Джеймс Ролинс
Короната на демона (42)

36.

9 май, 13:05

Фуджикавагучико, Япония

— Това е много по-дълбоко от един етаж надолу — каза Кен, докато излизаше от асансьора на подземно ниво 5. Ушите му бяха заглъхнали по време на едноминутното спускане от четвъртото ниво.

Дори температурата беше с няколко градуса по-ниска.

Той провери късия коридор, водещ към плъзгащи се стоманени врати.

„Празен“.

Махна на Сейчан да го последва. Облечена в хирургически дрехи и с маска на лицето, тя енергично поведе д-р Хамада, като го държеше над лакътя. Юмрукът на другата й ръка беше опрян в хълбока му и го заплашваше със скрития в него скалпел.

— Колко дълбоко се намираме? — попита тя пленника.

— Седем… седемдесет метра — заекна Хамада.

Кен трепна. Това си беше двайсететажна сграда, заровена в земята.

— Защо толкова дълбоко?

— Това е бункер за най-секретната ни работа. Твърди се, че това ниво може да издържи на пряк тактически ядрен удар. Но мястото е избрано и заради естествената му изолация, дължаща се на уникалната му геология.

— Какво искаш да кажеш? — Челото на Сейчан лъщеше от пот и разкриваше каква болка изпитва дори след като ларвите се бяха укротили.

— Сами ще видите. — Хамада махна към плъзгащите се врати. — При аварийния изход на това ниво.

Докато изминаваха късото разстояние, вратите пред тях се отвориха и те влязоха в кръгла лаборатория, голяма колкото онази отгоре. Лабораторията вече беше евакуирана. Примигваща зелена стрелка сочеше към друга врата отсреща, която вероятно водеше към споменатия от Хамада авариен изход за ключовия персонал от това ниво.

Докато бързаха към него, Кен огледа лабораторията.

От двете им страни имаше други помещения с клетки с лабораторни плъхове и зайци. Работните станции в средата бяха заети от центрофуги, термоциклери и автоклави. По рафтовете имаше безчет стъкленици, пипета и бутилки молекулярни ензими, реагенти и буфери.

Кен видя два надписа — Cas9 и tracrRNA plasmid — и се обърна към Хамада.

— Тук правите Crispr/Cas.

Хамада сви рамене.

Сейчан погледна въпросително Кен.

— Това е техника за свръхфино генно инженерство — обясни той. — С подобно оборудване можеш да режеш и присаждаш ДНК съвсем точно, все едно че изрязваш букви от енциклопедия. И с почти същата лекота.

— С какво сте експериментирали тук? — попита рязко Сейчан. От настоятелния й глас и блясъка в очите й беше очевидно, че се надява да е нещо, свързано с лекарство.

— Извършваме подробно изследване на генетиката на осите — отвърна Хамада. — За да разгадаем тайната на изумителното им дълголетие.

Ледени тръпки побиха Кен.

— Искате да кажете, че сте експериментирали с онази част от ДНК, която е била заета от микробите, заразили осите в миналото.

— Именно. През последното десетилетие имахме шанса да изучим подробно заетите фрагменти ДНК и установихме, че одокуро ги използват по уникален и изумителен начин. Откритието е много обещаващо не само за удължаването на живота, но може би дори за възкресяване.

Кен го изгледа свирепо.

— Вие сте безумец!

— Предпочитам да се възприемам като човек, гледащ в бъдещето — възрази Хамада. — За съжаление, трябваше да изчакаме разработката на сложни генетични инструменти като техниката Crispr/Cas, за да продължим с клиничните опити.

Докторът кимна към редица затъмнени стъкла до вратата, водеща навън.

Кен не искаше да поглежда през прозорците, но не можеше да се сдържи. Краищата на стъклото от другата страна бяха леко заскрежени, сякаш в съседната стая се поддържаше много ниска температура.

Приглушената светлина разкриваше дълга редица болнични легла. Пациентите бяха мъже и жени, от юноши до старци. Лежаха безжизнени, свързани към всякакви монитори, системи и електроенцефалографи, които следяха мозъчната им активност, която дори оттук изглеждаше мудна.

Хамада потвърди това.

— Всички са в медикаментозна кома. Не сме чудовища. Следваме стриктни указания за управление на болката и стреса у опитните ни образци.

