Джеймс Ролинс
Короната на демона (41)

35.

9 май, 05:51

Величка, Полша

„Надежда всяка тука оставете…“

Елена си спомни думите на Монк, когато влязоха в мината. Нямаше как да не си мисли за предупреждението на Данте, докато вървеше след другите по рампата към просторното помещение.

Напрежение и някакво смътно предчувствие за нещо страшно беше накарало всички да се смълчат. Братът на Клара Пьотър остана при входа, в случай че тайната врата реши на своя глава да се затвори.

Лъчите на фенерите им пронизваха мрака. Ромон на вода привлече вниманието на Елена наляво. Високо на стената беше монтирано гигантско водно колело, задвижвано от поток, който изтичаше от тавана и изчезваше в дупка в пода.

Тя си представи скрито езеро над главата си и забеляза зеещия отвор на тавана, през който се изливаше водата. Явно се беше отворил, когато Кат бе натиснала бутона във форма на оса, и бе задвижил колелото и дървените зъбни колела, спускащи рампата.

Старият механизъм беше побелял — изминалите столетия бяха превърнали дървото в камък, подобно на стълбовете, които Клара беше потупала по-рано.

Само че това дърво все още говореше — или по-скоро стенеше.

Зъбните колела скърцаха зловещо, а водното стенеше тихо и недоволно.

Скръбният тон я накара да потрепери. Или може би причината бе във внезапния мраз. Въздухът тук беше много по-студен, миришеше на сол и влага, както и на нещо горчиво и парливо.

„Като стар лагерен огън, изгасен с вода“.

Таванът се извисяваше на десетина метра над тях. По обем мястото с лекота можеше да съперничи на параклиса „Св. Кинга“, но след още няколко крачки стана ясно, че тази зала не е катедрала на светец.

Камъкът под краката им стана по-тъмен, почернял от стари огньове.

По пода имаше множество купчини.

Кат огледа най-близката.

— Горели кости — заключи тя и освети десетките други могилки. Някои бяха събрани, други по-разпилени. — Сигурно са останките на миньорите, останали затворени тук.

Монк беше спрял при една по-голяма купчина.

— И на конете им — добави той и поклати тъжно глава.

Елена си спомни историята за миньорите и техните коне — как рядко или никога не виждали дневна светлина. Това си беше готово карантинно отделение. Нищо чудно, че мината бе успяла да задържи появилата се тук зараза.

„И да я запази в тайна“.

Докато вървяха внимателно през останките, Клара се прекръсти. Елена последва примера й секунда по-късно, молейки се за закрила.

Кат спря и разрови с върха на обувката си мазния пласт сажди около една висока купчина пепел.

— За да пречистят това място, сигурно са събрали дърва, после са ги залели с дървено масло и след това са го подпалили и са запечатали пещерата.

Елена огледа купчините и се опита да си представи затворените работници. Не можеше да открие паника в разположението им. Сякаш никой не се беше втурнал към изхода в опит да излезе. Според думите на Клара миньорите били като едно голямо семейство с тесни връзки помежду си. Повечето вероятно са били прекалено зле или са си давали сметка каква опасност представляват за останалите и са се жертвали за общото добро.

Елена се прекръсти пак — този път отдавайки почит към мъртвите, които бяха спасили света със страданието си, като не бяха позволили на ужаса да се измъкне от мината.

Погледна останките.

„Това са истинските светци на мината“.

— Вижте! — обади се Сам.

След като влязоха, той и д-р Сласки бяха предпочели да не навлизат в гробището и се бяха дръпнали при стената. Слой сажди покриваше долната четвъртина на стената, сякаш старите пламъци се бяха разбивали в нея като вълни.

Докато останалите вървяха към тях, двамата мъже насочиха светлините си по-високо. Ярките лъчи сякаш проникваха в стената и изпълваха камъка с плътно ръждиво сияние.

Кат тихо ахна, а Монк подсвирна.

Двамата мъже отстъпиха назад и осветиха по-голяма част от стената.

— Кехлибар — каза Сласки и ги погледна. — Всичко това е кехлибар.

Шокът от откритието накара всички да осветят стените и тавана. Накъдето и да се обърнеха, камъкът поглъщаше светлината и светеше с вътрешен огън.

— Сякаш сме попаднали в мехур в кехлибара — прошепна Елена.

— Може и да е точно така. — Сласки прокара пръсти по стената. — Вижте колко гладка е повърхността.

Елена също докосна стената.

— Все едно кехлибарът се е стопил и после е застинал отново.

— Именно — каза Сласки. — Кехлибарът се размеква при сто и петдесет градуса по Целзий. Тогава става податлив на оформяне. Повечето майстори използват тази характеристика и сливат малки парченца кехлибар, за да получат по-големи.

Кат отстъпи и вдигна глава, за да огледа огромното пространство.

— И казвате, че същото се е случило и тук ли?

