Джеймс Ролинс
Короната на демона (31)

25.

8 май, 03:33

Атол Икикауо

Грей гледаше безпомощно как черната вълна обкръжава тримата оковани мъже. Беше стиснал зъби толкова силно, че челюстта го болеше. Не можеше да направи нищо, за да спре онова, което предстоеше.

Описателното име, дадено от професор Мацуи на този вариант оса от рояка — безкрило месоядно, което беше нарекъл „жътвар“ — предсказваше участта на тримата.

Вътре в стаичката един дързък мършояд се откъсна от пълчищата свои другари и се насочи към пръстите на Ковалски. С оковани ръце той можеше само да се опитва да смачка заплахата. Ковалски стовари пета върху насекомото и лицето му се изкриви от отвращение. Устните му се размърдаха: произнасяха ругатня, която остана нечута през дебелото стъкло.

Ковалски вдигна крак да огледа нанесените поражения. Такива нямаше. Подобното на танк тяло на осата беше издържало на атаката. Жътварят скочи нагоре, кацна на широкото стъпало и забърза по косматия глезен.

Заби се там.

Ковалски се опита да го махне с другия си крак, но гадината не помръдваше.

После гримасата му се превърна в шокирано безмълвно ахване.

Грей си представи как острите като бръснач челюсти се забиват дълбоко в плътта.

По крака на Ковалски потече кръв.

Братовчедите на Палу Макайо и Туа, които бяха оковани от дясната страна на Ковалски, се дръпнаха от ордата, която бавно ги приближаваше от всички страни. Тримата се скупчиха в центъра на помещението.

— Моля ви, не го правете — замоли се Кен. Професорът беше принуден да стои при стъклото до Грей. Други трима въоръжени мъже стояха на стража зад групата.

— Тогава ми кажете онова, което искам да знам. — Валя вдигна ръка към голямо зелено копче, вероятно предназначено да премахне заплахата. — И ще успея да спра мъчението, което ще последва.

Кен погледна към Грей.

Той поклати глава: даваше на професора знак да си мълчи.

Валя премести погледа си към Аико.

— Всеки от вас може да говори.

Лицето на Аико беше леко извърнато от стъклото. Изглеждаше, че иска да затвори очи, но се бореше да не го направи. Може би от някакво чувство за задължение към хората в стаичката: „Щом те трябва да страдат, същото се отнася и за мен“.

В отговор на Валя Аико се обърна изцяло към стъклото.

Валя свали ръката си.

— Така да бъде.

Масахиро застана до нея със скръстени ръце и презрителна физиономия — не от отвращение към тактиката на Валя, а защото очевидно вярваше, че опитите са напразни.

— Жената спокойно може и да не е тук.

— Не е — изръмжа Грей. — На Мауи е, както вече ви казах. Измъчвате тези хора без никаква причина.

Масахиро погледна изпепеляващо Валя, сякаш й казваше: „Нали ти казах“, после си погледна часовника.

— Вече трябва да евакуираме острова. — Махна пренебрежително към стъклото. — Дядо ми няма интерес към онези тримата, така че ги оставете. Вземете останалите и да тръгваме.

— Не без Сейчан — отсече Валя.

Масахиро се намръщи и изруга под нос.

— Бака месу…

Тя не му обърна внимание, очевидно доволна да види края на започнатото.

Не отне много време.

В стаичката вълната най-сетне плъзна напред, вероятно привлечена от кръвта на Ковалски. Ордата жътвари се нахвърли върху тримата оковани мъже.

Туа се надигна на пръсти в опит да избегне приближаващата заплаха. Брат му Макайо дори вдигна и двата си крака от пода, но напразно. Оковите се впиха дълбоко в китките му и той беше принуден да спусне единия си крак. Стъпалото му изчезна в черната маса. До него Туа затанцува на веригите си, когато жътварите стигнаха и до него и се понесоха нагоре по краката му като черни потоци.