Кен беше изгубил дар слово.

Всички пациенти носеха белези на свирепо посегателство. Двете ръце на един мъж бяха обгорели, кожата му бе почерняла и напукана. Коремът на друг беше разпран и червата му бяха изсъхнали като пастърма. Долната половина от тялото на най-близката жена беше скована в леден блок. Накъдето и да погледнеше Кен, ужасите не спираха — осакатявания, мехури от изгаряне, одрана кожа, изгаряния от радиация.

Спомни си какво беше чел за японските лагери в Китай през Втората световна война, където учени провеждали ужасни експерименти върху военнопленници и местни селяни. Очевидно някой беше осъвременил онази програма съобразно новото хилядолетие.

Докато вървяха покрай прозорците, Хамада се опита да оправдае работата си, но ако се съдеше по начина, по който се запъваше, го беше срам.

— Правим изпитания за издръжливост. На тъкани и органи. Установяваме отправните точки, преди да започнем да изпитваме сериозно способността на гените да поправят увредените тела.

Сейчан беше видяла достатъчно. Лицето й беше маска на ярост. Хамада беше планирал да я сложи тук и да експериментира върху нея — както и върху нероденото й дете.

Хамада изпъшка, когато Сейчан го ръгна със скалпела, за да го накара да измине последните няколко крачки до изхода. Кен беше повече от готов да се махне от това място. Бяха се забавили достатъчно и не бяха научили нищо, което би могло да помогне на Сейчан.

Зад вратата имаше лабиринт от коридори, минаващи през офиси и по-малки лаборатории. Примигващи зелени стрелки показваха маршрута за евакуация. Докато вървяха, температурата продължаваше да пада. С всеки завой ускоряваха ход — усещаха, че времето им изтича.

Накрая се озоваха в коридор, свършващ с друга червена врата.

Лъхна ги леден вятър, сякаш бяха в разгара на зимата.

Излязоха през вратата и се озоваха в нещо, което приличаше на чисто нова японска станция на метро — дълга цилиндрична зала с тесен перон, до който чакаха седем вагона с аеродинамична форма: приличаха на бели хапчета. През малките прозорци се виждаха фигури, натъпкани вътре.

„Сигурно са последните, които се евакуират от това ниво“.

Кен забеляза и хора с автомати. Приведе глава и извърна поглед, докато вървяха към влака. Сейчан направи същото, като притисна по-силно юмрук в гърба на Хамада.

Докато вървяха по перона, първият вагон внезапно потегли и изчезна безшумно в тъмния тунел. Очевидно беше електрически, но вместо да върви по релси, се задвижваше от малки зъбни колела и се стабилизираше от големи плъзгачи на покрива и дъното.

Едва сега Кен осъзна, че стените на тунелите са покрити с полиран лед. Спомни си думите на Хамада, че мястото е било избрано „заради естествената му изолация, дължаща се на уникалната му геология“.

Сега разбра какво е имал предвид.

Това беше една от многобройните тръби на Фуджи, образувани в застиналата лава. Колеги от лабораторията на Кен в Киото му бяха показвали снимки от екскурзии до ледената пещера Нарусава на склона на вулкана, чиито зали и тунели бяха винаги покрити с лед и ледени сталактити. Твърдеше се, че цялата пещера е проядена от подобни замръзнали проходи.

Очевидно „Феникусу“ се бяха възползвали от тази природна особеност на планината както заради постоянните ниски температури, така и заради готовата система тунели, идеални за бърза тайна евакуация. Кен си представи как потеглилият вагон се носи под езеро Кавагучи към някакво далечно безопасно място.

„Ако и ние успеем да стигнем там…“

Докато приближаваха последния вагон, вратата му се отвори. Вагонът се оказа наполовина пълен и предлагаше предостатъчно място за тримата закъснели бегълци.

За съжаление хората вътре бяха тежковъоръжени.

И водени от позната фигура, която излезе да ги посрещне.

Валя Михайлова.

Беше с бяла канадка със свалена качулка. С бледото си лице и снежнобялата си коса приличаше на кралица на тази ледена станция. Високомерната й усмивка допълваше впечатлението за царственост и власт.

Сейчан избута Хамада пред себе си като жив щит.

