Джеймс Ролинс
Короната на демона (19)

13.

7 май, 18:01

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър прекоси осмоъгълната ротонда на втория етаж на Смитсъновия замък. Врати водеха към различни кабинети, но той се насочи към онези, зад които се намираше прочутата Зала на Управителния съвет. През полуотворената врата отекваха гласове.

— Да видим за какво е това повикване — каза Пейнтър на Кат.

Говореше приглушено не за да не ги чуе някой, а от уважение към историята на старата сграда. Подобната на църковна атмосфера на това място с грандиозните му пространства, уединени параклиси и дълги галерии създаваше усещането за време. Човек можеше да си представи първия секретар Джоузеф Хенри, чиято бронзова статуя красеше входа на Замъка, да броди из тези коридори. Носеха се дори слухове, че мястото е обитавано от духове. Веднъж дори бил проведен сеанс в Залата на Управителния съвет под надзора на самия Хенри по молба на Линкълн, който искал да убеди жена си Мери Тод, че медиумите са измамници.

Пейнтър откри, че се усмихва при мисълта за подобна сцена, и усети как обичта му към това място го стопля. Двамата с Кат се бяха качили със скрития асансьор от подземната си централа до самия Замък. Музеят беше затворил преди половин час, така че в долните зали имаше само шепа учени и чистачи. Той винаги се беше наслаждавал на тези моменти след работното време, когато оставаше почти сам в музея. Понякога дори бродеше по коридорите му след полунощ и използваше тишината му, за да успокои мислите си. Това му позволяваше да вижда проблемите по-ясно, да прояснява ума си. Мястото служеше също и като каменно свидетелство на уважението към науката и уроците, предавани от историята. Напомняше му за важния дълг на „Сигма“.

Когато приближиха Залата на Управителния съвет, Кат свали телефона си.

— Доктор Бенет потвърди, че е получил записките на професор Мацуи. Писа ми, че ще ги прегледа незабавно.

Пейнтър кимна. Беше провел кратък разговор с Грей, преди да тръгнат за тази среща, и бе получил най-общ доклад за онова, което бе пуснато на Хавайските острови. Надяваше се ентомологът от Националната зоологическа градина да успее да хвърли повече светлина върху заплахата.

Особено като се имаше предвид крайният срок, посочен от Грей.

Три дни.

При толкова ограничено време той настръхваше при мисълта за това повикване, тъй като не искаше да губи нито минута. Въпреки това не можеше да загърби собственото си любопитство относно срещата. Каква светлина можеше да хвърли върху всичко това главният библиотекар на Библиотеката на Конгреса? Как събитията можеха да са свързани с основаването на Замъка, още по-малко с Александър Греъм Бел, изобретателя на телефона?

„Има само един начин да разберем“.

Пейнтър почука на вратата и я бутна. Махна на Кат да влезе първа и я последва.

В залата имаше голяма кръгла маса със слънчевата емблема на Смитсъновия институт в центъра. Кадифени завеси украсяваха прозорците, гледащи към Националната алея и останалия Вашингтон. Именно тук веднъж на всяко тримесечие се събираха осемнайсетте членове на Управителния съвет.

В момента от тях присъстваха само двама.

Главният уредник на Замъка Саймън Райт пристъпи да ги посрещне. Бе на около петдесет и пет, с побеляла още на младини коса. Носеше я дълга до раменете и сресана назад, сякаш беше застаряла рокзвезда.

— Директор Кроу, благодаря, че дойдохте. Капитан Брайънт, за мен е винаги удоволствие да ви видя. Как са момичетата ви?

Кат стисна ръката му и се усмихна на искрената му топлота. Тримата се познаваха вече повече от десетилетие.

— Пратих ги на лагер с Монк.

— Без деца? И без съпруг? Значи трябва да ви се извиня, че нарушавам този рядък за вас момент на почивка.

— Предвид обстоятелствата, разбирам.

Саймън ги представи на другия присъстващ в залата — Елена Делгадо, сегашния главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Маниерите му станаха по-официални. Делгадо беше назначена само преди четири месеца и бе първата жена от латиноамерикански произход, заемаща този пост. Затова никой от тях не я познаваше много добре.

