Джеймс Ролинс
Короната на демона (30)

24.

8 май, 16:00

Гданск, Полша

Един мъж в окови стоеше във вътрешния двор.

— Е, това едва ли може да се нарече добър знак — сухо подметна Монк, докато приближаваха затворника.

Кат не се връзваше особено на поличби и други такива, но предвид случилото се в Талин беше нащрек.

Пред тях затворникът се хилеше, докато спътникът му го снимаше — и двамата бяха туристи, дошли да разгледат Историческия музей на Гданск, посветен най-вече на средновековния период на града. Музеят заемаше комплекс готически сгради от четиринайсети век. По онова време мястото служело като градски затвор и тук се беше издигал позорният стълб. В една от кулите все още имаше непокътнати затворнически килии, в които в цялата им кървава слава бяха изложени стари средства за изтезания.

Но не те бяха целта на групата.

Зад историческия двор, украсен с окови и висящи вериги, се издигаха петте етажа на музея, посветени на т.нар. „злато на Балтика“. Над заострена готическа арка имаше надпис MUZEUM BURSZTYNU.

— Музей на кехлибара — преведе Елена, докато вървяха към входа. Зяпнала нагоре, тя се препъна в едно паве, но Сам успя да я подхване за лакътя.

След като кацнаха в Гданск, ентомологът почти не се отделяше от нея. Елена изглеждаше доста поразклатена от въздействието на упойката при опита за отвличане и Сам се навърташе около нея, особено докато вървяха по живописната Дълга улица, която минаваше между редици високи исторически сгради.

Кат също си отваряше очите на четири, докато вървяха — не за Елена, а за всичко останало. Улицата беше пълна с туристи, което я караше да изпитва безпокойство. Старите къщи от двете страни на улицата бяха превърнати в магазини, бутикови хотели и кафенета, а много от мазетата бяха бижутерии или галерии, специализирани в „златото“ на града, постоянно напомняне за някогашната слава на Гданск като кехлибарената столица на света.

След като платиха на входа, Кат поведе групата по стръмно стълбище към самия музей. На първия етаж множество осветени витрини показваха изделия от кехлибар. Докато минаваха през изложбата, вниманието на Кат се раздвояваше между оглеждането за евентуални заплахи и зяпане на чудесата зад стъклата. Дърво с кехлибарени листа се издигаше сред пейзаж с цветя, изработени от същия материал. Средновековен кораб, изваян от вкаменена смола, беше вдигнал кехлибарени платна. Фенери с полирани сенници светеха във витрините, подсилвайки златистото сияние на помещението.

Елена спря пред една витрина, в която имаше яйце на Фаберже, изработено от кехлибар и поставено на въртяща се стойка. Златният му връх имаше панти и беше отворен, разкривайки полирана кехлибарена сфера.

— Прекрасно е — промълви тя и вдигна очилата си, за да го разгледа по-добре.

Сам се наведе до нея.

— Сигурно струва колкото кралски откуп.

Елена го побутна с рамо.

— По-прав си, отколкото предполагаш. Обзалагам се, че това яйце, подарък от руските царе, представлява индустриалните връзки с Русия, където се е добивала по-голямата част от кехлибара — както в миналото, така и днес.

— И накъдето се бил запътил Джеймс Смитсън при обиколката си из континента — посочи Сам.

„Докато не бил спрян“ — помисли си Кат.

Елена кимна.

— Руснаците добивали кехлибар най-вече в Калининградска област, наречена в миналото Кьонигсберг, или Кралската планина.

Сам се изправи и разтърка тила си.

— Значи това яйце наистина има кралска история.

— История, която е много по-стара от руските царе. — Елена присви очи към малката полирана сфера в яйцето. — Ако се вгледате по-внимателно, ще видите в кехлибара мушица. — Тя се изправи и погледна останалите. — Сякаш кехлибарът от този район е запазил цялата история на земята. Културна, политическа и дори биологична.

— И за голямо нещастие за Хаваите — добави Монк — може би е запазил прекалено много.

Думите му накараха Кат да си погледне часовника.

— Трябва да вървим. — И ги насочи към тясно стълбище, водещо на следващия етаж. — Насам.

