Джеймс Ролинс
Короната на демона (21)

15.

7 май, 13:49

Хана, о-в Мауи

„Определено е тук“.

Преди пет минути Грей беше спрял джипа до банановото дърво и бяха чули слаби викове да отекват по залесените склонове на планината. Опасявайки се от най-лошото, Грей беше оставил спътниците си да съберат екипировката, а двамата със Сейчан бяха забързали нагоре.

Беше се навел над кормилото на ямахата — изцеждаше всичко от дебелите гуми и амортисьори на мотора при опасното изкачване по тясната пътека.

Сейчан го беше хванала с една ръка през кръста. С другата крепеше на рамото си голяма торба, пълна с противопожарни одеяла и медицински пакет, който включваше и спринцовки епипен.

Грей се молеше да открият туристите навреме, но още преди да стигнат началото на пътеката, писъците зловещо замлъкнаха.

Прекалено внезапно.

Грей стисна зъби и даде още газ. Караше вещо нагоре по каменистата пътека: почти скачаше от скала на скала, като понякога балансираше на задната гума. Моторът ръмжеше недоволно, изпод гумите хвърчеше кал.

Очите му оглеждаха пътеката отпред.

Палу им беше дал най-общи напътствия към старите тръби в лавата.

„Следвайте пътеката. Оглеждайте се за мястото, където гората се сменя с бамбук“.

Беше ги предупредил и за коварния терен. Поредица срутвания го бяха превърнали в заплетен лабиринт от стари тунели, осеяли склона със скрити пропасти и пукнатини. Главният вход, най-голямата дупка, която Палу бе нарекъл пука, се намираше недалеч от малко езерце, подхранвано от водите на извор.

Бяха се разбрали да се срещнат там.

Палу и Ковалски бяха тръгнали пеша след мотора, понесли по две бутилки пропан със запалители и таймери, осигурени от връзките на пожарникаря в службата му.

Човекът, определил как да действат, беше професор Мацуи. Планът бе да хвърлят бутилките през различни отвори в тунелите. Ако роякът се беше скрил под земята, целта на екипа беше двойна — да му нанесат колкото се може повече поражения и да евакуират евентуални оцелели. Кен се надяваше да раздразни осите и така да им попречи да образуват лек.

Засега планът изглеждаше сносен.

Можеше да спечели повече време на острова.

„Разбира се, стига вече да не е прекалено късно…“

Имаше само един начин да разберат и Грей насилваше мотора все по-нагоре по склона. След още една минута стигна до остър завой и гората се промени като по чудо. Дърветата и папратите останаха зад тях, за да се сменят с безкрайна шир зелен бамбук. Яките стебла се издигаха навсякъде около тях. Сред полюшващите се изумрудени листа беше надвиснала мъгла.

Грей зяпна от внезапната промяна.

Напълно разсеян, той не забеляза човека, който излезе със залитане от гората от дясната му страна. Мъжът падна напречно на пътеката и раменете му се блъснаха в бамбука от другата страна.

Грей рязко наби спирачки.

За да не удари човека, рязко излезе от пътеката и се заби в някакви папрати. Моторът се преобърна и Грей и Сейчан паднаха. Грей се претърколи, тромав в пчеларския комбинезон, който носеше по препоръка на професора: двамата със Сейчан бяха облекли предпазните екипи преди да потеглят насам.

Грей бързо скочи на крака и нагласи качулката с мрежа пред лицето си.

Сейчан намери торбата сред гъстите листа.

Двамата забързаха към мъжа на пътеката.

Грей стигна пръв.

Човекът изглеждаше на около петдесет и пет, оплешивяващ, с мустак. Вероятно бе туроператорът Емет Лойд. Главата му се люшна. От ъгълчето на устата му се стичаше слюнка.

Грей сложи длани на бузите му.

— Господин Лойд, къде са другите?

Емет като че ли го чу, но не можеше да фокусира очи. Зениците му бяха огромни.

Дрогиран или сътресение…

Сейчан вече беше отворила медицинския пакет и бе извадила епипена. Заби иглата във врата на мъжа.

Професор Мацуи беше изучавал съединенията в отровата на тези оси. Това беше специалността му. Беше ги предупредил за отровата на едрите женски, които снасяха яйца.

Силен невротоксин.

