Джеймс Ролинс
Короната на демона (34)

28.

8 май, 06:17

Над Тихия океан

Светът бавно се върна и пак донесе болката.

Лявото слепоочие на Сейчан туптеше, крайниците й горяха. Агонията свиваше стомаха й на топка. Искаше й се да повърне, но се страхуваше, че това само ще влоши положението. Примигна на ярката светлина, която сякаш пронизваше черепа й.

Изстена и се опита да закрие очи от светлината, но китките й бяха закопчани с белезници, свързани с вериги за глезените.

Трябваха й още няколко секунди да осъзнае, че се намира на товарен самолет. Най-вероятно турбинен, ако се съдеше по воя на двигателите. Обърна глава, при което светът около нея се завъртя.

Въпреки това успя да види Кен, закопчан на седалката до нея.

— Как си? — попита я той.

В отговор тя се намръщи, раздвижи пресъхналия си език и успя да каже:

— Грей… другите…

Кен погледна надолу към вързаните си ръце.

— Не знам. Още са някъде долу. — Погледна я печално. — Тя бомбардира целия остров. Станцията е унищожена.

Сейчан се извъртя и успя да погледне през прозореца. Слънцето беше изгряло и блестеше ослепително над спокойния океан, разкривайки пораженията, нанесени през нощта.

Зад самолета островът гореше, обвит в пушек.

Сейчан отказваше да приеме, че Грей го няма. Вкопчи се в надеждата, че е жив, опита се да я превърне в увереност. Но болката и изтощението я смазваха. Очите й се напълниха със сълзи, което само я ядоса още повече.

Докато се обръщаше напред, възелът болка в корема й експлодира.

Тя извика и се преви. Затвори очи и задиша тежко, сякаш можеше да угаси огъня в себе си. Стори й се, че са изминали десетки минути, преди болката най-сетне да утихне достатъчно, за да може да се поизправи.

И видя позната татуирана физиономия. Валя се беше навела над нея.

— Будна си значи.

Сейчан не си направи труда да й отговори.

Валя се обърна към Кен.

— Ти си експертът по насекоми. На кой етап е тя?

Кен трепна и погледна Сейчан.

— Ако се съди по болката, която изпитва, вероятно ларвите започват да преминават във втория си инстар.

— Което означава, че предстои истинската агония.

Сейчан неволно потръпна от ужас.

Кен я погледна със съжаление. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да го фрасне. Не искаше съжаление — от никого.

— Остава й още един ден — продължи той. — След това третият инстар ще започне да прониква в костите й.

Сейчан знаеше какво означава това.

Валя кимна към корема й.

— А детето?

Кен поклати глава.

— Не зная.

Ледените сини очи изгледаха Сейчан пресметливо.

— Значи ще разберем състоянието й, когато кацнем в Япония. Една бременност може да се окаже полезна за плановете на „Феникусу“. Ако се окаже така, ще съм се върнала с три плячки вместо само с две.

И се изправи.

Преди да успее да им обърне гръб, един от хората й дотича откъм опашката на самолета.

— Наблюдателите засякоха подводница. Току-що излезе от острова и прекосява плитчините.

Валя стисна юмруци.

— Знаех си, че онзи плъх ще намери начин да се измъкне!

„Грей…“

Сейчан се вкопчи с цялото си сърце в тази слаба надежда.

— Може и да са наши хора — каза мъжът.

— Няма значение. — Валя посочи задната част на самолета. — Колко варела са ни останали?

— Десет.

Валя завъртя ръка във въздуха.

— Връщаме се и отворете рампата. Ще пуснем половината, после ще направим нов заход и ще хвърлим останалите.

— Хай! — Мъжът се втурна да изпълни заповедите й.

Валя отново се обърна към Сейчан.

— Около острова има километри плитчини. Няма къде да избягат, без да ги видим от въздуха.

Надеждата на Сейчан започна да се разпада.

Валя явно забеляза отчаянието й и каза подигравателно:

— Поне ще можеш да гледаш от първия ред смъртта на бащата на детето ти.

 

 

06:32

Грей наруга новия ден.

Подводницата плуваше ниско над рифовете. Ята риби се стрелкаха пред тях, люспите им отразяваха ярката светлина на изгряващото слънце.

Макар че малката подводница беше проектирана специално за такива плитки води, Грей се чувстваше изложен на опасност.

— На каква дълбочина сме?

Пилотът — казваше се Накамура — знаеше английски.

— Трийсет метра.

Грей знаеше, че трябва да се спуснат най-малко на двеста, за да се скрият в сенките на морските дълбини. Погледът му непрекъснато беше насочен нагоре и пилотът очевидно се досети за причината за безпокойството му.