Ковалски използваше големите си стъпала като метли и се опитваше да разчисти пода пред себе си, но осите бяха твърде много. Той изгуби битката, когато ордата напълно обкръжи групата им.

Само за секунди мъжете бяха покрити до кръста от гъста маса хапещи оси и се загърчиха на веригите си — не от напразен опит да се отърсят от нападателите, а от агония.

Устите им се отвориха в безмълвни писъци.

Грей знаеше, че нататък може да става само по-лошо.

Все повече и повече жътвари напираха нагоре. Засега, изглежда, се придържаха към краката и долната част на тялото. Ковалски отново се опита да се отърси от тях и по стъклото пръсна кръв.

Аико най-сетне не издържа, извърна се и затвори очи.

Грей отказа да го направи — знаеше, че дължи на тримата поне това.

„Но колко още ще продължи?“

Сякаш чул въпроса му, професор Мацуи каза:

— Жътварите са като паразитиращите ларви. Ще пощадят жизненоважните органи. — Говореше глухо, сякаш се опитваше да използва клиничната безпристрастност на учения, за да се предпази от ужаса. — Ще пазят източника си на храна жив колкото се може по-дълго. И ще го ядат от периферията до сърцевината.

Грей се взираше в измъчваните хора и му се искаше Кен да не се беше обаждал.

Но професорът не беше приключил.

— Жътварите използват парализираща отрова. И тъй като са много, тя укротява повечето им жертви.

Аико го беше слушала, без да отваря очи.

— А отровата ще спре ли болката?

— Не — отвърна Кен. Отговорът му прозвуча като стон. — Макар и неспособни да помръднат, те ще усещат всяко ухапване, докато ги ядат живи.

От другата страна на окървавеното стъкло тримата мъже продължаваха да се борят и гърчат. Но ако професорът беше прав, борбата им скоро щеше да приключи.

„Но не и болката“.

Валя заговори с ужасяващо спокойствие, загледана в Грей.

— Предупредих те, че ще ти дам три шанса да ми кажеш къде е Сейчан. Това е третият.

Тя отново вдигна ръка към зеленото копче.

Грей продължи да мълчи, но мускулите между лопатките му трепереха. Вече можеше да чуе писъците от другата страна, макар и слабо — минаваха през изолацията.

Валя го изчака още един дълъг момент, след което посегна с другата си ръка и натисна едно копче до стъклото. Писъците внезапно се понесоха от скрити високоговорители, предавайки изцяло агонията на тримата.

Грей можеше да се закълне, че чува кръвта в тези викове.

Вътре ордата поглъщаше храната си така, както беше описал Кен.

„Отвън навътре“.

Грей вече не можеше да издържа.

— Тя е тук — изпъшка той.

Валя наклони глава, като същевременно стрелна с поглед Масахиро, и каза студено:

— Знаех си.

Яростта пламна още по-силно в Грей и му даде сила да се обърне към Валя.

— Тя е зле. Заразена е, както ти казах. Но е на острова.

— Къде?

— Не знам. — Той се намръщи. — Изгубих я от поглед в езерото. Може да не е имала сили, за да го пресече.

Валя присви очи към него.

— Това… това е самата истина — обади се Кен.

Дори Аико кимна и отново отвори очи.

Валя ги изгледа внимателно, преди да вземе решение.

— Вярвам ви. — И свали ръка, без да натисне зеленото копче. — Но това не ми е достатъчно.

Махна на въоръжените мъже и се дръпна от стъклото.

— Приключихме тук. Отведете ги при самолета.

Вътре в стаята тримата мъже се мятаха от болка в оковите си. Измъчените им писъци следваха Грей и останалите, докато ги отвеждаха принудително.

Грей се препъна, докато се обръщаше, вцепенен от знанието, че с нищо не може да помогне на хората вътре. Но една нова цел го накара да се стегне.

Той се загледа в гърба на Валя и мислено се закле пред себе си.