Епинефринът не беше лекарство, но Кен бе казал, че би трябвало да противодейства донякъде на въздействието на отровата.

Зениците на мъжа като че ли започнаха да реагират, но той оставаше все така замаян.

— Грей — каза Сейчан и той се обърна.

Сейчан се беше изправила и сочеше към обгърнатата в мъгла гора. Колони черен пушек — десетки — се издигаха от покриващите земята папрати. И се чуваше силно бръмчене.

„Роякът“.

Осите излизаха от подземното си леговище, вероятно привлечени от шумното приближаване на мотора. Грей си представи лабиринта свързани тунели под тях.

Погледна надясно.

Още сенки се извиваха в бялата мъгла.

Времето им беше свършило.

Той се обърна към Емет и му удари шамар.

После още два.

Накрая устните на мъжа се свиха раздразнено.

— Къде са другите? — попита го Грей.

След дълга пауза човекът вдигна трепереща ръка и махна към пътеката.

— Горе… — отрониха завалено отпуснатите му устни.

— Колко са?

Мъжът като че ли трябваше да напрегне всичките си сили, за да отговори.

— Двама… — изрече с мъка. — Мъж, жена…

— Нямаме време да ги търсим — кисело каза Сейчан.

Права беше, но как можеха да ги изоставят?

Чу се нов шум, този път зад тях. Двамата се обърнаха. Палу почти тичаше в пчеларския си екип. Държеше двете бутилки пропан, сякаш бяха възглавници. Единственият признак за напрежение бяха лъсналите му от пот загорели черти.

Въпреки ситуацията на лицето му беше цъфнала широка усмивка.

— Ето ви и вас!

Ковалски го следваше запъхтян като локомотив и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи. Пусна бутилките, които носеше, опря длани на коленете си и избълва поток ругатни:

— Мътнитедаговзематмамкаму…

Грей махна към рояка, излизащ от пукнатините и дупките навсякъде около тях.

— Отивайте да сложите зарядите. Нагласете таймерите на пет минути. Не бива да позволяваме да излязат още.

Планът им до голяма степен разчиташе на това да спрат рояка, докато по-голямата част от него е под земята. Според професора осите се привличаха от сладката миризма на пропана и често гнездяха в близост до сигнални лампи. По принцип газът нямаше миризма, но компаниите добавяха допълнително, за да предупреждават хората за евентуално изтичане.

Идеята беше да отворят бутилките, да ги пуснат в лабиринта от тунели и да оставят пропана да изпълни тръбите в лавата, преди да го запалят. Ако успееха да го направят достатъчно бързо, миризмата можеше да примами рояка — може би достатъчно близо, за да попадне в експлозията.

Ковалски вдигна със стон бутилките си.

— Да го направим.

Палу се поколеба.

— А къде са туристите?

Грей посочи пътеката.

— Нагоре. Жена и мъж.

— Познавам тази пътека. — Палу кимна на Ковалски. — Пускаме бутилките в тунелите и отиваме да ги търсим.

Грей си представи предстоящата огнена буря.

— Пет минути — напомни им той. — Независимо дали сте ги намерили, или не, слизате при нас преди времето да изтече.

Докато те се отдалечаваха, Грей подхвана Емет през кръста и метна отпуснатото му тяло на рамо. Изправи се и погледна към Ковалски, който вървеше тежко към един димен стълб, като махаше, за да пропъди осите. Щом приближи, метна едната бутилка в пукнатината.

Палу последва примера му, после двамата продължиха нагоре по склона, търсейки други места за вторите си заряди.

Грей тръгна надолу по пътеката.

Сейчан се насочи към мотора.

Преди Грей да успее да направи три крачки, Емет се размърда и размаха слабо ръце.

— Не, чакай…

Грей спря и се обърна, като почти опря буза до тази на мъжа.

— Какво има?

— Момчето… Бенджи… — И посочи към гората. — Падна в една дупка.

Сейчан го чу и въздъхна раздразнено:

— Ще ида да го потърся.

Грей се поколеба, но тя го изгледа намръщено.

— Тръгвай. — Почука часовника си с пръст. — Знам.

Грей погледна собствения си часовник, после забърза надолу.

„Пет минути… и изтичат“.

