Джеймс Ролинс
Короната на демона (28)

22.

8 май, 08:55

Вашингтон, окръг Колумбия

„Сега пък какво…?“

Пейнтър се качваше с асансьора от централата на „Сигма“ към първия етаж на Смитсъновия замък. Беше извикан от недрата под музея от главния уредник Саймън Райт. Пейнтър нямаше време за губене, но пазителят на Замъка бе настоял, че Пейнтър ще иска да види това с очите си.

„Ако не друго, поне ще се поразтъпча“.

Беше прекарал под земята цялата нощ, като бе дремнал за около час в пет сутринта. Беше зает да поддържа връзка с различни агенции по целия свят. Угасеше ли един пожар, тутакси избухваше нов.

Докато вратата на асансьора се отваряше към вестибюла с въоръжения охранител зад бюрото, телефонът на Пейнтър иззвъня. Той погледна екрана, позна номера и кимна на охранителя, който седна малко по-изпънат в присъствието на директора на „Сигма“.

Малкото помещение беше допълнително обезопасено с електронно наблюдение и други предохранителни мерки. Дори вратата към него се отваряше със специална черна карта с холографска ∑ на нея.

Пейнтър вдигна телефона и се дръпна настрани, без да излиза от вестибюла.

— Кат, как се справя доктор Делгадо?

— Изглежда, че действието на упойващото вещество започва да отминава.

Пейнтър си представи опита за отвличане на библиотекарката от улиците на Талин. Макар че тя беше спасена, атаката в Националната библиотека на Естония повдигаше какви ли не тревоги.

— Благодаря, че изпрати медицински екип на пистата — продължи Кат. — Монк се безпокоеше за кръвното й налягане, но тя като че ли се отърсва от въздействието на дрогата. Настоява, че е добре и че може да продължи.

— Не съм изненадан. Тази жена не ми прилича на срамежлива теменужка.

— О, лилава е като теменужка, но от гняв. Мисля, че научих още няколко ругатни на испански. — Кат въздъхна. — Освен това чух, че директор Там е в операционната. Състоянието му си остава критично. Ако не беше неговата помощ и тази на дъщеря му…

Не довърши изречението, изпълнена от чувство за вина. Пейнтър много добре разбираше мъката й.

— Тогава да се погрижим трудът и жертвата им да не отидат на вятъра. Кога отлитате за Гданск?

— След пет минути. Но исках да се обадя още веднъж, преди да потеглим. Да видя дали ти или Джейсън сте открили кой ни атакува и откъде са знаели, че сме в Талин.

Пейнтър долови раздразнението в гласа й. Специалността на Кат беше събиране на информация. На терен тя беше отрязана от ресурсите си и очевидно никак не й харесваше да няма контрол.

— Джейсън още работи по някои следи. Хлапето си го бива. Вие се съсредоточете върху това какво можем да научим в Гданск за Джеймс Смитсън и артефакта. Трябват ни отговори. На Хаваите с всяка минута хаосът става все по-голям.

— Какво е положението?

— Броят на смъртните случаи вече надхвърли двеста. Все повече и повече хора пълнят болници и медицински центрове, някои пациенти са почти в кома.

— Като четиримата, които Грей измъкна от Халеакала ли?

— Така изглежда. Броят на хората с паразити също расте. Медиците се мъчат да намерят начин да ги лекуват. Приятелката на Ковалски Мария се включи в екипа в Хана и помага като генетик за изучаването на организма.

— Не трябваше ли вече да е евакуирана?

— Отказа. Въпреки че знае за риска да остане на острова след налагането на карантина. Всъщност каза: „Надявам се на вас да угасите пожара“.

— Май Ковалски трябва да побърза да надене пръстен на пръста й, преди да е размислила за него.

Пейнтър се усмихна.

— Определено.

— Как върви карантината?

— В момента само допринася за паниката и хаоса. В Хонолулу избухнаха безредици и беше мобилизирана Националната гвардия. Войниците правят всичко възможно да отцепят районите на гнездене, но колониите като че ли са непрекъснато в движение и се разделят на множество териториални лекове. Все едно да се опитваш да ловиш пеперуди със скъсана мрежа.

