Джеймс Ролинс
Короната на демона (39)

33.

9 май, 11:58

Фуджикавагучико, Япония

— Още две минути — предупреди Грей останалите.

Беше яхнал „Ямаха PES2“ с електрически двигател. Също като него, останалите четирима членове на ударния екип имаха модерни каски с вградени радиостанции. Групата се беше скрила в гората зад изследователския кампус на лабораториите „Феникусу“.

От мястото си на седалката Грей се загледа в целта им, която се издигаше в центъра на оградената площ — пагода от стъкло и стомана, известна по тези места като Кори но Широ, или Ледения замък.

Макар че бе пладне, небето беше тъмно. Гръмотевична буря се беше спуснала по склоновете на Фуджи и сипеше градушка по склоновете й. Над тях проблясваха мълнии, които се отразяваха от Ледения замък.

Бурята щеше да им послужи добре като прикритие за предстоящата мисия. На визьора си Грей получаваше картина от основната щурмова част, която се носеше по главния път към портала на кампуса.

— Една минута — каза той на хората си.

Аико се беше навела над мотора си от едната му страна, Палу от другата. Аико беше взела още двама мъже — Хога и Ендо — като попълнение на малкия екип. И двамата бяха избрани от личния й екип в новосформирания японски разузнавателен отряд. Под каските Аико и хората й носеха черни маски, разкриващи единствено очите им, сякаш бяха трима модерни нинджи. Грей нямаше представа как изглеждат Хога и Ендо — знаеше само, че са пъргави, мускулести и сериозно въоръжени.

Докато отброяваше последните секунди, сърцето му туптеше в ушите. Изгаряше от желание да тръгнат. Бяха изгубили ценно време, докато стигнат тук. След като бяха оцелели при дълбочинната бомбардировка, се бяха обадили по радиото за помощ. От атола Мидуей незабавно изпратиха хеликоптери в средата на Тихоокеанското боклучено петно. След като се озоваха на Мидуей, Ковалски и братовчедите на Палу бяха закарани в малка болница за спешна помощ. Положението на Туа оставаше критично.

Грей и останалите веднага отлетяха с частен самолет и изстискаха всичко от двигателите му, за да стигнат възможно по-бързо до Япония. По пътя Аико беше координирала атаката и бе предупредила началството си за ролята на „Феникусу“ в агресията срещу Хаваите, като посочи изследователския им център като най-вероятна цел поради присъствието на Такаши Ито там и цялата секретност около обекта. Сподели всичко това само с неколцина души, тъй като се боеше информацията да не стигне до врага. Беше изразила тревогата си, че „Феникусу“ може да са подкупили или да изнудват хора от новосформираната агенция, възползвайки се от преходния период, през който разузнавателните служби на страната се реорганизираха.

По телефона Пейнтър беше изразил същите тревоги. Освен това съобщи на Грей как върви евакуацията на Хаваите. Две думи обобщаваха всичко — хаос и паника. Положението там бързо се влошаваше.

Затова Пейнтър беше наблегнал особено върху приоритета на тази мисия — да открият с какви контрамерки разполага врагът срещу тази заплаха. Грей разбираше и подразбиращата се част от тази заповед — дори това да означава жертване на Сейчан и Кен.

Залогът беше прекалено висок, за да бъде мисията им просто спасителна.

Стотици хиляди бяха изложени на смъртна опасност.

По видеоканала Грей гледаше как основната японска част стига портала на кампуса. Групата се водеше от бронирана щурмова машина за градски условия — малък танк, който изобщо не намали. Оборудван с таран, той мина през стоманения портал, отваряйки път за следващата го бригада. От колоната мотоциклети и джипове на военната полиция внезапно завиха сирени.

Сякаш в отговор на врявата бурята в небето се разрази с нова сила. Изтрещя гръмотевица и раздвоена мълния разпра облаците. Студеният дъжд заваля като из ведро, размазвайки суматохата долу.