— Назад — предупреди тя Кен и му даде знак да застане зад нея.

Кен не си направи труда да изпълни нареждането й, а остана на място.

Зад Валя стояха мъже и жени със сурови физиономии, всичките въоръжени. Кен разпозна неколцина от атола Икикауо. Нейният лично подбран отряд, всички верни до смърт и безмилостни.

Кен разпозна и едно друго лице.

Валя държеше голям пистолет, а с другата си ръка беше хванала по-възрастна жена със синя престилка. Това беше медицинската сестра, която бе избягала от операционната. Очевидно все пак беше предупредила някого по време на евакуацията.

Чу се приглушено изсвирване и друг вагон изчезна в тунела.

Кен погледна назад и видя как последната зелена стрелка примигна и се смени с червена.

Валя също видя алармата и накъде е насочено вниманието му.

— Изглежда, славният ни водач е наредил окончателното унищожаване на тази посветена на науката пагода. — Тя вдигна пистолета към тях. — Не че това ще има някакво значение за вас.

Усмихна се и стреля.

 

 

13:11

„Това не е на добре“.

Грей тичаше презглава начело на останалите по безкрайното стълбище. След като Хога и Ендо взривиха вратата на четвъртото ниво, започнаха да се спускат по стъпалата, които сякаш нямаха край. Внезапно светещите зелени стрелки, които следваха, замигаха в гневно червено и зазвуча сирена.

— По-бързо! — викна той. Прескачаше стъпала, блъскаше се в стени и отскачаше от тях на всеки завой.

Аико се оказа по-бърза и го изпревари. Хога и Ендо я следваха по петите. Палу тичаше последен, забавен от паникьосания си пленник д-р Оширо. Хаваецът беше подхванал с яката си ръка учения през кръста и почти го мъкнеше.

Тогава дойде очакваното БУМ… цяла поредица от БУМ.

Грей прелетя през следващата площадка и се обърна, за да провери останалите.

Палу лежеше проснат с главата напред на стълбите. Беше се спасил от мозъчно сътресение, като се бе хванал за парапета, но беше изпуснал пленника си. Оширо седеше на площадката над него. Беше се облещил от паника, но и гледаше ръцете си, сякаш осъзнаваше, че е свободен.

Грей се сети за следващия му ход.

— Недей!

Оширо скочи, втурна се нагоре по стълбището и изчезна на завоя.

Палу тръгна да става, готов да го подгони.

— Зарежи. — Грей посочи надолу. — Няма време.

Думите му бяха потвърдени от писъците на Оширо, които отекнаха в стълбището. Грей усети как ушите му заглъхват — налягането се променяше.

— Бягай!

Втурнаха се отново надолу, още по-бързо.

Въздухът стана по-горещ и плътен. Всяко поемане на дъх започна да изгаря дробовете им. Грей чу рева на дракон зад себе си.

Представи си огнената стена, която ги догонваше.

Най-сетне стигнаха долния край на стълбището и изхвърчаха през вратата в къс коридор.

— Не спирайте! — извика Грей.

Продължиха да тичат. Плъзгащи се стоманени врати се отвориха пред тях, сякаш ги подканваха да потърсят убежище от другата страна. Озоваха се в някаква лаборатория. Нисък рев накара Грей да погледне назад.

Драконът ги беше настигнал.

Пламъците изригнаха в кръглото пространство и те заотскачаха от тях. После металната врата се затвори отново, оставяйки огнения пъкъл от другата страна. Пръскачките по тавана се задействаха.

„По-добре късно, отколкото никога“.

Грей се обърна към останалите.

— Трябва да…

Прекъсна го стрелба, идваща от изхода в другия край на лабораторията. Сърцето му се сви.

Всички се втурнаха към вратата, без да чакат заповедта му.

С всяка крачка стрелбата ставаше все по-силна.

 

 

13:15

Бий се или умри.

Това бяха думите на Валя, докато пъхаше пистолета в ръката й. Сейчан още не разбираше положението, но в момента това нямаше значение.

Секунди по-рано Валя беше стреляла по тях. Първият й изстрел повали д-р Хамада с куршум в гърдите. Сейчан се беше опитала да го задържи, докато той падаше, за да използва мъртвото му тяло като щит. Вторият изстрел на Валя пръсна половината череп на зашеметената медицинска сестра, която държеше.