Въпреки това Пейнтър изпита уважение, когато се запозна с биографията й. Тя бе най-малката от четири дъщери, родена от родители имигранти в Калифорния. Академичните и атлетическите й постижения й бяха спечелили двойна стипендия в Станфорд. Там беше защитила докторат по американска история и бе спечелила златен и сребърен медал по плуване на Олимпийските игри в Мюнхен. След това интересът й към историята я беше заврял между библиотечните рафтове и тя бе защитила втори докторат в намиращия се недалеч университет на Мериланд по библиотечни науки.

Пейнтър с радост стисна ръката й. Ръкостискането й бе твърдо. Изглежда, тя беше запазила олимпийската си форма въпреки своите шейсет и четири години. Единственото й отстъпление пред възрастта бяха очилата за четене, които висяха на врата й на тънка сребърна верижка, на която имаше и две малки разпятия.

— Знам, че времето ви е ценно — направо каза тя и ги поведе към масата. — Но смятам, че това е важно.

На масата имаше две книги. Едната беше подвързана с дебела кожа, напукана и почерняла, сякаш някой се беше опитвал да изгори книгата. Другата изглеждаше по-нова, захваната с ластик, но изглеждаше подвързана на ръка, което предполагаше, че е най-малко на няколко десетилетия.

Почти собственически тя постави ръка върху книгите.

— Тези томове са от специална колекция, пазена от всеки следващ главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. Малцина знаят за нея. През вековете от различни музеи са изчезвали книги, затова било решено да се запази специална сбирка текстове, важни за нацията ни, които не е задължително да бъдат безценни като копието на Библията на Гутенберг, но въпреки това си заслужава да бъдат запазени.

Саймън кимна.

— Елена е права. Като уредник мога да потвърдя, че значителна част от колекцията на Смитсъновия институт има тенденцията да се губи. Като цяло са изчезнали около десет процента от артефактите и книгите ни. И не става дума само за малки предмети. Става въпрос за над трийсет артефакта от Четвърто ниво, всеки от които се оценява на милион долара или повече.

Кат изглеждаше шокирана.

— Откраднати ли са били?

Саймън сви рамене.

— Някои. Други били заети и така и не били върнати. И съм сигурен, че голяма част просто са каталогизирани погрешно и са забутани някъде в хранилището ни в Суитланд.

Пейнтър знаеше, че Саймън има предвид Центъра за поддръжка на музеите в Суитланд, Мериланд. Неговите пет сгради, всяка с размерите на футболно игрище, съхраняваха 40 процента от колекцията на Смитсъновия институт, общо над петдесет милиона единици.

— Въпреки това — продължи Елена, — както можете да си представите, появила се нужда да се запазят книги, които други биха могли да пропуснат и чиято цена може да не заслужава да бъдат охранявани по-строго, но въпреки това са прекалено важни, за да се рискува да бъдат изгубени. Приемете го като наша версия на Ватиканските архиви.

Пейнтър махна към книгите на масата.

— И тези две са от въпросната колекция.

Елена се усмихна — нещо, което явно правеше с лекота, и придърпа по-новата книга към себе си.

— Всъщност авторът на тази книга е основал нашия архив. Арчибалд Маклийш, деветият главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса, заемал поста по време на Втората световна война. Той бил натоварен със задачата да запази националните ни съкровища, като раздели най-важните предмети от историята ни и ги скрие на различни места из страната. По-късно, след като напуснал поста си и станал заместник държавен секретар, той разбрал необходимостта този проект да бъде продължен и оставил след себе си това наследство за Смитсъновите библиотеки — специална тайна колекция.

— Която започнал със собствената си книга? — попита Пейнтър.

— И с много други — поправи го Елена. — Макар да си мисля, че го е направил, за да скрие тези томове още по-добре от очите на широката публика.

Кат стисна ръце, сякаш се мъчеше да ги удържи да не посегнат към книгите.

— Какво общо има това със ставащото в момента?

— Всичко… или може би нищо. Не зная. Но когато разказах на Саймън за историята на тези книги, той реши, че няма да е зле да споделя и с вас двамата. — Елена ги изгледа с доста голяма доза подозрителност. — Двама членове на АИОП, както разбирам.

Саймън беше премълчал за „Сигма“, но не го биваше в лъжите. Главният библиотекар очевидно се досещаше, че тук има и нещо повече.