— Чух, че изпитвали някакви нови инсектициди.

— Които засега успяват само да раздразнят осите и да пръснат рояка. Даже по-лошо, има съобщения за оси на Молокаи и Ланаи.

— Значи вече преминават от остров на остров?

— Така изглежда. Но и не се знае колко заразени птици и животни са се възстановили от отровата и се движат, с което допринасят още повече за колонизацията на островите. — Пейнтър се помъчи да си представи размерите на заплахата както за островите, така и за света като цяло. — Полетите вече са отменени, което засилва паниката още повече. В момента е в ход и морска блокада на островите, за да не може никой да влиза и излиза от района.

— Това пак може да не е достатъчно — каза Кат. — Не може да се поддържа карантина на такава голяма площ. Рано или късно някой ще се измъкне и ще отнесе тази напаст на континента.

Пейнтър знаеше, че тя е права. Спомни си предупреждението на Кен Мацуи за драстичните мерки, които може да се наложи да вземат.

„Ще трябва да хвърлите атомни бомби над тези острови“.

Молеше се да не се стига дотам, но вече беше чувал подмятания по командната верига — тази опция вече се обсъждаше и преценяваше. Активно се обмисляше стратегията населението да бъде евакуирано по въздух до изоставения военен обект на атола Джонстън на хиляда и триста километра на запад, след което Хаваите да бъдат стерилизирани с тактически ядрени удари.

Този план обаче пораждаше куп проблеми. Атолът Джонсън беше с площ само хиляда и двеста хектара, които трудно можеха да поберат цялото население на Хаваите. А и вероятно някои хора щяха да откажат да се евакуират. Оставаше и въпросът какво да се прави с преместените.

Ако някои от хората бяха заразени с ларви, целият цикъл щеше да започне отново. Означаваше ли това, че на островитяните никога няма да бъде позволено да напуснат атола? Дали преместването им нямаше да се окаже доживотна присъда за тях?

— Трябва ни по-добро решение — промърмори на себе си Пейнтър, но Кат го чу.

— Ще направим всичко по силите си да видим дали има някакви отговори по дирята на Смитсън — каза тя. — А какво става с Грей и хората му?

Пейнтър знаеше, че тя се страхува, че другият екип влиза в капан, заложен може би от Аико Хигаши. След изненадващата атака в Талин Кат изглеждаше сигурна, че мисията й в Естония е станала известна на врага благодарение на някой от японското разузнаване.

— Засега нямам никакви вести от Грей — с въздишка отвърна Пейнтър. — Но той прекъсна връзката още преди да потеглят към острова. Джейсън се ослушва през цялото време за новини.

— Надявам се да е добре, но още повече се надявам да намери нещо там.

„Всички се надяваме“.

Пейнтър си погледна часовника.

— Трябва да затварям. Саймън Райт ме чака. Кажи на Джейсън, когато кацнете в Гданск.

— Какво иска уредникът?

— Отличен въпрос. Нямам отговор.

Пейнтър затвори, прибра телефона и излезе от охранявания вестибюл. Музеят беше отворил преди по-малко от час, така че имаше само няколко групички хора, разглеждащи експонатите. Никой не му обърна внимание, докато излизаше от невзрачната врата.

Тръгна към северния вход на Замъка. Саймън го беше помолил да се срещнат в малката, подобна на параклис ниша отляво на входа. Пейнтър беше ходил там много пъти през годините. Изглеждаше напълно подходящо да отдаде почит на човека, който беше основал тази институция на науката, историята и знанията.

Саймън го чакаше на прага. Беше с безупречен костюм и стигащата до раменете му бяла коса беше сресана назад, разкривайки тревожните бръчки на челото му. Щом видя Пейнтър, той вдигна ръка.

— Благодаря, че ми позволихте отново да отнема от времето ви. Но реших, че може да се окаже важно.

— Какво искате да ми покажете?

Саймън му даде знак да влезе и застана пред гробницата с ръце на кръста. Пейнтър трябваше да признае, че гледката е наистина впечатляваща. Огромната бяла каменна урна беше положена върху украсен мраморен саркофаг, съдържащ останките на Смитсън.