Преди да потеглят от Талин, Кат се беше свързала с директора на музея. Използва същата история като преди — че екипът й се опитва да възстанови изгубената колекция от минерали на Джеймс Смитсън, започвайки от особено голямо парче кехлибар, добито в този район. Директорът с радост предложи помощта си, особено когато чу, че член на екипа е и главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса.

Кат можеше само да се надява сътрудничеството му да не приключи така трагично, както беше за директор Там. Когато заминаха, той беше излязъл от операционната, но състоянието му си оставаше критично. Дъщеря му Лара бдеше до леглото му.

Сега Кат изкачваше стълбите, измъчвана от чувство за вина. Мразеше да излага други хора на опасност, но положението на Хаваите се влошаваше с всеки час, милиони бяха заплашени и тя нямаше избор.

Стигнаха следващия етаж, посветен на историята на кехлибара. На тухлената стена вдясно беше окачена голяма средновековна карта, която показваше историческия търговски маршрут по балтийското крайбрежие от Санкт Петербург до Гданск и на юг през Полша до Италия — подобен на онзи, който им беше показала Лара.

Пътят на кехлибара.

Някъде по него Смитсън се беше сдобил със своя артефакт.

„Но къде?“

— Скъпа — обади се Монк до нея, — мисля, че онзи човек се опитва да привлече вниманието ти.

В другия край на залата стоеше и им махаше дребен мъж с костюм, който изглеждаше твърде тесен за кръглото му шкембе. Това беше директорът на музея. Стоеше зад кадифено въже, което препречваше входа към следващото помещение. Очевидно беше познал Елена Делгадо. Това се потвърди, когато ги повика.

— Доктор Делгадо, каква чест!

Малкото туристи в залата се обърнаха към него, после към групата им.

Кат сподави стона си. Беше помолила директора да държи посещението им в тайна, но очевидно думите й бяха попаднали в глухи уши. Тя поведе групата към него, а той повдигна въжето, за да им направи път.

— Какво удоволствие — ентусиазирано възкликна директорът. — Какво истинско удоволствие главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса да посети нашия скромен музей.

Елена изобщо не се смути от професионалното му обожание. Усмихна му се топло и стисна ръката му.

— Благодаря ви, директор Боско. Оценяваме вашата помощ… и дискретност.

Наблегна на думата, като в същото време погледна извинително Кат.

Директорът закима енергично.

— Oczywiście… разбира се. Заповядайте вътре, където ще можем да обсъдим това насаме.

Последваха Боско в съседната зала. Помещението беше разделено с паравани и няколко витрини бяха празни. Изглежда, залата се подготвяше за нова изложба.

Директорът ги поведе към задната стена. Мястото не се виждаше от входа, но пък и не можеше да се каже, че са останали „насаме“.

На масата бяха разхвърляни няколко предмета, всичките от кехлибар.

— Събрах ги, защото може би биха могли да ви помогнат в проучването — каза Боско. — Надявам се да не съм си позволил твърде много.

— В никакъв случай — увери го Елена.

Кат се намръщи на колекцията. Не виждаше никакви документи, дневници или книги.

— Успяхте ли да намерите някакви сведения за пребиваването на Джеймс Смитсън във вашия град?

Боско сви устни и поклати глава.

— Уви, не. Претърсихме всички архиви за времето, когато Джеймс Смитсън се е качил на кораба за Талин. — Тъжната му физиономия бързо се смени с обичайния му ентусиазъм. — Но може би ако имаме малко повече време, ще успеем да намерим някаква информация.

„Повече време“ не беше лукс, който можеха да си позволят.

Кат започна да подозира, че губят ценно време.

— Вижте това — каза Сам и се наведе над един от предметите на масата. — Изумително е.

Всички се приближиха. Над парче кехлибар с размерите на юмрук беше поставена лупа. Кехлибарът беше осветен отдолу и полиран, за да разкрива по-ясно онова, което се намираше вътре.

Елена погледна през лупата.

— Това е гущер.

— Малък научен куриоз от колекцията ни — каза Боско и изпъчи гордо гърди. — Рядко е да се види подобно създание запазено така добре, от върха на опашката до муцуната.