— Давай, давай, давай… — викна Грей.

Под прикритието на бурята и атаката срещу главния вход на комплекса Грей и останалите се спуснаха от височините зад кампуса. Носеха се през тъмната гора с угасени фарове. Силният дъжд допълнително намаляваше видимостта, но дисплеят на шлема показваше картина от камерата за нощно виждане с неравната пътека, по която се спускаха. От време на време мълниите заслепяваха напълно камерата, което беше изнервящо, но никой не го показа.

Дори Палу.

Хаваецът вече беше споделил с Грей за опита си с кросови мотоциклети на Мауи. Пожарникарят се оказа направо железен и сега впечатляваше Грей с умелото си каране, докато подскачаха и се хлъзгаха през скали и гъста кал.

Тъй като не му се налагаше да се безпокои дали Палу няма да изостане, на последните четиристотин метра през гората Грей увеличи скоростта. Вниманието на всички в комплекса беше насочено към портала и никой не вдигна тревога, когато петте мотоциклета изхвърчаха от дърветата и набиха спирачки пред задната ограда.

Хога скочи от мотора си в движение, като го остави да падне на земята. Свали една метална кутия от кръста си и я вдигна към оградата. Блесна ослепителен син пламък. Хога го доближи до металната мрежа и я стопи с едно-единствено движение на ръката си.

Инструментът не беше обикновена ацетиленова горелка, а нещо, изобретено от новата агенция на Аико, за която Грей подозираше, че е японска версия на „Сигма“.

Не че Аико би признала подобно нещо.

Петимата се вмъкнаха на територията на комплекса и забързаха приведени през грижливо подрязани поляни и групички дървета, като се насочиха към площадката за хеликоптери. Според плановете, с които се беше сдобила Аико, съседната сграда имаше подземен тунел, водещ към пагодата.

Целта им беше да стигнат до лабораториите под кулата преди фронталната атака да задейства предпазни мерки. Не можеха да рискуват заличаване или унищожаване на доказателства.

С последно втурване през дъжда групата стигна бетонната сграда до площадката. От другата страна на кулата виеха сирени и се чуваха заповеди, давани по високоговорители.

По сигнал на Грей екипът нахлу през отворената врата в малкия хангар. Двама работници в бежови комбинезони, вече бездруго стреснати от суматохата отвън, подскочиха от внезапното им появяване.

Хога и Ендо се втурнаха напред с вдигнати оръжия, всеки избрал мишената си. Хога стреля пръв. Тънките игли улучиха целта в гърдите и между тях пробягаха електрически искри. Работникът се загърчи на пода, след което замря.

Ендо свали втория, като го улучи във врата с нещо, приличащо на черен стоманен паяк. Имплантът инжектира бързо действащ седатив. Работникът направи две крачки и се просна на пода.

Атаката приключи за три секунди.

Докато тичаше покрай падналите мъже, Грей погледна свършеното от Хога и Ендо. Оръжията им бяха впечатляващи. „Сигма“ трябваше да навакса… или поне да си свери записките с новата агенция на Аико.

Продължи по водещата надолу рампа.

Съсредоточи се върху целта си — залогът беше огромен. Рейдът не беше спасителна операция, но Грей знаеше, че двете цели най-вероятно са взаимосвързани.

Когато стигнаха края на рампата и влязоха в дългия тунел, Грей се затича още по-бързо пред екипа, пришпорван от въпрос, от който го побиваха тръпки.

„Закъснели ли сме?“

 

 

12:08

„Времето ми явно изтече“.

Кен, който седеше при една работна станция на екип Гама в ъгъла на лабораторията, гледаше как д-р Оширо върви през помещението към него.

Директорът вървеше като господар, изискващ пълно подчинение в малкото си владение. Кен гледаше намръщената му физиономия и разбираше, че вече не може да отлага неизбежното. Това стана още по-ясно, когато Оширо махна на охранителя при вратата също да дойде.

„Искат отговора ми“.

