Джеймс Ролинс
Короната на демона (13)

7.

6 май, 20:22

Хана, о-в Мауи

Докато тичаше, Грей свали визьора на каската си — в последния момент. Огромна оса се блъсна в него с такава сила, че визьорът изтрака. Насекомото се лепна за него с шестте си крака, на два сантиметра от носа му. Крилете му трепкаха яростно. Бронираното коремче ръгаше визьора отново и отново, достатъчно силно, за да се чува, подобно на някакъв упорит кълвач по ствола на дърво.

Грей погледна с кръстосан поглед създанието: преценяваше противника от близко разстояние.

Обзелият го дълбок ужас го смрази за момент, сякаш някакъв древен запис в генетичния му код реагираше на тази заплаха. И може би беше станало точно това. Беше чел, че фобиите могат да променят ДНК на човек чрез епигенетика, да предават страха от едно поколение на друго, какъвто беше случаят с инстинкта за оцеляване пред лицето на опасни хищници.

Потръпна при вида на острото жило, дълго може би половин сантиметър, което се забиваше във визьора.

Преди да успее да помръдне, дебела ръкавица тупна каската му и перна осата.

— Вземи! — Грей се обърна и видя пожарникаря Палу, който стоеше до него със сребристо противопожарно одеяло. — Покрий се и потърси убежище!

Грей взе леката тъкан и я уви около раменете си, като я задържа с една ръка около врата си. Одеялото стигаше само до коленете му, като оставяше прасците голи, но това все пак беше по-добре от нищо.

Палу беше навлякъл цялата си екипировка. Освен жълтите панталони, горнището и каската, беше вдигнал и качулка над прозрачната маска над лицето си и бе покрил кожата си почти напълно. Метнал бял маркуч на рамо, той посочи с другата си ръка към здравния център.

— Тръгвай!

Грей погледна натам. Шефът седеше в колата на паркинга, вдигнал радиостанцията към устата си. Гласът му гърмеше през високоговорителя.

— Незабавно потърсете убежище. Каквото и да е. Коли, къщи, здравния център. Не стойте на открито!

Предупреждението дойде прекалено късно. Хората бягаха във всички посоки. Настъпи същинска лудница, съпровождана от хавайската музика от високоговорителите на стадиона. Към какофонията се прибавиха писъци, ругатни и викове.

Някакъв баща изтича покрай Грей, понесъл малко момиченце на рамото си: размахваше ръка, за да пропъди преследващите го оси. Детето плачеше, на бузата му имаше голям червен оток. Мъжът се блъсна странично в една кола, в която някакъв добър самарянин рискува да отвори задната врата и им завика да влизат вътре.

Подобни сцени се разиграваха навсякъде: хората бързаха да се скрият в къщи и магазини, но мнозина останаха в безизходица на стадиона и по улиците. По паважа се мятаха тела. Родители се навеждаха над децата си, за да ги защитят от връхлитащите ги оси.

Служители от службите за бързо реагиране се опитваха да помагат, мъкнеха когото хванат към безопасни места, напрягаха всичките си сили. Но бяха твърде малко, за да помогнат на толкова хора.

Това не означаваше, че се предават.

— Тръгвай! — нареди Палу, докато сваляше маркуча, който беше свързан към резервоара на пожарната.

Малко по-нататък по улицата друг пожарникар беше свързал маркуч към пожарен кран, докато трети се мъчеше да пусне водата с голям гаечен ключ. Внезапно в небето изригна силна струя. Пожарникарят започна да размахва маркуча в опит да пропъди рояка, но беше като да се бори с горски пожар, въоръжен с воден пистолет.

Студена увереност изпълни Грей.

„Трябва да им спечеля време“.

Хвана Палу за ръката и закрещя през визьора на каската си. Посочи към пожарната.

— Това КВП система ли е?

Палу кимна.

Както се беше надявал Грей, пожарната беше заредена с гъста компресирана въздушна пяна за борба с огъня.

„И да се надяваме с нещо повече“.

— Ела с мен! — извика Грей.

Докато се обръщаше, изтръска оси от сребристото одеяло. Засега отразяващата тъкан като че ли смущаваше насекомите.

„Дано да си остане така“.

Грей тръгна през Уакеа Роуд към мястото, където беше зарязал мотора си. Молеше се планът му да проработи — и маркучът на Палу да е достатъчно дълъг.

Поглед през рамо му показа, че якият хаваец не изостава, помъкнал сам тежкия бял маркуч.

Грей се затича, оставяйки Палу да го следва, доколкото може. Стигна редицата камиони за храна на Хауоли Роуд и отиде до един, продаващ хавайски сладолед във фунийки. Камионът беше затворен, натъпкан с възрастни и деца.