За Кат експонатът беше ясно напомняне за онова, което търсеха. Това очевидно не беше останало незабелязано за директора.

— Когато описахте артефакта, придобит от господин Смитсън — голямо парче кехлибар с костите на някакво древно влечуго, — нямаше как да не се сетя за този експонат. — Той повдигна вежди. — И може би за начин да ви помогна в откриването на източника му.

— В какъв смисъл? — попита Кат.

Боско махна към запечатания в кехлибара гущер.

— Този малък приятел е на трийсет и два милиона години, каквато в общи линии е възрастта на кехлибара, откриван в този район. Находищата в Русия и по бреговете на Балтийско море са доста млади. Формирали са се през терциера, преди трийсет до петдесет милиона години. Всъщност, макар да изглежда твърд като камък, нашият кехлибар все още не е напълно оформен.

Монк огледа колекцията на масата.

— Искате да кажете, че това нещо още се втвърдява?

— Точно така. — Боско се усмихна широко и бузите му порозовяха още повече. — Именно затова знам, че артефактът на господин Смитсън не е от балтийското крайбрежие.

Отчаянието отново затисна плещите на Кат.

„Нима от самото начало сме следвали погрешна следа?“

— За наистина древен кехлибар трябва да потърсите другаде — продължи Боско. — Находища, или така наречените депозити, пръснати по целия свят. Като онези във вашата страна или в Испания, където може да се намери кехлибар на възраст двеста милиона години.

— Но какво означава това? — попита Кат. Въпросът й се получи малко рязък — започваше да губи търпение.

Директорът забеляза тона й и укроти донякъде естествения си ентусиазъм.

— Да, извинете. В обаждането си споменахте, че се смята, че костите в артефакта принадлежат на малък динозавър.

— Точно така.

— В такъв случай Джеймс Смитсън би трябвало да се е сдобил с образец от много стар депозит. Ако приемем, че създанието е от края на кредния период, малко преди измирането на динозаврите, то кехлибарът пак би трябвало да е на възраст между осемдесет и сто милиона години. Това е два пъти повече от възрастта на кехлибара, който ще намерите около Балтийско море.

Кат си представи средновековната карта на света в съседната зала.

— Значи артефактът не може да е бил открит някъде по Пътя на кехлибара?

Монк изруга под нос и започна да човърка китката на резервната си протеза. От опит винаги носеше със себе си втора, която държеше в самолета. Това беше нервен жест, сякаш се опитваше да свикне с нови обувки.

— Нямах предвид това — поправи я Боско. — А само, че не е от нашето крайбрежие. Но в миналото е съществувало праисторическо море, наречено Тетида, което е покривало цяла Южна Полша. Горите по бреговете му са били източник на смола, която по-късно се е превърнала в кехлибар.

Сега Кат разбра логиката му.

— Значи колкото по на юг отиваме, толкова по-стар става кехлибарът. — Тя си представи отново картата.

Директорът отново се оживи.

— Достатъчно стар, за да може да съдържа костите на динозавър.

„Но откъде точно?“

— Вероятно се питате къде може да е намерен артефактът — каза Боско, сякаш прочел мислите й. Директорът очевидно имаше по-остър ум, отколкото предполагаше клоунският му ентусиазъм. Той отиде до масата. — Тук съм подредил нашите образци от най-стария до най-младия. Обърнете внимание как кехлибарът потъмнява с възрастта и накрая придобива наситен червеникавокафяв цвят. По-голямата част от най-стария кехлибар се открива в синята земя.

— Синя земя ли? — Монк се намръщи.

— Научният термин е морски глауконитен пясък. В общи линии пясъчник, който се формира по краищата на оттеглящи се морета.

Монк кимна.

— Както при пресъхването на морето Тетида.

— Именно. Така че най-старите и дълбоки депозити синя земя се откриват в Южна Полша.

— Район, през който минава Пътят на кехлибара — каза Кат.

Изведнъж й се прииска да разгледа по-внимателно онази карта. Нещо я човъркаше, но не можеше да каже какво точно.

Усмивката на Боско стана лукава.

