Джеймс Ролинс
Короната на демона (26)

20.

8 май, 14:08

Талин, Естония

Кат беше клекнала до директор Там. Горещата кръв се процеждаше между пръстите й, докато се мъчеше да притиска раната на врата му. Макар и в безсъзнание, след като беше ударил главата си в каменния под, той все още дишаше.

„Но колко още?“

Дъщеря му Лара продължаваше да е вцепенена от шок.

Сам беше застанал пред Елена и закриваше кървавата гледка от очите й, като в същото време се мъчеше да се обади за помощ. Последва нов залп по дебелата врата и куршумите рикошираха от железния обков отвън. Не се чуваха силни гърмежи — явно оръжията на нападателите бяха със заглушители.

— Нямам обхват — каза Сам и вдигна телефона по-нависоко.

Кат се замисли. Дебелите каменни стени може би блокираха сигнала.

„Или някой заглушава комуникациите“.

Тя погледна към вратата.

Така или иначе, онези от другата страна не бяха обикновени крадци.

Стрелбата внезапно спря, което беше по-изнервящо от рикошетите. Кат си представи как нападателите се готвят да взривят вратата, за да се доберат до тях.

Монк явно беше решил същото и на челото му се бяха появили дълбоки бръчки. Той продължаваше да притиска вратата. Беше пуснал едно резе, но то изглеждаше поставено по-скоро с декоративна цел, за да отговаря на средновековния стил на помещението.

Съпругът на Кат огледа стаята.

— Къде е тайният проход, когато ти е необходим?

Кат помисли дали да не подпрат вратата с тежката маса и да се опитат да удържат фронта до пристигането на помощ. Отхвърли тази идея — планът със сигурност обричаше директор Там и вероятно щеше да доведе до смъртта и на други хора.

„Трябва да има друг начин…“

И двамата с Монк имаха „ЗИГ Зауер 226“ в кобурите под якетата си, но една престрелка в библиотеката щеше да доведе до същия резултат.

Тя погледна към единствения прозорец на стаята. По-рано беше надникнала през него. Той гледаше към служебния паркинг на седем етажа под тях. Отвън сградата беше облицована с варовикови плочи с фуги между тях, които бяха достатъчно дълбоки, за да осигурят добра опора. Два етажа по-надолу имаше тесен декоративен перваз.

Кат прецени възможностите им.

„Може би с помощта на Монк…“

Съпругът й забеляза накъде е насочено вниманието й и когато тя се обърна към него, с лекота разчете плана й.

— Пълно безумие е — каза Монк. — Но това е една от причините да се оженя за теб.

 

 

14:10

Елена и Лара се бяха скрили под библиотекарската маса. До тях Сам бе клекнал до отпуснатото тяло на Там — беше сменил Кат и притискаше врата на директора със сгъната носна кърпа. Платът вече беше подгизнал от кръв.

„Времето ни изтича“.

Кат явно беше забелязала същото, но поради друга причина. Беше долепила ухо до вратата, но сега се изправи.

— Чувам ги да правят нещо отвън.

— Може би слагат заряди, за да разбият пантите — каза Монк. Той беше клекнал в ъгъла и се мъчеше да повдигне старите доспехи.

— Тогава да тръгваме — каза Кат, дръпна се от вратата и забърза покрай едната страна на масата.

Монк най-сетне нарами доспехите и се втурна от другата страна. Двамата се срещнаха при прозореца. Когато стигна края на масата, Монк изпъшка.

Разнесе се оглушителен трясък.

Макар че не можеше да види много от скривалището си, Елена си представи как доспехите разбиват прозореца и политат в дъга към паркинга далече долу.

— По-бързо! — извика Кат, докато се присъединяваше към съпруга си.

През счупения прозорец в стаята нахлу музика от фестивала в Стария град. Веселата мелодия звучеше като сардоничен контрапункт на опасността, в която се намираха.

— Давай, давай, давай… — извика Кат.

Два силни гърмежа накараха Елена да подскочи. Тя се обърна и надникна между краката на стола към вратата. Към нея се понесе дим, а по масата заваляха трески. Парче изкривен метал полетя по каменния под, подскачаше като хвърлен във вода плосък камък.

Пантите бяха взривени, както беше предвидил Монк, и тежката врата падна с трясък в стаята. Чу се тропот на кубинки по дърво и четирима души нахлуха в помещението.

Елена се просна по корем и погледна към прозореца.

Видя ръката на Монк да се държи за перваза. Пръстите му се движеха, за да се захванат по-здраво.

Елена не беше единствената, която забеляза движението.

Разнесоха се викове — на японски и може би на арабски.

Двама от маскираните се втурнаха към прозореца.

Елена закри глава. Знаеше какво предстои. Представи си изненаданите физиономии на двамата, когато откриеха ръката без тяло, хванала се за перваза.

