Джеймс Ролинс
Короната на демона (37)

31.

9 май, 08:10

Фуджикавагучико, Япония

„Това трябва да е мястото“.

През мъглата на болката Сейчан гледаше през прозореца. Намираше се в лек транспортен хеликоптер — „Фуджи-Бел 204В“. Виновникът за името на японския вариант на американската машина изпълваше небето пред тях. Покритият със сняг конус на Фуджи изпъкваше ярко на фона на тъмните буреносни облаци, сякаш планината удържаше напиращата буря.

Едно езеро долу отразяваше тази битка.

Езерото Кавагучико. Хеликоптерът започна да се спуска към едно селище на брега. Сейчан се помъчи да си спомни името му, но всеки удар на роторите отекваше в главата й и й пречеше да се съсредоточи.

Щом стигна брега, хеликоптерът зави към покрайнините на градчето. При обръщането яркото изгряващо слънце освети вътрешността му. Заслепена, Сейчан присви очите си до цепки, но не се извърна — не искаше да пропусне нищо долу.

Въжета на лифт се изкачваха от градчето към един съседен връх, откъдето панорамната гледка сигурно беше зашеметяваща. В долната част на склона над дърветата се издигаше многоетажна пагода. Постройката от стъкло и стомана отразяваше и пречупваше слънчевата светлина, поради което приличаше на скулптура от лед и огън.

От ъгъла, от който приближаваха, Сейчан разбра, че това е крайната им цел. Огледа района наоколо. Модерната пагода се издигаше в самия център на ограден със стена правоъгълник с площ около четиристотин хектара. В него имаше десетина други постройки, всички на по един или два етажа, сякаш отказваха да отправят предизвикателството към височината на сияйния храм.

Машината направи завой и се насочи към задната част на комплекса, където примигваха светлините на площадка за хеликоптери. Зад пагодата имаше японска градина с потоци и водопади около обширно езеро кои, украсено с лилии. Малък дървен мост се извиваше над водата и водеше до мъничка постройка за чайни церемонии в средата на острова. Останалата част от градината беше изкусно украсена с явори, вишни, сливи и люлеещ се леко бамбук. В единия ъгъл каменна градина с десетки бонзаи ограждаше пространство за медитиране, покрито с грижливо подравнен пясък.

Сейчан се опита да поеме мира и спокойствието на тези градини. Знаеше какви предизвикателства я очакват. Все още усещаше вкуса на кръв в устата си от устната, сцепена от юмрука на Валя. Вещицата седеше отпред при пилота. Не й беше обърнала повече внимание през петчасовия полет до Токио, с което даде на Сейчан два часа неспокойна дрямка. Тя беше благодарна за кратката почивка. Пътуването от Токио до градчето край езерото бе продължило само двайсет минути.

Подозираше, че оттук нататък я очаква единствено болка.

Дори сега усещаше как Кен Мацуи я наблюдава от съседната седалка и мислено преценява всяко нейно мръщене, трепване и охкане. Бяха изминали двайсет и четири часа, откакто бе заразена. Вече хиляди ларви бяха преминали във втория си инстар. След още двайсет и четири часа щяха да се преобразят отново. Тогава гладният легион щеше да започне да прониква в костите й, за да продължи пиршеството, като в същото време напълни костния й мозък със свои клонинги.

„След двайсет и четири часа…“

Докато кацаха, силен порив на вятъра удари хеликоптера и плъзгачите му се блъснаха силно в площадката. Ударът беше достатъчно силен да събуди ордата в нея. Болката избухна в корема й и се разпростря по крайниците. Сейчан се опита да овладее агонията, но това само влоши състоянието й. Болката отскочи от крайниците обратно към корема и разпали пламъците там — след което отново се насочи към ръцете и краката.

„Престани… моля те, престани…“

Не престана.

И тя просто изгуби съзнание. Събуди се от гръм и ледени капки по лицето си. Лежеше по гръб, вързана за носилка на площадката за хеликоптери. Половината небе беше навъсено и тъмно, а другата половина — слънчево и синьо. Бурята приближаваше бързо, гонена от студени ветрове.