— Точно затова си позволих също и…

Силен трясък го прекъсна и накара всички да подскочат и да се обърнат към входа на помещението. Една от металните стойки, на които беше завързано кадифеното въже, беше паднала. Чуваха се забързани стъпки, които приближаваха.

Кат посегна към оръжието под якето си.

 

 

16:20

Докато Монк и Кат едновременно вадеха пистолетите си и ги насочваха към входа, Елена отстъпи към масата. Сам застана до нея.

Директорът изглеждаше ужасен при вида на оръжията, но след миг се окопити и вдигна ръка.

— Не стреляйте. Точно за това се канех да ви разкажа.

Иззад един параван забързано излезе висок, леко прегърбен мъж. Дългото му палто висеше като наметало на кокалестите му рамене. Притискаше към гърдите си износена кожена чанта. Макар че вероятно бе на четирийсет и няколко, изпитото му лице го караше да изглежда много по-стар. Не се смути от вдигнатите оръжия: изражението му само стана по-навъсено, сякаш беше очаквал да попадне в засада.

— Това е доктор Дамян Сласки — представи го Боско и застана между новодошлия и оръжията. — Колега. От Музея на кехлибара, който отвориха неотдавна в Краков. Той вече беше тук, когато се обадихте, за да вземе някои експонати за изложба, посветена на кехлибареното бижутерство през осемнайсети век.

— Колко музеи на кехлибара има? — промърмори под нос Монк.

Боско прие въпроса му съвсем сериозно.

— Един в Копенхаген, един в Доминиканската република и разбира се, в Калининград на север.

— Да не забравяме и музея Паланга в Литва — добави Сласки, след което сви пренебрежително рамене. — Но той е просто подразделение на Музея на изкуствата на Литва.

Кат хвърли изпепеляващ поглед на Монк, задето е разсеял домакините, и се опита да върне разговора към темата.

— Директор Боско, предполагам, че сте потърсили помощта на доктор Сласки.

— Да, да, точно така. Ако търсите находища на стар кехлибар, тоест на възраст стотици милиони години, моят приятел Дамян е най-добрият ви източник.

Боско се надигна на пръсти и тупна Сласки по рамото, а той само въздъхна в отговор. Бяха странна двойка. Единият дребен, другият висок. Единият закръглен, другият слаб като клечка. Но най-големите противоположности явно бяха характерите им. Изпълненият с ентусиазъм и енергия Боско изглеждаше неспособен да се намръщи, докато устните на Сласки сякаш бяха вечно нацупени.

Въпреки това Елена долавяше, че между двамата има истинско приятелство, нещо повече от професионални отношения.

— Дамян оглавява изследователската лаборатория в музея си — ентусиазирано започна Боско. — Тя е оборудвана с единствения в Краков спектрометър за анализ на автентичността на кехлибарени артефакти. Специалността му е в датирането на кехлибара. Няма по-добър от него.

Боско се ухили на колегата си, който само сви рамене, сякаш признаваше истината на похвалата, но не изпитваше особено удоволствие от нея.

— Краков е близо до южната граница на Полша — обясни Боско. — Там ще намерите много стари пластове синя земя, отложени при оттеглянето на Тетида. И точно там в редки случаи се откриват депозити древен кехлибар.

— Колко „редки“? — попита Кат.

Елена разбираше важността на въпроса й. Ако депозитите бяха малко, това можеше да им помогне да стеснят търсенето.

— Събрал съм в компютъра си повечето от тези открития, минали и настоящи — отговори д-р Сласки. — Проектът стана възможен единствено благодарение на един исторически музей близо до Краков, който има богата картографска колекция. Прекарах много месеци в изучаването й. Някои от картите са още от четиринайсети век и показват местата на стари кехлибарени депозити.

— Ако споделите какво сте научили — каза Кат, — това много ще ни помогне за откриването на мястото, от което Джеймс Смитсън се е сдобил с артефакта си.

— Или поне ще ограничим мястото на търсене — добави Елена.

— Не съм сигурен, че това ще ви помогне — каза Сласки. — Регистрирах повече от триста обекта в Южна Полша.

Кат трепна, но отказа да се предаде.

— Може би ако намалим параметрите на търсенето до времето, по което Смитсън е пътувал по Пътя на кехлибара, бихме могли да…

Киселият доктор поклати глава.