— Само че в много по-голям мащаб. — В гласа на Сласки се долови страхопочитание. — Ако артефактът на Смитсън наистина произлиза от тази зала, депозитът трябва да е на стотици милиони години, преди тектоничните сили да разместят континентите в сегашното им положение. Тогава този район е бил покрит с борови гори на брега на древното море Тетида. Горещината и натискът на тектоничните сили са смачкали меката смола в тази част на брега, докато налягането на газа не я е превърнало в този гигантски мехур.

— Всичко това е чудесно — каза Кат, — но ако Джеймс Смитсън наистина се е сдобил тук с образеца си, откъде го е изкопал?

Клара насочи лъча на фенера си към дъното на залата. Стената там беше прокопана и натрошена. Всички тръгнаха към нея.

Докато прекосяваха залата, видяха железни колички и кирки, наполовина погребани в купчини пепел. Елена си представи как изоставените инструменти пламват и горят, оставяйки след себе си само железните си скелети.

До нея Сам и Сласки продължаваха да оглеждат стената. Изглежда, залата беше запазила и други, много по-древни останки.

Сам забави крачка, опря фенера си в кехлибара и той засия.

— Боже мой, това май е напълно запазен Cyllonium — със страхопочитание промълви той.

Всички се събраха около него.

В кехлибара имаше крилато насекомо, голямо колкото юмрук.

— Гигантска цикада — обясни Сам. — От ранната креда.

Още не бяха успели да я разгледат подобаващо, когато ентомологът забърза напред.

— А вижте тук. Цял рояк Austroraphidia, изчезнал вид камилка от същия период.

Елена погледна. Създанията сякаш летяха в кехлибара. Всяко беше дълго над десет сантиметра и с два пъти по-големи криле.

Сам продължи нататък, като често спираше и осветяваше тук-там.

— Kararhynchus, вид бръмбар от късния юрски период… Eolepidopterix, гигантска нощна пеперуда… Protolepis, една от първите истински пеперуди…

Той продължи да ги води през този праисторически терариум, скован в кехлибара — колони огромни мравки, стоножка колкото ръката на Елена, гигантски паяк, излязъл сякаш от нечии кошмари. Сред цялата тази енциклопедия на измрели буболечки, бръмбари, мухи и пеперуди имаше и запазени части от древни гори. Клонки. Примитивни шишарки. Гигантски широки листа. Елена спря при огромно цвете, чиито снежнобели листенца изглеждаха така, сякаш току-що е разцъфнало.

Но това не беше всичко.

Кат насочи фенера си към покрит с кожа череп колкото топка за боулинг с издължена крокодилска челюст и остри като на акула зъби.

— Определено е някакъв динозавър — прошепна тя.

Монк кимна.

— Сякаш някой е забъркал образци от юрския период и ги е запазил в кехлибара.

— И всички като че ли са от същия период като артефакта на Смитсън — добави Кат.

Сам, който беше на няколко метра пред тях, им махна.

— Насам. — Гласът му звучеше глухо.

Когато отидоха при него, Елена срещна погледа му и забеляза страх в очите му. Сърцето й заби по-силно.

Той насочи лъча си към кехлибара и разкри скрития там ужас.

Смолата бе уловила плътен рояк познати им насекоми на черни и алени ивици.

Оси войници.

— Одокуро — прошепна Сам.

 

 

06:04

„Значи мястото определено е това“.

Кат изпитваше облекчение и ужас едновременно. През последните три минути бяха вървели покрай извитата стена. На всяка следваща крачка пред тях се появяваха все повече и повече превъплъщения на адския вид, от миниатюрните мъжки до огромните снасящи яйца женски. Докато вървяха, представителите на другите видове намаляваха, заместени от опустошителната орда, докато накрая не останаха единствено одокуро.

И беше съвсем ясно защо.

— Уф. — Елена се извърна при вида на малък гущер, чийто корем беше разпран и от него излитаха побеснели оси.

Одокуро бяха преминали като горски пожар, поглъщайки цялата биомаса пред себе си.

Двама от групата не показваха особен интерес към смущаващата гледка. Сласки и Клара бяха продължили напред. Сега директорът на музея беше приклекнал.

Докато се приближаваше към тях, Кат го чу да говори гневно на Клара на полски. Очевидно беше много ядосан.

— Какво има? — попита тя.

Сласки се изправи и изтърси на родния си език още нещо, което можеше да е единствено ругатня. Бързо обаче се овладя и посочи стената. Парчета от нея бяха откъртени грубо при пода, за да се стигне до червеникавия кехлибар под почернялата повърхност.

— Това не е работа на загиналите тук миньори — обясни той. — А на крадци, дошли по-късно.

Кат разбра. Някой бе идвал тук след като всичко в залата бе изгоряло. Хора, научили за безценното находище и рискували да дойдат тайно по-късно.