— Няма място за повече хора! — извика собственикът през мрежестата врата. Мрежата беше покрита с гигантски оси, които като че ли се мъчеха да прегризат нишките и да влязат вътре.

— Няма проблем — задъхано отвърна Грей и се премести при плъзгащия се прозорец. — Дайте ми бутилките си със сироп.

— Какво?

— Просто ми ги дайте!

Грей погледна фунийката сладолед, захвърлена в тревата на няколко метра от него. Беше почерняла от оси.

Прозорецът се отвори и някой му подаде бутилка боровинков сироп. Грей я взе, засили се и я метна като коктейл Молотов. Бутилката прелетя над съседната ограда и се пръсна на празния тенискорт.

Той се обърна отново към камиона.

— Още!

Хората отвътре му подаваха бутилка след бутилка, а Грей продължаваше да ги хвърля на същия корт. След малко усилията му бяха възнаградени. Осите започнаха да се събират там, привлечени от силната миризма на захар. Дори онези по мрежестата врата зарязаха опитите да си проправят път вътре и отлетяха към обещанието за по-лесна плячка.

Грей се беше надявал, че примамката ще проработи. В миналото безброй семейни пикници бяха съсипвани от нахални стършели, оси и пчели. Спомни си как веднъж баща му беше глътнал оса, която беше паднала в кутията му бира. Подозираше, че тези създания не се различават особено от по-дребните си братовчеди.

„Така де, кой не обича десерт?“

Не знаеше каква част от рояка ще бъде отклонена, но поне осите, насочили се към корта, нямаше да нападат останалите навън и това щеше да спечели на спешните екипи време да помогнат на повече хора да намерят убежище.

— Свършиха! — извика собственикът на камиона.

Грей кимна и отстъпи назад към Палу.

— Изчакай да се съберат повечко… после им дай да опитат от пяната.

— Ти си пълен лолобъга — заяви Палу на местния диалект. Сигурно беше някаква обида, но широката усмивка на едрия мъж показваше, че е впечатлен. — А сега си замъквай дирника на сигурно.

— Още не. — Грей се загледа в плътния облак оси високо над тях.

„Някои от тези гадини може и да не си падат по сладкото“.

Загърна се по-добре в одеялото и се втурна към следващия камион. На него беше нарисуван танцуващ кренвирш в хлебче. Той повтори същото, като този път хвърли отворени пакети кренвирши в съседното баскетболно игрище.

Докато мяташе последните, огромна струя бяла пяна описа дъга високо от дясната му страна. Грей се върна при Палу, който се беше отпуснал на коляно и беше насочил маркуча към тенискорта. Пожарникарят заливаше летящите във въздуха оси с тежката пяна и ги сваляше върху гъмжащите тела, пируващи сред счупените бутилки сироп.

— Поел съм нещата! — викна Палу на Грей. — Бягай!

Грей помисли дали да не направи още нещо, но се отказа, когато една оса се лепна за голия му прасец и го ужили. Той отскочи назад, сякаш това щеше да му помогне. Втора остра болка го накара да се освести. Той забърса осата с туристическата си обувка и я стъпка на паважа, но това като че ли само я раздразни още повече. Наложи се да смаже с пета бронираното й тяло и бе възнаграден с удовлетворяващо хрущене.

Междувременно другият му крак сякаш се превърна в огнен стълб.

Грей се опита да куцука по улицата, но или забелязали куцането му, или привлечени от миризмата на смачканата си сестра, осите се впуснаха да го преследват. Каската му затрака от ударите; усети ги и през сребристото одеяло.

Изгарящата болка плъзна до бедрото му и му пречеше да се движи. Едва си поемаше дъх през зъби. Картината пред очите му се размаза от избилите сълзи. Целият му свят се превърна в болка. Искаше му се просто да падне на земята и да пищи.

Въпреки това се насили да продължи по улицата, загледан към стъклената врата на здравния център. Разстоянието му се виждаше невъзможно голямо.

„Няма да успея“.

С всяка мъчителна стъпка ставаше все по-убеден в това. Вече не можеше да контролира десния си крак. Залитна и се задържа за капака на някакъв „Форд Таурус“. Лицата вътре го загледаха загрижено, но купето беше претъпкано.

„Няма място в кръчмата“.

Надигна се, за да продължи към здравния център, но оголи ръката си за прекалено много време. Преди да успее да я скрие под одеялото, една оса кацна на китката му. Грей тръсна ръка и я махна преди да е успяла да го ужили, но същевременно изгуби крехкото си равновесие.