 

 

14:07

Сейчан се катереше през гъстата растителност. Все едно газеше в блато. Папратите посягаха към нея, тръни се опитваха да разкъсат здравия й найлонов костюм, калта жвакаше под гумените й ботуши.

Тя се изкушаваше да смъкне пречещия й костюм, но това не беше блато, а бръмчащите около нея гадини не бяха комари. Пропъждаше осите от мрежата пред лицето си и мачкаше по-големите по ръцете и гърдите си. Не можеше да се доверява изцяло на костюма. Спомни си разказа на Мацуи за тези насекоми и как обичайните жертви на осите в праисторическото минало били много по-здраво бронирани от нея.

Освен това трябваше просто да се огледа, за да си припомни, че трябва да е още по-предпазлива. По земята бяха нападали птички, някои още помръдваха. От дясната й страна над храсталака стърчаха рога, бележещи мястото, където един елен беше сполетян от ужасна участ. А нещото, което бе взела за мокра канара отляво, всъщност се оказа диво прасе, както си личеше от извитите му пожълтели бивни.

Очевидно осите бяха доста заети.

Като си даваше много добре сметка за опасността, тя извади фенера от джоба на раницата си и го включи. Правеше всичко по силите си да обиколи колкото се може повече димни колони.

„Къде си, момче?“

Непрекъснато си поглеждаше часовника.

„Още три минути“.

Не искаше да е тук, когато бутилките гръмнат. Въпреки това си представи изпадналото в делириум дете в обхванатите от пламъци тунели и изръмжа. Наруга родителите му, че бяха допуснали да изпадне в такава беда — не че биха могли да предвидят подобна ситуация.

„Но все пак…“

Продължи към следващата пукнатина и пристъпи в бръмчащия облак. Пъхна фенерчето през листата. Лъчът освети доста голяма дупка. Сейчан насочи светлината през отвора. Подът на тунела беше на повече от три метра под нея.

Видя само още оси, които пълзяха по стените.

Обърна се — и видя малка следа в калта. Може би от кец.

Изруга под нос и отново заоглежда тунела. Уплашеното момче можеше да е изпълзяло навътре в лабиринта.

Лесно можеше да скочи долу, но й трябваше начин да се изкатери обратно. В багажа си имаше въже, но развиването и връзването му щеше да отнеме прекалено много време.

Вместо това посегна към колана си. След като беше хваната невъоръжена в къщата предишната нощ, този път беше напълно подготвена. Камите и метателните ножове бяха скрити в ножници на китките и глезените й под предпазния костюм. За конкретната цел тя откачи големия китайски сатър от колана си.

Избра един дебел колкото китката й бамбуков ствол. Наточеното острие го преряза само с един силен удар. Сейчан улови падащия ствол, замъкна го при дупката и пусна единия му край в тунела.

„Две минути“.

Хвана влажния зелен ствол и се спусна по него. Под подметките й захрущяха оси — покриваха пода като килим. Сейчан не обърна внимание на раздразнената реакция на рояка към неканената гостенка. Осите полетяха от стените и се надигнаха от дълбините на тунелите.

Тя се присви под вихрушката им.

Насочи лъча на фенера в тунела.

Първо в едната посока, после в другата.

През кипналия облак видя бяла кожа и малък червен кец.

„Момчето“.

Пресегна се, хвана го за глезена и го издърпа към себе си. Нямаше време да проверява дали е още живо. Просто го вдигна и го метна на рамене като пожарникар.

Закатери се по ствола. Всичко щеше да мине добре, но наскоро срязаният край на бамбука се подхлъзна по неравния влажен под на тунела.

Сейчан залитна и се блъсна в стената. Успя да се задържи за пръта, но краят му продължи да се плъзга за един дълъг, изпълнен с ужас момент, докато не намери нова опора.

За всеки случай Сейчан остана да виси още секунда, за да е сигурна, че прътът няма да се плъзне отново. Таймерът в главата й продължаваше да отброява времето.

„По-малко от минута“.

Закатери се пак.

Оставаше й малко повече от метър.

Внезапно в хълбока й пламна болка.

Изненадана, Сейчан се плъзна надолу. Преди да стигне до пода, пръстите й се свиха и спряха падането. Докато придържаше безжизненото момче, погледна надолу и видя в костюма триъгълна дупка.

„Сигурно се е скъсал на някой ръб, когато се ударих в стената“.