Да сътрудничи или да умре.

По-рано, за да отложи отговора, Кен беше помолил директора да му позволи да прегледа проучванията им, за да може да вземе решение. Подозрителната физиономия на Оширо ясно показа, че не се е заблудил от това обяснение и че разбира, че Кен само протака. Въпреки това директорът се беше съгласил — явно никак не му се искаше да играе още ролята на екскурзовод.

Въпреки това през последните два часа Оширо непрекъснато го наблюдаваше през помещението, преценяваше го, сякаш Кен се намираше на интервю за работа.

И може би наистина беше така.

В такъв случай това беше тест, на който не биваше да се провали.

Кен беше избрал екип Гама, защото бе усетил, че в работата им има нещо значително. Седеше с папка пред себе си. На етикета й пишеше 農林水産省, или Норин-суисан-шо, името на японското Министерство на земеделието, горите и риболова. Папката съдържаше молба за изследователски грант и включваше обобщение на обещаващите опити на екипа за създаване на нов пестицид, разработен от един от безбройните пептиди, открити в отровата на осите одокуро.

Оширо стигна до работната станция на Кен и спря с ръце на кръста.

— Е, някакви проникновения за изследванията на екип Гама? Нещо, което да докаже, че ще ми бъдете от полза?

Кен се облегна назад.

— Единствено това, че работата им е задънена улица.

Веждите на Оширо се вдигнаха от дръзкия отговор.

Дори членовете на екип Гама го погледнаха ужасени. Кен съжаляваше, че говори с такова пренебрежение за работата им, но заключенията бяха очевидни.

— В какъв смисъл? — предизвикателно попита Оширо.

— Прегледах ДНК анализа на призрачния пептид.

Екипът използваше това цветисто име за липсващия протеин, който търсеха и който беше така обещаващ като пестицид. Изследователите бяха идентифицирали серия гени, които потенциално можеха да произвеждат пептида, но не бяха успели да открият самото съединение в отровата на насекомите.

— Екип Гама наистина гони призрак — обясни Кен и махна към компютъра, на който беше преглеждал кода, сякаш чете книга. — Генетичният анализ е верен. Тази серия гени наистина кодира биолитичен ензим, който атакува членестоноги и насекоми. Всяка жертва, инжектирана с този токсин, ще се стопи отвътре навън.

— Именно — каза Оширо. — Подобно съединение може да стане идеален земеделски пестицид.

Кен не отстъпи.

— Но не забравяйте, че одокуро в крайна сметка са научили, че е по-добре да запазят жертвата си жива. Случайното откритие на Гама всъщност е фрагмент от отпадъчна ДНК, стар генетичен код, който вече не е жизнен, но остава в генома на осите. Не сте ли се запитали защо екипът не успява да открие протеина?

Оширо заекна и започна да дрънка за трудности и предизвикателства.

Кен го прекъсна, без вече да му пука дали обижда него или работата на екипа.

— Както е при повечето видове на планетата, включително и при нас, ДНК на одокуро представлява смесица от активни гени, отпадъчна ДНК и части от код, придобит от вируси и бактерии. Всъщност именно инфектирането на осите от древни Лазарови микроби е дало на вида способността да остане векове и хилядолетия в състояние на хибернация.

Оширо сви рамене.

— И какво искате да кажете?

— Липсващият протеин, този призрачен пептид, не може да бъде намерен, защото кодът му е еволюционна задънена улица. — Той посочи един от членовете на екип Гама. — Вие ми показахте мителацията на ДНК в тези гени, как секвенцията е затворена в епигенетични маркери.

— Хай. — Мъжът кимна.

— Тези епигенетични маркери, които се срещат по ДНК като украса на коледна елха, определят дали даден код може да се реализира, дали ДНК може да произвежда протеин като онзи, който търсите. — Кен се загледа в групата, след което отново се обърна към Оширо. — Иначе казано, този стар отрязък ненужен код е бил отдавна заключен, а ключът — изхвърлен.

