Джеймс Ролинс
Короната на демона (14)

8.

6 май, 21:33

Хана, о-в Мауи

От верандата на старата къщичка Сейчан гледаше как натрапничката се промъква през оградата и по алеята в градината. Движенията й бяха предпазливи, придържаше се към най-тъмните сенки и приближаваше на къси, мълниеносни прибежки. Истински хищник, който знае как да издебва жертвата си.

Тя чакаше при вратата.

Цяла вечер беше очаквала това посещение.

Отпусна се на коляно. Не искаше да кара натрапничката да застава нащрек.

Натрапничката се промъкна до стъпалата на портата и за момент изчезна от погледа й.

„Хайде де…“

Сякаш чула подканата й, натрапничката изскочи от скривалището си и леко се приземи на дъските. Стъклените й очи отразяваха слабата светлина, процеждаща се през спуснатата завеса на прозореца на кухнята. Фиксираха се върху Сейчан.

— Крайно време беше — прошепна тя.

Отговори й жално мяукане.

Сейчан свали чинията кълцана риба тон.

Черната котка погледна дара, после се извърна. Протегна дългите си крака и показа нокти, демонстрирайки липса на интерес.

— Повече няма да получиш.

След още един момент на колебание котката помръдна опашка и предпазливо тръгна напред. Подуши чинията, побутна храната с нос и започна да яде, отначало предпазливо, после все по-лакомо.

Сейчан рискува да протегне ръка и я почеса по главата с пръст. Разнесе се тихо съскане, макар че котката не престана да яде. Беше очевидно дива, но през последните три месеца Сейчан я беше примамвала да се приближава все по-близо и по-близо. Беше забелязала подутите й млечни жлези, които показваха, че има малки, скрити някъде.

Грей се мръщеше, че храни бездомното животно, и говореше за пораженията, нанесени от популацията подивели котки на острова, как застрашавали много видове местни птици.

Тя не му обръщаше внимание. Много добре си спомняше какво е да живееш по улиците: след като беше избягала от сиропиталището в Лаос, беше дива като тази котка и правеше всичко по силите си, за да оцелее. Накрая Гилдията я беше открила и тренирала да усъвършенства същите улични умения за по-смъртоносни цели.

Загледа се в гладната котка. Макар че сега беше свободна от Гилдията, част от нея никога нямаше наистина да избяга от миналото. Затова хранеше бездомната котка, като в същото време се опитваше да игнорира по-дълбоките мотиви зад действията си.

„Грей има достатъчно проблеми на главата“.

След смъртта на баща му той беше имал нужда от това бягство от реалния свят. Сейчан знаеше, че макар да беше приел ролята в слагането на края на живота му, спестявайки по този начин на гордия мъж ненужното страдание и унижение, Грей се измъчва. Често го хващаше да се взира невиждащо някъде в далечината. Никога не говореше за баща си, но призракът му непрекъснато се рееше зад рамото му. Много нощи се мяташе в леглото или просто се измъкваше тихо на верандата.

Тя го оставяше в тези моменти на търсена самота.

Изправи се с въздишка и остави котката да се нахрани. Потърка ръката си в опит да разсее остатъчното изтръпване от ужилването. Огънят в ръката бе отслабнал, за да се смени от тъпа болка между очите. Тя обаче беше от напрежение, а не последица от отровата.

Загледа се на север, към източника на безпокойството й.

„Защо се бавиш толкова?“

Грей се беше обадил, след като бе стигнал в здравния център в Хана, за да й каже, че е добре. Но оттогава нямаше никакви вести. Беше я предупредил да остане в къщичката, тъй като положението в малкия град е все още хаотично. Сейчан предположи, че сега Грей координира нещата със „Сигма“ в Щатите, особено предвид неочакваната поява на Джо Ковалски.

Въпреки това оставаше нащрек, в напрегнато очакване на новини.

Преди известно време далечното ехо на сирените от Хана беше замлъкнало, но последвалата тишина само засили лошите й предчувствия.

