Джеймс Ролинс
Короната на демона (32)

26.

8 май, 04:18

Атол Икикауо

Хаосът означаваше възможност.

Грей реагира с инстинкт, придобит по времето в армейските рейнджъри и усъвършенстван през годините на терен като част от „Сигма“. Щом експлозията разтърси станцията и разхвърля всички, той се метна към най-близкия охранител и сграбчи дулото на автомата му. Дръпна рязко оръжието от ръцете му и фрасна мъжа в носа със стоманения приклад.

Изхрущя кост и автоматът остана в ръцете му. Грей го обърна, приклекна и застреля друг охранител в главата. До него Аико се раздвижи с не по-малка бързина, като свали един от мъжете със страничен ритник в челюстта. После се претърколи през тялото му, изправи се с автомата му в ръка и застреля последния останал охранител.

Цялото действие отне не повече от четири секунди — и за съжаление Грей не беше единственият, който се възползва от момента.

Той завъртя оръжието към най-голямата заплаха, но Валя беше притиснала Кен към гърдите си, хванала го в душеща хватка. Другата й ръка държеше пистолет, опрян в слепоочието му. Като използваше професора като жив щит, тя го помъкна към един страничен тунел. Масахиро беше зад нея.

Тримата изчезнаха зад ъгъла.

Грей погледна кръвнишки след тях и нареди на Аико:

— Стой тук. Пази ми гърба.

— Хай. — Аико вдигна автомата и се прицели към ъгъла, в случай че бъдат пратени подкрепления.

Грей се обърна в другата посока и се затича по тунела към тримата оковани мъже.

Писъците им се бяха сменили със зловеща тишина.

Сърцето му заби лудо. Страхуваше се, че вече е закъснял.

Стигна стъклото и видя, че телата им са се отпуснали в оковите. Замахна и стовари длан върху зеленото копче. Зазвуча аларма и от стотици дюзи в тавана бликнаха струи бяла пяна, която моментално покри телата на мъжете. От силата на струите и веществото в тях черните тела изпопадаха от ръцете, краката и коремите им. Докато отмиваше черната маса, бялата пяна стана яркочервена от кръвта на мъжете.

Тримата продължаваха да висят отпуснати и безжизнени на оковите си.

Почистването приключи с един последен задавен изблик на пяна и алармата замлъкна.

В отговор на сигнала Грей се втурна към вратата и завъртя колелото, задъхан от усилията и обхваналия го ужас.

„Нима съм закъснял?“

 

 

04:22

— Мърдай! — извика Сейчан.

Беше клекнала до затварящия се ирис. Разбушувала се вода и откъсната стомана се носеха яростно към Палу, докато той пробягваше разстоянието до аварийния люк. Зъбните колела се мъчеха да преодолеят съпротивата на автомата, с който Сейчан беше препречила ириса преди секунда, задържайки го отворен. От силния натиск на мотора оръжието трепереше в ръцете й.

Цевта започна да се огъва.

„Хайде!“

Палу стигна до люка и се метна през него с главата напред. Бедрото му се закачи в автомата и се наложи да се извърне, за да се освободи. Накрая се претърколи в тунела зад Сейчан.

Тя дръпна автомата в опит да го освободи, но ирисът го беше заклещил. Ако люкът останеше свободен, нямаше начин да се спасят от яростта на водата.

Палу се хвърли да й помогне, разбрал опасността.

Двамата се опитаха да издърпат оръжието.

То не помръдваше — а след това стана твърде късно.

Водната стена блъсна люка и продължи като струя от пожарникарски маркуч през отвора. Сейчан се опита да се задържи за оръжието, но беше пометена в тунела. Успя да зърне Палу. Хаваецът още стоеше на поста си, опрял крака в люка: издържаше на силата на водата, колкото и невероятно да изглеждаше това.

После се чу силен метален трясък и Палу се понесе към нея.

Сейчан плюеше вода и се мъчеше да си поеме въздух.

След няколко ужасяващи секунди силата на течението намаля. То отнесе Сейчан още няколко стъпки напред и спря. Водата продължаваше да тече, но много по-слабо.

Сейчан се обърна и видя подгизналия Палу да пълзи към нея. В едната си ръка стискаше автомата.

