Джеймс Ролинс
Короната на демона (47)

Бележка на автора: истина или измислица

Ето че отново стигаме до момента, когато трябва да отделя истината от измислицата. Разбира се, бих предпочел просто да повярвате на всяка дума — такава е целта на всеки писател. Но понякога истината е не по-малко завладяваща от всяка измислица, така че нека да продължим и да отделим плявата от житото.

Реших да започна с миналото и да продължа напред. Тази книга е пълна с интересни герои от нашата история, сред които е и мистериозният основател на Смитсъновия институт. Може би ще е най-добре да започнем с него.

Джеймс Смитсън

Като се има предвид, че британският химик и геолог е основал най-голямата институция на знанието в САЩ, той си остава до голяма степен недооценен. Надявам се, че този роман ще помогне за коригирането на това огромно недоглеждане. Почти всичко написано тук за него е факт. Той е бил виден член на Кралското дружество и е пътувал из Европа, като събрал огромна колекция минерали, която наистина завещал на Съединените щати наред с цялото си състояние (за съжаление колекцията била унищожена при пожара, избухнал в Смитсъновия замък към края на Гражданската война).

След смъртта му Александър Греъм Бел и съпругата му наистина отмъкнали тленните му останки от Европа и ги занесли в Щатите. Колкото до гроба му, символите по него, както и грешката за възрастта му, са истински. Съветвам ви да идете в Замъка и да проверите тези детайли лично. И ако решите да го направите, моля да оставите цвете в негова памет.

Ако не можете да предприемете подобно пътуване и искате да научите повече за Джеймс Смитсън и живота му, препоръчвам ви да прочетете „Изгубеният свят на Джеймс Смитсън“ от Хедър Юинг.

Джоузеф Хенри

Първият секретар на Смитсъновия институт Джоузеф Хенри ръководел музея по време на Гражданската война, включително и когато там избухнал прословутият пожар. Твърди се, че причина за пожара била лошо инсталирана печка, а не подло дело на ранни членове на Гилдията. Има обаче много слухове, че това не е цялата история, тъй като Джоузеф Хенри, който бил отявлен аболиционист, тайно помагал на Ейбрахам Линкълн по време на войната.

Арчибалд Маклийш

Героят изследовател на тази история наистина бил главен библиотекар на Библиотеката на Конгреса по време на Втората световна война. Като председател на Комитета за запазване на културното наследство той отговарял за националните съкровища. Тъй като се страхувал от бомбардировки по време на войната, по негово нареждане Декларацията за независимост, Конституцията и копие на Библията на Гутенберг били пренесени във Форт Нокс. Смитсъновият институт пък скрил най-ранното копие на химна „Знаме, обсипано със звезди“, в националния парк Шенандоа. Но преди това Арчибалд се обявил за построяването на специално хранилище под Националната алея, в което да се пазят националните съкровища по време на кризи. За съжаление Конгресът отхвърлил идеята поради недостиг на средства.

А сега да минем от миналото в настоящето и да се спрем на науката зад романа. Тук фактите често са по-странни от измислиците, особено по отношение на…

Оси, оси и още оси

Романът разглежда някои интригуващи черти от биологията, поведението и живота на представителите на рода Hymenoptera, или Ципокрили. В частите от книгата, написани от гледната точка на различните разновидности оси, всичките им фантастични възможности, умения, сетива и ужаси се основават на характеристиките на реални видове, съществуващи в дивата природа. За завладяващ (и силно смущаващ) поглед в този свят ви препоръчвам книгите „Осата, която промива мозъка на гъсеницата“ на Мат Саймън и „Планетата на буболечките: Еволюцията и възходът на насекомите“ на Скот Ричард Шоу.

Колкото до изучаването на отровата им и разработката на нови лекарства, тези книги наистина отварят очите ни за потенциала, скрит в отровните жлези на насекомите: „Жилото на дивото“ на Джъстин О. Шмит и „Отровен: Как най-смъртоносните създания на света са овладели биохимията“ на Кристи Уилкокс.

Накрая, романът повдига въпрос — каква роля са имали насекомите в измирането на динозаврите? Отговорът е — голяма! Повече информация и провокативни аргументи можете да откриете в „Какво е бъгнало динозаврите? Насекоми, болести и смърт през кредата“ на Джордж Пойнар младши и Робърта Пойнар.

Навсякъде в книгата има хиляди други детайли за живота на насекомите и ролята им върху другите живи същества. Всички те са реални, но нека наблегна на едно нещо. Колкото и ужасни да изглеждат одокуро, осите играят важна роля в природата. Те участват в опрашването и контролират популациите на вредните насекоми. Твърди се, че едно-единствено гнездо на оси контролира пет тона градински вредители в рамките на една година. Така че едно-две ужилвания може би си заслужават да ги има около нас. Разбира се, преди това се уверете, че не са праисторическите одокуро.

Лазарови микроби и бавноходки

Обединих двете теми, тъй като и двата организма засягат една и съща тема в романа — изумителните генетични способности на някои видове да оцеляват в невъзможни условия. Докато довършвах книгата, в „Нашънъл Джеографик“ излезе статия за бавноходките, озаглавена „Тези «неунищожими» същества биха оцелели при световен апокалипсис“. И заглавието не греши. В изданието на „Ню Сайънтист“ от 20 май 2017 г. излезе статията „Събуди се, събуди се“ на Колин Барас, посветена на изумителната способност на Лазаровите микроби да оцеляват стотици милиони години в солни кристали, „в зоната на здрача между живота и смъртта“.