Вкараха носилката през отворените стоманени врати на ниска циментова постройка. Оттам продължиха по рампа до подземен тунел. Флуоресцентните лампи по тавана се сливаха в размазано петно — острието на агонията я разкъсваше. Всяко друсане на носилката засилваше болката още повече.

Сейчан се мъчеше да обуздае това мъчение, да го натика в някакво ъгълче на съзнанието си.

Оказа се невъзможно.

Болката беше прекалено променлива. Бе като тигър, който разкъсва вътрешностите й, след което притихва само за да скочи отново някъде другаде в тялото й.

По бузите й се стичаха парещи сълзи. Дишаше тежко.

Опита се да се съсредоточи върху това къде я карат, да състави карта в ума си. Подозираше, че са се насочили към подземните нива на пагодата.

В някакъв момент изпадна в делириум, от който бе изтръгната от резкия глас на Кен.

— Къде я карате?

Сейчан примигна и завъртя глава в посока на гласа му.

Валя беше сграбчила ръката на Кен в бледата си хватка. Някой обърна грубо носилката наляво по страничен коридор, а Кен беше помъкнат в другата посока.

„Разделят ни…“

— В медицинското отделение — достигна до нея гласът на Валя. — Ще й направят пълен преглед. И ще преценят как се развива бременността й. С малко късмет тя ще стане най-ценното ни морско свинче.

Опасенията изпълниха Сейчан и тя успя да овладее болката. Не се страхуваше за себе си — а за детето. Въпреки положението, в което се намираше, тя беше повече от склонна да премине през обстоен преглед. Един въпрос я тормозеше непрекъснато през разкъсващата болка.

„Бебето ми живо ли е още?“

До този момент, покрай целия хаос и борба, тя бе изтиквала тази тревога от ума си някъде дълбоко, където тя гореше като въглен. С всеки изминал час от отпътуването от Мауи натискът на този въпрос растеше.

Трябваше да знае отговора.

За съжаление силата на това желание не можеше да задържи дълго агонията. Докато я вкарваха в някакъв асансьор, носилката се блъсна в задната стена на кабината. Ударът премина през нея като електрически шок, усилвайки болката в кресчендо.

Светът потъмня — и тя потъна в пълен мрак.

Когато отново дойде на себе си, нямаше представа колко време е минало. Намираше се в болнично легло, а китките и глезените й бяха закопчани с белезници за рамката. Някой беше свалил дрехите й и я беше облякъл в болнична нощница, която бе навита нагоре до гърдите й.

Двама медици със сини комбинезони, може би доктор и сестра, стояха от двете страни на леглото. Сестрата тъкмо приключваше с нанасянето на студения лубрикант по голия й корем. Внезапният студен допир върху горещата кожа вероятно я беше накарал да дойде в съзнание. Докторът държеше сонда и тъкмо настройваше ултразвуковия скенер.

— Всичко е готово — тихо каза той на японски и се обърна към леглото. Забеляза, че е отворила очи. — А, и изглежда, че пациентката ни е будна. Доста е силна, за да издържи болка от второ ниво без обезболяващи.

Сейчан игнорира комплимента и го изгледа кръвнишки. Докторът беше дребен човек с деликатни черти и тънък мустак. Можеше да го прекърши на две за миг, но дори да не беше закопчана, нямаше да го направи. За момента той беше най-важният човек на света, единственият способен да отговори на въпроса, който я измъчваше.

— Да й сложа ли фентанил? — попита сестрата, по-възрастна кръглолика жена със строги черти. — Температурата й е опасно висока, най-вероятно заради болката.

— Да изчакаме засега. — Докторът сви рамене. — Вече е изкарала достатъчно дълго без обезболяващи и не искам опиати в организма й, ако е бременна. Ако скенерът се окаже положителен, винаги можем да я вкараме в медикаментозна кома.

— Хай, доктор Хамада.

