Джеймс Ролинс
Короната на демона (36)

30.

9 май 00:08

Величка, Полша

— Ако ще продължаваме да се завираме в средновековни сгради, ще си поръчам броня, за да пасвам по-добре — предупреди Монк.

Кат се усмихна, като в същото време се опитваше да скрие прозявката си с юмрук. Бяха насядали около маса в малка изследователска лаборатория. Помещението се намираше в северната кула на замък от тринайсети век. Навсякъде около тях имаше книжни рафтове — толкова наблизо, че надвисваха над групата, сякаш надничаха над раменете им към разпилените на масата стари карти.

Кат разтърка уморените си очи.

Минаваше полунощ, а всички бяха спали много малко. След като уредиха някои подробности в Гданск, напуснаха балтийското крайбрежие и отлетяха за Южна Полша — бяха кацнали в Краков преди четири часа. Докато пътуваха, най-новият член на групата — д-р Дамян Сласки — се беше свързал с управата на солната мина Величка и бе уредил да ги пуснат в подземния лабиринт след края на работното време.

За съжаление не бяха първите с подобна молба. Сласки научи, че подземният параклис на мината — „Св. Кинга“ — е нает за частна полунощна служба. Очевидно това не беше рядкост. Всяка неделя в параклиса се отслужваха редовни литургии. Освен това параклисът се използваше за венчаване и дори за концерти.

Щом научи за литургията, Сласки предложи да изчакат церемонията да свърши, преди да влязат в мината. Отначало Кат беше против предложението, тъй като не искаше да губят време. За да я убеди, ученият бе предложил кратко отклонение от пътя им.

Сега тя виждаше мъдростта на съвета му.

След като кацнаха в Краков, пътуваха двайсет минути до мястото на минния комплекс, но вместо да отидат направо в туристическите офиси, Сласки ги поведе на двеста метра по-нататък. Музеят Зуп Краковских Величка се помещаваше в стари укрепления, известни като Zamek Żupny, или Солния замък. Повече от седем столетия средновековният комплекс от камък и дърво бил седалище на управата на мината. Замъкът се разпореждал не само с Величка, но и със съседната мина Бочня.

През онези времена добивът на сол определено бил сериозен бизнес. Според Сласки мините осигурявали внушителната една трета от доходите на полските крале. Дори латинската дума salarium, означаваща заплата, идваше от сумата, плащана на войника, за да си купи определено количество сол.

Благодарение на обясненията на д-р Сласки на Кат не й беше нужно много време, за да разбере пълните мащаби на тази индустрия — както и предизвикателството, което ги очакваше.

„Затова поиска първо да дойдем тук“.

Тя пак погледна картите и графиките на масата — някои от които бяха от времето на откриването на мината. Сласки ги беше подбрал от богатата картографска колекция на музея, която се състоеше от над четири хиляди единици. Голяма част от тях бяха свързани с минната индустрия в района. Именно тук Сласки беше провел проучванията си върху кехлибарените залежи в региона за собствения си музей.

Като започна с най-старите карти, Сласки им представи историята на мината, като на практика възстанови ниво по ниво лабиринта й от тунели и зали. Огромните размери на мината бяха направо застрашителни.

— Нека ви покажа това, за да получите известна представа. — Сласки разстла една по-нова карта. — Този план е начертан от скъпия ми приятел Мариус Желеревич и запознава посетителите на мината с онова, което се намира под земята.

Кат погледна лабиринта от тунели, шахти и зали, образуващи комплекса.

Елена се наведе и погледна през очилата си за четене. Въпреки късния час библиотекарката изглеждаше пълна с енергия, очите й блестяха от интерес, понякога цъкаше с език, когато на масата се появяваше нова карта. Личеше си, че тук е в стихията си.

Сам пък, който седеше от другата страна, от време на време клюмаше и очевидно полагаше сериозни усилия да остане буден. За един ентомолог историята на картографията и минното дело в района не представляваше особен интерес и определено не можеше да прогони умората му.

Пръстът на Елена се плъзна по масата.

— Разбирам колко е лесно да се изгубиш там — каза тя.

— Така е — каза Сласки. — При това този план показва само туристическия маршрут през горните нива на мината. Най-долните, показани тук, са само на стотина метра под повърхността, докато други тунели достигат три пъти по-дълбоко.

Елена тихо изстена. Очевидно мисълта да се спуска толкова надълбоко изобщо не й допадаше.

Следващите думи на Сласки не предложиха никаква утеха.

— Много части от мината са недостъпни поради стари срутвания и наводнения.

