезна в гъстия облак.

— Отрова — прозаично каза Сейчан: просто оценка на ситуацията.

Грей не беше сигурен в преценката й. Представи си пипалото, протегнало се към птицата.

Но независимо каква беше природата на заплахата, двамата бяха в опасност.

Трите самолета бяха хвърлили товара си над източния бряг и облакът беше широк поне километър и половина, ако не и повече.

„А ние сме в центъра му“.

Докато тъмната мъгла приближаваше, към фона на прибоя се прибави тихо бръмчене. Сейчан наклони глава настрани — очевидно и тя го беше чула.

Грей се намръщи.

„Какво е това, по дяволите?“

Присви очи към заплахата. Бръмчащият облак като че ли се движеше въпреки посоката на вятъра… и очевидно беше нещо живо.

Рояк, осъзна той.

Взе предвид това и прецени възможностите им.

Дори да успееха да минат по коварната пътека между скалите, нямаше да намерят убежище, преди роякът да ги е настигнал. Щеше да ги погълне също като злощастната чапла.

Трябваше да приеме неизбежното.

Бяха в капан.

Разузнавач

С издължено тяло, създадено за скорост, то водеше останалите към брега. Малките криле биеха френетично въздуха, но всъщност инстинктът беше онова, което го водеше напред. Сляпо за всичко останало освен за записаното в гените му преди хилядолетия, то се носеше към аромата на зелени листа и прясна вода.

Предназначението определяше формата му. Имаше най-дългите антени от събратята си, покрити в краищата с чувствителни власинки, които улавяха и най-малките трептения. Фасетните му очи заемаха почти цялата му глава и се взираха немигащо към целта. Макар че крилете на разузнавача бяха по-къси, телцето му беше по-едро и му осигуряваше по-голяма маневреност и пъргавина. Зад телцето беше по-малкото от нормалното коремче, пълно с феромонни жлези, но без жило — разузнавачът не беше боец.

Краткото му съществуване имаше една-единствена цел — да приема сигнали. Фини, подобни на косъмчета сензори покриваха цялото му тяло и го правеха чувствително към химичните промени и температурните колебания. Помагаха му дори да чува, макар че големите мембрани над кухините от двете страни на главата му вършеха по-добра работа. Други сензори в устата поемаха миризмите във въздуха, надушваха храна и вода и следяха потока феромони от онези около него.

Докато летеше, то усещаше онези най-близко до себе си и фиксираше положението им в мозъка си.

Поемаше все повече и повече информация, докато не достигна определен праг. Неспособна да остане на място, информацията изригна от тялото му и стигна до съседите му, предавана с изхвърлени феромони, след което се доуточняваше допълнително чрез промени в размахването на крилете и шумното търкане на задните крачета.

Информацията бързо потече към останалите, където беше погълната, споделена и разпространена все по-надалече.

След малко всички знаеха онова, което знаеше и то. Но усилията му бяха възнаградени, когато информацията потече обратно към тялото му, този път още по-точна. След известно време тялото на разузнавача приемаше толкова, колкото и предаваше.

То започна да губи всякакво чувство за индивидуалност.

Потокът информация се засили, превърна се в порой, който заля рояка, свърза го в едно цяло, изпълни го със съвършена хармония на намерението.

Целта постепенно се фокусираше, докато се носеше над развълнуваното море. Подробностите се появяваха една след друга, точка по точка, идващи както от неговите сетива, така и от сетивата на онези около него. Гледана през хиляди очи, бреговата линия се очерта още по-ясно. От вълните се издигна скална стена.

Докато роякът се спускаше към новото си място за гнездене, ароматът на листа и гнило се засили. Там вече имаше друг живот, както личеше от движенията, крясъците, дори от дъха му. Но той не беше заплаха.

Тази увереност беше също толкова част от генетичния код на разузнавача, колкото крилете и антените.

Изпълнил ролята си, разузнавачът намали скорост и започна да губи сили. Изостана навътре в рояка. Някои от по-малките му събратя, изтощени от дълга си, паднаха в солената вода.

Вече нямаше нужда от тях.

С приближаването на сушата напред излязоха работниците и поведоха рояка. Тази каста имаше свое генетично заложено предназначение — да оцени заплахите и да разчисти пътя.

Един от новите работници избръмча над главите им. Беше много по-едър, със заплашително извито коремче, от което стърчеше назъбено жило с пълна отровна жлеза.

Оттук нататък дългът се поемаше от този нов клас ловци и убийци.

От войниците.