Една оса — от по-едрите — изпълзя от дупката и отлетя: беше си свършила работата.

Очите на Сейчан се напълниха със сълзи. Болката я разкъсваше.

Погледна нагоре.

„Толкова е далече…“

Единствената й надежда за спасение беше да зареже момчето и да се покатери колкото се може по-бързо.

Усещаше обаче как сърцето на момчето тупти на шията й, сякаш я умолява да не го изоставя.

„Съжалявам…“

 

 

14:11

Застанал под короната на банановото дърво, Грей се взираше нагоре към зелените склонове на Халеакала. Не му беше необходимо да поглежда часовника си. С всяка изминала секунда сърцето му туптеше все по-силно в гърлото му.

До него Кен беше клекнал до зашеметения Емет, който седеше, облегнал гръб на дървото. Професорът опря два пръста във врата на туроператора, за да измери пулса му.

Откъм гората се чу пращене.

Грей се напрегна още повече. От гората изскочиха двама души.

Ковалски и Палу.

И двамата бяха метнали по един човек на раменете си.

— Намерихме ги — изпъшка задъхано Ковалски.

Професорът им махна с ръка.

— Донесете ги тук!

Ковалски или не му обърна внимание, или силите го бяха напуснали. Пусна жената, която носеше, на земята, тупна по задник и изсумтя:

— Защо ти не дойдеш тук?

Палу свали мъжа до съпругата му.

Грей тръгна към тях, но погледът му остана насочен към гората.

— Къде е Сейчан?

Ковалски се надигна.

— Как така къде е?

Грей се сети, че двамата бяха тръгнали преди Сейчан да отиде да търси момчето.

Палу се намръщи.

— Не видяхме никого, докато слизахме. Но се движехме уикиуики… много бързо.

Грей направи крачка към гората.

„Тогава къде…?“

Силна експлозия прекъсна зададения му наум въпрос.

 

 

14:12

Сейчан се претърколи през влажните папрати — мокреше се нарочно, за да се спаси от жегата на взрива. На два метра зад нея спирала от синкавооранжев пламък подскочи към небето.

Виещи се огнени колони експлодираха навсякъде. Тя си представи как огънят под земята помита всичко в заплетения лабиринт и изригва навън през множеството дупки и пукнатини.

Запълзя, почти оглушена и ослепена. Земята се тресеше. Вулканичната скала на склона беше проядена от тунели и пещери.

Около Сейчан зейваха нови пукнатини, бълващи дим и пламъци. Рухваха дървета, бамбукови стъбла се люлееха диво.

Сейчан се мъчеше да се добере до пътеката. В някакъв момент беше изгубила предпазната качулка, но пушекът и горещината като че ли бяха прогонили рояка. Най-сетне стигна пътеката, като се мъчеше доколкото е възможно да прикрива момчето с тялото си.

Никога не би зарязала детето.

Особено сега.

По-рано, без да знае дали ще оцелее, беше изразила безмълвно съжалението си. Но това извинение беше предназначено за Грей заради това, че беше избрала да рискува всичко, включително живота им заедно, заради това момче.

Дълбоко в себе си обаче знаеше, че е рискувала нещо много повече, и изпита вина. Нямаше право да…

Земята отново се разтресе и й напомни, че изобщо не е в безопасност.

Тя подхвана здраво момчето и го помъкна напред. Зърна блясъка на метал и черна гума.

Мотоциклетът.

Остави момчето на пътеката, вдигна мотора и го подпря на едно дърво, след което отново взе детето. След секунди беше яхнала мотора с момчето в скута си. Главата му беше облегната на рамото й. Тя го обгърна с ръце, за да стигне до дръжките на кормилото.

„Дръж се, Бенджи… още мъничко“.

Нужни й бяха три опита, за да запали. Едва не се разплака от облекчение, когато двигателят най-сетне изръмжа под нея. Преди да успее да потегли, цялата планина се разтърси и едва не я събори. Тя погледна надясно и видя как склонът пропада, като оставя след себе си огромна димяща дупка.

Пропастта се разширяваше бързо и идваше към нея.

Сейчан се наведе над момчето, даде газ и потегли.

Докато бягаше пред пропастта, светът около нея стана замъглен и същевременно прекалено ярък. Тя тръсна глава, от което зрението й само се размъти още повече. Около нея затанцуваха цветни петна. Пътеката и гората се разпаднаха в калейдоскоп образи, които ту влизаха, ту излизаха от фокус.