Сестрата застана до апарата, а докторът се наведе над тялото на Сейчан със сонда в ръка. Докато докосваше кожата й, я погледна и се обърна за първи път направо към нея.

— Боя се, че ще боли.

— Направете го — каза тя.

— Добре. — Той кимна на сестрата и тя завъртя едно копче.

Сейчан се стегна и сви юмруци върху чаршафа. Отначало усети само резкия натиск от допира на сондата до корема й. После сондата изведнъж се превърна в скалпел, който се заби дълбоко. Сейчан изкрещя, неспособна да се овладее. Погледна над нощницата: очакваше да види как червата й бълват навън от зейнала рана.

Нямаше нищо.

Рамото на доктора трепна от реакцията й.

— Ларвите са чувствителни към звуковите вълни — обясни той. — Направо полудяват. Това, което чувствате, е как бягат от тях.

Обяснението му, макар и с намерението да бъде от полза, само влоши стократно изживяването. Сейчан си представи как ларвите разкъсват тъкани и мускули в паническото си бягство.

— Искате ли почивка? — попита той.

Неспособна да говори, тя завъртя решително глава като див кон, опитващ се да се освободи от юзда.

„Продължавай…“

Докторът кимна и продължи прегледа. Все едно я разрязваше със сондата. По бузите на Сейчан потече пот, примесена със сълзи. Болката я заслепяваше. Ноктите й се впиха през чаршафа в кожата й.

И изведнъж, когато беше сигурна, че няма да може да понесе повече, агонията стихна. Сейчан изпъшка от облекчение и почти изхлипа. Беше прекалено измъчена, за да й пука.

— Ето го. — Д-р Хамада се дръпна назад, така че Сейчан да вижда екрана, и посочи с лявата си ръка трептящи сиви пиксели. — Това е пулсът на бебето ви.

„Живо е…“

Заля я невероятна радост.

— Знаем, че вторите инстари избягват жизненоважните органи на приемника като сърцето и мозъка — каза Хамада. — За щастие бременността ви е достатъчно напреднала и пулсът и мозъчните вълни на плода са спрели ларвите. Поне засега.

Явно забеляза неразбиращото й изражение и обясни:

— Третите инстари не са толкова великодушни. Щом вкарат криптобиотичните си клонинги в костния мозък, оцеляването на приемника престава да е грижа за тях.

Някъде в ума на Сейчан започна обратно отброяване.

„Двайсет и четири часа…“

Хамада махна сондата и екранът почерня, заличавайки едва доловимото трептене. Сейчан беше готова да даде дясната си ръка, за да види мъничкия пулс за още няколко секунди.

Изгубила тази връзка с нероденото си дете, тя вече не можеше да издържи. Стаята около нея изчезна.

Докато потъваше в мрака, чу как Хамада се обръща към сестрата.

— Плодът изглежда жив и здрав.

Сейчан изпита огромно облекчение, но докторът не беше свършил.

— Ще е идеален образец за следващите ни експерименти.

 

 

08:32

„Щях да съм впечатлен, ако не изпитвах такъв ужас“.

Кен зяпна просторната подземна лаборатория. Собствената му лаборатория в Корнел, за чието изграждане му бе нужно цяло десетилетие грижливо спестяване на университетски грантове и средства от корпоративни спонсори, изглеждаше като джудже в сравнение с тази.

Гидът му, д-р Юкио Оширо, беше с една глава по-висок от Кен, но толкова хърбав, че приличаше на паяк — което беше много уместно, като се имаше предвид, че Кен познаваше публикуваните му статии върху отровите на паякообразните.

— Вече напредваме с първата фаза клинични опити на йонен блокер за лечение на мускулна дистрофия — гордо заяви Оширо и въздъхна раздразнено. — Насам.

Личеше си, че негодува, че са го натоварили с ролята на екскурзовод.

Докато вървяха из кръглото помещение, Оширо кимаше от време на време на някой учен, който спираше и се покланяше в знак на уважение — нещо, което Оширо очевидно изискваше.