Оширо смръщи чело.

Кен сви рамене.

— Без този ключ секвенцията никога няма да произведе нищо. А създаването на такъв ключ, който в общи линии е еквивалент на милиони варианти и пермутации, е на практика невъзможно.

Оширо се обърна към разтревожения си екип. Никой не посмя да го погледне в очите.

— Ако сте прав…

— Това изследване е задънена улица — заключи Кен.

Оширо се намръщи още повече. Заговори така, сякаш всяка дума му причиняваше болка.

— Може би Такаши Ито е прав за вас. Може би все пак може да сте от известна полза.

И кимна на охранителя. Кен беше издържал теста и явно щеше да му бъде предложено постоянно място — предложение, което не можеше да откаже.

„Но как изобщо бих могъл да работя за тази група?“

Докато се готвеше да приеме неизбежното, по гърба му пробягаха тръпки.

И в същия миг силен и тревожен вой на аларма изпълни лабораторията.

Всички замръзнаха.

Кен беше единственият, който въздъхна с облекчение.

„Ето как алармата може да те спаси“.

 

 

12:28

Под непреставащия вой на алармата Грей клекна на горната площадка на стълбата към мазето. Голямата бронирана врата над главата му се затвори и отряза пътя към горните нива на кулата. Вероятно подобни врати затваряха и всички други изходи.

„Изолират цялото място“.

Ударният екип на Грей беше успял да се вмъкне навреме вътре, но какво можеха да направят сега?

Аико се опита да получи тази информация и клекна до разтреперания лабораторен техник на площадката. Хога държеше опрян в гърлото му нож. Аико заговори бързо на японски. Докато тя провеждаше разпита си, Ендо пазеше коридора, като изстрелваше къси откоси, за да убеди опитващите се да се евакуират да потърсят друг изход.

Хората на Аико бяха махнали шлемовете си, но продължаваха да носят черните маски като нинджи без лица. Дотук екипът не бе срещнал почти никаква съпротива. Както се бяха надявали, по-голямата част от охраната на сградата се беше включила в престрелката при главния вход.

Алармата внезапно замлъкна.

Последвалата тишина беше изнервяща.

Аико най-сетне се изправи, пусна пленника да се омита по коридора и се обърна към Грей.

— Каза, че мъж, отговарящ на описанието на професор Мацуи, бил отведен на долното ниво. — Посочи стълбите. — В някаква токсикологична лаборатория.

— А Сейчан?

Аико поклати глава.

— Не знаеше.

Грей нямаше друг избор, освен да приеме думите й. Аико беше направила всичко по силите си. Той можеше само да се надява, че Кен и Сейчан все още са заедно.

— Да вървим.

Втурнаха се още три етажа надолу, докато стигнаха четвъртото ниво. Достъпът до петото беше блокиран от заключена червена врата. Засега оставиха тази загадка и продължиха на четвърто ниво.

Аико ги упътваше отсечено според информацията, получена от разпита на техника. Минаха по няколко празни коридора. От време на време лица надничаха към тях от стаите и тутакси изчезваха при вида на оръжията.

— В края на коридора. — Аико посочи двойната врата със символ за биологична опасност. — Това трябва да е.

Грей ускори крачка. Стигна вратата пръв и нахлу в голяма биологична лаборатория, пълна с модерно оборудване и инструменти. Държеше пистолета си насочен напред и покриваше помещението, докато останалите се разгърнаха от двете му страни.

По работните места бяха пръснати книжа, по пода се търкаляха счупени чаши. Един компютър пушеше, сякаш някой беше изпържил твърдия му диск.

Грей се обърна към Аико. Сякаш студен камък натежа в стомаха му.

„Няма ги“.

 

 

12:32

Кен тичаше покрай стената в тъмния коридор. „Какво правя?“

Преди четири минути беше взел безумно решение. Когато алармата вся паника в лабораторията, той се дръпна настрани от страх да не бъде стъпкан. За този кратък миг никой не му обръщаше внимание. Дори Оширо беше извикал охранителя да го последва до някакъв висок стенен сейф.