— Не е необходимо да си правим труда. Нахълтах така тук, защото мисля, че знам къде господин Смитсън може да е открил своя образец.

Кат примигна изненадано.

— Как?

Боско плесна с ръце.

— Нали ви казах, че Дамян е вашият човек!

 

 

16:32

— Какво гледам? — попита Кат.

Мъчеше се да разбере как това може да има нещо общо с твърдението на Сласки отпреди малко. Групата се беше събрала около лаптопа, който докторът беше извадил от кожената чанта и бе сложил на масата. Изображението на екрана приличаше на много стара карта.

— Това е от картографската колекция на музея. Картата е начертана от Вилем Хондиус през 1645 година, но се смята, че е съставена на базата на по-ранния труд на картографа Марсин Герман.

— Да — каза Кат, която остро усещаше минаването на всяка следваща минута, — но с какво е важна тя?

— Това е една от картите, въз основа на които съставих компилацията си. Тук са отбелязани два източника на кехлибар. Но не те са причината да ви я покажа. — Сласки я погледна. — Трябва да разберете, че източниците на кехлибар в Южна Полша са редки, сравнително малки и пръснати на голяма територия. Така че там няма мини, добиващи единствено кехлибар. Откритията там са редки и напълно случайни.

Приведеният над лаптопа Монк се изправи.

— Искате да кажете, че депозитите се откриват при добив на други полезни изкопаеми.

— Което отговаря на историята от дневника на Арчибалд Маклийш — добави Кат. — На няколко питиета с един геолог Смитсън казал, че някакви миньори случайно попаднали на богата жила кехлибар.

Спести им останалата част от разказа за нещото, отприщено в онази мина. Ужасна болест, пренасяна от жилещи насекоми.

„Родени направо от костите на скалата“, както заявил Смитсън.

Кат подозираше какво всъщност се е случило, когато миньорите са разбили праисторическите кости в кехлибара, кости, пълни с криптобиологични цисти на одокуро. Попаднали отново на въздух, спорите били вдишани или погълнати от работниците. След което те се превърнали буквално в ходещи мъртъвци, а излюпените ларви ги изяждали отвътре, докато накрая възрастните оси излезли от труповете им.

„Нищо чудно, че са взривили тунелите заедно с работниците и после са запечатали всичко“.

Разбира се, Сласки нямаше представа за всичко това, но и той беше стигнал до свое заключение.

— Вече бях предположил, че кехлибареният депозит е бил случайна находка във вече съществуваща мина. По времето на Джеймс Смитсън минното дело в Полша е било доста развито. Добивали мед, сяра, сребро. Но в Южна Полша най-големият добив бил на каменна сол. — Той посочи картата на екрана. — Като тази мина, отбелязана от Хондиус. Той дори направил скица на мината под картата, за да покаже огромните мащаби на предприятието.

— Коя мина е това? — попита Елена, докато се взираше през очилата си в рисунката в долната част на екрана.

— Една от най-прочутите в Полша. Солната мина Величка. Била открита през тринайсети век и продължи да работи до две хиляди и седма година, след което ЮНЕСКО я обяви за част от Световното културно наследство.

Монк се намръщи.

— Защо на една стара мина е оказана подобна чест?

— О, трябва да я посетите — развълнувано се намеси Боско. — Истинско чудо е. През вековете поколенията миньори са изваяли в подземните зали пищни украси, повечето с религиозен характер, тъй като са се уповавали на Бог да запази живота им.

— От векове тези украси са привличали безброй посетители във Величка — каза Сласки и в гласа му този път се долови гордост. — Прочутият астроном Николай Коперник е посетил мината през шестнайсети век. Полският композитор Фредерик Шопен е бил там през деветнайсети век. По-наскоро неколцина американски президенти са посетили обекта, както и сегашният папа.

Кат започна да се досеща за произхода на твърдението на Сласки от по-рано.

— Подобна известност със сигурност би привлякла вниманието на геолог, пътуващ по минаващия недалеч Път на кехлибара.

— Как би могъл да устои на изкушението? — отвърна Сласки и на лицето му се появи някакво подобие на усмивка. — Именно затова се обадих в мината и ги помолих да проверят списъците на посетителите от времето, когато Джеймс Смитсън е бил в района.