Пейнтър реши засега да заобиколи въпроса.

— И каква е историята?

— Първо трябва да обясня, че се натъкнах на тези книги, водена единствено от личния си интерес. Докторатът ми беше върху Гражданската война и ролята на Линкълн и приближените му, сред които бил и Джоузеф Хенри, първият секретар на Смитсъновия институт по времето, когато колекциите му били съхранявани само в тази сграда.

Пейнтър знаеше за близките отношения между двамата мъже и отново си представи сеанса, извършен точно в тази зала.

Елена седна на мястото си.

— Всичко започва с Джоузеф Хенри и един пожар, който едва не унищожил Замъка по време на Гражданската война.

След това тя разказа фантастична история за Джеймс Смитсън, който завещал богатството си на младата държава — завещание, което щяло да даде началото на института, носещ неговото име. По-голямата част от разказа й бе повторение на съдържанието на дневника на Маклийш, който беше на масата — как Джоузеф Хенри научил за артефакт, погребан със Смитсън в гроба му в Генуа и наречен Короната на демона. Десетилетия по-късно Александър Греъм Бел бил изпратен на тайна мисия да спаси останките на Смитсън и да се сдобие с въпросния предмет, за който се смятало, че бил опасен и може би дори можел да се използва като оръжие.

— Какво е намерил той? — попита Кат.

— Според Маклийш Бел открил голямо парче кехлибар, в което били запазени костите на влечуго, може би малък динозавър. Подобно на Смитсън, изобретателят оставил загадъчна бележка, която предупреждава, че нещото е опасно и може би чудодейно.

— Чудодейно ли? — намръщи се Пейнтър. — В какъв смисъл?

— Бел смятал, че предметът може би съдържа тайната на живота след смъртта, но така и не обяснява как е стигнал до подобно твърдение.

Пейнтър погледна Кат. Тя също бе чула разказа на Грей за заплахата, която представляваха древните оси, поразили Хаваите, и как те могат да изпаднат в състояние на понижени жизнени функции или така наречената криптобиоза и да оставят спящи кисти в костите на жертвите си като начин да възродят рояка си векове по-късно.

Елена очевидно забеляза многозначителното им споглеждане.

— Това означава ли нещо за вас?

— Може би, но продължете нататък. Какво е станало с въпросния предмет?

— Бел решил, може би следвайки примера на Смитсън, че е най-добре да го погребе отново. Но на американска почва.

— Къде? — попита Кат.

— В скрито помещение в стария тунел, който свързва Замъка с Природонаучния музей от другата страна на Алеята.

Въпреки сериозността на въпроса Пейнтър нямаше как да не се изуми.

„Значи всичко това е започнало в собствения ни заден двор?“

— През Втората световна война Маклийш надзиравал изграждането на бомбоубежище, което трябвало да запази националните ни съкровища.

— И попаднал на помещението на Бел.

— Но за съжаление откритието му не останало незабелязано. По-късно Маклийш заподозрял, че един от инженерите, участващи в проекта, се е разприказвал. Информацията стигнала до ушите на тогавашния ни враг, който нямало как да не се заинтересува от предупреждението на Бел за предмета.

Видимо заинтригувана, Кат се наведе напред.

— И какво е станало?

— Имало престрелка в тунела. Буцата кехлибар била открадната от японски шпиони. — Елена ги изгледа многозначително, сякаш също се питаше дали тази атака срещу Хаваите може да е някакъв отглас от Пърл Харбър. — Маклийш копирал и символ, който открил татуиран върху тялото на един от нападателите. Той твърди, че същият символ е свързан по някакъв начин със заговорник, замесен с пожара в Замъка почти век по-рано. Сякаш същата група е правила опит да унищожи предмета и в миналото.

— Какъв символ? — попита Пейнтър.

— Мога да ви го покажа. — Елена вдигна очилата си, докато посягаше към книгата. — Прилича ми на масонски.

— Масонски? — Пейнтър преглътна с мъка, а Кат се облегна назад с разтревожено изражение. — Да не би случайно да става въпрос за лунен сърп и звезда в центъра?

Елена свали очилата си и се намръщи.

— Точно така. Откъде знаете?

Кат затвори очи и изруга под нос.

Пейнтър напълно споделяше чувствата й.

„Нищо чудно, че Грей и Сейчан са били мишени“.