Кен се възползва от суматохата и се промъкна при червената двойна врата в дъното на лабораторията. Още от пристигането си тук искаше да надникне от другата страна и да разбере какви са онези проучвания, които се държат в тайна от Оширо.

Но сега имаше и друг мотив, който го пришпори.

Точно както се надяваше, някой от другата страна реагира на алармата и отвори вратата към лабораторията. Кен беше предположил, че има и други изходи, защото никой не беше минавал през вратата през часовете, които беше прекарал в лабораторията на Оширо. Но сега поне за един техник червената врата се оказа най-близкият изход.

Кен използва шанса да се промъкне покрай бягащия човек. Когато вратата зад него се затвори, избръмча механизъм и резето щракна. Кен знаеше, че Оширо няма достъп и не може да го последва. С тази барикада между него и похитителите му той навлезе в недостъпната зона.

Докато се промъкваше напред, чу гласове, достигащи до него от някаква отворена врата отпред. Светлината от помещението проникваше в коридора. Кен приближи предпазливо. Алармата беше замлъкнала и той се боеше, че могат да го чуят.

Бързо надникване през вратата разкри малка стая с редица умивалници и рафтове със зелени престилки и кутии с ръкавици. Миришеше силно на сапун и йод. Очевидно беше попаднал на умивалня на операционна.

През гледащия към съседното помещение прозорец се виждаше голяма лампа, осветяваща две фигури с маски, работещи над хирургическа маса. Ако се съдеше по забързаните им движения, алармата за евакуация ги беше заварила по време на операция.

Кен се канеше да продължи нататък, за да не го забележат, когато по-високият от двамата се дръпна настрани и той видя кой е на масата.

„Сейчан…“

Опасявайки се от най-лошото, Кен се вмъкна в умивалнята и надникна през прозореца.

— Нямаме време да я вкарваме в кома — раздразнено каза хирургът. — Ще трябва да я изоставим като опитен обект.

— Хай, доктор Хамада — отвърна сестрата. — А какво ще правим с плода?

— Ако побързаме, би трябвало да успеем да го вземем. Тя вече е припаднала от болката. Завързана е, така че просто ще направим хистеректомия без упойка. Ще извадим матката направо с плода. Не е идеалното решение, на което се надявах, но стволовите клетки на плода пак ще ни свършат чудесна работа.

— Ще приготвя инструментите.

— Побързайте. Бункерът долу може да бъде затворен всеки момент. Не могат да оставят за дълго изхода отворен.

— Хай.

Докато сестрата отиваше при рафтовете, д-р Хамада се наведе над пациентката си, видимо раздразнен.

— Никак не ми се иска да изпускам тази възможност — каза той на сестрата през рамо. — Но може би няма значение. Ядрено-магнитният резонанс показа в мускулатурата й сигнатури, че вторите инстари започват да преминават в трети. Някои ларви сигурно са започнали процеса по-рано. — Той сви рамене. — Жалко. Най-вероятно ще ни се наложи да побързаме и да научим колкото се може повече от живия ембрион, преди да бъде погълнат от следващото люпило.

Отвратен от чутото, Кен огледа малката стая за някакво оръжие, като през цялото време държеше под око операционната. Сестрата се върна със стерилен пакет, остави го на подноса и го отвори.

„Няма време…“

Грабна първото, което му попадна подръка, преглътна с мъка и нахълта в операционната. Сестрата — беше по-близо до вратата — подскочи и извика от изненада. Кен вдигна пожарогасителя и я напръска в лицето. Заслепена, тя вдигна ръце към очите си и залитна назад.

Кен се хвърли покрай нея, замахна и фрасна с пожарогасителя доктора по главата. Той рухна на колене, след което се просна по очи на пода.

