Джеймс Ролинс
Короната на демона (45)

39.

23 май, 22:18

Величка, Полша

Кат седеше до Монк в параклиса „Св. Кинга“. Подземната катедрала беше препълнена за мемориалната литургия. Кръстът от сол над олтара сияеше с вътрешен огън. Детски хор пееше химн, който отекваше от стените и сякаш напук на тоновете скала се издигаше към небето.

Клара седеше на първия ред, облечена в черно, с наведена глава. Ковчезите на тримата й братя лежаха пред нея. Всеки от тях беше изваян от кехлибар, безценен сам по себе си, подобно на мъжете в ковчезите, мъжете, които бяха дали живота си, за да има утрешен ден. Те щяха да бъдат погребани тук, нови светци за това свято място.

— Пьотър, Герик, Антон — прошепна Кат. Никога нямаше да забрави имената им.

Монк стисна ръката й. Бяха долетели предишната вечер от Вашингтон за службата и щяха да си заминат тази вечер.

Макар че бяха минали две седмици, още имаше много неща за вършене. Хаваите се възстановяваха, всеки ден над островите разпръскваха органичното съединение. Както беше предрекъл професор Мацуи, субстанцията на царицата заличи одокуро, ароматният кетон привличаше осите от всяко гнездо и колония. Като предпазна мярка болниците в щата третираха всички заразени с мускулни инжекции. Еколози и биолози наблюдаваха дивата природа за някакви признаци за ново появяване на осите.

След като Хаваите бяха спасени, Кат бе съсредоточила вниманието си върху издирването на другите изследователски центрове на „Феникусу“. Работеше в тесни връзки с Аико, за да координира международните действия. Освен това работата помагаше на Аико да утвърди нейната секретна агенция в Япония, която тя бе кръстила ТаУ — Тако по Уде, или Пипалата на октопода — подходящо име за нова шпионска служба. Но Кат знаеше също, че тау е следващата буква в гръцката азбука след сигма, ясен израз на уважение към американската агенция.

Докато хорът пееше, тя погледна към професор Мацуи. Той седеше до д-р Сласки. Кен работеше в тясно сътрудничество с директора на музея в изучаването на загадките, запазени в кехлибара. Той наистина се оказваше истинска съкровищница от праисторически живот. Освен това на Кен му беше предложена нова работа във Вашингтон, която той все още обмисляше дали да приеме — опразненото място като шеф на ентомологичния отдел на Националната зоологическа градина.

Кат се надяваше да се съгласи.

Сласки се наведе, прошепна нещо на Кен и той кимна. Двамата погледнаха към Клара. Кат знаеше, че те правят всичко по силите си да я утешат, но само времето можеше да притъпи подобна болка. Кат беше благодарна, че на една друга жена не й се налагаше да изживява същата агония. Предишния ден беше получила вест от Талин, че директорът Там е изписан от болницата и си е у дома със своята дъщеря Лара.

Тя въздъхна.

„Слава богу…“

Облегна се назад, докато хорът завършваше ангелския си химн. После едно момче излезе при балюстрадата до ковчезите. Беше русо, с бузи като ябълки, като млад дух на мъртвите братя. Запя „Аве Мария“, без акомпанимент. Сладкият му глас говореше за загубата по-силно от всички други думи.

Докато момчето пееше с цялото си сърце към небето, Кат сведе глава.

Монк я придърпа към себе си.

От очите й потекоха сълзи… до ръцете на съпруга й, които държаха нейните.

Тя се вкопчи в него.

„Никога не ме пускай“.

 

 

08:05

Вашингтон, окръг Колумбия

— А сега запомнете — предупреди Елена. — Не пипайте нищо, без преди това да попитате.

Двете й внучки кимнаха енергично, докато тя отваряше вратата на Смитсъновия замък.

— Si, abuela — казаха те в един глас.

Благовонието достигна до нея веднага щом влезе.

Сладък парфюм от рози, люляк и лилии изпълваше мраморната зала и я привлече към криптата.

Тя поведе двете момичета към мъжете, които я чакаха там — Пейнтър Кроу и главният уредник на музея Саймън Райт. В краката им и по целия под бяха нахвърляни букети и отделни цветя. Малката стая, в която се намираше криптата на Джеймс Смитсън, беше още по-пълна.

— А кои са тези млади дами? — попита Пейнтър и се наведе към децата.

Момичетата се скриха срамежливо зад краката на Елена. След като се увериха, че са на сигурно място, по-голямото събра смелост и посочи по-малкото.

— Това е Оливия. А аз съм Ана.

— Да не би да сте библиотекарки като баба ви?

Оливия се изкиска.

— Не.