Главният библиотекар премести поглед от единия към другия.

— Може би е време вие да ми разкажете вашата история.

 

 

18:33

Елена чакаше обяснение. Усети как познатата инатлива жилка се събужда. През по-голямата част от живота й се бяха отнасяли снизходително с нея — от баща й, който настояваше тя да се омъжи и да създаде семейство с малки niños… до професорите, които смятаха, че си е спечелила място в академичния свят единствено благодарение на политиката за борба с дискриминацията.

На нейната възраст, след като бе отгледала сама дъщеря си и бе спечелила битката с рака на гърдата, тя не търпеше глупаци и определено не понасяше да я държат в неведение.

„Какво става?“

Вече беше изпитала подозрение, когато главният уредник на музея Саймън Райт бе настоял да се срещнат с двамата представители на АИОП в Залата на Управителния съвет в Замъка.

„Защо тук?“

Изгледа младата жена — капитан Кат Брайънт, която приличаше на добре оправено войнишко легло, безупречно и опънато по конец. Елена усещаше в нея съюзничка, особено когато жената изгледа строго шефа си, сякаш искаше да каже „нека бъдем честни с госпожата“.

Но директор Кроу изглеждаше инат като нея. Когато се запознаха, тя за момент бе изненадана от поразителния му външен вид, пронизващите сини очи и черна коса с един-единствен бял кичур зад едното ухо, който я заинтригува необяснимо. Предположи, че мъжът има индианска кръв в рода си.

Въпреки това той й се изпречваше на пътя.

Кат явно усети растящото напрежение и безизходица и предложи компромис.

— Може би няма да е зле преди да разкажем нашата история да чуем края на вашата. — Тя махна към дневника на масата. — Очевидно разказът на Арчибалд Маклийш не приключва с кражбата на артефакта на Смитсън. Този том изглежда доста дебел.

Елена се поколеба, после въздъхна, явно приела, че това е може би най-добрият курс.

„Засега“.

— Права сте за историята на Маклийш — каза тя. — Арчибалд открил помещението през ноември четирийсет и четвърта… и седмица по-късно подал оставка. В разгара на войната. Нещата се обръщали против германците, но Япония си оставала основна заплаха в Тихия океан. Маклийш се страхувал какво могат да направят японците с откраднатото и затова се заел да открие истината за него.

— В смисъл откъде е дошло ли? — предположи Кат. — И защо Смитсън се страхувал от него?

— Именно. Маклийш решил да тръгне по стъпките на Смитсън, но начинанието се оказало трудно. — Тя посочи обгорения том. — В дневника му нямало сведения за произхода на артефакта, а повечето книжа на Смитсън били унищожени при пожара. Въпреки това Маклийш бил твърдо решен. Заминал за Европа, където войната още бушувала, и започнал да търси някой, който е познавал Смитсън в миналото. Приятели, колеги, роднини. Направил всичко по силите си да проследи пътя му от гроба назад.

— И какво открил? — попита Пейнтър.

— Още загадки. Можете да прочетете подробно за тях, но следата прекъснала в Естония, в град Талин недалеч от Балтийско море.

Кат се умърлуши.

— Значи Маклийш така и не успял да открие произхода на артефакта?

— Да, но чул история от един геолог, старец на смъртно легло. Десетилетия по-рано, когато тепърва започвал кариерата си, той се запил със Смитсън в някаква кръчма в Талин. Смитсън бил доста на градус и му разказал пиянска история, която се сторила на геолога пълна измислица.

Пейнтър повдигна вежди.

— Каква история?

— За група миньори, попаднали на богат депозит кехлибар. — Елена докосна обгорения дневник на Смитсън, признавайки значението на подобно откритие. — Докато копаели, нещо в онази мина било пуснато на свобода. Ужасна болест, разнасяна от жилещи насекоми. Гигантски оси. Твърдяло се — цитирам дословно, — че били „родени направо от костите на скалата“. Единственото спасение от тях било да взривят фугасни бомби, докато миньорите били вътре, след което мината била засипана.

Кат погледна шефа си, сякаш искаше да каже, че историята може и да не е толкова смахната, колкото изглежда на пръв поглед.

Пейнтър се облегна назад.