Вече дори не можеше да каже дали кара надолу, или нагоре.

Или дали изобщо се движи.

Докато светът около нея губеше всякакъв смисъл, тя притискаше момчето към себе си.

„Съжалявам…“

Този път извинението беше към детето.

Не беше успяла да го спаси.

 

 

14:24

Грей тръгна нагоре по склона с Ковалски и Палу още преди ехото от експлозията да заглъхне. Докато се катереха, отгоре се спусна гъст пушек, който изпълни гората и намали видимостта още повече. Земята продължаваше да се тресе, вулканичната скала се разцепваше със силен пукот, сякаш нещо разкъсваше планината на парчета.

От паниката сърцето затуптя в ушите му.

Изведнъж чу пред себе си познато ръмжене.

Спря на пътеката.

От пушека излетя мотор и се понесе към тях. Отначало Грей си помисли, че Сейчан се е навела над кормилото с обичайната си яростна решимост. После видя, че тялото й е свито странно. Едната й ръка придържаше в скута й десетгодишно момче, а другата едва държеше дръжката на кормилото.

Сейчан изглеждаше почти в безсъзнание и вероятно оставаше изправена само по инстинкт и благодарение на поддържаното от жироскопа равновесие на мотора.

Моторът приближи, но тя не ги забеляза, въпреки че Ковалски й извика и размаха ръце. Моторът продължи да лети към тях, като набираше още повече скорост.

Късметът — и съзнанието й — нямаше да издържат още много. Нещо повече, Грей и останалите току-що се бяха покатерили по стръмна скала, преодолявайки серия коварни завои, за да стигнат дотук.

Моторът се носеше право към ръба на скалата.

— Махайте се от пътеката! — извика Грей.

Ковалски и Палу отскочиха настрани.

Грей отстъпи с тях, но остана близо до пътеката. Присви крака и мускулите му се напрегнаха. Щеше да има само един шанс.

Скочи, блъсна Сейчан с рамо и я подхвана заедно с момчето. Смъкна и двамата от седалката. Тримата паднаха на кълбо в папратите. Останал без управление, моторът продължи надолу, все още изправен като по чудо — след което полетя през ръба и се понесе във въздуха, преди да падне в гората долу.

Грей бързо огледа Сейчан и момчето.

И двамата изглеждаха невредими, но бяха в безсъзнание.

Ковалски и Палу дойдоха, физиономиите им бяха загрижени.

Грей махна надолу.

— Помогнете ми да ги отнесем при джипа.

Палу взе момчето, а Ковалски и Грей подхванаха Сейчан. След няколко минути отново бяха под банановото дърво.

Кен се втурна към тях.

— Слава богу, добре сте.

Но наистина ли беше така?

Грей остави Сейчан на земята.

— Професоре, какво им е? — И махна към цялата група зашеметени.

Кен погледна към тях, после отново към Сейчан.

— Определено е от невротоксина от ужилването на женските. След време би трябвало да се възстановят.

Грей усети, че ученият премълчава нещо.

— Само това ли е?

— Докато ви нямаше, аз… прегледах тялото на господин Лойд с лупа. Кожата му е надупчена от ужилвания. Но ги няма типичните червени отоци като при болезненото ужилване на войниците.

Грей разбра. Помнеше описанието на професора на начина на размножаване на тези оси. Женската ужилваше приемника много пъти, за да вкара яйцата си в него.

— Смятате, че е заразен.

— Може би другите също.

Грей погледна Сейчан.

Кен явно прочете мислите му.

— Другите са останали горе повече време в безсъзнание и парализирани. Женската би трябвало да изчака, докато приемникът се укроти, преди да снесе яйцата си в него.

„Значи има надежда“.

Грей понечи да коленичи до Сейчан, но в този миг една чудовищно едра оса изпълзя от разкъсаното място на костюма й. Застана на ръба и крилете й забръмчаха свирепо.

Грей разпозна създанието от снимките на професора.

Женска носачка.

Ковалски я перна на земята и я смаза на мазно черно петно.

Грей погледна към Кен. Отчаяното изражение на професора отговори на неизречения въпрос.

Значи нямаше надежда.