Полетя към бордюра и размаха ръце, което само привлече още оси.

Приготви се да се свие на кълбо и да се опита да свие крака под одеялото, когато нещо го блъсна силно в гърба и го претърколи по паважа за няколко изпълнени с паника мигове.

Ахна, когато всичко пред очите му стана бяло. Отне му цяла секунда да осъзнае, че визьорът му е покрит с пяна, както и по-голямата част от тялото му. Нечия ръка го хвана през кръста и го изправи.

Грей изтри визьора на каската.

Палу го държеше.

— Да тръгваме!

Грей не виждаше причини да спори.

Пожарникарят го помъкна със себе си, като продължаваше да държи маркуча с другата си ръка. Докато влачеше Грей покрай баскетболното игрище, насочи струята пяна към осите, които бяха налетели на купчините кренвирши.

После маркучът се задави и струята изчезна.

Явно пяната в резервоара беше свършила.

Палу захвърли маркуча и хвана по-здраво Грей, готов за финалния спринт към здравния център. В същия момент се чу нов звук.

Рязък, настоятелен лай.

Лаят накара и двамата да погледнат наляво. Разрошен териер се беше скрил зад хоум базата на бейзболното игрище. Червеният му повод свършваше в ръката на малко момче, паднало до оградата. Главата му се люшна назад, от ъгълчетата на устните му изби пяна. Ръцете и краката му потрепваха в конвулсии.

Детето получаваше алергичен шок.

Грей тръгна към него, но високата ограда препречваше пътя. Трябваше да я заобиколят, за да стигнат до детето. Подобно забавяне можеше да коства живота му, но Грей трябваше да опита.

Палу се помъчи да го удържи, може би разбрал безполезността на спасителния опит, но накрая изруга и последва Грей към вратата на петнайсетина метра от тях.

„Няма да стигнем навреме“.

Крайниците на детето вече преставаха да се движат, а лаят на кучето премина в отчаяно скимтене.

Грей се опита да забърза, но адреналинът и отчаянието не бяха в състояние да потиснат изгарящата болка. Осите ги бомбардираха на всяка крачка. По-голямата част от голите крайници на Грей още беше покрита с пяна, но една особено решителна оса си проправи път през дебелото покритие и го ужили по сгъвката на лявото коляно.

Агонията пламна с нова сила и изтръгна вик от гърдите му.

До него Палу също извика и започна да се тупа по корема. Някоя гадина явно си беше проправила път под горнището. Обхванат от паника, Палу пусна Грей, разкопча горнището и смачка осата на гърдите си, но болката го накара да падне на четири крака.

Сега и двамата бяха на земята. Крайниците на Грей се тресяха неудържимо от отровата. Той впери поглед в момчето. Улови отчаяния поглед на териера, който сякаш го умоляваше да се притече на помощ.

„Съжалявам, приятел, нищо не…“

Изведнъж някакво движение привлече вниманието му навътре в игрището. Дебела виеща се сянка се спусна от небето и падна на мястото на питчъра.

Грей примигна, мъчеше се да схване това, което вижда.

„Въже“.

Вдигна глава и погледна голямата сянка, увиснала високо горе. Хеликоптер, летящ без светлини, вероятно за да не привлича вниманието на рояка.

Огромен мъж се спусна бързо по въжето и кубинките му се стовариха на терена. Беше с неопрен с качулка, маска и дори кислородна бутилка на гърба. Познато сурово лице зад маската изгледа намръщено ситуацията.

Грей не можеше да проумее внезапното пристигане на познат, но точно сега това нямаше никакво значение. Посочи към оградата и извика с всички сили:

— Ковалски! Вземи момчето!

 

 

21:17

След двайсет минути Грей стоеше зад стъклената врата на здравния център. Загледа се към последиците от атаката на рояка. Поне десетина тела още лежаха покрай или на футболното игрище. По всяка вероятност имаше и други жертви, които не можеше да види.

Спасителните екипи бяха започнали да пристигат и да стоварват хора със защитно облекло. Ситуацията обаче оставаше лоша. Тъмни облаци оси продължаваха да се носят през парка и пустите улици, а по-голямата сянка на рояка беше увиснала по-високо в небето.

Ковалски дойде и каза:

— Според доктора хлапето ще се оправи. Кучето също.

— Благодаря, че дойде точно навреме.

Грей си представи как човекът горила мята момчето на рамо, след което грабва кучето за врата. Освен това помогна на Грей и Палу да стигнат до здравния център, където екип от медицински сестри и доктори правеха всичко по силите си със скромните си средства, за да помогнат на пострадалите.