Кат се намръщи.

— Наводнения ли?

Сласки кимна.

— Когато мината достигнала нивото на подпочвените води, в най-долните тунели се образувала цяла серия езера.

Кат започваше да споделя опасенията на Елена.

„Става все по-добре и по-добре“.

Сласки не беше приключил.

— Туристическият маршрут през мината е около четири километра, докато тунелите като цяло са дълги четиристотин. — Той сложи ръка върху картата на приятеля си. — Това представлява само един процент от цялата мина.

Монк въздъхна и се облегна назад.

— Как изобщо можем да се надяваме, че ще разберем къде Смитсън е намерил своя артефакт?

— А ако изобщо грешим с мината? — промърмори Сам и се прозя. — Може да го е намерил в съседната мина. Или на съвсем друго място.

Кат отказваше да повярва в подобно нещо.

Сласки я подкрепи.

— Още през деветнайсети век Величка е привличала туристи. Работниците търпели присъствието им, но същото не важи за другите мини.

— Но дори ако това е правилното място, откъде да започнем да търсим? — попита Елена. — Колко изобщо са помещенията и залите там долу?

— Над две хиляди.

Кат затвори очи, изумена от големината на солната мина. Освен това я човъркаше чувството, че пропуска нещо важно. Същото чувство беше изпитала и в Гданск.

„Какво не виждам?“

Раздразнена и уморена, тя не можеше да посочи източника на чувството.

Сласки махна към картите на масата.

— Както виждате, всички тунели и помещения са номерирани или имат имена. От първите разкопки при повърхността до по-късните на по-големи дълбочини.

Кат беше забелязала това — поколения картографи бяха пренасяли тази информация през вековете. Поради някаква причина това отново събуди човъркащото чувство, но тя пак не успя да стигне до просветление.

Сласки сви рамене.

— Ако вашият господин Смитсън беше оставил някаква следа, по която да тръгнем…

Кат се изправи толкова рязко, че привлече вниманието на всички.

„Възможно ли е?“

Монк я погледна.

— Скъпа, пак виждам онази физиономия на лицето ти.

Кат взе сателитния си телефон и намери снимките на криптата на Джеймс Смитсън, които й беше пратил Пейнтър от Замъка. Преди да кацнат в Гданск, ги беше прегледала набързо. Директорът беше убеден, че в гробницата може да е кодирана някаква скрита насока. Пейнтър беше подчертал изображенията на змия, камък и крилато насекомо върху саркофага, сякаш Смитсън ги е използвал като йероглифи, за да намекне какво е скрито вътре.

При полета до Краков тя за момент дори се беше запитала за мидената черупка до тези три символа. Беше си поиграла с идеята, че Смитсън може би е наредил поставянето й като някаква смътна следа, сочеща мина, прокопана в пластовете сол, отложени след пресъхването на праисторическото море Тетида.

Мидена черупка, символизираща древното море.

Накрая беше отхвърлила тази мисъл като нереална. А дори да грешеше, с какво можеше да й помогне това? От името на Смитсън в списъка на посетители вече беше сигурна, че са на прав път.

Но споменаването на Сласки на номерираните помещения — повече от две хиляди — й напомни за една мистерия около гроба на Смитсън — грешка, която едновременно развеселяваше и озадачаваше историците.

Отвори снимката на надписа върху мраморната крипта.

— Вижте това — каза тя и показа снимката. Прочете последните три реда, споменаващи датата на смъртта на Смитсън: — „… починал в Генуа на двайсет и шести юни хиляда осемстотин двайсет и девета година, на седемдесет и пет годишна възраст“.

— Какво толкова? — попита Сам.

Разбира се, Елена се досети моментално. Свали си очилата и се ококори.

— Написаното е погрешно. Датата на смъртта е вярна, но Джеймс Смитсън е бил роден на пети юни хиляда седемстотин шейсет и пета.

Монк пресметна несъответствието.

— Това означава, че е умрял на шейсет и четири, а не на седемдесет и пет.

Сам се намръщи.

— И все пак какво значение има разликата от единайсет години?

— Да се надяваме, че най-голямото значение на света — отвърна Кат. — Историците са озадачени, че любимият племенник на Смитсън е направил такава крещяща грешка и я е оставил върху гроба му. Ами ако изобщо не е грешка? Ами ако самият Смитсън е наредил тя да бъде изписана, също като змията, камъка и осата?

— Като следа — каза Монк.

Кат се обърна към Сласки.

