Джеймс Ролинс
Короната на демона (22)

16.

7 май, 15:38

Хана, о-в Мауи

Кен стоеше на верандата на къщата, скръстил тревожно ръце на гърдите си. Океанският бриз донасяше обещание за следобеден дъжд и сладкото ухание на градините. Идиличната картина рязко контрастираше с черния пушек, плъзнал по склоновете на Халеакала.

Трусовете бяха престанали и влажната гора бе угасила пламъците, но Кен знаеше, че истинската заплаха за острова си остава. Той с безпокойство очакваше да научи какви са размерите на опасността, но първо трябваше да се погрижи за други въпроси.

Една линейка зави по чакълената алея и продължи към шосето. Семейство Симънс и туроператорът бяха в нея. Палу бе извикал парамедиците да ги чакат тук, докато групата трескаво се спускаше от планината. Когато джипът стигна къщичката, действието на невротоксина беше започнало да отминава. Въпреки това поразените се нуждаеха от медицински грижи.

Палу се беше обадил на шефа на пожарната, за да се погрижи групата да бъде поставена в карантинното отделение на местния медицински център. Тепърва предстоеше да се определи степента на заразяването им с яйца и да се държат под наблюдение.

Въздъхна, като си представи уплашеното лице на момчето и сълзите му. Замаяното семейство не се разделяше нито за миг. Той не им беше обяснил истинското естество на състоянието им.

Това засега можеше да почака.

Въпреки това Кен знаеше, че премълчаването му е родено повече от страх, отколкото от истинско състрадание — и до голяма степен от чувство за вина.

„Ако бях вдигнал по-рано тревога за тази заплаха…“

Мрежестата врата зад него се отвори.

Грей надникна навън.

— Сейчан дойде достатъчно на себе си, за да отговаря на въпроси, ако сте готов.

— Аз… да.

Докато Кен влизаше, Грей стисна окуражително ръката му над лакътя, сякаш искаше да каже „всички сме заедно в това“. Кен оцени жеста, но знаеше, че само един от групата им е застрашен.

Сейчан седеше на масата. Кожата й бе пепелява, очите — леко изцъклени. Държеше чаша кафе. По-рано Кен й беше казал честно всичко. Тя бе настояла за това, беше заподозряла най-лошото, докато се бореше през мъглата на отровата.

Кен беше настоявал тя да се качи в линейката с останалите, загрижен за състоянието й и за опасността, която би могла да представлява.

„След три дни“.

Сейчан беше отказала.

Грей седна на стола до нея.

— Кажи на Кен онова, което каза на мен.

Тя се загледа в димящите дълбини на чашата си.

— Докато търсех момчето, видях по земята нападали животни. Елен, диви прасета, стотици птици.

— Живи или мъртви? — попита той.

— Не съм сигурна за повечето. Но някои още мърдаха.

— Това не е добре, но не е и изненадващо. — Кен бавно седна, обмисляше чутото. — Както вече казах, одокуро не подбират приемниците си. От описанието ви трябва да заключим, че голяма част от тези животни вече са заразени.

— Какво ще правим? — попита Грей.

Кен се намръщи.

— Трябва незабавно да се изпратят екипи. Всички тела трябва да се изгорят, но не знам доколко това ще бъде от полза. Повечето заразени животни вече би трябвало да са се отърсили от въздействието на отровата и да са се пръснали. Нещо по-лошо, оцелелите оси от рояка ще потърсят друго убежище и ще започнат процеса отново.

— И какво искате да кажете с това? — попита Грей.

Отговорът дойде от Аико Хигаши, офицера от японското разузнаване, която седеше като изпъната струна в другия край на масата. Лицето й беше неразгадаемо.

— Казва, че е късно. Осите вече се размножават и обратното броене трябва да започне. След три дни няма да имаме друг избор освен да изпепелим тези острови. Не бива да се допуска организмът да се разпространи.

Кен си представи обвития в пламъци бразилски остров.

Изражението на Грей стана сурово. Очевидно нямаше намерение да се предава.

— Професоре, има ли някакъв начин за унищожаване на ларвите в природата? Всяка слабост, която можем да използваме, ще ни спечели време.

Кен забеляза, че ръката на Грей е отпусната върху бедрото на жената до него. Въпросът очевидно беше и от личен характер.

— Отново повтарям, че разполагах със съвсем малко време да проуча вида. Опитах с обичайните средства като ивермектин, който е ефективен срещу множество вътрешни паразити. — Той поклати глава. — Нямаше никакъв ефект. Нищо от онова, което опитах, не подейства.

Сейчан го фиксира с поглед.

— Какво ще се случи?

Кен извърна очи. Изкушаваше се да замаже положението, но знаеше, че тази жена държи на откровеността.

— Прегледах кожата ви, докато бяхте в безсъзнание. — Помъчи се да говори безпристрастно като лекар, но гласът му трепна. — Аз… открих над сто ужилвания. Според преценката ми снесените яйца са няколко хиляди.

И я погледна извинително.