Тя отиде боса до парапета на верандата. Той изскърца, когато се облегна на него. Според човека, който се грижеше за това място, къщичката била построена в средата на четирийсетте, горе-долу по времето, когато затворили последната захарна плантация на острова. Дървената къщичка със сламен покрив се намираше на стотина метра от пътя, кацнала на върха на вулканични скали. Беше повдигната на колове и укрепена с дебели бамбукови подпори, отсечени от близката гора. Цялото обзавеждане беше изработено от местното дърво коа. Старата патина почти блестеше.

През последните сънени седмици Грей и Сейчан бяха единствените на десетки хектари наоколо. Районът беше недокоснат, част от някогашните Хаваи, но при по-внимателно вглеждане се забелязваха банановите дървета и папаята, растящи сред високи палми. Подивелите градини бяха навсякъде — с разцъфнал червен джинджифил, жълта плумерия и розов хибискус.

Погледът й се задържа върху дъсчената люлка, закачена на близкото мангово дърво. С Грей бяха прекарали много време там, унесени в мислите си, загледани как следобедните сенки стават все по-дълги с наближаването на вечерта.

Вдиша дълбоко благоуханията на нощта.

Мястото й напомняше за дома й в малкото село във Виетнам. Джунглите бяха различни, но оставаше подобното чувство за безвремие и връзка с природата, което връщаше спомените за детството. Пръстите й докоснаха малкия дракон на гърлото й, подарък от майка й, преди животът да бъде изтръгнат от нея. Сейчан тогава беше обичана — обич, която изпълваше малката им колиба, превръщайки я във вълшебно място.

И може би точно това беше причината да усеща тази къщичка като дом.

Загледа се отново към люлката. Мислеше си как с Грей седяха там, сплели пръсти.

Той беше направил това място дом.

Закрачи отново напред-назад, неспособна да се отърси от безпокойството, от чувството, че всичко отива към края си. Недоверието й не беше насочено към любовта й, а към способността й да продължи да я приема. Месеците по пътя бяха чудесни, отвъд всичко, което би могла да си представи с друг човек. Но в същото време пътуването беше като сън, от който рано или късно щеше да се събуди.

„И тогава какво?“

Можеше ли любовта да оцелее в суровата реалност? И трябваше ли изобщо?

Котката измяука, за да привлече вниманието й.

— Стига си се оплаквала. Няма повече…

Котката беше обърнала гръб на чинията и се взираше към палмовата гора. Мяукането й премина в ниско съскане и тя долепи корем до дъските.

Сейчан последва примера й и приклекна, като се махна от светлината на кухненския прозорец.

„Там има някой“.

 

 

21:38

Грей набра номера за трети път. Беше се заврял в офиса на здравния център и използваше наземната линия в опити да се свърже със Сейчан. За съжаление, поради отдалечеността на малката къщичка, нямаше мобилно покритие, което ограничаваше възможностите му за комуникация.

Чу веднъж сигнала за повикване — и после пълна тишина.

Тресна слушалката.

По-рано беше успял да се свърже със Сейчан, но покрай цялата суматоха сега линиите бяха претоварени. Наруга се, че бе зарязал сателитния телефон, когато бе напуснал Щатите, но устройството беше собственост на „Сигма“. Тогава искаше двамата да останат сами и се боеше, че могат да използват телефона, за да го следят.

„Сякаш това промени нещо“.

Погледна през вратата на офиса към Ковалски. Очевидно Пейнтър беше намерил начин да го държи под око.

Разбрал, че няма да изкара по-добър късмет с телефона, Грей тръгна към фоайето. Ковалски, който се беше облегнал на стената, се изправи. Между зъбите му стърчеше недопушена пура. Едрата медицинска сестра на рецепцията го поглеждаше кръвнишки, сякаш го предизвикваше да я запали.

Грей прекъсна двубоя им с погледи.

— Не мога да се свържа по телефона. Ще взема мотора и ще ида при нея.

— Може би се тревожиш напразно — измърмори навъсено Ковалски. — А дори да има нещо, както я познавам, ще се справи отлично и сама.

Грей знаеше, че и двете му твърдения са в общи линии верни, но нямаше намерение да рискува. Ако двамата със Сейчан бяха конкретни мишени на тази атака, възнамеряваше да посрещне евентуалните заплахи до нея.