Макар да я очакваше, експлозията я накара да ахне. Монк ги беше предупредил за вградената в протезата му предпазна мярка за краен случай — пакет пластичен експлозив, скрит под дланта. От силата на взрива телата на двамата полетяха през стаята, а масата се плъзна на половин метър напред. Столове изпопадаха на пода. Разлетяха се книги и отделни листа.

Без да чакат прахта да се уталожи, Монк и Кат стреляха от скривалищата си върху рафтовете от двете страни. Бяха разчитали, че счупеният прозорец и трясъкът ще привлекат вниманието на нападателите.

Планът им като че ли проработи.

Попаднали в кръстосания огън, останалите двама маскирани се свлякоха до падналата врата.

Монк и Кат скочиха едновременно на пода и като в хореографски танц се втурнаха в съвършен синхрон през хаоса към вратата. Спряха едновременно на прага и се претърколиха в коридора, като се прикриваха един друг.

Когато балетът приключи, Кат отново се появи и викна:

— Чисто е. Да вървим.

Елена запълзя напред, а Сам с неохота предаде задължението си на дъщерята на Там и прошепна:

— Съжалявам.

Елена докосна ръката на Лара.

— Веднага ще извикаме бърза помощ.

Това беше всичко, което можеха да направят. Изобщо не й се искаше да изоставя младата жена, но Кат ги предупреди, че ако наоколо има и други нападатели, забавянето им тук може да доведе до смъртта на още хора.

Трябваше да се махнат.

Но не през предната врата.

Елена стискаше служебния пропуск на Лара. Той щеше да им даде достъп до асансьора за книги в другия край на коридора. Планът беше да се спуснат до мазето и да излязат на служебния паркинг с надеждата, че никой не го наблюдава.

Докато тичаше до Сам, Елена погледна назад към димящите руини на стаята. Не я интересуваха локвите кръв и лежащите по пода тела. Погледът й беше насочен към горящите листа, носещи се във въздуха.

Те бяха всичко, което беше останало от наследството на Смитсън.

„И вече ги няма“.

Обърна се и се затича след Кат, която водеше — съпругът й беше последен. Стискаше двете разпятия на верижката на очилата си, по едно за всяка от внучките си. Молеше се следващите стъпки по пътя на Смитсън да не са толкова кървави.

Въпреки това не таеше особена надежда.

 

 

14:44

Щом излязоха в слънчевия следобед, Кат ги поведе през многолюдното сърце на Стария град. Гърмеше музика, търговци от магазинчетата по улицата хвалеха на висок глас стоката си, деца тичаха между краката на възрастните. Навсякъде се носеше смях — понякога пиянски, понякога просто весел.

Тук касапницата и хаосът в библиотеката приличаха на някакъв кошмар. Никой от участниците във фестивала не беше забелязал суматохата, вероятно поради факта, че експлозиите и стрелбата бяха в задната част на масивната сграда. Единствените признаци за хаоса бяха сирените в далечината, които се приближаваха към библиотеката.

Кат беше предупредила властите веднага щом се озоваха в мазето и откриха, че телефоните им отново работят. Освен това информира и неколцината служители на библиотеката долу за състоянието на директора и ги помоли да помогнат на Лара с баща й. В очите им се четеше подозрение от внезапната поява на тези непознати, но пистолетът в ръката на Кат явно им подсказа, че не е разумно да задават въпроси.

След като излязоха, Кат незабавно ги поведе към блъсканицата на фестивала. Много добре знаеше, че не бива да се връщат при колата, която вероятно беше под наблюдение. Освен това тълпата и суматохата по тесните улици щяха да попречат на онези, които биха могли да се опитат да ги проследят.

Засега основният приоритет беше да се отдалечат колкото се може повече от библиотеката. След това Кат щеше да уреди как да стигнат до самолета.

Тя погледна джипиес картата на телефона си, за да се увери, че не са се изгубили в лабиринта средновековни улички. Посочи следващия ляв завой.

— Натам.

Обърна се, за да се увери, че останалите са я чули.

Сам и Елена кимнаха. И двамата бяха пребледнели.

Беше ги изтормозила здравата.

Монк, който бързаше зад тях, също беше забелязал състоянието им и мълчаливо я предупреди, че двамата учени са на границата на възможностите си.

Тя му кимна.

Време беше да се махнат от този лабиринт, да намерят такси и да се върнат на летището.

Разсеяна и разтревожена, Кат не обърна внимание на мотоциклета в тълпата. Не беше необичайна гледка. Единствено малки мотори можеха да се движат по калдъръмените улици на Стария град.

Въпреки това нещо я накара да настръхне. Отдавна се беше научила да се доверява на това предупреждение, когато тялото й долавяше заплахата още преди умът й да я е регистрирал. На мотора имаше двама души с каски, които скриваха лицата им. Не бяха празнуващи — езикът на тялото им недвусмислено говореше за военна подготовка.

За съжаление погледът й се задържа на тях частица от секундата по-дълго от необходимото.

„Тъпо“.

Двигателят на мотоциклета изрева и машината се понесе напред. Кат посегна към пистолета си. Монк забеляза движението й, извъртя се настрани и извади своето оръжие.