— Има един дълбок канал, който използваме обикновено, за да останем скрити. На десетина километра пред нас.

„Идеално“.

— Насочи се с максимална скорост към него.

— Хай.

Аико застана до Грей. Автоматът беше на рамото й. Не беше необходимо да принуждават екипажа да сътрудничи. След като собствените им хора се бяха опитали да ги убият, подводничарите бяха повече от склонни да им сътрудничат.

Палу също дойде, приведен заради ниския таван. Беше прекарал последните двайсетина минути в бинтоване на тримата ранени.

— Как са? — попита Аико.

Палу се намръщи.

— Изгубили са много кръв. Туа изпада в шок.

Аико се обърна към Грей.

— Мидуей е на сто и петдесет километра. Дори с максимална скорост ще ни трябват седем или осем часа, за да стигнем дотам.

Хвърли поглед към мъжете отзад. Не беше трудно да се познае какво мисли.

„Няма да изкарат толкова дълго“.

Грей също разбираше това.

— Щом се отдалечим достатъчно от острова, можем да рискуваме да вдигнем антената и да изпратим сигнал за бедствие до станцията на Мидуей и да им кажем да ни приберат по въздух.

Палу кимна, присви очи към морето и рифовете и каза:

— По-добре да не се бавим много.

Притиснат от недостига на време, Грей проследи погледа му.

— Тук е прекрасно — каза Палу със скръбен глас, сякаш говореше за всичко, което вече беше изгубено. — Скоро ще навлезем във водите на Папаханаумокуакеа.

Папаханаумокуакеа беше защитеният морски резерват около тези отдалечени острови. Сякаш в отговор на настроението на Палу над светлите води премина тъмен облак.

На Грей му беше необходим миг повече, за да осъзнае какво е това.

„Облакът“ се движеше прекалено бързо и право към тях.

Аико сграбчи ръката му.

— Самолет.

Грей рязко се наведе напред.

— Ляво на борд! Веднага!

Пилотът реагира моментално. Подводницата се люшна и всички залитнаха.

Чуха как Ковалски пъшка. От рязката маневра явно беше разбрал, че се намират в беда.

Грей се наведе напред и се загледа през стъкления конус към преминаващата над тях сянка. През водата успя да различи кръстовидния силует в небето.

„Самолет“.

Но врагът ли беше това?

Въпросът му получи отговор, когато от небето заваляха някакви тъмни неща и паднаха в морето от дясната им страна. Когато сянката на самолета отмина, слънцето огря оранжеви варели.

— Дръжте се! — извика Грей.

Каскадата взривове разтърси подводницата. Парчета скала и корал удариха подводницата и тя се разлюля. Грей затаи дъх, молеше се да не се преобърнат. Случеше ли се това, щяха да потънат — люковете за баласта бяха отворени.

След като експлозиите отшумяха, подводницата се изправи.

Грей въздъхна облекчено.

Но опасността съвсем не беше отминала.

Ударната вълна беше засегнала шева между конуса на носа и тялото на подводницата. През него се процеждаше вода. Още по-тревожна беше видимата пукнатина в стъклото. Носът засега издържаше, но при още една атака…

Грей се огледа. Отдясно морето беше изчезнало, скрито от тиня и взривена скала. Той проточи врат в търсене на черната сянка. Не знаеше от коя страна ще дойде; беше сигурен само, че ще се появи отново.

Бяха открити мишени на това място.

— Колко остава до канала? — попита той.

— Още осем километра.

„Прекалено много“.

Нямаше да стигнат тъмното укритие на канала, преди самолетът да ги настигне.

Грей отново огледа морето — не за врага, а в търсене на някакво решение.

— Може би е по-добре да се върнем на острова — предложи Аико. — Да се скрием в тунела.

Грей поклати глава.

Дори да успееха да обърнат и да стигнат навреме убежището, мисълта да попаднат в капан там никак не му харесваше. Няколко добре пуснати бомби и щяха да останат затрупани в собствения си гроб. Думите й обаче му дадоха друга идея.

Той сложи ръка на рамото на пилота.

— Забрави канала. Насочи се на югозапад. — И посочи. — Възможно най-бързо.

Обърна се към Палу и му благодари без думи.

Обърканото изражение на хаваеца се смени с разбираща усмивка.

— Както вече казах, ти си пълен лолобъга.

 

 

06:49

— Къде са тръгнали, по дяволите? — попита Валя.