Валя бутна тялото на сестрата настрани и посочи с димящото оръжие към вагона.

— Качвайте се.

Сейчан не помръдна, вцепенена от болката и твърде изненадана, за да проумее какво става.

В следващия миг вратите на другите вагони се отвориха и от тях се изсипаха въоръжени хора, поне двайсетина, привлечени от стрелбата. Най-вероятно бяха охрана на най-важните членове на изследователския екип. За миг спряха объркано.

Хората на Валя се възползваха от това, откриха огън и свалиха поне половината с първия свиреп залп. По време на последвалата престрелка Валя сграбчи Кен и го блъсна във вагона, след което тикна пистолета в ръцете на Сейчан.

Сега Сейчан беше клекнала до Валя: бяха намерили прикритие зад отворената врата на последния вагон. Валя беше права, Сейчан бе отпусната на коляно и стреляха заедно по оставащите неколцина охранители. Валя беше изгубила четирима от хората си, които лежаха проснати на перона. Други бяха ранени зад тях във вагона. Четирима се бяха скрили зад колони отвън и се опитваха да атакуват врага във фланг.

При всеки изстрел Валя ругаеше.

Сейчан надуши миризмата на пот и барут от нея. Валя очевидно беше подценила реакцията на охранителите. Това й беше коствало много и бе изложило всички на смъртна опасност.

Още един от хората й се опита да изскочи от скривалището си и да стреля от по-добър ъгъл, но бе повален преди да направи и четири крачки.

Валя изруга ядосано. Очевидно си даваше сметка, че ситуацията става патова. И че времето не е на нейна страна.

Точно тогава вратата на станцията се отвори. Нова група изскочи между биещите се противници.

Сейчан зяпна невъзможната гледка.

Грей и Палу се плъзнаха по перона, последваха ги трима маскирани. И петимата откриха огън по вагоните, като се целеха в очевидната заплаха — охранителите.

Валя се възползва от внезапната им поява и извика на останалите си трима души:

— При мен!

Те моментално се подчиниха и се втурнаха във вагона. Валя продължи да поддържа със стрелба атаката на Грей и свали още един охранител. Сейчан правеше същото.

След секунди свирепата битка свърши.

Сякаш по даден сигнал първият вагон полетя в тунела, следван от втория, чиито остри плъзгачи засъскаха по леда.

Грей и хората му се затичаха към последния вагон с вдигнати оръжия.

Щом Грей видя Сейчан, на лицето му се изписа облекчение, но погледът му се стрелна към бледата жена до нея и той насочи оръжието си към Валя.

Сейчан се изправи и я закри с тялото си.

— Махни се от пътя ми — викна Грей.

— Още не — каза Сейчан.

 

 

13:18

Грей се намръщи, озадачен от реакцията й. Когато изскочиха в станцията, беше видял как Сейчан и Валя стрелят от прикритието си във вагона. Изправени пред общ враг, двете противнички явно бяха решили временно да работят заедно.

Но това беше свършило.

Групата на Грей насочи оръжия към хората вътре, някои от които бяха ранени, други непокътнати. Те на свой ред също вдигнаха оръжия към тях.

„Какво става тук, по дяволите?“

Валя прибра пистолета в кобура си. Много бавно бръкна в един джоб и извади флашка. Хвърли я към Грей, който я хвана с лявата си ръка, без да сваля оръжието.

Пръстите му се свиха около флашката.

— Какво е това?

— Пътен билет за мен и хората ми — отвърна Валя. — Вътре е описано местоположението на склад с варели газ.

— Газ?

— Инсектицид. Разработен от „Феникусу“. Ефективен срещу осите, но силно канцерогенен и отровен за много други видове. Ще нанесе големи поражения върху хората и природата, но ще свърши работа. — Тя погледна Аико. — „Феникусу“ планираха да използват склада, за да защитят японските брегове през следващите месеци и години, но газът би могъл да се използва и на Хаваите.

Грей изведнъж се зарадва, че не е застрелял Валя на място, особено когато чу следващите й думи.

— Флашката е квантово криптирана и ще се самоунищожи при опит за разбиването на паролата. — Тя го изгледа. — Ще ти пратя кода след като се озова в безопасност.