— Разбира се, имаме и групи, които работят по други лекарства. — Оширо ги посочи. — Екип Алфа се занимава с обещаващ аналгетик. Бета работи върху лекарство против рак. Гама — върху нов пестицид. Мога да продължавам още дълго. Потенциалът тук е почти безкраен. Тепърва започваме.

— Й трите съставки са изолирани от отровата на древните оси ли?

— Одокуро, както ги кръстихте. — Оширо поклати глава с едва забележимо пренебрежение. В японската корпоративна култура това беше равносилно на показване на среден пръст. — Получихме меморандум да използваме това име. Изглежда, че сте си спечелили известно уважение от страна на Такаши Ито.

„И вероятно затова са ми организирали тази обиколка“.

Кен знаеше, че се опитват да го привлекат в екипа. Ако се съдеше по студеното му държане, Оширо се чувстваше застрашен.

Кен оглеждаше преценяващо лабораторията. Нямаше нужда да се преструва, че й се възхищава. Помещението беше пълно с всевъзможни уреди. Повечето му бяха познати; други виждаше за първи път. Освен че беше много по-голяма от неговата, тази лаборатория беше и много по-добре оборудвана.

Той бързо забеляза характерен ред в подреждането на пространството. Помещението беше ясно разделено на две половини, в които се извършваше различна работа със събраната от осите отрова. От собствения си опит знаеше, че типичните отровни жлези съдържат стотици различни химикали и молекули.

Едната половина на лабораторията, изглежда, бе посветена на изучаването на протемиката — протеините и пептидите в отровата на осите. Това си личеше от множеството бръмчащи масови спектрометри и трите огромни апарата за електрофореза, използвани за отделяне на белтъците.

Имаше обаче и други уреди, които представляваха загадка за него.

Оширо очевидно забеляза озадачената му физиономия. В гласа му зазвуча злорадство.

— Екип Алфа извършва цитометрия с помощта на фемто- и пикосекундни лазери за следене и отделяне на обещаващи протеини.

— Впечатляващо — съвсем искрено каза Кен.

— И необходимо, като се има предвид за какви малки количества става дума.

Кен кимна. Едно беше да събираш отровата на змии, които като цяло произвеждат достатъчно количество за изследвания, и съвсем друго, когато се опитваш да направиш същото с паяк — или в този случай, с оса.

Кен насочи вниманието си към другата половина на лабораторията, която очевидно се занимаваше с геномика. Тук се използваха нуклеотидни секвенции за изучаването на РНК и ДНК, свързани с производството на отровата, и се събираха ценни транскриптомни данни.

Кен знаеше от личен опит колко трудна за изучаване може да е отровата. Съдържанието на отровната жлеза можеше да варира значително според пола на организма, храната, която е поел, дори от околната температура. Понякога беше по-лесно да секвенсираш ДНК и да извършиш реверсивно инженерство на токсичния пептид, отколкото да се опитваш да го изолираш.

Кен кимна към екип Гама, който работеше с един секвенсер.

— Имате доста сериозна апаратура. Лабораторията ви със сигурност разполага с възможности за много подробен анализ на отровата.

— Разбира се, но това не означава, че не се натъкваме на пречки. — Оширо тръгна към групата. — Например Гама откри фрагменти от обещаващ РНК транскрипт, включително и произвеждащия ген — но имат проблем да открият протеина, който той би трябвало да синтезира.

— Тоест са открили сянка, но не и онова, което я хвърля.

— Именно. — Оширо си позволи да се усмихне. Като че ли отношението му към Кен бе станало малко по-топло, както се случва понякога при конкуриращи се колеги, когато разговарят по работа. — Генът се среща при всички варианти на вида, но протеинът, който кодира, все още остава неуловим. Именно затова се нуждаем от най-добрите умове.

На прима виста Кен вече можеше да посочи няколко различни причини за липсващия протеин, но предпочете да запази мълчание. Особено като се имаше предвид, че Оширо се канеше да го покани да работи тук… покана, която Кен не смееше да откаже. Затова той бързо смени темата и посочи към дъното на лабораторията, където имаше двукрила червена врата, която биеше на очи.