— Как… как успя…? — Прекалено много я болеше, за да говори, затова кимна към оръжието.

Той погледна огънатата цев и захвърли безполезния автомат.

— Не бях аз, каикаина. — Погледна назад към затворения люк. — Голямо парче стомана го блъсна от другата страна. Изби го на мига.

Сейчан кимна. Изпитваше облекчение, но и тревога.

И с основание.

Станцията стенеше под тежестта на наводнената секция. Бронираното стъкло по краищата на затворения ирис започваше да се напуква.

„Няма да издържи“.

Сякаш за да потвърди мисълта й, куполът на дока се откърти и бавно се понесе надолу към дъното на езерото.

„Време е да се пръждосваме“.

Изправи се. Палу направи същото със стон.

— Накъде? — попита той.

Сейчан просто тръгна, избягвайки колкото въпроса, толкова и истината.

„Нямам представа“.

 

 

04:33

Грей завъртя колелото на заключващия механизъм и го освободи. Пое дълбоко дъх и дръпна тежката врата. Остатъци от пяната се изсипаха в коридора. От вонята им му се догади — противна сладост, смесена с миризмата на гнило месо.

С разкривено в гримаса лице той погледна трите отпуснати тела, които висяха на оковите си. Кръв и пяна се стичаха по краката им. От това разстояние беше невъзможно да се определи какви поражения им е нанесла ордата хапещи оси.

„Има само един начин да се разбере“.

Влезе вътре. Мъртви или зашеметени безкрили оси захрущяха под босите му крака. Телата им бяха покрити с твърда броня и той имаше чувството, че ходи върху стъклени топчета — топчета с остри ръбове. Стъпалата му бяха нарязани от челюсти, които вече не можеха да хапят, но си оставаха остри като бръсначи.

Докато приближаваше Ковалски, една ръка с големи кокалчета се вдигна и отпусна, сякаш му даваше знак да се разкара. Вълна на облекчение заля Грей. Той забеляза, че гърдите на двамата братовчеди се движат слабо.

„Още са живи… но докога?“

Бързо освободи закопчалките на оковите и тримата се свлякоха в кишата от пяна, кръв и мъртви оси. През прозореца Грей зърна Аико, която още охраняваше тунела. Грей знаеше, че разполагат само със секунди преди да пристигнат подкрепленията. Когато това станеше, Аико нямаше да може да ги задържи дълго — определено не и достатъчно, за да може той да измъкне сам тримата парализирани мъже.

И тогава зърна единствената си надежда.

Втурна се обратно навън, като се подхлъзваше върху покрития с оси под. На стената имаше бяла метална кутия с червен кръст върху нея. Грей се молеше комплектът за спешна помощ да не е сложен там случайно.

Като станциите за измиване на очи, поставяни при токсични химикали.

Рязко отвори вратичката на кутията. Половината от съдържанието й бяха спринцовки. Приличаха на епипен и вероятно бяха точно това. На Мауи епинефринът се използваше като средство срещу седативния ефект на отровата на снасящите яйца оси.

Грей грабна няколко спринцовки и се втурна обратно в стаята.

Първо отиде до Ковалски. Разкъса опаковката със зъби и заби иглата във врата му. Съдържанието на спринцовката бликна през кожата на Ковалски — малкото, която беше останала по тялото му.

Докато повтаряше процедурата с Макайо и Туа, Грей най-сетне обърна внимание на нанесените поражения. Кожата по краката и ръцете, наред с големи части по гърбовете и коремите, изглеждаше като одрана. При по-внимателен оглед обаче се оказа, че тя е сравнително здрава, надупчена от хиляди малки ухапвания. От безбройните рани течеше кръв, но поне нищо не показваше, че има разкъсана артерия.

Гърдите, вратовете и главите им също бяха до голяма степен пощадени.

Грей си спомни думите на Кен как жътварите избягват жизненоважните органи и запазват източника си на храна жив и пресен колкото се може по-дълго.

Въпреки това тримата съвсем не бяха в безопасност. Кръвозагубата от толкова много ухапвания си оставаше сериозна заплаха. И тримата се нуждаеха час по-скоро от медицинска помощ и може би от преливане на кръв.