Ковалски вече беше обяснил как се е оказал тук. Оказваше се, че Пейнтър е следил през цялото време Грей по време на пътешествията му. При други обстоятелства Грей щеше да се възмути от подобни грижи, та били те и от разстояние, но като се имаше предвид, че момчето беше оживяло благодарение на предпазливостта на директора, Грей не можеше да се оплаква.

— Просто не можеш да не се вкараш в някой филм, нали? — каза Ковалски. Беше свалил неопрена и носеше кубинки, дочени панталони до коленете и тениска на Томи Бахама. Посочи кисело облеклото си. — Тъкмо се канех да прекарам чудесна вечеря в „Четири сезона“ с Мария и получавам обаждане, че си си подпалил задника.

Ковалски явно беше използвал назначението като платен отпуск на Хаваите и дори беше взел приятелката си д-р Мария Крандъл, генетик от Джорджия, която беше помогнала на „Сигма“ в миналото. Двамата бяха странна двойка, но пък, от друга страна, тя се занимаваше с неандерталците, така че той очевидно беше неин тип.

— Разбира се, може и да е за добро. Мария искаше да идем в някакъв ресторант, където предлагат сурова храна. — Ковалски поклати глава. — Какъв е смисълът да плащаш на място, където не ти готвят яденето? Тъпо е, от мене да знаеш.

— В такъв случай май си попаднал на точното място.

Ковалски смръщи гъстите си вежди.

— Какво искаш да…?

Бяха прекъснати от двама души, идващи от един офис. Хани Палу и шефът му Бенджамин Ренърд.

Палу се беше отървал от тежкото горнище, но още носеше широките жълти панталони, поддържани с яркочервени тиранти. Хаваецът тупна Ковалски по гърба. Двамата спокойно можеха да са братя от различни майки. Палу беше почти еднакъв на ръст с Ковалски, и двамата по метър и деветдесет. И двамата бяха с черни коси, подстригани почти нула номер. Но лицето на хаваеца беше по-кръгло от това на Ковалски и определено с по-малко белези.

Освен това двамата коренно се различаваха като характери.

Палу се усмихваше широко и често, дори в сериозни ситуации. Ковалски пък вечно беше намръщен, сякаш всеки момент очакваше да се случи най-лошото.

Ренърд пристъпи напред и подаде на Грей мобилен телефон.

— Търсят те. Директор Кроу.

— Благодаря. — Грей взе телефона и се отдалечи на няколко крачки. Не се изненада, че Пейнтър е успял да го открие.

Вдигна телефона до ухото си.

— Какво е положението?

— Надявах се ти да ми кажеш… поне за събитията при теб. Изглежда, Мауи не е единствената мишена на тази атака. Хонолулу също е ударен, както и Хило на Хавай.

Грей се обърна към стъклената врата; опитваше се да си представи подобни отровни рояци, спускащи се в големите населени центрове на двата острова.

— Кат подозира, че Лихуе и Кауаи също може да е бил мишена, но внезапен проливен дъжд със силни ветрове са спасили града и са отнесли рояка в морето.

— В такъв случай откъде знаеш, че изобщо е бил мишена?

— Една „Чесна“ била изхвърлена на брега недалеч от града. Без пилот.

— „Чесна ТТх“ ли?

— Именно.

Пейнтър замълча многозначително. Грей се изненада, че след девет месеца толкова бързо влиза в крачка с директора. Знаеше също, че Пейнтър премълчава нещо, и започна да се досеща какво може да е то.

— Има ли други градове на Мауи, които да са били атакувани? — попита той.

— Не, само Хана.

Грей се замисли над тази подробност. Мауи имаше по-големи населени места — град Кахулуи, където се намираше международното летище, и по-туристическата част в другия край на острова.

— Тогава защо са ударили малко градче като Хана? — замисли се той на глас.

— Добър въпрос.

Грей си представи трите самолета, летящи към брега, средният от които се носеше право към червения плаж.

— Освен ако мишената им не е била просто Хана — внезапно се сети той. — Възможно е да са се опитвали да премахнат и нас.

„С един куршум два заека“.

Погледна през вратата към телата на игрищата.

„Нима всички тези хора са мъртви заради мен?“

— Ние предположихме същото — призна Пейнтър. — Ако сме прави, това означава, че някой знае къде сте. Някой, който е достатъчно близо, за да знае, че сте били на онзи плаж.

Сърцето на Грей се сви.

„И ако научат, че сме оцелели…“

Погледна на юг. Знаеше кой е сам-самичък там.

„Сейчан…“