Кен насочи вниманието си към сестрата. Тя беше успяла да избърше очите си, колкото да види, че шефът й е на пода. Кен пристъпи застрашително към нея. Това се оказа достатъчно. Тя подви опашка и се затича към изхода. Кен нямаше време да я гони. Можеше само да се моли хаосът на евакуацията да й попречи да вдигне тревога.

Въпреки това побърза да разкопчае ремъците на Сейчан. Главата й се люшна пиянски, устните й се изкривиха от болка. Още беше в делириум от агонията и изтощението.

Той се зае със системата на ръката й. Пръстите му се свиха около тръбичката, за да я махнат. Първоначалният му план беше да свали Сейчан от масата и да я замъкне на някакво скришно място.

„А после какво?“

Осъзна, че подобен план най-вероятно ще свърши с повторното им залавяне и може би със смъртта им. Затова се обърна към стоящия наблизо шкаф на колела. Отвори горното чекмедже и видя лекарства за спешни случаи. Пръстите му пробягаха по ампулите, докато четеше етикетите. Спря на ампулата морфин, като преценяваше ефективността на успокоителното и риска за детето.

„Още не…“

Избра епинефрин. Трябваше да се надява, че ако успее да свести Сейчан, тя ще може да се справи нататък. Поне достатъчно, колкото да се махнат оттук.

Напълни спринцовка и заби иглата в тръбата на системата, прищипа я и натисна буталото. Не знаеше какво количество е подходящо, затова инжектира средството бавно.

„Хайде…“

На пода до него д-р Хамада изстена. Кен си спомни, че докторът беше споменал нещо за предстояща заплаха за нероденото дете на Сейчан, как ларвите в нея вече започват прехода от втори инстар към трети.

Впери поглед в голия корем на Сейчан.

„Господи, дано да греши“.

Втори инстар

Ларвата се движеше през накъсания мускул. Коремът й беше издут, препълнен, неспособен да побере повече. Беше пораснала десетократно от последното си преобразяване — вече достигаше половин сантиметър дължина, — но разделеният й на сегменти екзоскелет не можеше да се разпъва повече и беше започнал да потъмнява. Натискът на епидермиса под него задейства жлезите зад мозъка й да отделят хормона екдизон, който да я подготви да смени отново кожата си.

Изложена на опасност, сега тя се движеше по-бавно и се хранеше по-малко — както защото вече не можеше да използва храната, за да расте, така и защото челюстите й започваха да се втвърдяват и дъвченето ставаше трудно. Гъст смазващ гел се натрупа между мекия епидермис и яката външна ципа. Жлезите в главата и гърлото й се напълниха с течната коприна, готови за момента, когато тя щеше да изтъче легло, в което да забие малките си нокти. Тогава щеше да остане в покой за няколко часа, докато не стане готова да излезе от старата си кожа на свобода.

Времето обаче не беше съвсем подходящо. Тялото й все още претърпяваше промени. Малки бели петна се бяха формирали по тялото й, бележейки местата, от които щяха да пораснат крилете. Сребристи нишки щяха да се опънат по дължината й, за да се превърнат по-късно в трахеи.

Докато се мъкнеше вяло през тъканите, тя се натъкна на нещо твърдо. Челюстите опитаха препятствието пред нея. Оказа се продълговато.

Разпозна плътния копринен пашкул. Долови какво е скрито в него.

Докато се гърчеше около препятствието, се появиха още подробности и разкриха метаморфозата, която течеше в коприненото гнездо. Вътре в него имаше друга ларва.

Тя беше тиха и неподвижна — но само на повърхността. Вътре в мъртвата обвивка животът продължаваше да се променя. Оформяше се нова ципа. Растяха нови челюсти, способни да проникнат през кост.

След като ларвата отмина пречката, движението й продължи да се забавя. Приближаваше моментът, когато тя също щеше да изтъче гнездо и да започне собствената си трансформация.

Докато продължаваше напред, една еволюционна увереност ставаше все по-ясна.

Още малко оставаше.