Гърлен стон върна вниманието му към Ковалски. Едрият мъж бавно вдигна глава и седна, като се поклащаше замаяно. Вече се беше раздвижил, което означаваше, че в спринцовките е имало нещо по-силно от обикновен епинефрин. Най-вероятно специално противодействие на паралитичната отрова на жътварите.

След секунди Макайо и Туа също се раздвижиха.

— Ох… вие ми се свят — оплака се Ковалски.

— Много ли те боли?

Ковалски погледна замаяно окървавените си крака.

— Абсолютно нищо не усещам.

Ако наистина беше така, в спринцовките сигурно бе имало и някакъв аналгетик, вероятно на опиумна основа.

— Можеш ли да станеш? — попита Грей.

— Налага ли се?

Стрелбата отговори на въпроса му.

Грей погледна през прозореца. Аико отстъпваше по тунела към стаята, като стреляше по ъгъла. Очевидно беше забелязала противници и се опитваше да ги задържи на разстояние.

Ковалски се помъчи да се изправи, но приличаше на бик, опитващ се да кара ролери. Макайо и Туа пък тепърва сядаха.

Още не бяха в състояние да се движат.

Аико стреля още три пъти и се втурна през отворената врата.

— Трябва да тръгваме веднага.

Грей погледна към бавно свестяващите се мъже.

„Няма да ги изоставя“.

 

 

04:44

Кен залитна на последните стъпала към средното ниво на комплекса. Влачеха го силни бледи пръсти, забили се в ръката му. Валя го заплашваше с черен пистолет в другата си ръка. Отстъпващата група беше подбрала и двама охранители с каски и броня, които пазеха Масахиро от двете му страни.

И за това имаше основателна причина.

В тази част от комплекса цареше пълен хаос. Евакуиращите се техници и работниците по поддръжката бяха избягали на горното и долното нива. Всички се бяха скупчили в основния тунел към острова и го бяха задръстили, което само засилваше паниката, докато се опитваха да се спасят от застрашената станция.

Валя побутна с пистолета си единия от охранителите.

— Разчисти ни път. Махаме се веднага. Стреляй, ако се наложи.

Мъжът кимна и понечи да тръгне.

— Спри — заповяда му Масахиро и посочи отворената врата на офиса си. — Няма да поемам никакви рискове. След мен.

И поведе групата в облицования си с тиково дърво кабинет. Кен отново погледна златното изображение на огнения феникс на стената зад бюрото — емблемата на лабораториите „Феникусу“. Знаеше къде ще го отведат, ако оцелее през следващия час. И там или щеше да се съгласи да сътрудничи, или щеше да бъде убит.

Валя изгледа намръщено Масахиро.

— Защо губиш време?

— Предпазна мярка — рязко й отвърна той и отиде зад бюрото си.

— Каква предпазна мярка?

— В случай на вражеско проникване. — Масахиро посегна към стъкления правоъгълник под феникса и той светна при докосването му.

— Защо не съм информирана за това?

Докато механизмът сканираше дланта му, Масахиро я изгледа с изпепеляващо презрение.

— Това е мой обект. Въпреки доверието на дядо ми в теб аз не съм толкова доверчив, че да споделям всичко с една гайджин.

Валя се намръщи.

Кен предположи, че като албинос тази жена винаги щеше да си остане гайджин — чужденец, външен човек, на когото винаги ще се гледа с подозрение поради генетична характеристика, която тя не може да контролира. Освен това не беше японка. Той знаеше какво огромно значение има наследството в една толкова затворена култура. Дори неговата смесена кръв — наполовина японец, наполовина германец — го поставяше мъничко по-долу от колегите му изследователи в Киото. Спомни си как настръхваше всеки път срещу тези вековни предразсъдъци.

Валя очевидно също негодуваше срещу по-долния си статус, завинаги обречена да бъде смятана за нещо по-малко от японците. Опозоряващото подмятане на Масахиро несъмнено я беше жегнало.

Пръстите, които продължаваха да стискат лакътя на Кен, се забиха още по-дълбоко.

След като сканирането на дланта приключи, един панел от облицовката се отвори и видяха червен бутон.

