Джеймс Ролинс
Короната на демона (46)

Епилог

Халеакала, Мауи

Царица

Тя знае, че е време.

Биологичният часовник, захранван от хормони, кара тялото й да се загърчи в черната си какавида. Челюстите се надигат да откъснат коприненото покривало, което е изтъкала като ларва. Пробива дупка в тъканта, размекната от слюнка, изпълнена със субстанцията на царицата, отделена от жлезите в устата й.

Една антена се разгъва и се протяга навън, опипва света от другата страна. Фини власинки опитват влажния прохладен въздух. Удовлетворена, тя пъха триъгълната си глава през отвора и използва кукичките на предните си крака да разкъса пашкула. Тънката ципа се смачква под тежестта й, а тя се измъква и стъпва върху нея.

Спира, за да се приглади в мрака, готви се да се яви. Почиства немигащите си черни очи и приглажда антените си с фините власинки на предните си крака.

През цялото това време в дългите вени на влажните й сбръчкани криле се изпомпва хемолимфа. Крилете бавно се разперват и удължават. След като покриват дългото й яко тяло, тя ги раздвижва, за да ги изсуши.

Едва тогава става готова.

Изпълзява на влажния камък на тунела. Тук е изтъкала пашкула си още преди месеци под прикритието на мрака. Сега следва скалата, измъква се от мястото, от което е дошла, в търсене на нов дом в нова посока.

Коремчето й вече е натежало от яйца, клонинги на самата нея, способни да се превърнат във всяка каста от новия й рояк.

Тя носи бъдещето в себе си.

Докато се движи напред, оставя след себе си ароматна диря. Примамващата миризма ще привлече всички от стария й рояк, които са още в района — сладък капан, който ще убива, заличавайки генетичното потекло преди нея. Трябва да оцелеят единствено нейните гени, без миналото да им съперничи.

Движи се неуморно. Няма да спре, докато не намери подходящ дом. Но докато продължава, камъкът под краката й става по-студен. Въпреки това тя продължава напред, подбуждана от древния като света инстинкт за оцеляване. Долавя свеж въздух далече напред, изпълнен с обещания за нов отвор към горния свят.

Преди да стигне дотам, камъкът се покрива с лед.

Тя спира и напряга сетива, щрака със задните си крака и опипва въздуха с антените. В ганглиите на мозъка й се оформя картина.

Тунелът пред нея е целият в лед. Лед на завеси, шипове и вълни. Въпреки опасността тя продължава напред. Не може да се върне, неспособна е да се опълчи на генетичния инстинкт. Навлиза в студа, неподвластна на времето и търпелива. Тя няма да се промени. Вместо това ще изчака да се промени светът.

Ако не сега, времето й ще дойде отново.

Знаейки това, тя навлиза в студените тунели, докато крилете й не се покриват със скреж и краката й не се вцепеняват. Тялото й изстива. Тя спира едва когато краката й най-сетне замръзват в леда.

Тя ще остане тук.

Ще чака тук.

Докато не получи шанса да се надигне отново.