Сейчан изпита задоволство от раздразнението й. Вещицата се беше навела към прозореца до нея — искаше й се да е до Сейчан, за да се наслади на болката й, когато унищожат подводницата.

Само че играта беше взела неочакван обрат.

На големия самолет му трябваше твърде много време да направи кръг и да претърси бистрата вода за целта им. Когато се върнаха, първата бомбардировка беше вдигнала облак тиня, който се беше разпрострял нашироко в морето. Отначало не беше ясно дали подводницата не е била унищожена при първата атака. Възможно беше да е потънала под облака и в момента да лежи на дъното.

За всеки случай Валя бе наредила да претърсят пътя към някакъв канал. Когато не откриха нищо, тя, изглежда, стана по-уверена, че целта им е унищожена. Въпреки това нареди да направят още един кръг и да се уверят, че подводницата не се е върнала на острова.

Отново не откриха нищо.

След това Валя застана над Сейчан с ръце на кръста. На лицето й бе изписана самодоволна усмивка.

— Един по-малко — злорадо каза тя и премести поглед от лицето на Сейчан към корема й. — Остават още двама.

В този момент пилотът се обади по радиото от кабината:

— Целта е засечена. Движи се на югозапад.

Докато самолетът завиваше в тази посока, лицето на Валя стана сурово. Тя изруга и отново се наведе към прозореца.

— Къде са тръгнали, по дяволите?

За Сейчан раздразнението на вещицата беше като мехлем. Тя погледна за миг Кен и видя в очите му надежда. Отказа да изпита същото. Все още не. Възможно беше Грей дори да не е на борда на подводницата.

Валя рязко се дръпна от прозореца. В очите й пламтеше ярост. Тя сграбчи мъжа до себе си за рамото и го бутна към кабината.

— Кажи на пилота да се спусне към него. Бързо! Да ни приближи колкото се може повече.

Мъжът я погледна объркано, но кимна и се затича към носа.

Валя пък се втурна към отворената рампа и последните пет варела. Докато се отдалечаваше, мърмореше нещо на руски, което беше ясен знак за раздразнението й.

Сейчан се престори, че не чува и не разбира, макар да не беше така.

„Не бива да позволявам на кучите синове да стигнат там“ — беше казала Валя.

Обзета от любопитство, Сейчан насочи цялото си внимание към прозореца. Слънцето пареше очите й, докато се мъчеше да разбере какво толкова е ядосало Валя.

— Виж! — каза Кен. — Напред в океана.

Сейчан присви очи на ярката светлина — и го видя.

На километър и половина от тях на вълните се поклащаше флотилия от широки салове и малки островчета, които се простираха по цялата ширина на хоризонта. Докато самолетът се носеше в тази посока, цялото море сякаш се задръсти.

— Какво е това? — попита Сейчан.

 

 

06:45

Палу беше дал отговора на Грей — възможно убежище в открития океан. Докато идваха с катамарана, хаваецът беше предупредил за опасността, спотайваща се покрай морския резерват и заплашваща както островите, така и живота около тях.

И сега, докато се носеха към целта си, признаците започнаха да се появяват — черна гума на дъното, плетеница найлонови торби като някакви бледи водорасли, изгубена рибарска мрежа, закачена за корал.

Но самото убежище се намираше точно пред тях.

То беше известно като Голямото тихоокеанско боклучено петно — маса отпадъци с площ по-голяма от Тексас, събрани в едно от океанските течения. Повърхността му беше покрита с малки островчета натрупан боклук — пластмасови бутилки и торби, стиропор, варели от петролни площадки, щайги и сандъци от кораби. Но истинската опасност се спотайваше отдолу. На дълбочина няколко метра водата беше отровена от мънички парченца пластмаса, разложена от слънцето.

Макар да представляваше все по-голяма екологична катастрофа, това замърсяване предлагаше на групата им надежда за спасение от преследващата ги буря.

Докато се носеха към убежището, Грей усещаше, че времето им изтича. Приклекна до пилота. Нямаше как да е сигурен, но можеше да си представи как сянката на онзи самолет ги настига.

Пръстите му се впиха в облегалката на пилотското кресло.

— Почти стигнахме — прошепна Аико, сякаш се страхуваше, че врагът в небето може да я чуе.

Палу се намръщи и също прошепна:

— Не ни урочасвай.

Носът на малката подводница се насочи към тъмните води, където полето от отпадъци скриваше слънцето.

„И да се надяваме, скоро и нас“.

Грей затаи дъх, приканваше наум двигателите да работят по-здраво. Най-сетне подводницата се плъзна под дебелия слой боклуци. Светът моментално притъмня. Пред тях по-тъмни петна в океана бележеха купчините боклук на повърхността.

