Джеймс Ролинс
Короната на демона (8)

2.

4 май, 08:38

Токио, Япония

Старецът коленичи в градината на храма. Направи го официално, в традиционния сейза стил, с напълно изправен гръб и свити под себе си крака на каменната пътека. Пренебрегна дълбоката болка в деветдесетгодишните си колене. Зад него древната пагода на Канейджи беше поръсена с последните за тази пролет вишневи цветчета. Разгарът на тачения сезон беше минал преди три седмици, когато в Токио се бяха стекли купища туристи, за да зяпат и фотографират прекрасната хармония на цъфтежа.

Такаши Ито предпочиташе тези последни дни на всеки сезон. Във въздуха витаеше меланхолия, която сякаш повтаряше като ехо тъгата в собственото му сърце. Той разгъна малко ветрило и махна изсъхналите крехки цветчета от високия до кръста камък пред себе си.

Ветрилото му разлюля тънките струйки пушек, издигащи се от малкото кандило пред камъка. Разнесе се аромат, смес от киара, благоуханно агарово дърво, и кора на магнолия. Старецът повя с ветрилото дима към себе си, търсеше благословията и тайната в него.

Както се случваше често в тези моменти, в мислите му изникнаха стихове на будистката монахиня от деветнайсети век Отагаки Ренгецу:

Тънка струйка

благоуханен дим

от ароматна пръчица

изчезва без следа.

Къде отива тя?

Погледът му проследи самотна струйка дим във въздуха, докато тя не изчезна, оставяйки след себе си единствено сладкото си благоухание.

Той въздъхна.

„Както направи и ти преди толкова много години, скъпа Миу“.

Затвори очи и зареди молитва. Всяка година идваше тук на годишнината от сватбата им, когато Миу тайно бе свързала сърцето си с неговото. Тогава бяха само на осемнайсет, така пълни с надежда за живота им заедно, свързани колкото от любовта, толкова и от общата цел. Десет години бяха тренирали заедно, довеждайки до съвършенство уменията, които щяха да им бъдат необходими. През онзи труден период празнуваха успехите си и ближеха раните, нанесени им от суровите им учители. Той беше неподатлив камък; тя бе течаща вода. Той беше гръмотевица и сила; тя бе тишина и сянка.

Смятаха се за непобедими, особено когато са заедно.

При мисълта за тази младежка глупост сви устни.

Отвори очи и вдиша последния дим от кандилото. Късчетата киара вече се бяха превърнали в пепел. Киара беше по-скъпа на тегло от златото. Дори името й на старояпонски означаваше „безценна“.

Всяка година той изгаряше киара в памет на Миу.

Загледа се в димящите в слюдената паничка пръчици кобоку. Те бяха нововъведение в този ритуал. Изгарянето на кобоку беше вековна традиция на воините самураи и се използваше за пречистване на ума и тялото преди битка. По този начин той насищаше любовта си към Миу със старо обещание.

Да отмъсти за смъртта й.

Загледа се в камъка пред себе си — беше изписан с редове стар шрифт. Това не беше надгробният камък на жена му. Тялото й беше изгубено завинаги преди векове. Такаши беше избрал този гранитен блок като неин импровизиран камък заради думите, изписани върху него през 1821 година от нейния прадядо Сесаи Мацуяма.

Прародителят й беше поставил камъка в будистката градина, за да утеши духовете на онези, които бе убил. Сесаи бил голям благодетел на науките и закупил множество текстове, сред които и Чучи-джо, труд върху анатомията на насекомите, който днес се смяташе за национално съкровище заради изкусните рисунки на пеперуди, щурци, скакалци и дори бълхи, които показваха красотата, която може да се открие и в най-малките създания. За осъществяването на това велико постижение много насекоми били уловени, набодени с игли и убити в името на науката. Изпълнен с чувство за вина, Сесаи Мацуяма издигнал този мемориал в тяхна памет, за да почете приноса им, и може би с надеждата да облекчи кармичния си товар за смъртта им.

Миу бе мъкнала Такаши тук неведнъж и лицето й винаги бе сияело от гордост. Беше се надявала един ден да последва пътя на прадядо си, вдъхновена от неговата страст. Но дори тази проста мечта се бе превърнала в дим, унищожена в момент на стрелба.