— Черни миньори — обясни Клара, която беше не по-малко разстроена от Сласки, и погледна назад към входа. — Може би затова някой си е направил толкова труд да запечата това място.

— И може също да обясни как Джеймс Смитсън се е сдобил с артефакта си — каза Монк. — Може би го е купил от някой черен миньор.

Кат кимна.

„Ако е така, Смитсън сигурно е научил от същия източник и за разигралата се тук трагедия“.

Представи си първите миньори, стигнали на това място, ужаса им, докато са разбивали праисторическите кости в кехлибара, освобождавайки криптобиотичните кисти. Смъртта им несъмнено беше била мъчителна, когато кистите се бяха излюпили в тях — докато изядените им отвътре тела не се бяха пръснали, та възрастните оси да излязат.

Докато Кат оглеждаше пораженията по стената, Сам продължи напред, като осветяваше ту високо, ту ниско. С периферното си зрение тя го видя как спира, връща се крачка назад и се навежда към стената, за да освети по-добре няколко места.

След миг той ги извика.

— Нещо… нещо не е наред тук.

„Сега пък какво?“

Те отидоха при него и лъчите на фенерите им осветиха тази част от стената, разкривайки одокуро във всичките им ужасни въплъщения.

Кат се намръщи. Не можеше да разбере какво е притеснило толкова ентомолога.

Той приближи стената и освети няколко екземпляра.

— Тези са били вече мъртви, когато са попаднали в смолата.

— Защо мислите така? — попита Кат.

— Ако се вгледате по-внимателно, ще видите, че са деформирани. Вижте този войник. Екзоскелетът му е смачкан. Смолата около него е потъмняла.

Кат присви очи, а Елена си сложи очилата.

„Прав е“.

Осата изглеждаше премазана. Смътна струйка тъмнееше в кехлибара около нея, сякаш духът на насекомото напускаше мъртвото тяло.

— Мисля, че това е кръв — каза Сам. — Сякаш осата е кървила, преди да умре.

Монк също се вгледа.

— Възможно ли е да е била премазана от налягането, което е образувало този мехур?

— Не — отсече Сам. — Вижте как при всички оси в тази част се срещат същите поражения, докато при малкото други видове сред тях — онзи Palaeolepidopterix и Tektonargus ей там — не се наблюдават подобни наранявания.

Ентомологът се обърна към тях.

— Каквото и да е убило осите, направило го е преди смолата да запази телата им.

Кат бавно кимна.

— И ако успеем да разберем какво е то…

Тя погледна останалите. Не беше необходимо да казва очевидното. Това беше причината за пътуването им дотук. Нещо в праисторическото минало не бе позволявало на този върховен хищник да се разпространява безконтролно и да се превърне в господстващ вид в древния свят.

„Но какво?“

Продължиха напред. Дори Сласки и Клара вървяха след тях и ги гледаха неразбиращо, озадачени от внезапната им тревога.

Фенерите им осветяваха стената, разкривайки продължаващото унищожение на одокуро. Нито една разновидност не беше пощадена. Хиляди малки разузнавачи образуваха купчини от трупове. Войници лежаха със смазани тела. Десетки снасящи яйца висяха в кехлибара сред мъгла от собствената им кръв.

Но какво беше причинило тези поражения?

Вниманието на Кат беше привлечено от нещо цветно, лежащо на пода на няколко метра от тях. Тя насочи лъча на фенера си натам. Другите също го забелязаха и го осветиха.

Беше тяло — но не овъглените останки на миньор.

Дрехите на мъртвия бяха непокътнати, лицето му беше изпито и бледо, контрастираше ярко с черната му коса и брада. Изражението му, запазено идеално в наситената със сол атмосфера, беше на шок и ужас. До него лежеше захвърлена кирка. Не че мъжът би могъл да я размахва — китките му бяха вързани с въже.

Причината за смъртта му беше очевидна.

Гърлото му беше прерязано.

Недалеч от тялото лежеше висок до кръста блок кехлибар, изсечен от стената. Навремето стойността му сигурно се бе равнявала на кралски откуп.

— Един от черните миньори — каза Сласки.

Клара поклати тъжно глава.

— Подобна кражба се е наказвала сурово.

Сам се беше отделил да огледа повредената част от стената, която изглеждаше потъмняла, но не от огън. После се върна при блока кехлибар, който беше със същия оттенък. Остави фенера си върху куба и понечи да клекне до него — и изведнъж извика, дръпна се назад и тупна по задник на земята.

Осветен от фенерчето му, блокът засия като лампа. Светлината разкри скритото вътре съкровище. Нищо чудно, че мъртвият миньор се беше опитал да открадне такова голямо парче. И как би могъл да се сдържи, когато е видял какво има в него?

Сам коленичи и впери очи в куба.

— Професор Мацуи греши… — отчаяно и ужасено промълви той. — Всички грешат.