— Ще имаме четири минути — предупреди Масахиро. — Повярвай, по-добре да сме възможно по-далеч от бронираните врати на станцията, когато времето изтече.

И стовари юмрук върху бутона, показвайки раздразнението си.

Валя се намръщи и се огледа.

— Какво ще…?

Масахиро я прекъсна и посочи към вратата.

— Сега можем да се махаме.

Заобиколи бюрото и нареди на двамата охранители да разчистят пътя пред тях. Заповедта вече не беше необходима. Комплексът беше почти опразнен, задръстването най-сетне беше отприщено. Само няколко души тичаха по дългия тунел.

Но те не бяха последните.

От горното ниво се чуваше трясъкът на стрелба. Валя беше пратила въоръжен екип да се справи с Грей и Аико. Очевидно престрелката продължаваше.

Кен погледна нагоре и им пожела да удържат.

Но в крайна сметка каква полза щеше да има от това?

Представи си червения бутон под огнения феникс.

Разполагаха с по-малко от четири минути.

Валя също погледна нагоре — предпазливо. И именно предпазливостта спаси живота й. Тя внезапно се завъртя и придърпа Кен към гърдите си, когато зад тях изтрещя пистолет. Куршумът профуча покрай главата на Кен, като одраска лявото му ухо. Пламналата болка за миг го заслепи.

Когато зрението му се избистри, той видя Сейчан да тича към тях, вдигнала пистолет с димящо дуло.

 

 

05:02

„Как е възможно да е тук?“

При вида на татуираното лице на вещицата Сейчан беше реагирала прибързано. Стреля моментално по невъзможното привидение, понеже знаеше, че това е най-добрият й шанс да елиминира ужасната заплаха. Но в отчаянието си явно се беше издала с тътренето по стоманените стъпала или неравномерното дишане — или просто албиноската имаше вроден талант да усеща опасността.

Гилдията беше научила и двете да са постоянно нащрек, да не пропускат нито една подробност около себе си и винаги да са готови за действие.

Като проклинаше свръхестествените сетива на Валя, Сейчан стреля по един от охранителите. Куршумът го улучи в рамото и го завъртя, автоматът отлетя от ръцете му.

Вторият охранител сграбчи някакъв костюмиран японец и бързо го помъкна в един страничен тунел. От въртящата се в главата й карта Сейчан знаеше, че това е основният проход, водещ от станцията към острова.

Пренебрегна бягащия мъж и се съсредоточи върху Валя Михайлова.

Която продължаваше да използва професор Мацуи като жив щит. Сейчан стреля още два пъти, без да има намерение да улучи целта си. Не можеше да рискува да простреля Кен. Целта й беше да принуди Валя да отстъпи от изходния тунел, за да не може да избяга. В същото време тя се втурна към единственото прикритие — отворената врата на някакъв офис.

Валя отвърна на огъня, но Сейчан беше не по-зле обучена да предвижда опасността и да реагира по съответния начин. Тя отговори съобразително и същевременно инстинктивно на движенията на Валя и на погледа й. Буквално се промъкна между куршумите, които рикошираха от стоманата зад нея.

„Само не откъсвай вниманието си от мен“.

С крайчеца на окото си видя как Палу се втурва от долното стълбище със сатър в ръка. Прелетя през откритото пространство до стълбите, водещи нагоре, където все още се чуваше стрелба.

Преди минути, докато бързаха към централната част на станцията, Сейчан беше чула изстрелите. Спря колкото да разглоби и почисти мокрия си пистолет, за да може да го използва отново. През цялото време станцията скърцаше и стенеше около нея, напомняйки й да побърза.

Всеки изстрел горе й напомняше същото.

Можеше да има само един източник на онази стрелба.

„Грей…“

Убедена в това, Сейчан се втурна към централната част на станцията и стрелбата — и се натъкна на професор Мацуи на средното ниво, влачен към изхода от един призрак от миналото й. Разполагаше само с мигове да се опита да спаси Кен, като в същото време прати Палу да помогне на Грей и останалите.

Валя най-сетне блъсна Кен на пода, раздразнена от мятането му, което й пречеше да се прицели. С вече свободни ръце стреля бързо два пъти. Единият куршум профуча покрай главата на Сейчан, вторият одраска бедрото й.