— И защо да ти вярваме, че ще го направиш, или че във флашката изобщо има нещо полезно?

— Не искам светът да свърши, също като теб. Подобно нещо не отговаря на плановете ми за бъдещето. Затова имам нужда от теб да го спасиш заради мен.

Грей я разбра.

„Тази коварна кучка възнамерява да ни използва като инструменти на собствената й амбиция“.

Погледна хората й и твърдите им изражения — беше виждал такова и на лицето на Сейчан понякога. Всички те бяха бивши членове на Гилдията. И то очевидно най-опасното й ядро, щом бяха оцелели при всеобщата чистка.

Водени от жена, чието сърце бе ледено като кожата й.

„Как мога да ги пусна да засеят нещо, което ще бъде много по-лошо?“

Въздъхна. Знаеше отговора.

„Това е за утре…“

Свали оръжието си и махна на останалите да направят същото.

Устните на Валя се извиха в доволна усмивка.

— Като знак на добра воля вече пратих сигнал за самоунищожение на самолетите, които излитат от острови по целия свят, за да разпръснат смъртоносния си товар над големите градове.

Грей я разбра — помнеше трите безпилотни самолета над брега на Мауи.

— Така че виждаш — продължи Валя, — че се погрижих за този проблем, за да можете да се съсредоточите върху положението на Хаваите. — Сви рамене и погледна Сейчан. — За съжаление пестицидът не действа върху вече заразените.

Грей се страхуваше, че ще чуе точно това. Пресегна се и хвана ръката на Сейчан. Пръстите й пареха.

— Което означава — продължи Валя, — че заразата на Хаваите ще се появява отново и отново. И ще изисква постоянно прибягване до токсичния газ за удържането й. Кумулативните поражения на природната среда ще са тежки и ще трябва да се наложи карантина, за да се защити останалият свят.

Грей хвърли поглед към Палу, чието лице беше станало пепеляво. Подобен курс не беше най-доброто решение, но с друго не разполагаха.

Междувременно трите предни вагона бяха отпътували и бе останал само техният. Осъзнал, че няма друг шанс освен да сътрудничи, Грей махна на хората си да влязат при бойците от Гилдията.

Докато вратата се затваряше, Валя погледна нагоре.

— О, имам и още един подарък за сбогом.

 

 

13:22

Такаши Ито стоеше до прозорците на кабинета си и се взираше в бурята, бушуваща над Фуджи. В черните облаци проблясваха мълнии. Той се заслуша в гръмотевицата, усети я с дланите си, опрени в стъклото.

Тя повтаряше яростта, кипяща вътре в него.

Когато беше дошъл при прозореца, стъклото беше студено, шибано от дъжд и градушка. Сега беше топло от пламъците долу — огънят от фугасните заряди поглъщаше стоманената конструкция на пагодата. Под него бушуваха пожари. Стъклата се пръскаха на блестящи парчета, които отразяваха пламъците.

Пушекът проникваше под процепа на вратата зад него.

Никой не беше дошъл да го вземе.

Когато се беше опитал да излезе от кабинета, откри, че вратата е блокирана от другата страна.

Предполагаше, че секретарката му е мъртва, както и екипажът на хеликоптера на покрива на кулата. Беше гледал на лаптопа картини от различни инсталации. Видеото показваше как самолетите се взривяват един след друг във въздуха и падат в океаните по целия свят.

Знаеше, че само една ръка би могла да дирижира всичко това.

Ръка, бяла като най-фин порцелан.

Чунин Михайлова.

Сега подозираше, че жената не е казала истината за съдбата на внука му Масахиро. Въпреки това отдаде дължимото на амбицията й, която очевидно не знаеше граници. Ако се съдеше по действията й, тя явно отказваше да приеме един свят в руини, където възможностите й ще бъдат ограничени, а бъдещето — завинаги определяно от японските й господари.

Трябваше да бъде наказана.

Вече се беше погрижил за това — знаеше кой е най-вероятният маршрут, по който тя ще се опита да избяга. Комплексът беше проектиран с една последна предпазна мярка за възможно най-лошия сценарий. Но този път пречистването нямаше да бъде извършено с огън.

А с нещо, което не му отстъпваше по нищо.

Такаши обърна гръб на прозореца и тръгна към ниското си бюро. Пушекът изпълваше стаята и му пречеше да диша.