— Казахте, че по времето, когато била затворена, мината имала над две хиляди помещения. Предполагам, че дори по времето на Смитсън броят им е бил горе-долу същият, плюс-минус неколкостотин.

— Напълно вярно.

Монк се досети.

— Кат, значи смяташ, че Смитсън е записал номера на гроба си? Нещо като адрес, сочещ мястото, на което е намерил артефакта?

— Ако извадиш седемдесет и пет от датата на смъртта му, получаваш хиляда седемстотин петдесет и четири, което не е годината, в която се е родил.

— Но може би сочи номера на помещението или тунела на мината — благоговейно прошепна Елена.

Всички се обърнаха към Сласки.

— Можете ли да ни покажете на някоя карта къде е помещението с този номер?

— Разбира се. — Той се обърна и придърпа лаптопа си. — Събрал съм цялата подобна информация. Няма да отнеме много време.

Затрака на клавиатурата и след няколко секунди се дръпна назад. На екрана се беше появила позната карта.

— Вече ни я показахте — отбеляза Елена. — В Гданск.

— Да, това е картата на мината, начертана от Вилхелм Хондиус. Само че сега оградих частта, означена като хиляда седемстотин петдесет и четири.

Той се наведе да прочете ръкописните бележки по полето на картата.

— Тази част от картата си има и име. Поради съвсем очевидна причина.

— Какво е името? — попита Сам.

— Kaplica Muszli. „Параклисът на мидата“ на полски.

Кат ахна, представяйки си мидената черупка в центъра на саркофага на Смитсън.

Сласки увеличи оградената част.

— Както казах, името е избрано по съвсем очевидни причини.

На картата се виждаха тунели, които започваха радиално от централна зала и образуваха формата на мидена черупка.

— Това трябва да е мястото — промърмори Кат.

Сам не изглеждаше толкова сигурен.

— Защо им е било на миньорите да прокопават тунели по такъв начин? Изглежда ми непрактично.

Сласки сви рамене.

— Ще разберете по-добре, когато слезем долу.

— Тогава да тръгваме. — Кат си погледна часовника. — Минава един. Частната литургия би трябвало да е приключила.

Сласки вдигна ръка.

— Първо едно предупреждение. — Той посочи изображението на екрана на лаптопа. — Параклисът на мидата всъщност има площ цял квадратен километър. Много е голям. И по-голямата му част е в развалини. Разпаднал се е, след като бил изоставен.

— Защо е бил изоставен? — поинтересува се Кат и се запита дали това няма нещо общо с кошмара, евентуално отприщен тук.

Сласки имаше друго обяснение.

— Тази част на мината е наводнена. — Той намали изображението и очерта съседните тунели. — Сега там има езеро.

Кат си представи обширния воден басейн и гигантската мидена черупка до него, сякаш изхвърлена на брега от вълните.

— Ще трябва да отидем — каза тя и се огледа, за да види дали някой не възразява.

На лицето на Елена ясно се четеше безпокойство, но тя кимна.

След като изясниха този въпрос, излязоха и тръгнаха през парка на замъка към някаква голяма сграда, която светеше между дърветата. Светлините осветяваха жълта постройка с червени керемиди и индустриална кула, която се издигаше високо над нея. Стоманената конструкция беше старата главната рамка на мината, разположена над шахтата Данилович, която се спускаше отвесно в земните недра.

Нощта беше мразовита и всички се гушеха в якетата си. Кат беше нащрек за евентуална опашка. Онези, които ги бяха последвали в Гданск, така и не се бяха появили, когато бяха пристигнали в Краков. По-рано тя беше казала на Пейнтър и Джаксън единствено, че има намерение да заминат за Южна Полша, и бе помолила Пейнтър да пази дестинацията им в тайна дори от разузнавателните служби.

Може би именно това прикритие им беше помогнало да се измъкнат от преследвачите.

Но Кат си оставаше нащрек.

По време на разговора Пейнтър й беше съобщил и новини за положението на Хаваите. Хаосът продължаваше да се разпространява и вече имаше план за евакуация, макар че все още се работеше върху логистиката. Евакуирането беше планирано да започне след половин ден. Планът беше населението да бъде изведено по въздух и вода до атола Джонстън. Начинанието щеше да е монументално и изискваше международно сътрудничество, но властите не смееха да чакат още дълго, ако се надяваха да ограничат положението и да не допуснат заразата да се разпространи по целия свят.

Монк забеляза загрижеността й.

— Ако там долу има нещо, ще го намерим.

„По-добре да го намерим. И колкото се може по-скоро“.