И двамата се оказаха твърде бавни.

Моторът стигна до тях и водачът изрита Монк, който се блъсна в близката стена. Кат извади оръжието си, но противниците вече ги бяха настигнали. Моторът не намали скоростта, когато онзи на задната седалка се пресегна настрани. Подхвана Елена през кръста, метна я на скута си и заби в шията й спринцовка.

Гумите засвириха по калдъръма.

Кат вдигна пистолета, но моторът вече беше навлязъл дълбоко в тълпата. Не й се откриваше линия за стрелба. Въпреки това тя се затича към алеята за пешеходци, по която беше завил моторът.

Машината се носеше на зигзаг между пазаруващи, обядващи и улични музиканти. За да станат нещата още по-сложни, от едната страна на уличката имаше магазини с навеси, които създаваха тъмен тунел под тях.

Кат почти веднага изгуби похитителите от поглед.

Монк дотича до нея.

Тя се обърна и посочи.

— Засили ме.

Монк я познаваше твърде добре, за да възразява. Отпусна се на коляно. Кат се качи на него и скочи. Монк сложи ръка на задника й и я засили още по-нагоре. Кат кацна по корем на най-близкия навес и използва опънатата тъкан като батут, за да се изправи.

После се затича.

Бягаше по непрекъснатата редица навеси, като прескачаше през зейващите тук-там процепи. Намираше се над тълпата и нищо не й пречеше. Молеше се моторът да е попаднал в задръстване сред пешеходците, за да може да го настигне.

Непрекъснато се ослушваше за ръмженето на двутактовия двигател.

И го чу.

Напред, може би на двайсетина метра от нея.

Спринтира с всички сили, за да скъси разстоянието.

За съжаление алеята свършваше с покрита арка, която минаваше от едната й страна до другата. Това беше портата в стената на средновековния град. Минеха ли през нея, похитителите щяха да излязат на широките улици и тя нямаше да успее да ги настигне.

Затича се по-бързо — но бързо видя проблем.

Пред портата имаше малък площад. Малко преди него навесите свършваха. Пистата на Кат свършваше.

Въпреки това тя не забави.

Докато приближаваше края, успя да зърне мотоциклета. Той излетя на площада, разпръсквайки пешеходците. Един от многото ходещи на кокили — младеж с пъстър костюм на пръти, които стигаха чак до втория етаж — не успя да се дръпне навреме и моторът го закачи. Единият кокил полетя настрани.

Кат благодари за малкия дар на късмета и затъкна пистолета в колана си.

Стигна последния навес и скочи над тълпата. Улови падащия кокил и използва инерцията, за да го превърне в прът за овчарски скок. Направи салто във въздуха. Хората се пръснаха уплашено и тя стъпи на земята пред мотора, приклекна и се извъртя към него.

Той се носеше право към нея.

Кат измъкна пистолета от колана си, вдигна го с една ръка и стреля.

Куршумът пръсна визьора на каската.

Моторът падна и се плъзна по паважа, като мина от лявата й страна.

Мъжът отзад скочи в последния момент и се претърколи. Кат вдигна оръжието си към него, но той бързо се обърна и побягна в тълпата.

Кат се втурна напред.

Елена беше отлетяла от мотора, когато похитителят беше скочил от задната седалка. Опитваше се да седне, но си личеше, че е замаяна от удара или от онова, което й бяха инжектирали.

„Вероятно някакъв седатив, за да не се съпротивлява“.

Кат й помогна да седне.

— Добре ли си?

Елена погледна ръцете си, после зяпналата тълпа.

— Аз… мисля, че да.

Силен клаксон привлече вниманието и на двете. Електриковозелен „Мини Купър“ с мъка си проправи път на площада. Паникьосаната вече тълпа се разбяга пред него.

Кат застана пред Елена и вдигна пистолета си — и го свали, когато видя зад волана Монк. Явно беше отнел или откраднал колата.

Той стигна до тях и наби спирачки.

— Качвайте се! — извика им, преди колата да е спряла напълно.

Сам отвори задната врата.

Кат задърпа Елена да се изправи и двете се вмъкнаха отзад. Кат затръшна вратата и викна:

— Тръгвай!

Монк даде газ и потегли към портата. Мигове по-късно малката кола прелетя под арката и излезе от Стария град.

Кат се приведе под ниския таван и се промъкна отпред. Сам остана отзад с Елена.

Монк се обърна към Кат и зададе въпроса, който я тормозеше от началото на атаката.

— Как са разбрали къде сме?

Тя вече беше стигнала до единственото заключение. Освен шепата хора от „Сигма“ единствените други, които знаеха за планираното пътуване, бяха от японското разузнаване.

А сред тях изпъкваше един заподозрян.

Аико Хигаши.

Тя бръкна за сателитния си телефон.

— Трябва да се свържа с Пейнтър.

— Защо?

— За да предупреди Грей.

— За какво?

Кат го погледна тревожно.

— Мисля, че всеки момент ще влезе в капан.