— Казахте, че търсенето на Маклийш завършило в Талин. Предполагам, че е решил, че историята е пълна измишльотина, и се е отказал.

— Може би отчасти поради тази причина… но най-вече защото историята му била разказана на шести август четирийсет и пета.

Пейнтър като че ли се обърка за момент.

— Денят, в който е била пусната бомбата над Хирошима — обясни Кат.

Елена кимна.

— След това Маклийш престанал да се безпокои толкова много за някаква неясна заплаха от страна на японците. Решил, че вече всичко е приключило.

Пейнтър поклати глава.

— Явно е грешал.

— Което ни връща към атаката на Хаваите — каза Елена. — Ако наистина съществува връзка между откритието на Смитсън и терористичната атака срещу островите, може би някой трябва да продължи делото на Маклийш и да разбере откъде е дошъл този артефакт.

— Така е. — Кат се обърна към шефа си. — Ако професор Мацуи е прав за опасността от онзи древен вид, познаването на произхода му може да се окаже важно.

— Защо?

— Защото осите са измрели в миналото. — Кат очевидно забеляза озадаченото му изражение и обясни: — Защо осите не са тук и до наши дни? Защо не господстват в съвременния свят? Какво им е попречило да се развилнеят в миналото? Нещо трябва да е вкарало агресивния вид в състояние на криптобиоза, един вид в нелегалност.

Елена не разбираше всичко това, но знаеше кога е благоразумно да си мълчи.

Пейнтър погледна книгите на масата.

— Значи ако успеем да открием какво ги е спряло преди…

— Може би ще можем да го използваме, за да ги спрем отново.

Двамата като че ли стигнаха до съгласие и Елена разбра, че е време да се възползва от това.

— Ако възнамерявате да се заемете с подобно начинание и да търсите следи в Талин и Естония, ще трябва да знаете всичко за пътуването на Маклийш дотам. — Тя сложи ръка върху книгата на бившия главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса. — А където отиде това, там отивам и аз.

Пейнтър се изправи, очевидно готов да откаже.

— Не е нужно да рискуваме тези исторически текстове. Едно обикновено копие ще ни свърши работа.

Елена взе книгите от масата.

— Не и ако се надявате на успех. — Тя го изгледа. — Най-вероятно ще се нуждаете от нещо повече от онова, което може да се открие на тези страници. Ще ви трябва някой, който знае всичко за авторите, особено за Смитсън.

— Иначе казано вие ли? — скептично попита Пейнтър.

Кат докосна ръката му.

— Не забравяй, че разполагаме само с три дни.

Елена не знаеше нищо за този срок, но оцени подкрепата на Кат по въпроса.

В крайна сметка главният уредник Саймън Райт реши патовата ситуация. Погледна Пейнтър, повдигна вежда и каза:

— Струва ми се, че е време нашият нов главен библиотекар да направи пълна обиколка на Замъка.

 

 

19:05

След петнайсет минути Кат отвори вратата на тайния асансьор и се наслади на изненаданата физиономия на Елена Делгадо, когато тя пристъпи в подземния комплекс под Замъка.

— Никога не съм подозирала за съществуването на подобно място… — промълви тя. Очите й бяха станали като паници. — Чувствам се като Чарли в шоколадената фабрика.

Пейнтър се усмихна и ги поведе. Очевидно беше започнал да омеква към своенравната библиотекарка.

— В такъв случай аз трябва да съм Уили Уонка^[1].

Елена се изчерви.

— Извинете. Май прекарвам прекалено много време с внучките си. Сигурно вече съм научила наизуст този филм.

Кат много добре познаваше този кръг от ада, непрекъснатото въртене на един и същи детски филм на заден план.

— Ще ви заведа в кабинета ми, докато Кат уреди всичко за пътуването — предложи Пейнтър.

— Джейсън вече подготвя самолета — каза Кат. — След час вече ще сме във въздуха.

Елена я погледна изненадано.

— Толкова бързо?

Кат кимна.

„Добре дошла в «Сигма».“

Когато стигнаха входа на комуникационното гнездо, Кат каза:

— Ще ви оставя за малко. Трябва да съм сигурна, че Джейсън е в течение с всичко, преди да тръгна.

Двамата продължиха, а Кат погледна към заместника си Джейсън Картър. Младият мъж, чиято руса коса беше винаги зализана, се беше навел между двама техници.