— Продължавайте — подкани го тя.

— Вероятно яйцата са се излюпили минути след снасянето им. От всяко излизат десетки ларви от първи инстар. Те са микроскопични и се заравят по-надълбоко. Така че вероятно няма да забележите никакви клинични признаци през по-голямата част от деня.

— А утре?

— Ще преминат във втората фаза. Тогава ларвите ще бъдат големи горе-долу колкото оризово зърно. Тогава ще започнат да нанасят реалните поражения. За щастие, те като че ли избягват жизненоважни органи и странят от централната нервна система и сърцето. Макар че не съм сигурен как точно го правят. — Погледна я в очите. — Въпреки това ще е болезнено. Но не толкова мъчително, колкото на третия ден.

— Когато започнат да проникват в костите ми — стоически рече тя.

Кен си представи лабораторните мишки и плъхове, които бе използвал като приемници в лабораторията в Киото. Когато стигнаха до този етап, те започнаха да се гърчат в агония и да се хапят сами. Някои дори разкъсваха коремите си, сякаш се опитваха да се доберат до източника на болката. Обезболяващите средства почти не помагаха. Накрая се наложи да им сложи упойка и да ги приспи до края на жестокия етап.

— Ще става все по-зле и по-зле — каза й той.

— А накрая? — попита тя.

Кен поклати глава. Не можеше да бъде толкова честен. Затвори очи, но не успя да блокира образа на телата на мишките. Четвъртият и петият инстар бяха попилели приемниците, като ги изяждаха отвътре и накрая ги убиваха. След това обвивката приютяваше и защитаваше какавидите. Няколко дни по-късно зрелите индивиди излизаха от тях и си прояждаха път от мъртвите тела.

За съжаление беше виждал примери на това ужасяващо раждане. Никога нямаше да забрави картината. Телата на мишките се движеха, сякаш бяха все още живи. Онова, което беше последвало, го накара да потрепери на стола си.

Грей явно забеляза притеснението му.

— Трябва да спрем това преди да се е стигнало дотам.

Кен преглътна.

— Както казах, нищо от онова, което опитах, не подейства. Дори да имах повече време, не съм сигурен, че щях да постигна някакъв успех. Щом паразитиращите ларви попаднат в приемника, лекарствата често са безполезни. — И за да разясни казаното, зададе въпрос. — Чували ли сте за миазата?

Палу се почеса по главата.

— Миаза ли?

— Ларви на месоядни мухи. Cochliomyia hominivorax. Те снасят яйцата си в рани, личинките се загнездват и започват да се хранят с тъканите. Без съответното лечение могат да ви убият.

— Какво е лечението? — попита Грей.

— Единствено хирургично. Трябва да се изчовъркат. Никакви лекарства не им действат.

Грей погледна Сейчан.

— В такъв случай с операция…

Кен смачка надеждата му.

— Личинките на миазата проникват малко. Не като тези ларви, които навлизат дълбоко и се разпространяват, за да станат недостъпни за всякакъв скалпел.

Видя как отчаянието обхваща Грей.

Аико пристъпи напред, сякаш беше очаквала този момент, и се подпря на облегалката на един стол.

— Както сам призна, професор Мацуи имаше възможност да работи с одокуро само два месеца. Но ако историята от Вашингтон за откраднатия през Втората световна война артефакт е вярна, значи някой притежава тази напаст от десетилетия. Което поражда въпрос. Защо са чакали и са освободили насекомите едва сега?

Никой не отговори.

— Защото нещо се е променило — каза тя. — Защото вероятно са намерили начин да контролират биологията на тези чудовища. Може би дори са разработили лекарство.

И погледна към Сейчан.

Кен се намръщи.

— Но ако сте права, откъде да започнем да търсим?

Аико се усмихна едва забележимо.

— Имам една идея.

— Каква? — попита Грей.

— Първо ми позволете да подчертая, че онова, което ще ви кажа, се основава на предположения, които спокойно може да се окажат погрешни.

— Иначе казано, твърда информация — изсумтя Ковалски.

Аико не му обърна внимание.

— Обсъдих всичко това с капитан Брайънт, докато ви нямаше.

— Говорили сте с Кат? — изненада се Грей.

Аико кимна.

— Поработихме заедно. Знаем какъв е обхватът на самолетите, разпръснали рояците. Освен това подозираме, че зад всичко това има японска връзка. Съставих база данни на японски компании, имащи имоти или финансови връзки на островите, попадащи в обхвата на самолетите.

— И какво открихте? — попита Грей.

— Възможностите се оказаха изненадващо много. Азия инвестира много в Полинезия, като Китай и Япония са двата основни конкурента. Но едно място веднага се наби в очи. Фармацевтична компания е купила малък остров. Атол, ако трябва да съм по-точна.

Аико извади от джоба си карта и я разгъна на масата. Легендата гласеше Северозападни хавайски острови. На картата се виждаше верига малки острови, подредени в дълга хиляда и петстотин километра дъга в Пасифика, чак до Мидуей и отвъд него.