— И открили ли са името му? — попита Монк.

Сласки кимна.

Кат погледна картата на екрана на лаптопа.

— И според източниците в тази мина е откриван кехлибар.

— Точно така. В солните пластове понякога се откриват кехлибарени депозити.

Кат почувства, че приближават целта си.

Сам прочисти гърлото си. Като ентомолог той едва ли би могъл да допринесе особено за историческата дискусия, но ако се съдеше по набръчканото му чело, нещо го човъркаше.

— Какво има? — попита го Кат.

— Спомних си нещо от бележките на професор Мацуи относно… — Той млъкна и погледна към двамата поляци. Очевидно не искаше да говори прекалено открито пред тях.

Времето изтичаше и на Кат й се искаше да загърби тези предпазни мерки, но все пак го отведе настрани.

— Какво? — тихо попита тя.

— Професор Мацуи приписва изумителните свойства на осите да оцеляват на генетични характеристики, които са заели от други насекоми, тоест вероятно онова, което описва като „тъмната материя на живота“, онези възкръсващи микроби, способни да се съживят след стотици милиони години спящо състояние.

Кат смътно си спомни тези предположения.

— И какво по-точно?

— Професор Мацуи е приложил списък на тези Лазарови микроби в бележките си. Natronobacterium, Virgibacillus, Halorubacterium, Oceanobacillus. Всички те са били открити в кристални формации. При това не в какви да е. А в един и същи тип кристали.

Кат не си спомняше подробностите, но можеше да се досети. Погледна към картата на екрана.

— Солни.

Сам кимна.

— Може би близостта на осите до тези соленолюбиви бацили е довела до заразяването им с тях. И с времето част от генетичния код на микробите е била възприета в генома на осите, давайки им дара на криптобиозата.

„Или живот след смъртта“.

— Ако наистина е така, това потвърждава, че сме на прав път. — Тя си погледна часовника. — Има само един начин да разберем.

Докато събираше хората си, Сласки пристъпи напред.

— Смятах днес да се връщам в Краков. Бих могъл да дойда с вас.

На Кат й се прииска да откаже, понеже си спомни процеждащата се между пръстите й кръв, докато се опитваше да запази живота на директора Там. Сласки обаче беше настоятелен.

— Запознат съм както с мината, така и с работещите там. Със сигурност ще успея да ги убедя да ви сътрудничат.

„Времето изтича. Как бих могла да откажа подобно предложение?“

Тя погледна Монк. Той изглеждаше разтревожен като нея, но накрая сви рамене — беше стигнал до същото заключение.

— Благодаря, доктор Сласки. Оценяваме помощта ви.

След като благодариха и на директор Боско, излязоха от музея и отново тръгнаха по Дългата улица покрай бутици и кафенета.

Кат стигна до друго заключение и го сподели със съпруга си.

— Мисля, че дължа извинение на Аико Хигаши.

— Изглежда, че да — съгласи се Монк.

Преди да заминат от Талин Кат беше помолила Пейнтър да пусне фалшива следа и да каже на японското разузнаване, че групата им тръгва към Санкт Петербург. Стратегията да се насочат към северния край на Пътя на кехлибара изглеждаше логична и би трябвало да е убедителна. Ако имаше изтичане на информация от Япония, противникът щеше да ги търси някъде в Северна Русия.

Това обаче не бе станало.

— Колко са? — попита тя.

— Преброих петима.

Следяха ги.

Кат продължи напред, готова за действие, ако врагът предприеме нещо, но ако се съдеше по начина на следене, това изглеждаше малко вероятно. Който и да ги бе взел на прицел, явно си беше научил урока от провала в Талин и сега се задоволяваше само да ги следва и да се опита да научи какво знаят.

Кат прецени дали да се отърват от опашката, или просто да остави другите в неведение. И двете тактики си имаха своите преимущества и недостатъци.

В момента я тормозеше един по-сериозен въпрос.

„Откъде са разбрали, че сме в Гданск?“

Заключението можеше да е само едно.

Или във Вашингтон, или тук…

„Сред нас има предател“.