Добре документирано е също, че много видове „заемат“ изгоден генетичен код от други, особено след вирусни или бактериални инфекции. Така че като имаме предвид преимуществата, скрити в ДНК на Лазаровите микроби и бавноходките, кой може да каже, че подобни чудодейни черти не са вече „заети“ от други амбициозни видове?

Инвазивни видове

Основната тема на романа е екологичната заплаха, която представляват чуждите нашественици. Грей споменава за пораженията от появата на питони в Евърглейдс, европейските зайци в Австралия и азиатския шаран в нашите езера. Но има и много други примери от целия свят за инвазивни видове. Всъщност една от тревогите за националната сигурност е, че някоя враждебна сила може да превърне подобни видове в оръжие и да ги използва като средство за водене на война. Защитата от подобна заплаха е почти невъзможна.

Едно от нещата, които ми доставят огромно удоволствие при писането, е изследването на интригуващи кътчета от света. И този роман не е изключение. Затова реших да споделя колко изумителни са някои от тези места. Можете да ги включите в програмата си за някоя почивка.

Талин, Естония

Имах възможността да посетя този град преди няколко години. Все едно се върнах в Средновековието. Старият град с неговите тесни улички и калдъръмени алеи е истинско чудо. И в същото време градът наистина е Силициевата долина на Европа и в него има най-много стартиращи компании на глава от населението, отколкото навсякъде другаде по континента. Националната им библиотека е наистина изумителна сграда с модерни и средновековни черти, истинска гордост за града. Така че предполагам, че трябва да се извиня, че взривих голяма част от нея.

Пътят на кехлибара

Старият търговски маршрут е минавал от мястото на сегашния Санкт Петербург до Венеция в Италия. Той всъщност е толкова древен, че нагръдникът на Тутанкамон наистина е инкрустиран с късчета балтийски кехлибар. Двата музея на кехлибара, споменати в романа — в Гданск и в Краков, — са напълно реални и отворени за посетители. И музеят в Краков наистина има модерна лаборатория за анализ на кехлибар.

Солната мина Величка

Макар да фигурира в списъка на обектите от световното културно наследство на ЮНЕСКО, мината наистина трябва да бъде обявена за едно от чудесата на света. Всичко описано в романа за красотата и великолепието на солната мина е истина. Наложи се да поразместя някои неща заради историята, но не много. Представената в романа туристическа карта (дело на Мариус Желеревич и използвана с разрешението на дъщеря му Полина) ни създава представа за този изумителен лабиринт. Когато историята навлиза по-дълбоко в мината, част от географията и геологията й е плод на моето въображение. Но подробностите около размерите на подземните езера (и как сърфисти са порели водите им с помощта на гигантски вентилатори) са съвсем истински.

Япония и планината Фуджи

Малкото курортно градче и езерото от книгата са реални места. Разбира се, това не се отнася за кампуса и Ледения замък на „Феникусу“. Колкото до замръзналите тунели в лавата под Фуджи, те наистина съществуват (и да, колкото и да е изненадващо, могат да се открият и на Хаваите). Дори мемориалът на насекомите мъченици, на който Такаши Ито изгаря благовония в памет на мъртвата си съпруга, може да се види в храма Канейджи в Токио.

По въпроса за състоянието на японските тайни служби, те наистина са в процес на преустройство, консолидация и разширяване на международната им дейност. Този преход е бавен и предпазлив, вероятно поради причината, описана в романа — страх от инфилтрация и корупция. Колкото до новата секретна група на Аико — ТаУ — тя също е чиста спекулация. Някои от оръжията, които използват в романа, са основани на теоретични прототипи, разработени от АИОП. Или поне се твърди, че са „теоретични“.

Мауи и външните Хавайски острови

Опитах се да бъда колкото се може по-точен в описанието на географията на Хана, но някои детайли от историята налагаха малки промени. Въпреки това няма да сгрешите, ако посетите мястото и проверите лично доколко описаното в романа е реално.

Като продължим към северозападния архипелаг, трябва да призная, че наистина създадох нов остров там (такива са силите на писателя). Атолът Икикауо е пълна измислица, но се основава на детайли, които могат да се открият на два съседни острова. Островът Лейсан е известен и с хавайското си име Кауо, което означава „яйце“. Подобно на моя измислен Икикауо (Малкото яйце), Лейсан може да се похвали с голямо вътрешно езеро. Колкото до изоставената база на Бреговата охрана, такава наистина съществува на съседния атол Куре, недалеч от Мидуей. И е вярно, че в целия район могат да се открият потънали самолети и кораби от Втората световна война.

И накрая, Голямото боклучено петно за съжаление наистина съществува. Вярна е и огромната заплаха, която представлява то за външните Хавайски острови. Дори малката подробност за „призрачния риболов“ е една трагична истина.

Така стигаме до края на историята. Хиляди други подробности също са истина, но както споменах в началото, бих предпочел да повярвате на всяка дума.

И преди да се сбогувам, реших да ви оставя още едно стихотворение от японската будистка монахиня Отагаки Ренгецу. Думите й съдържат последното ми пожелание към всички вас:

В бъдеще

щастие

и дълъг живот…

две напъпващи листа

да растат хиляда години.

И тъй, желая ви дълъг и щастлив живот. Колкото до коравите членове на „Сигма“… ами, времето ще покаже.