— Ти стой тук, аз ще отида да я проверя. — Грей забеляза позната едра фигура при вратата и тръгна натам. — Палу, някой от хората ви има ли екипировка, която да ми стане? Горнище и може би панталони?

Палу очевидно разбра намеренията му.

— Да не смяташ да излизаш?

— Един приятел може да е загазил.

— Добре, тогава идвам с теб.

— Благодаря, но няма да се поберем двамата на мотора.

— Кой е казал, че ще пътуваме с моторчето ти? — Палу вдигна ръка. На пръста му се поклащаха ключове. — Имам по-добър превоз.

Едрият хаваец кимна навън към яркожълтия джип, паркиран наблизо. Отстрани беше изписано КОМАНДИР НА ПОЖАРНАТА. Очевидно колата принадлежеше на шефа му, който в момента беше зает да дава интервю по радиото.

— Освен това знам пряк път — добави Палу. — Ще стигнем за уикиуики.

Грей кимна, зарадван от предложението.

— Да вървим.

Сърдит глас зад него го стресна. Ковалски го беше последвал: движеше се изненадващо тихо за толкова едър човек.

— Ако той ще ходи, идвам и аз.

Палу сви рамене.

— Бива.

— Добре. — Грей махна към вратата. — Всички отиваме.

Ковалски спря, колкото да запали пурата и да изгледа сестрата на рецепцията. После тримата се втурнаха навън и изтичаха през облака дим от поставеното при входа барбекю. Парливият пушек трябваше да прогонва осите, които още бръмчаха отвън.

Поне най-лошото от атаката като че ли беше отминало. Звездите блещукаха в небето. Основната част от рояка беше продължила към гъстата джунгла по североизточния склон на заспалия вулкан Халеакала, който образуваше половината остров. Въпреки че непосредствената заплаха беше отминала, Грей подозираше, че това е само пословичният връх на айсберга.

Но справянето с тази заплаха засега трябваше да почака.

Стигнаха джипа на шеф Ренърд — форд, оборудван със сирена и светлинна сигнализация — и се качиха. Палу скочи зад кормилото, а Грей седна отпред до него. Ковалски се разположи на задната седалка.

Палу запали двигателя и потеглиха.

До ухото на Грей се разнесе познато бръмчене. Той се приведе и погледна назад. Голяма оса кацна от вътрешната страна на задния прозорец.

Ковалски извади пурата от устата си и небрежно допря запаления край до осата. Тялото й експлодира с пукот. Ковалски захапа отново пурата.

Грей се отпусна.

„Добре, може пък и да има полза от него“.

 

 

21:44

Приклекнала, Сейчан гледаше как черната котка скача по стъпалата на верандата и изчезва в цъфналите храсти. Това не беше опция за нея. Поне засега. Трябваше да приеме, че онези, които и да бяха, са обкръжили къщата.

Обмисли възможностите си.

Сянка или огън.

Гилдията я беше обучила на тези два подхода, когато се озовеше притисната в ъгъла. Сянка означаваше да запази спокойствие и да използва потайност и измама, за да се измъкне от клопката. Или можеше да възпламени адреналина за пряка атака, разкъсвайки клопката със сила.

За съжаление не разполагаше с огнева мощ за второто. Тъй като с Грей пътуваха от страна на страна, не носеха никакво лично оръжие. Пътуваха като цивилни и нямаше как да заобиколят митниците, а и прекарваха твърде кратко на едно и също място, за да си правят труда да търсят оръжие на черния пазар.

И все пак тя не беше напълно невъоръжена. Имаше набор ками, ножове за хвърляне и един добре балансиран китайски сатър, увит в кожа. Само един митничар беше проявил по-голям интерес към колекцията й. За да оправдае арсенала си от хладно оръжие, тя бе казала, че е готвач на свободна практика, и като доказателство му тикна под носа фалшива диплома от „Кордон бльо“.

Уви, в момента ножовете се намираха в спалнята в другия край на къщата, а тя не смееше да се покаже на открито, за да влезе вътре.

Което не й оставяше друга възможност, освен да следва пътя на сянката.

Решението беше взето за миг — и в следващия тя вече действаше.