Той дръпна нагоре ръкава на ризата си и оголи китката си. Кожата му вече бе станала тънка като хартия, неспособна да задържи мастилото, което го беше белязало със символа, който някога бе красял меката плът на Миу на същото място. Символът изобразяваше набор инструменти, подредени около лунен сърп и черна звезда. Носенето на този знак беше огромна чест, доказателство, че са оцелели при обучението на учителите им, неуловимите каге. Помнеше как беше целунал китката й след като бяха татуирани, как устните му се бяха опитали да изсмучат жилото на иглата. Този акт ги бе свързал толкова силно, колкото и тайният им брак.

Но сега дори тази връзка с Миу избледняваше.

Пусна ръкава си и отново се загледа в пламъците, които поглъщаха последните останки от благовонията. Ароматните струйки се стапяха във въздуха.

„Къде отива тя?“

Нямаше отговор. Знаеше само, че е изгубил Миу завинаги. Тя бе загинала при първата им мисия, когато трябваше да откраднат едно съкровище под носа на врага. Позорът пламна в него, когато си спомни как бягаше от тялото й по тъмния тунел, подгонен както от стрелбата, така и от нуждата да направи така, че саможертвата й да не остане напразна.

В крайна сметка мисията беше успешна. По-късно, когато най-сетне научи истинската природа на онова, което бе измъкнал от проклетия тунел, той го прие като поличба.

Погледът му се плъзна по редовете на стария монумент. Миу никога нямаше да последва пътя на прародителя си, но Такаши бе поел тази мечта вместо нея.

Взе малката купичка и се изправи. Двамата му ученици се опитаха да му се притекат на помощ, но гордостта му го накара да им даде знак да се дръпнат, за да се справи сам. Все пак взе бастуна си от единия, когато се изправи. Костеливите му пръсти се свиха около златната дръжка, оформена като клюн и огнена качулка на феникс.

След две десетилетия проучване и финансиране най-сетне щеше да получи своето отмъщение и да върне на Япония някогашната й слава. И за да го постигне, щеше да използва именно съкровището, което бе струвало живота на Миу.

Удовлетворен, той се обърна и тръгна през градината към пагодата. Бастунът почукваше по камъните в такт със сърцето му.

Храмът Канейджи беше издигнат през седемнайсети век. Територията му някога бе обхващала целия съседен парк Уено, където сега се намираха градската зоологическа градина и националните музеи. Упадъкът на храма бе започнал през 1869, когато японският император атакувал последния от шогуните Токугава, който се опитал да заграби властта и потърсил убежище тук. В дървените стени още можеха да се открият куршуми.

Днес малко хора посещаваха самотния храм, а кървавото му минало беше почти забравено.

„Но аз ще накарам тази смирена от войната нация да си спомни някогашното си величие“.

Заобиколи пагодата и мина под клоните на една голяма вишна. Преминаването му раздвижи последните оцелели цветчета. Листенцата се зареяха около него, сякаш Миу му пращаше благословията си. Той се усмихна кротко и продължи към улицата и очакващата го там лимузина. Подпря се на бастуна и потърка с палец избледнялата татуировка на китката си.

„Още малко“.

Скоро щеше да се събере с Миу — но все още не, не и преди да си отмъсти и да върне имперска Япония на полагащото й се място като господар на света.

Докато седеше, умът му се зарея в миналото, както ставаше все по-често с всяка година. Двамата с Миу бяха незаконни деца от благородни фамилии. Отхвърлени заради грехове, които не бяха техни, те бяха изоставени от семействата си и се озоваха в каге. Миу всъщност им беше продадена. Такаши ги беше потърсил сам, изпълнен с горчивина.

По онова време обществото не знаеше почти нищо за каге, чието име означаваше просто „сянка“. Носеха се какви ли не слухове. Някои вярваха, че те са потомци на опозорен клан нинджи; други дори ги смятаха за призраци. Но накрая Такаши научи истината. Произходът на тайната организация се коренеше в далечното минало. Те имаха много имена и приемаха различен облик в различните части на света. Стремежът им обаче беше да набират сили, да се вкореняват все по-дълбоко във всички страни, да използват черна алхимия и модерна наука, за да постигнат целите си. Те бяха сенките зад властта.