— Е? — попита тя.

Той не се нуждаеше от други насоки и заговори, без да поглежда към нея.

— Току-що приключих с доктор Бенет. Съгласи се да дойде с вас. Казва, че ще му трябват четирийсет минути да събере всички бележки на професор Мацуи и да стигне до летището.

— Добре.

Ако искаха да имат някаква надежда за успех, трябваше да се възползват от всеки ресурс, до който можеха да се доберат — което означаваше да разполагат и със собствен ентомолог. Ако съществуваше някаква следа какво е удържало осите в миналото, експертизата на д-р Бенет можеше да се окаже безценна за откриването й.

— Някакви новини от Грей?

— Засега не. Последната беше, че той и останалите са по следите на рояка. — Без да се обръща, Джейсън посочи с лакът високата чаша от „Старбъкс“. — Лате с ванилия. Двойно.

Тя взе чашата с две ръце. Пръстите й се свиха около приятната топлина.

— Само двойно?

Той я изгледа косо.

— Сериозно?

Тя не отговори, а отпи глътка.

— Нещо ново за нападателя, който атакувал Сейчан и избягал с лодка?

— Изчезнал е. Няма начин да разберем къде може да е в момента. Предупредих разузнавателните служби в Тихия океан.

Кат стисна зъби. Прехвърляше наум хиляди детайли. Изобщо не й се искаше да напуска поста си в разгара на всичко това. Оставяше на Джейсън задача, която би изпотила и Херкулес. Той не само трябваше да координира операции в противоположни краища на света, но и да държи Пейнтър напълно в течение, така че директорът да може да решава как да се действа политически, а може би и военно.

„Да се надяваме, че няма да се стигне до второто“.

Джейсън се обърна към нея, сякаш с лекота четеше мислите й.

— Спокойно. Ще се справя.

Тя кимна.

Разбира се, че щеше да се справи.

Въпреки това прехвърли някои последни подробности, за да се увери, че Джейсън разполага с всичко необходимо. След като остана удовлетворена, хвърли последен поглед към помещението и насочи вниманието си към заместника си.

— Добре, оставям всичко на теб. — И вдигна пръст. — Само да не потрошиш нещо.

— Леле, веднъж да изпусна една чаша кафе и цял живот ще ми го натякваш.

— Беше любимата ми — изсумтя тя и тръгна към изхода.

Вървеше по коридора, обгърнала с длани горещата чаша. Усещаше, че е забравила нещо. Гласове насочиха вниманието й напред, към отворената врата на кабинета на Пейнтър.

Влезе, без да почука — и се закова на място.

„А, точно това забравих…“

Набит мъж се беше облегнал на бюрото на Пейнтър и се хилеше на нещо казано от Елена. Показваше на библиотекарката изкуствената си ръка и демонстрираше най-новите технологични постижения на АИОП. Беше свалил ръката от китката си и я караше да мърда пръсти.

Елена беше изумена.

— Можете да я контролирате дистанционно.

— И си има вградена камера на палеца — гордо каза собственикът на протезата. — Плюс малък пакет пластичен експлозив под дланта за онези специални случаи, когато простото ръкостискане не върши работа.

— Монк? — Кат пристъпи в стаята, смаяна, че го вижда. — Как… какво правиш тук?

Той се обърна към нея. Беше по къси панталони и горнище на анцуг с качулка и надпис Лагер Удчък.

— Помислих си, че една ръка повече няма да ти се отрази зле. — Той вдигна протезата си в опит да обърне всичко на шега. Кат обаче продължаваше да се мръщи и той закрепи ръката за титановия накрайник на китката си. — Освен това реших, че това е единственият начин да прекарам малко качествено време със съпругата си.

— Къде са момичетата?

Той прокара длан по бръснатия си череп.

— Предполагам, че в момента тероризират възпитателките в лагера. Което означава, че са безкрайно щастливи.

Кат се обърна към Пейнтър. Подозираше, че директорът има пръст във всичко това.

Той си го призна.

— Не мисля, че трябва да си единствената придружителка на доктор Делгадо и доктор Бенет в Естония.

Монк се ухили.

— Приеми го като ваканция в Европа на държавни разноски.

Кат завъртя очи.

Само че в този случай на карта беше поставена съдбата на света.