— Безброй пъти съм минавал през тази крипта — призна Саймън, — но сега се питам дали Смитсън не се е опитвал да ни каже нещо. Може би е запазил нещо в камък. Нещо, което не би могло да изгори в пожар като дневниците му.

— Какво да ни каже?

Саймън го погледна.

— Какво е скрил в гроба си.

Пейнтър се намръщи.

— Не разбирам.

— Александър Греъм Бел е донесъл от Италия не само костите на Джеймс Смитсън. Година по-късно тук била пренесена и тази монументална крипта. — Саймън я потупа приятелски. — Това е оригиналният му гроб, който някога се е намирал в гробището Сан Бенинго над Генуа в Италия.

Пейнтър знаеше това, но не разбираше защо е важно.

— Племенникът на Смитсън Хенри Джеймс Хънгърфорд е уредил изграждането на гроба на Смитсън, но символизмът на украсата му си остава загадка. Някои смятат, че Смитсън лично е избрал символите, за да покаже интереса си към класическото познание. Погледнете лъвските лапи, върху които стои урната. Подобни декоративни елементи се откриват в целия античен свят. Гърция, Рим, дори Египет. Лапите би трябвало да представляват сила.

— Саймън махна към другите елементи. — Лавровата клонка символизира Дървото на живота. Птицата е душата, издигаща се към рая. Мидената черупка с нейната връзка с морето представя вечността и прераждането.

Главният уредник повдигна вежда към Пейнтър.

Пейнтър разбра какво намеква.

— Смятате, че е сложил мидената черупка, за да покаже, че криптата съдържа нещо, което може да възкръсне, нещо, което е безсмъртно. Вижда ми се доста пресилено, Саймън.

— Може би. — Саймън посочи горната част на урната. — Виждате ли шишарката на върха? Тя представлява регенерацията. На мен това ми прилича на обща тема.

Пейнтър скръсти ръце на гърдите си. Не беше убеден.

Саймън забеляза позата му, усмихна се и насочи вниманието му към украсата под капака на урната.

— Обърнете внимание на трите фигури отдясно на мидената черупка в центъра. Отново повтарям, че черупката символизира прераждането.

Пейнтър пристъпи напред и погледна символите. По гърба му полазиха студени тръпки. „Как не съм го забелязал досега?“

До мидената черупка бяха изобразени змия, камък и крилато насекомо.

Пейнтър вдигна ръка и прокара пръсти по камъка в средата.

— Смятате, че това е онази буца кехлибар. — Погледна змията. — А това влечуго представлява костите на динозавъра в кехлибара. А от другата страна крилатото насекомо…

— Повечето смятат, че е нощна пеперуда — каза Саймън. — Тя се ражда от пашкул и символизира живота след смъртта. Но може би символът има двойно значение. Той представлява не само възкръсването, но и изобразява създанията, способни на това чудо.

Пейнтър прокара пръсти по редицата символи, сякаш четеше съобщение, оставено с брайлово писмо от основателя на Смитсъновия институт.

— Оси, родени от костите на влечуго, попаднало в кехлибар.

Саймън отстъпи и отново сложи ръце на кръста си.

— Ако той е оставил това предупреждение върху гроба си, това повдига въпроса…

— Какво друго е написал тук?

Погледът на Пейнтър се плъзна по богатата украса. Възможно ли бе в нея наистина да има някакъв отговор? Ако не лек, то може би някакъв намек къде се е сдобил с артефакта?

Той тупна главния уредник по рамото.

— Саймън, може и да ви наема.

— Благодаря, но моята работа си ми харесва. Особено като се има предвид, че не стрелят по мен, докато я върша.

Пейнтър посочи криптата.

— Може ли някой от хората ви да направи снимки на гроба от всички страни и да ми ги пратите?

— Лично ще го направя още сега.

— Благодаря.

Пейнтър се обърна и си тръгна. Искаше Кат да види снимките при първа възможност и се молеше те да дадат някаква насока в търсенето й. Искаше също и Грей да ги види, защото той имаше невероятен ум, способен да вижда неща, скрити пред очите ти.

За съжаление този план имаше един сериозен проблем.

„Къде е Грей, по дяволите?“