Той издиша треперливо.

„Успяхме“.

В следващия миг мощен гръм разтресе подводницата. Носът за момент се повдигна, когато ударната вълна стигна до опашката.

Грей се стовари върху креслото на пилота.

— Дясно на борд! — извика той и посочи плътната сянка под остров от боклуци. — С максимална скорост!

Пилотът ловко зави надясно, докато още бомби падаха през мръсотията и експлодираха като огнени звезди в нощта. По-тъмна сянка ги обгърна, когато самолетът прелетя над полето отпадъци. След него последваха още взривове, но бяха разпръснати.

„Бомбардират слепешком“ — осъзна Грей.

След секунди настъпи тишина, бележеща края на бомбардировката.

„Но дали няма да се върнат?“

Трябваше да се скрият някъде. Грей посочи голям килим отпадъци пред тях — и тъмната сянка под него.

— Спри ето там.

Пилотът кимна отсечено, намали скоростта и подводницата увисна под защитното одеяло на боклука. Долната му част беше от оплетени рибарски мрежи. Някои висяха надолу като испански мъх.

Носът на подводницата закачи една и тя се завъртя. Докато се обръщаше, видяха трупа на тюлен, оплетен в нея. Плътта почти липсваше, разкривайки плавници и кости.

Аико ахна.

Дори Грей потръпна в сумрака от тази гледка.

— Наричаме го призрачен риболов — каза Палу и кимна към трупа. — Стотици тонове мрежи се озовават в Петното. Докато се носят по теченията, продължават да улавят и оплитат плячката си и я довличат тук.

Грей погледна нагоре към оплетената маса отпадъци и кости.

„Да се надяваме, че същата участ няма да сполети и нас“.

 

 

07:12

Сейчан се наслади на изражението на Валя, докато тя се връщаше от задната част на самолета. Рампата вече се затваряше, след като и последният варел беше хвърлен в морето.

— Мислиш ли, че са оцелели? — прошепна Кен от съседната седалка.

На Сейчан й беше достатъчно да погледне лицето на вещицата, за да разбере истината. Валя беше навъсена. Буреносни облаци сякаш се бяха спуснали над главата й. Дори татуировката й сякаш изпъкваше по-силно.

— Според мен да — прошепна тя в отговор.

Валя спря и викна на един от хората си на японски:

— Кажи на пилота да продължава. Искам да сме кацнали в Токио преди изгрев-слънце.

Кен се наведе към Сейчан.

— Свърши ли се? Да не би да се отказват?

— Май нямат особен избор.

Валя чу шепненето им и им викна:

— Още една дума и ще ви запуша устите.

Сейчан се опита да свие рамене въпреки оковите.

— Май одеве сгреши.

— За какво?

— За онова един по-малко и двамата, които остават — отвърна Сейчан с насмешка. — Нещо ми казва, че точките ти още са нула.

Валя стисна юмрук, извърна се — и после, неспособна да се овладее, се извъртя и фрасна Сейчан в устата.

Главата на Сейчан отлетя назад и се блъсна в корпуса на самолета. Тя усети вкуса на кръв — кокалчетата бяха сцепили устните й. Болката пламна, но не можеше да се сравнява с онази, която бушуваше вътре в нея. Ударът не успя да задуши ликуването и увереността й.

Тя се разсмя с окървавени устни.

Валя се намръщи и тръгна към пилотската кабина.

Сейчан продължи да се смее. Не можеше да се спре. Само един човек можеше да се сети да търси спасение в боклук.

Вече беше сигурна кой е жив и е на борда на онази подводница.

Бащата на детето й.

 

 

08:22

— Виждаш ли нещо? — попита Ковалски.

Грей огледа небето през вдигнатия перископ. Беше изчакал цял час преди да се почувства достатъчно уверен, че самолетът се е махнал. Врагът или беше изчерпал боеприпасите си, или времето му изтичаше. Той знаеше, че самолетът не може да кръжи вечно, без да рискува да бъде засечен. Горящият остров със сигурност щеше да привлече внимание, най-вероятно вниманието на американските военни.

— Небето е чисто във всички посоки — обяви Грей, отстъпи от перископа, който бе вдигнат през боклуците над тях, и се обърна към екипажа. — Да вдигнем радиоантената.

Аико застана до Ковалски, който се беше увил с одеяло.

— Какъв е планът, след като ги закараме в болницата на Мидуей?

За Грей имаше само един избор, един път.

Погледът му се спря върху Аико.

— Ще отнесем битката при тях.