„Ще пищиш още по-силно, докато те убивам“.

 

 

03:55

„Отне ни твърде много време да стигнем дотук…“

Сейчан се запита как да действа, докато освобождаваше баласта и издигаше откраднатата подводница към дока на станцията. Бронираният стъклен купол беше част от най-долното ниво на комплекса, подобен на светеща раковина под изследователската станция.

При приближаването забеляза други два подобни купола, както и един по-голям. Коничната кула на малка подводница стърчеше от най-големия док. Корпусът й приличаше на гигантска минога, лепнала се за комплекса. Зад нея прожекторът на нейната подводница разкри черното око на тунел, който вероятно водеше към открития океан.

Сейчан проточи врат, когато подводницата се издигна към кръглия басейн в центъра на дока. Въздухът под налягане вътре явно не позволяваше на езерото да наводни станцията.

Когато подводницата излезе на повърхността, тя наведе глава над уредите за управление.

Палу беше клекнал зад нея на откритата палуба. При излизането солената вода се стече по тялото му и от стъкления похлупак над пилотското място. Сейчан видя на дока работник, който се приближаваше към тях.

Намръщи се. Беше се надявала да завари мястото празно.

„Де да имах такъв късмет“.

Работникът махна нетърпеливо с ръка и извика:

— Хаякусиро!

Приканваше ги да побързат. Беше ги взел за връщащия се екипаж.

Сейчан и Палу си бяха сложили маските на убитите, така че лесно можеха да бъдат объркани.

Работникът посочи радиостанцията си и заговори бързо на японски.

— Току-що дадоха заповед за евакуация. Имаме петнайсет минути да опразним станцията.

Палу скочи от подводницата, но веднага спря и се обърна с гръб към работника, като се престори, че чака да помогне на Сейчан.

Работникът го сграбчи за ръката и се помъчи да го насочи към изхода.

— Отивай към люка.

За негово съжаление Палу изобщо не разбираше японски.

Сейчан стана от пилотското място и се прехвърли на палубата. Докато се изправяше, свали маската си.

Нервното изражение на работника се смени с ококорен шок.

Сейчан очакваше тази реакция. Гъвкавата й фигура не можеше да се скрие от прилепналия неопрен. Преди мъжът да успее да направи и една крачка, тя скочи към него с нож в ръка.

Палу побърза да се махне от пътя й.

Сейчан просна работника по гръб. Острието преряза гърлото му над ларинкса, за да не може да извика в радиостанцията. Тя заглуши с длан предсмъртното му гъргорене; гледаше как кръвта изтича на ален поток по стоманения под в басейна на дока.

Палу бързо свали екипировката си и тръгна към люка. Застана до малкото прозорче на вратата. Над рамката светеше зелена светлина, която вероятно показваше, че налягането във въздушния шлюз вече е изравнено с това в купола на дока.

Сейчан се изправи над мъртвия. Преди да успее да направи и крачка, болката отново прониза тялото й. Тя се преви и краката й внезапно се подгънаха. Задиша тежко; заповядваше на изгарящата болка да утихне до обичайното си тлеене.

Палу бързо се върна при нея.

— Хайде.

Подхвана я и я поведе към въздушния шлюз. На всяка крачка Сейчан имаше чувството, че върви през огън. Палу отвори вратата, бутна я в тясното пространство, влезе след нея и затвори.

Таймерът над изхода започна да отброява трите минути за изравняване на налягането с това на станцията. Сейчан изруга за забавянето, но си даваше сметка, че бавният процес цели аклиматизирането на завръщащите се водолази и намаляването на риска от образуване на азотни мехурчета в кръвта.

Тя нетърпеливо пристъпи към малкия прозорец на другата врата и погледна стъкления тунел, който започваше от дока. За щастие беше празен.

„Е, поне тук да ни се усмихне късметът“.

Облекчението й се оказа кратко.