Болката пламна, но тя я пренебрегна и продължи да тича.

„Почти стигнах…“

Ако успееше да стигне до офиса и Валя останеше открита в коридора, щеше да елиминира вещицата или да я накара да отстъпи.

Но преди Сейчан да успее да достигне целта си, и двата й крака се счупиха.

Или поне тя го усети така.

Усилените й движения най-сетне бяха раздвижили ордата в нея. Болката я заля, схвана мускулите на краката й и ги превърна в камък. Крайниците й отказваха да се подчиняват и тя падна на пода. Агонията стесни зрението й и отслаби контрола върху тялото й.

От удара пистолетът отлетя от ръката й, отскочи и се плъзна в офиса. Сейчан се опита да го последва, мъчеше се да раздвижи краката си.

Нещо се извиси над нея.

Тя погледна нагоре, макар да знаеше кого ще види.

Валя отново беше подбрала Кен. Държеше го за косата и бе дръпнала главата му назад. От ухото му по врата му се стичаше кръв.

Пистолетът на Валя беше насочен към Сейчан.

— Отдавна чакам този момент — каза тя. — Следях теб и онова копеле по целия свят. На два пъти за малко да ви изгубя.

Макар и с насълзени от болка очи, Сейчан я изгледа кръвнишки.

„Значи така врагът е разбрал, че сме на Мауи“.

Валя вдигна пистолета.

— Недей… — изстена Кен.

Молбата му попадна в глухи уши.

Той опита отново.

— Тя… бременна е.

За момент Валя се вцепени, а после се изсмя — смразяващ кух звук.

— Идеално… просто идеално. По-добре, отколкото можех да се надявам.

Вдигна високо пистолета, замахна и удари Сейчан в слепоочието. Светът се изпълни с ослепителна светлина — и после потъна в мрак.

Последните думи я достигнаха в безпаметството.

— Ако оцелееш достатъчно дълго, може да задържа детето за себе си.

 

 

05:18

Вцепенен от шока, Кен се тътреше към изхода. Горещата кръв се стичаше от раненото му ухо. Следваше го охранителят, който беше избягал с Масахиро по време на кратката престрелка. Мъжът се беше върнал, след като бе оставил подопечния си на сигурно място.

Валя водеше. Двама работници мъкнеха изпадналата в безсъзнание Сейчан.

На двайсет метра пред тях стъкленият тунел свършваше с дебела бронирана врата.

Масахиро стоеше до нея със скръстени на гърдите ръце.

— Двайсет секунди — извика им той. — И вратата се затваря.

Валя не ускори крачка. Дори в този момент демонстрираше неподчинението си.

Кен си помисли, че Масахиро сигурно вече би ги изоставил, но явно беше видял плячката на Валя. Той беше опозорен от Сейчан на Мауи и ако се съдеше по отмъстителния блясък в очите му, явно искаше да я вземе за пленница.

Кен отброяваше наум последните секунди.

Бяха почти до прага, когато таймерът в главата му стигна до нулата.

Зад него се разнесе поредица експлозии. Кен се обърна и видя огнени проблясъци. Пушеци и пламък изригнаха в стъкления тунел от страничния проход от дясната им страна. Огъната метална врата се стовари на пода.

— Бързо! — нареди Масахиро.

Кен забърза след другите, като продължаваше да поглежда назад.

Пред очите му се появи истинската причина за експлозиите.

Пушекът стана по-тъмен, когато побеснелият рояк изпълни тунела — осите излитаха от опитната зала, която беше видял при пристигането им. Кен си спомни, че помещението беше пълно с войници. Разгневени от шума и пламъците, осите бръмчаха през пушека в търсене на жертва.

— Бързо! — извика Масахиро.

Ако се съдеше по другите взривове из станцията, вратите на всички тестови зали бяха разбити.

След години плен одокуро най-сетне бяха отново на свобода.

Но осите не бяха единствената заплаха.

Станцията бучеше и се тресеше. Вода нахлу в тунела откъм опитната зала.

Кен осъзна истината.

„Всичко отива по дяволите“.