Той се отпусна на колене. Искаше да го направи изискано, но се стовари тежко на пода и костите му се разтресоха от удара. Той не обърна внимание на болката. Загледан в бурята, която щеше да е последната в живота му, посегна за дебел лист хартия.

Без да гледа, направи една гънка, после втора. Пръстите му се движеха сами. Продължаваше да гледа бурята, но яростта й вече не отекваше в него. Работеше — гънка след гънка. Постепенно хартията започна да придобива форма.

Когато приключи, на бюрото му лежеше бяла лилия.

„Любимото оригами на Миу“.

Нежно вдигна цветето и го постави върху кутийката, в която се намираше последното парче от Короната на демона. За него то беше парченце от сърцето на жена му.

Пламъците вече танцуваха диво от другата страна на прозореца.

„Още малко…“

Димът вече го задушаваше. Тялото му скоро щеше да се подпали и щеше да се превърне в последно приношение към любимата му.

„Миу…“

Отново си спомни думите на Отагаки Ренгецу за чудесата и загадките на благовонията.

Тънка струйка благоуханен дим от ароматна пръчица изчезва без следа.

Къде отива тя?

Започна да се моли, извърнал очи от яростта на бурята към нежното цвете и онова, което символизираше то.

„Моля те, нека отида там“.

 

 

13:43

Кен се беше вкопчил в ремъка, висящ от пръчката, минаваща под тавана. Докато се носеше по замръзналия тунел в лавата, вагонът оставаше ясно разделен на две. Групата на Валя беше заела местата отпред, а техният екип беше отзад. Никой не говореше; никой не откъсваше поглед от противника.

Единствените звуци бяха тракането на вагона и тихият вой на електромотора. След първите няколко минути звуците станаха стържещи.

Вагонът внезапно потъна в мрак и двигателят спря.

Внезапното намаляване на скоростта запрати всички напред и двете групи станаха една. След кратко объркване и блъскане монтираните на автоматите фенери светнаха и осветиха тъмния вагон.

— Какво стана? — попита Палу, докато се изправяше.

Грей се огледа.

— Някой явно ни е спрял.

— Но кой? — попита Сейчан.

Отговорът на Валя бе само от две думи:

— Такаши Ито.

Вагонът отново потегли бавно — но назад. Останал без захранване, той се плъзгаше надолу по наклонения тунел към станцията.

Грей отиде до вратата.

— Ако успеем да я отворим, ще можем да скочим и да продължим пеша.

— Няма да успеем — каза Валя и наклони глава настрани. — Чуйте.

Кен напрегна слух и чу нисък грохот, идващ зад тях.

— Какво е това?

Грей се вцепени.

— Вода.

— Езерна вода — уточни Валя.

По-рано Кен си беше представил как вагонът преминава под езерото Кавагучи.

Валя се намръщи.

— Ито е заложил взривове по дължината на тунела. Точно под езерото. За да може при нужда да го наводни и да заличи всякакви доказателства за дейността под кулата.

„Включително и нас“ — помисли си Кен.

Вагонът продължаваше да се плъзга към сигурната смърт.

Грей се обърна към хората на Валя.

— Помогнете ми с вратата. — После се обърна към хората на Аико. — Хога и Ендо, колко заряда ви останаха?

Единият вдигна четири пръста, другият два.

— Би трябвало да свършат работа.

С помощта на Палу Грей и останалите отвориха вратата. Ледените стени се плъзгаха покрай тях. Грей се обърна към всички:

— Навън. Нуждаем се от силата и теглото на всеки, за да спрем вагона, докато можем.

Никой не възрази.

Кен скочи навън с останалите. Докато вагонът бавно набираше скорост, всички забързаха към задната му страна и дружно го подпряха.

Кубинките им се пързаляха по леда. Бяха като мравки, опитващи се да спрат вкусна хапка, търкулнала се по склон. Макар че беше изработен предимно от пластмаса, вагонът бе твърде тежък, за да го спрат.

Тогава на Кен му хрумна идея.

Той се дръпна от мястото си и падна по гръб. Остави вагона да мине над него, големите му зъбни колела се озоваха опасно близо от двете му страни. Той затърси по долната част.

„Хайде…“

И го видя.