Внезапно зарева клаксон, оглушително силен в малкото пространство. Сейчан се присви. Какво ли означаваше пък това?

Сирена за евакуиране? Или ги бяха забелязали?

Палу отговори на въпросите, като посочи назад към купола на дока.

Там се въртеше камера.

Разсеяна от работника и измъчвана от болка, Сейчан не я беше забелязала.

Тя се обърна към външната врата. Видя през прозорчето как трима души с каски и броня се появяват в другия край на тунела. Те се втурнаха към шлюза, вдигнали автоматите си.

Сейчан погледна таймера.

„Още почти две минути“.

Намираха се в килия, в която сами бяха влезли.

Сейчан погледна Палу и го попита безмълвно: „Готов ли си?“.

Той сви рамене. Знаеше, че нямат друг избор.

 

 

04:04

Сирената продължаваше да вие. Кен стоеше с гръб към стената на тунела. Останалите бяха от двете му страни. Автоматите останаха насочени към групата им, докато не се разбере причината за хаоса.

Кен погледна назад към окървавеното стъкло на пет метра от тях. Групата беше принудена да спре в тунела, когато зазвуча сигналът за тревога. Писъците на мъжете стигаха до тях дори през воя на сирената. Жътварите вече бяха покрили ръцете, краката и коремите им. Телата им като че ли се бореха по-вяло — парализиращата отрова от ухапванията на осите започваше да действа.

Грей също гледаше натам с потъмняло от ярост лице.

Аико пък гледаше босите си крака.

На няколко крачки от тях Валя и Масахиро се бяха навели над радиостанциите си. От шума Кен не можеше да чуе какво казват, но бледата жена се обърна и насочи ледения си поглед към Грей. Устните й се свиха в тънка линия и единият край на устата й се изви нагоре в нещо, което можеше да е само задоволство.

Грей видя това.

Сирената внезапно млъкна, но ушите на Кен продължиха да пищят.

Валя дойде при тях.

— Изглежда, че цялото разпитване се оказа напразно.

— Сейчан е тук — каза Грей.

— И сме я заклещили. Ще бъде доставена на дядото на Масахиро.

Грей не показа тревога от новината. Вместо това се изправи още повече и присви очи към Валя.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен в това.

 

 

04:07

Сейчан гледаше през прозореца тримата въоръжени мъже, които охраняваха тунела. Над главата й таймерът отброяваше последните секунди, след които вратата на шлюза щеше да се отключи.

Палу се облегна на стената в очакване на неизбежното.

Накрая таймерът отброи 00:00 и червената му светлина се смени със зелена.

„Времето изтече“.

Тримата отвън заеха позиции. Двама останаха на няколко метра навътре в тунела с насочени към люка автомати. Третият извика през прозореца:

— Ръцете на главите! Да ги виждам!

Сейчан се подчини. Палу също.

— Когато отворя вратата, да не сте помръднали. Ще излезете чак когато ви кажа. Ясно ли е?

Сейчан кимна от името на двамата.

Агонията разкъсваше мускулите на краката и ръцете й. Беше й трудно да остане в тази поза. Представи си как малките ларви прояждат пътечки през плътта й.

„Приключвайте вече“.

Мъжът изгледа кръвнишки двамата, дръпна се настрани и отвори стоманената врата, като я използва като щит, ако двамата случайно решат да опитат нещо. Двамата му партньори се бяха прицелили във въздушния шлюз.

— Излезте бавно — извика онзи при вратата. — Свалите ли ръце от главите си, мъртви сте.

Сейчан излезе първа. Въздухът в станцията беше по-хладен. Усещаше се и разликата в налягането. Дори това малко движение като че ли възбуди ларвите. Нова болка изгори краката й.

Въпреки това тя продължи да върви бавно и равномерно, преплела пръсти на темето си.

Палу я последва със същото темпо и поза.

Охранителят се дръпна от вратата, за да заеме позиция зад тях, и нареди:

— Продължавайте напред. Бавно.