— Какво има там?

Оширо сложи ръце на кръста си и се намръщи.

— Нищо, за което да се безпокоим, очевидно. Знам само, че доктор Хамада, шефът на екипа от онази страна, често заема цялата лаборатория и ни пропъжда като мухи. Много е дразнещо и прекъсва работата ни.

— Какво изучават те?

Оширо сви рамене.

— Знам само, че е нещо, свързано с еволюционната история на одокуро.

Кен се намръщи.

— Защо? С каква цел?

В отговор получи ново пренебрежително свиване на рамене: „Проучването не е мое, така че какво ми пука?“ Кен се остави да бъде поведен нататък. И преди беше попадал на учени, подобни на коне с капаци. Лесно можеше да се попадне в този капан, който водеше към грешки и пропуснати възможности. През годините Кен беше научил, че не бива по никакъв начин да потискаш научното любопитство.

Урок, който беше особено важен тук.

Оширо продължи с тура си, а Кен погледна косо червената врата.

„Какво всъщност става от другата страна?“

 

 

08:35

Коленичил при масичката в кабинета си, Такаши събра пръсти пред устните си, докато гледаше видеото на лаптопа. Картината беше от болничното отделение и камерата беше насочена към едно-единствено легло. Закопчаната за него жена ту изпадаше в делириум, ту идваше на себе си, от време на време се мъчеше да се освободи, но през повечето време спеше. Челото й лъщеше от пот, устните й бяха сухи и напукани.

Въпреки това той виждаше красотата зад състоянието й. Смесената й кръв — азиатска и европейска — сякаш беше съчетала най-доброто от двете раси. Сцепените й устни щяха да оформят съвършена дъга, ако им се сложеше червило. Високите й и широки скули се стесняваха надолу в съвършена брадичка. Черната й коса беше подстригана право — ефективно и в същото време подчертаваше чертите й с простота, която му напомняше за любимата му Миу.

Чу се тихо почукване и вратата се отвори.

Личната му секретарка се поклони и отстъпи, за да направи път на жената, която Такаши беше извикал в кабинета си.

Валя влезе като буря, в ледените й сини очи проблясваха мълнии. Натежалите от дъжд облаци около Фуджи я поздравиха с гръмотевица, от която прозорците задрънчаха.

Този път жената изобщо не се беше опитала да скрие бледите си черти. За момент Такаши изпита безпокойство. Тя изглеждаше толкова ефирно, призрачно. Черната татуировка на лицето й сякаш беше единственото, която я задържаше в това измерение.

Тя се поклони дълбоко и след дадения знак коленичи срещу него.

— Чунин Михайлова — поздрави я той, обръщайки се към нея с новата титла, която беше наследила от Масахиро.

Главата й се сведе още повече при това признаване на новото й по-високо положение.

Такаши насочи вниманието си обратно към екрана на лаптопа и пленницата на леглото.

— Значи е бременна?

— Хай. Доктор Хамада потвърди бременността й.

— Много добре.

Той се вгледа в жената на екрана. Тя и другите бяха виновници за смъртта на внука му. Съвсем справедливо беше да се отплати подобаващо.

Представи си какво ще последва.

През войната беше посетил изследователските лагери на имперската армия в крепостта Жонгма. Там също имаше бременни жени — китайки, насилствено взети от околните села. Провеждаха върху тях опити с химически и биологични оръжия. След това бебетата им биваха изваждани от утробите без упойка. Още чуваше писъците им, виждаше как слабите им ръце се протягат към окървавените деца, преди смъртта да ги отнесе.

Тогава, наскоро постъпил в каге, той трябваше да крие отвращението си от подобни зверства.

„А сега ще им се наслаждавам“.

Възнамеряваше и друг да страда не по-малко.

— Американецът? — попита той.