Люк горе-долу там, където предполагаше, че се намира двигателният блок.

Бързо дръпна дръжките, но се задържа за люка, докато вагонът продължаваше да се плъзга. Както и се беше надявал, тясното пространство беше пълно с акумулатори. Той започна да ги откача с една ръка и да ги пуска на леда, оставяйки диря след вагона.

Всеки акумулатор тежеше тринайсет килограма.

Когато откачи петнайсетина, с което намали теглото на вагона с около четвърт тон, вагонът започна да забавя скорост — и накрая спря.

Кен си пое облекчено дъх и запълзя заднешком към другите. Палу го хвана за глезените и го издърпа, след което го сграбчи в мечешка прегръдка.

— Умно — призна Грей.

— Имам „Тойота Приус“ — отвърна Кен и сви рамене. — Кълна се, че половината й тегло е от акумулаторите.

Хога и Ендо вече залагаха взривове в тунела. Докато двамата работеха, Грей инструктира хората на Валя да вземат няколко акумулатора и да ги подложат под колелата на вагона, за да го задържат на място.

След като всичко беше готово, той махна с ръка.

— Всички вътре!

Трябваше да вика, за да го чуят над рева на приближаващата вода. Езерото вече със сигурност беше наводнило долното ниво на кулата и сега водите му се носеха към тях.

Задъхан от страх, Кен последва останалите във вагона.

Щом вратата се затвори, Грей посочи партньорите на Аико.

— Гръмнете го.

Единият натисна копчето на детонатора.

Експлозията разтърси вагона и го изблъска една педя напред. Дори през изолацията взривът беше оглушителен и едва не им спука тъпанчетата. Лед и камък се посипаха по задната част на вагона и прозорците.

Когато всичко приключи, Кен погледна назад.

— Не разбирам. Срутването ще бъде ли достатъчно да спре водата?

— Няма начин — отвърна Грей.

— Тогава какво…?

— Представи си тапа на шампанско.

Преди Кен да успее да си я представи, бушуващата вода се стовари с пълна сила в блокажа от лед и камък. Тапата издържа само за части от секундата — след което беше изстреляна напред.

Масата блъсна вагона като таран и го засили напред. Двете групи полетяха на преплетено кълбо назад.

Силата на езерото буташе вагона нагоре по тунела. Водата се плискаше покрай прозорците, но засега вагонът продължаваше да се носи пред най-лошото от потопа.

Никой не се опита да се изправи, всички останаха легнали на пода.

Накрая полетът им се забави — водата в тръбата се изравни с тази в езерото. Вагонът спря и Грей изкара всички навън. На стотина метра напред блестяха светлини.

Всички забързаха към тях, понесли ранените.

Грей подкрепяше с една ръка Сейчан, а с другата — един от враговете.

Тунелът свършваше в дълъг бетонен склад. Останалите вагони чакаха там, бяха пристигнали преди спирането на тока. До един бяха празни.

Излязоха навън. Валеше. Всичко беше сиво.

Бурята вече утихваше, само от време на време се чуваше по някой недоволен грохот. Грей и Валя се дръпнаха настрани и заговориха, приближили глави. Грей най-вероятно искаше от нея да обещае, че ще удържи на думата си.

Отговорът й достигна до Кен, докато тя отстъпваше назад с хората си.

— Не исках нещата да приключат така. — Хвърли твърд, но и съжалителен поглед към Сейчан, която я изгледа кръвнишки в отговор. — По-добре би било да получиш куршум. Но поне ще можете да се сбогувате.

След като Валя и хората й си тръгнаха, Грей подхвана Сейчан. Тя отпусна уморено глава на рамото му. Сякаш двамата вече бяха поели по дългия болезнен път на прощаването.

Кен се обърна и се отдалечи, неспособен да понесе гледката. Намираха се някъде високо на склона на Фуджи. Оттук се откриваше панорамен изглед към езеро Кавагучи. Около него сега имаше широки кални брегове, след като част от водите му бяха изтекли под земята.

От другата му страна огнен фар сияеше под ниските буреносни облаци.

Това беше всичко останало от Ледения замък.

Кен се взираше в горящата сграда, измъчван от подозрение, което бавно се превръщаше в увереност.

„Пропуснахме нещо“.

И вече беше твърде късно.