В Япония в началото на войната каге за кратко започнаха да действат по-открито, понеже откриха възможности в хаоса. Бяха привлечени от кръвта и болката, изтичащи от тайните японски лагери, в които моралът не означаваше нищо. Имперската армия беше изградила в Северен Китай — първо в крепостта Жонгма, после в Пинфанг — секретни изследователски центрове, които се занимаваха с разработката на биологични и химически оръжия.

За целите на проекта военните използваха селяни от околните китайски села, заловени руснаци и военнопленници на Съюзниците. Три хиляди японски учени започнаха експерименти с опитните си образци. Заразяваха ги с антракс и бубонна чума, след което ги разрязваха без упойка. Замразяваха крайниците им, за да изследват пораженията при измръзване. Изнасилваха жени и ги заразяваха със сифилис. Изпробваха огнехвъргачки върху хора, завързани за стълбове.

В тези центрове каге работеше в сянка, уж за да помогне, но най-вече за да се възползва всякак от знанията, натрупани от ужасните опити.

Именно тогава господарите на организацията научиха за откриването на тайна, която се смяташе за изгубена завинаги. Бяха се опитали да се доберат до нея преди почти век — потенциално оръжие, нямащо равно на себе си, — но бяха претърпели неуспех. Сега, когато дойде вестта от Съединените щати, им се отваряше нова възможност. В края на 1944 година малък екип, владеещ безупречно английски, беше изпратен да прибере тайната.

Мисията беше успешна, но бе струвала живота на Миу.

За съжаление след това войната приключи бързо, след като над Япония бяха пуснати две бомби, едната над Хирошима, а другата над Нагасаки. Такаши винаги се бе питал дали мотивацията за подобно крайно действие от страна на американците не може да се проследи до онази кражба в тунела под столицата им.

В крайна сметка нямаше значение.

След войната Такаши се сдоби с откраднатото — голяма буца кехлибар. Тайната, съхранена в него, си оставаше прекалено опасна, за да бъде използвана по онова време. Трябваше да минат много десетилетия преди науката да напредне достатъчно, за да се възползва от нея — достатъчно дълго дори каге най-сетне да намери края си.

Преди няколко години американците бяха разкрили организацията и я бяха извлекли на светло, където сенките винаги изсъхваха и умираха. Междувременно Такаши се беше издигнал достатъчно в йерархията на каге, за да научи другите й имена, включително и онова, използвано от американците.

Гилдията.

При последвалата чистка повечето различни фракции на кликата бяха изкоренени и унищожени, но някои фрагменти оцеляха. Като деветдесетгодишния старец, когото малцина възприемаха като заплаха. Други остатъци също се пръснаха и се изпокриха. Оттогава Такаши и внукът му бяха събирали тайно тези оцелели, изграждаха своята самурайска войска и чакаха удобния момент.

И сега, след толкова много проучвания в отдалечени лаборатории и полеви тестове по целия свят, бяха разработили оръжие с неизмерима сила и пагубност.

Освен това бяха набелязали първата си мишена — като демонстрация за света и като удар срещу организацията, която беше унищожила Гилдията.

И по-точно срещу двамата агенти, които бяха изиграли основна роля в краха й.

Докато лимузината се носеше плавно в натоварения трафик, Такаши се усмихна. Чувстваше се лек като перце. Даваше си сметка, че мястото, на което в момента се бяха сврели двамата, също е паметно. Намираха се точно там, където имперска Япония бе нанесла първия си удар срещу спящия гигант — и където Такаши щеше да удари отново.

Ужасните поражения щяха да засенчат онова, което се беше стоварило върху онези острови в миналото. Първата атака щеше да бъде предвестник на края на сегашния световен ред и да отбележи болезненото раждане на нов, в който Японската империя ще властва за вечни времена.

Въпреки това той си представи двете мишени.

„Любовници, също като Миу и мен“.

Макар двойката да не го знаеше, тя бе също толкова обречена.