— Аз пък шъ стана — заяви Ана и тропна с крак.

— Ще стана — поправи я Елена.

— Не се съмнявам — каза Пейнтър, докато се изправяше. Погледна към покритата с цветя крипта. — Но се питам коя от вас може да събере най-жълтите цветя. Много обичам жълтото.

— Аз, аз! — извикаха момичетата и спряха, за да получат уверението на баба си, че могат да пипат цветята.

Елена сви рамене.

— Давайте. Но внимавайте с бодлите. Не искам майка ви да ми прати Службата за закрила на детето.

Момичетата се затичаха със смях към купчините цветя.

— Голяма беля са. — Елена поклати глава.

— Не се и съмнявам. — Пейнтър махна към цветята. — Очевидно публикацията ти в „Уошингтън Таймс“ е получила голям отзвук.

— Или може би участието ти в „Добро утро, Америка“ — добави с усмивка Саймън.

Елена се изчерви.

— Просто се опитах да популяризирам малко основателя ви.

— И определено го направи — призна Саймън.

След като се бе върнала в Щатите, тя беше разказала историята за приключенията им в Европа, как бяха следвали насоките върху криптата на Джеймс Смитсън, за да спасят света. Статията й във вестника завършваше с предложението Смитсън да бъде почетен както подобава: „Той трябва да бъде обсипан с цветя“.

Изглежда, любопитните, дошли да видят с очите си символите, се бяха вслушали в думите й.

Пейнтър кимна към Саймън.

— Решихме, че и ти заслужаваш малка награда. Затова те помолихме да дойдеш преди отварянето на Замъка. Стори ни се подобаващо да го направим тук.

— Стига глупости. Не искам…

— Господи — с престорено раздразнение въздъхна Саймън. — Остави човека да ти даде онова, което носи.

Тя завъртя очи.

— Добре.

Пейнтър бръкна в джоба на сакото си, извади малка кутийка, не по-голяма от тесте карти, и й я подаде.

— За дамата, която има всичко… включително две палави внучки.

Обхваната от любопитство, тя взе подаръка.

— Отвори я — подкани я Саймън и се повдигна леко на пръсти.

Тя отвори капака и видя черна като обсидиан метална карта върху възглавничка от червена коприна. Наклони кутията и на повърхността на картата се появи сребрист холографски символ.

Гръцка буква.

„Сигма“.

— Ключ към царството — обясни Саймън.

— В случай че ти омръзне да си библиотекар — добави Пейнтър. — И искаш малко приключения.

Тя го изгледа заканително.

Той сви рамене.

— Или ако просто решиш да слезеш долу за чаша кафе. С този ключ вратата ми винаги е отворена за теб.

Тя хлопна капака на кутийката.

— Директор Кроу, кафе ми звучи като достатъчно добро приключение.

— Не знам. Никога не си опитвала кафето на Ковалски. От него на човек му се иска да му теглят куршума.

Тя се засмя.

— Ще рискувам.

 

 

20:08

Такома Парк, Мериланд

Щурчетата пееха и светулките проблясваха сред хортензиите. Грей стоеше пред знака ПРОДАВА СЕ в двора на бунгалото на родителите си.

Отгоре имаше по-малък надпис — ПРОДАДЕНО!

Тръгна през двора. Спомни си как беше косил ливадата, свежото ухание на тревата, как бута ръчната косачка, защото баща му беше прекалено голям скръндза, за да купи бензинова. Стигна алеята. В края й гаражът зад къщата беше затворен и тъмен, но той все още чуваше как баща му блъска вътре, ругае и бърника по едновремешния „Тъндърбърд“, който още беше паркиран там. Представи си майка си, която гледа от кухненския прозорец как съпругът й работи, как редовно прегаря вечерята им — открай време беше предпочитала книгите си, отколкото да се научи да готви подобаващо.

Накъдето и да погледнеше, виждаше призраци.

Затова преди девет месеца беше решил да замине със Сейчан. Беше избягал от това място — повече, отколкото от отговорностите си в „Сигма“. Преди месец най-сетне се бе съгласил брат му Кени да обяви къщата за продан.

„За какво ни е тази къща?“

Тъй като нямаше причини да се задържа тук, Кени се бе върнал в Калифорния, за да започне нова работа във високотехнологичната индустрия. Единствените хора, посещаващи къщата през последните седмици, бяха брокери на недвижими имоти и потенциални купувачи.

След завръщането си в Щатите Грей беше избягвал да идва тук. Дори не беше стъпвал вътре. Но поради предстоящата продажба трябваше да направи инвентаризация на къщата. Не знаеше какво да прави със старите мебели и събираните цял живот дреболии, които изглеждаха толкова важни. Обмисляше дали да не ги дари, като използва услугата, предлагана от агенциите за недвижими имоти.