— Никакви вести. Но ако е оцелял, ще дойде за нея. — Жената замълча прекалено преднамерено; личеше си, че предпочита да премълчи.

— Какво има?

Тя хвърли поглед към екрана и отново сведе глава.

— Казахте, че няма лек за нейното състояние.

Той разбра въпроса зад думите й.

— Питате се защо поехме такъв риск с пускането на нещо, което не можем да контролираме.

— Хай, джонин Ито.

— Не е от безумие, а от пресметливост — увери я той. — Пуснатото на Хаваите е само пример. Щом светът проумее размерите на заплахата, ще продължим с втората фаза.

Тя го погледна и повдигна вежди.

— Втора фаза?

— Атолът Икикауо не беше единствената ни база.

Очите й се разшириха от изумление.

— И други обекти са готови да действат по моя заповед. Да разпространят одокуро в Европа, Русия, Китай, Австралия. За съжаление изгубихме контрол върху обекта край бразилското крайбрежие и едва не издадохме плана си за Южна Америка. Въпреки това според най-консервативните ми пресмятания светът ще бъде пометен за две години.

Тя изглеждаше ужасена и в думите й се долови гняв.

— Значи смятате да унищожите света?

— Не. — Той отвърна на гнева й студено и властно. — Както казах, не става въпрос за безумие, а за пресметливост.

Видя объркването й, въздъхна и заговори по-тихо, сякаш успокояваше малко дете.

— Кои лекарства според вас са най-доходоносни?

Тя остана изненадана от рязката смяна на темата и само поклати глава.

— Не онези, които могат да излекуват болестта. При подобни еднократни подходи печалбата е ограничена. Вземете обаче лекарствата, които третират симптомите на нелечима болест. Именно те гарантират постоянни приходи. Това е урок, който научих много отдавна като основател на тази компания.

— И прилагате този урок сега?

Той не си направи труда да потвърди очевидното.

— Но как? — попита тя.

— Нямам намерение да унищожавам света, а само да го поставя на колене.

— Но ако няма лекарство… — колебливо започна тя, мъчеше се да разбере.

— След година, когато светът ще страда и ще е потънал в хаос, нашата корпорация ще предложи палиативно средство срещу симптомите. Нямаме лекарство за заразените, но разработихме въздушен спрей, който убива популацията на възрастните оси. Отне ни две десетилетия, докато го усъвършенстваме. Веществото е изключително отровно, почти невъзможно за копиране, и ще нанесе огромни поражения. Въпреки това ще позволи на страните да оцелеят и да продължат някак.

Тя бавно започна да проумява.

— И в същото време никога няма да са в безопасност. Околната им среда ще бъде заразена и одокуро ще се появяват отново и отново.

— Неизлечима болест, която само ние можем да спрем и да държим под контрол.

— И накрая светът ще стане зависим от Япония и от вашата корпорация.

— И ако някои се съпротивляват — каза той, — ще им прекъснем доставката на спрей за няколко месеца, докато не се вразумят.

— Ами Япония?

— Ще останем незасегнати в началния етап. Вече имаме естествено предимство благодарение на изолацията ни, но и веднага ще започне секретна програма за пръскане със спрея, за да защитим бреговете си. След една година ще сме единствената страна, която е останала силна и готова да предложи облекчение на онези, които подгънат коляно пред Японската империя.

Тя седеше с подвити под себе си крака и попиваше думите му.

— Ще покорите целия свят без нито един изстрел.

— За деветдесет години съм научил, че армиите могат да се издигат и падат. От шогуните Токугава, които били победени от японските императори преди много време, до същите тези императори, принудени да сведат глава пред силите на съюзниците. Истинската сила не се намира на върха на меча или в цевта на пушката, а в изобретателността и иновацията.

Чунин Михайлова впери поглед в него. Очите й бяха неразгадаеми, отразяващи бурята навън. Накрая тя ги затвори и долепи чело до пода.

Той прие отдадената почит, като свали ръце в скута си. Знаеше, че скоро…

„… целият свят ще бъде принуден да се поклони пред нас“.