Сейчан нямаше друг избор, освен да остави тримата да ги подкарат по тунела към основната част на станцията. В главата й друг таймер отброяваше времето. Обучението й в Гилдията я беше научило на изкуството да разделя на части мисловните си процеси.

Това беше сериозно предизвикателство заради болката, която изгаряше всяка фибра в нея.

Когато стигнаха мястото, където тунелът завиваше към станцията, по челото й беше избила пот. Дишането й беше накъсано. Тя спря задъхана на завоя, почти превита на две. Ръцете й вече трепереха, но тя продължи да ги държи на темето си.

— Продължавайте! — извика онзи отзад.

Палу се обърна и му изръмжа:

— Зле й е, не виждаш ли? А е и бременна. Остави я да си поеме дъх.

Мъжът се намръщи и се вслуша в неравното дишане на Сейчан.

— Десет секунди.

„Трябват ми само две“.

Щом таймерът в главата й отброи времето, тя се метна към страничния тунел, като вадеше нож от ножницата на китката си.

Палу я последва.

Преди охранителите да успеят да реагират, експлозия разтърси цялата станция. Ушите й изпукаха от налягането. Тя скочи върху по-близкия охранител, който беше съборен от взрива, заби ножа под брадичката му до кост, след което изтръгна оръжието му. Без да става, стреля по мъжа, който беше зад тях, и го улучи в гърлото.

Палу се беше блъснал в третия и наби три здрави юмрука в носа му. Тялото на мъжа се отпусна.

Сейчан сграбчи късия автомат и посочи към станцията.

— Давай.

При приближаването към дока беше изучила приблизително и запаметила разположението на станцията и сега планът й се въртеше като триизмерен модел в главата й. Но това не беше единствената й предпазна мярка. Освен това тя бе подготвила стратегия, която не беше научила от Гилдията, а от Грей.

Да импровизираш в движение, да използваш стари ресурси по нов и неочакван начин.

Онова, което беше избрала да използва, определено беше старо, още от времето на Втората световна война. По-рано, преди да напуснат гробището на японските бомбардировачи, беше потърсила и намерила неизбухнало торпедо в пясъка. Двамата с Палу го бяха закрепили и скрили под откраднатата подводница и бяха сложили на носа му таймер с малък заряд пластичен експлозив.

Тогава тя не знаеше със сигурност дали торпедото, прекарало толкова време в тази свръхсолена вода, е все още непокътнато.

Вече определено знаеше отговора.

Докато с Палу спринтираха, гърленото гъргорене зад тях ставаше по-силно и ги настигаше. Сейчан беше наясно с тази заплаха и я очакваше. Представи си как вратите на въздушния шлюз отлитат — ако не и целият док. Езерото вече не беше сдържано от купола под налягане и нахлуваше в станцията.

Рискува да погледне през рамо. Зад туловището на Палу водата достигна до завоя и удари ъгъла с такава сила, че тунелът се разтресе. Потокът зави и се понесе към тях, като буташе пред себе си оплетени тела.

— Сейчан! — извика уплашено Палу.

Тя отново се обърна напред. На десет метра от нея един стоманен ирис в тунела се затваряше. Експлозивната декомпресия явно беше задействала автоматично затваряне на аварийни люкове, предназначени да изолират наводнените секции.

Сейчан събра всичките си сили и спринтира по перфорирания стоманен под, като използваше огнената болка в краката и корема си като гориво.

Стигна ириса преди да се е затворил и се метна с главата напред през него. Направи кълбо от другата му страна и скочи на крака.

„Палу…“

Едрият хаваец не беше в състояние да развива нейната скорост. Водата кипеше и бушуваше зад него, откъсвайки части от металния под. Бронираното полимерно стъкло се пукаше около него. Ирисът се затваряше все повече и повече.

Сейчан осъзна истината.

Палу също — ужасът от истината се четеше ясно в очите му.

„Няма да успее“.