— Атолът е прекалено малък, за да бъде отбелязан на картата, но се намира недалеч от остров Лейсан — обясни Аико.

И сложи пръст на съответното място.

Палу приближи.

— Познавам тези острови. С брат ми плаваме понякога дотам. Много са красиви. Уединени. Никой не ходи чак там.

Аико се съгласи с твърдението му.

— Повечето острови са необитаеми.

Грей също се наведе над картата.

— Но защо това ви се е набило в очи?

— Първо, въпросната компания е конкурент на „Танака Фармасютикълс“, която финансира работата на професор Мацуи.

Аико погледна към Кен, но той нямаше нужда да му се напомня, че злополучното пътуване до Кеймада Гранде може би е имало по-тъмна цел и го е превърнало в неволна пешка в играта на корпоративния шпионаж.

Аико продължи:

— Второ, на въпросния атол някога е имало стара радарна станция на Бреговата охрана. Сега от нея са останали единствено няколко изоставени постройки и самолетна писта.

— Които могат да се стегнат и да се превърнат в подходящ изходен пост — съгласи се Грей.

— Но коя японска компания имате предвид? — попита Кен.

— Една, която беше извън радара от няколко години. Поради причини, които не изглеждат свързани с всичко това. Сделки на черния пазар. Финансови машинации. — Аико поклати раздразнено глава. — Така и не успяхме да съберем достатъчно доказателства срещу тях. Най-вече защото японските закони подкрепят корпорациите.

Кен знаеше, че това е самата истина.

— И как се казва компанията?

— Лаборатории „Феникусу“.

Кен свъси вежди. Името му беше познато. Само че сега то придобиваше повече смисъл и значение.

— Какво има? — попита Грей.

— Името — обясни Кен. — „Феникусу“ на японски означава феникс.

Аико кимна.

— Безсмъртно създание, което възкръсва от собствената си пепел.

— Да се чудиш откъде са взели идеята за името, а? — изсумтя Ковалски.

Аико сви рамене.

— Но както казах, всички тези сведения са косвени и може би става въпрос за съвпадение. Не можем само въз основа на тях да нахълтаме в обект на „Феникусу“.

— Не и докато не намерим повече доказателства — каза Грей.

Аико се загледа в картата.

— Които може би се намират на малък остров в средата на Тихия океан.

— Значи отиваме там — реши Грей.

Кен буквално виждаше как колелцата в главата му вече се въртят.

— Трябва да дойда с вас — намеси се Палу. — Познавам онези острови. Дори имам на Мидуей братовчед, който може да ни даде лодка. Ще се получи добро прикритие.

Грей бавно кимна. Беше готов да приеме предложението.

Сейчан се изправи.

— Аз също идвам.

Грей я погледна остро.

— Може би ще е по-добре да…

— Идвам.

Кен се опита да се намеси. От личен опит знаеше какво предстои.

— Засега трябва да останете под карантина. Ако не в медицинския център, то поне тук.

Сейчан насочи изгарящия си поглед към него.

— В момента заразна ли съм, докторе?

Той извърна очи.

— Ами, не.

— Значи разполагам с три дни.

И излезе ядосано на верандата.

Когато мрежестата врата се затръшна зад нея, Ковалски се обади:

— Мен ако питате, нямам нищо против да дойде.

 

 

16:44

Грей излезе предпазливо на верандата. Беше изчакал Сейчан да спре да крачи нервно напред-назад. Отне й цял половин час, преди най-сетне да седне на горното стъпало.

Въпреки това Грей усещаше черните облаци около нея.

— Сейчан — каза той.

Тя не му обърна внимание и остана с гръб към него.

„Лошо“.

Приближи я бавно и й предложи своята версия на маслинена клонка.

— Забърках малко свежо ахи. — Погледна към градината. — Тръгваме след час и реших, че ще поискаш да нахраниш още веднъж котката.

Тя въздъхна тежко и взе чинията.

Той седна до нея, но засега остави няколко сантиметра помежду им като буферна зона.

— Нали казваше да не храня бездомни котки — промърмори тя.

— Мисля, че сме минали етапа да се безпокоим, че котките са заплаха за биосферата на острова.

— Определено е така.

Въпреки това продължаваше да не го поглежда.

— Сейчан…

— Няма да ме зарежеш тук.

— Знам, но…

— Ако си отида, ще е с бой.

— Разбирам. Ще намерим лекарство. — Той й протегна ръка. — Заедно.

Тя се отпусна, част от напрежението в раменете й изчезна, и също протегна ръка. Пръстите им се сплетоха. Докато стискаше, Грей усети лек трепет в мускулите на ръката й.

— Ще се оправиш — обеща той.

— Не се безпокоя за себе си. — Тя най-сетне се обърна към него. Бузите й бяха мокри от сълзи. — Трябваше да ти кажа по-рано.

Грей се намръщи разтревожено. Знаеше, че нещо я тормози от близо месец.

— Какво има?

Тя се взираше в него. В очите й се четеше страх.

— Бременна съм.