Въздъхна.

Знаеше основната причина за бавенето и колебанието си.

„Обещай ми…“

Още чувстваше натиска на спринцовката, докато биеше фаталната свръхдоза. Помнеше как пръстите на баща му се отпускат, докато държеше крехката му ръка, допира на мазолестата длан, тънките кости. Колкото и да беше приемал тогава, че е взел правилното решение, още не можеше да избяга от чувството за вина.

Дори след като бе обиколил цялото земно кълбо, не беше успял да се спаси от призраците.

„А сега кръгът се затвори“.

И не се чувстваше нито помъдрял, нито по-малко виновен.

Приемаше, че това ще бъде товар, който ще носи до края на живота си.

Не можеше да се бави повече и тръгна към вратата. Сейчан вече беше вътре, имаше нужда да полегне. Лечението й беше приключило. Въпреки че ларвите бяха мъртви, тялото й се нуждаеше от време, за да се изчисти от останалото в нея, което беше предизвикателство за имунната й система. Но поне прегледите тази сутрин показваха, че бебето е добре.

Въпреки обзелата го меланхолия Грей се усмихна, когато си спомни мъничкото трептене на пулса на ултразвука.

„Нашето дете…“

Поклати глава при мисълта колко невъзможно му се струва всичко това.

И Сейчан, и детето бяха в безопасност. Ковалски също се възстановяваше от раните си, както и братовчедите на Палу. По-рано през деня Грей се беше чул с грамадния мъж, който още беше на Мауи. „Смятам да си довърша проклетата ваканция“, беше му казал Ковалски. Отново беше с приятелката си Мария, която помагаше там. Бяха отседнали при семейството на Палу.

Ковалски имаше само едно оплакване във връзка с грижите за него. „Карат ме да нося чорапогащи“ — беше казал с ужас. Мария се бе опитала да му обясни защо в опит да го успокои. Трябвало месец и половина да носи медицински ластични чорапи, за да зараснат по-бързо многобройните рани от ухапванията. Грей настоя Мария да му прати снимки. Кой знае, можеше някой ден да му се наложи да изнудва Ковалски.

Стигна до вратата на къщата и натисна дръжката.

Вратата не помръдна.

Канеше се да почука, когато вратата се отвори.

Сейчан стоеше на прага с вдигната вежда. От пръста й висеше ключ.

— Смених бравата.

— Какво? Защо?

Тя се дръпна, за да му направи път.

Грей знаеше как точно изглежда къщата на родителите му.

Но всичко се беше променило.

Мебелите ги нямаше. Мокетите бяха махнати и сменени с паркет. Голямата камина имаше нова каменна облицовка. Дори от вратата се виждаше, че кухнята има нови гранитни плотове и шкафове.

— Сейчан…

— Млъквай. — Тя го хвана за ръката и го помъкна към стълбите за втория етаж, но не и преди да кимне навън към двора и надписа там. — Кой мислиш, че купи къщата?

И пак го помъкна нагоре.

Всичко беше променено. Дървеният парапет беше сменен с ковано желязо. Тапетите ги нямаше. Стените бяха прясно боядисани.

— Не се безпокой — каза тя. — Колата на баща ти е още в гаража. Не бих искала да се простя с тази красавица. Има и няколко кашона с лични вещи. Можеш да ги прегледаш после. Но първо…

Тя спря пред една затворена врата.

— Време е да престанеш да бягаш от призраците си.

Побиха го тръпки от лекотата, с която четеше мислите му.

Сейчан отвори вратата и го вкара вътре. Малката спалня беше празна като цялата къща.

Имаше само една мебел.

Чисто бяло бебешко креватче.

— Не можеш да избягаш от призраците — каза Сейчан. — Но можеш да ги поканиш в живота си, да им позволиш да споделят твоите радости и мъки.

Грей усети как в гърдите му се надига ридание и го сподави. Огледа се. Дишаше дълбоко.

— Всичко това… а аз дори нямах представа.

Тя сви рамене.

— Не е чак толкова трудно да бъдеш подведен, Грей. Пък и за мен правенето на това беше по-добра ваканция от търчането по целия свят.

Той поклати глава. Усмихна се. Сълзите напираха в очите му.

— В такъв случай да му се наслаждаваме, докато можем. Това спокойствие няма да продължи дълго.

— Прав си. — Тя се намръщи. — Валя е жива. И несъмнено крои нещо.

Грей се обърна към нея, падна на колене и повдигна блузата й. Целуна корема й и прошепна:

— Нямах предвид това.