Джеймс Ролинс
Короната на демона (38)

32.

9 май, 01:44

Величка, Полша

— Напред към мините солни! — приповдигнато рече Монк.

Елена трепна, когато голямата червена врата на асансьора изтрака и се затвори. Съсредоточи се да диша през носа и да издиша през устата — успокояваща техника, която беше научила от старото „Шоу на Опра Уинфри“. Докато растеше като дъщеря на работници имигранти, това беше всичко, което семейството й можеше да си позволи като „терапия“.

Още от малка не понасяше тесни помещения. Родителите й смятаха, че има потиснати спомени от момента, когато семейството й било преведено през тунел от един склад в Тихуана до Сан Диего. Картелът Синалоа използваше този маршрут да прекарва наркотици — и срещу съответната цена работници и семействата им, способни да си платят прехвърлянето в Съединените щати.

— Как си? — попита я Сам, който стоеше плътно до нея, докато асансьорът потъваше в земните недра.

Пръстите й нервно потупаха двете разпятия на верижката на очилата й. Насили се да свали ръката си.

— Непрекъснато си повтарям, че просто слизаме в мазето на библиотека.

— Доста дълбоко мазе — с иронична усмивка отбеляза Сам.

Тя го скастри с поглед, който казваше: „Изобщо не ми помагаш“.

— Извинявай. — Той протегна ръка. — Може би това ще послужи като извинение.

Тя искаше да откаже; не желаеше да я възприемат като жена, която се нуждае от подкрепата на мъж.

„Майната му“.

Хвана ръката му. Дланта му беше суха и топла. Той я стисна окуражително. Елена отказа да се почувства засрамена. По пътя насам не се беше опитала да скрие страха си: реши да бъде честна с всички, ако й се наложеше да се махне от мината и да остави лова на тях.

Планът й занапред беше да игнорира по-голямата картина — като това да е погребана на триста метра под земята — и да се съсредоточи върху правенето на крачка след крачка. Разбира се, не можеше да го прави, докато стоеше в асансьор. Затвореното пространство улавяше безпокойството й и усилваше страха й.

В другия край на кабината Кат се обърна към двамата си спътници. След като пристигнаха в мината, Дамян Сласки ги представи на отговорничката за връзките с обществеността, красивата млада блондинка Клара Баранска. Ако се съдеше по погледите, които й хвърляше, вечно киселият Сласки беше хлътнал по нея. Елена заподозря, че честите му визити до съседния музей не са единствено заради проучванията му.

— Доктор Сласки — каза Кат, — споменахте, че на картата на Хондиус са отбелязани две находища на кехлибар. Някое от тях намира ли се близо до Параклиса на мидата?

Елена се заслуша: използваше разговора като начин да се разсее от мисълта за спускането в мината.

— Не. И двете находища са били малки и са били изчерпани много преди Джеймс Смитсън да посети мината.

Клара кимна.

— Никоя мина не би допуснала подобно откритие да отиде на вятъра. Солта е била ценна в миналото, но кехлибарът е бил още по-ценен. Дори днес една скромна гривна с кехлибар струва колкото часовник „Ролекс“.

— И поради ценността си — добави Сласки — много находища са били ограбени от черни миньори.

Като човек с мексикански произход Елена реагира инстинктивно на подобна небрежна проява на расизъм.

— Какво искате да кажете с това черни миньори?

Сласки разясни думите си:

— Имам предвид онези миньори, които копаели чужди мини или тайно изнасяли част от добитото, след което го продавали на черния пазар. Две от всеки три парчета кехлибар, които се продават днес, са били придобити незаконно.

Кабината се раздруса и прекъсна разговора им. Вратата се отвори и до тях достигна музика, сериозна и меланхолична. По гърба на Елена пробягаха тръпки, които нямаха нищо общо с постоянната температура от петнайсет градуса в мината. Мелодията звучеше някак поличбено, сякаш бележеше погребенията им.

Клара имаше по-прозаично обяснение:

— Литургията явно приключва. Чух, че са започнали по-късно.

Монк се обърна с усмивка към жена си.

— Значи би трябвало да я наречем следполунощна.

Кат го избута напред, а Сам подкани Елена с окуражаващо дърпане за ръката. Още я държеше — или по-скоро тя се беше вкопчила в него.

Когато излезе в тунела, който продължаваше наляво и надясно, Елена беше поразена от соления привкус във въздуха и лепкавата влажност. Все едно вървеше покрай море, чиято вода се е изпарила, оставяйки след себе си единствено соления си дъх.

Въпреки това задиша по-тежко, сякаш се давеше.

Всякакви преструвки за библиотечно мазе изчезнаха, когато погледна нагоре в кладенеца на дървеното стълбище, което вървеше успоредно на асансьора и се изкачваше на двеста и четирийсет метра към повърхността.

„Слава богу, че не ни се наложи да слизаме като обикновени туристи“.

— Тук сме само на деветдесет метра дълбочина — каза Клара.

„Само?“

Елена с мъка се сдържа да не възкликне.

Водачът им посочи тунела наляво.

— Натам е залата, посветена на астронома Коперник. Ще откриете също параклиса на Свети Антоний, който е най-старият в мината, отпреди четиристотин години.

Сласки махна в обратната посока.

— Но ние отиваме натам, тъй като пътят до целта ни е по-пряк.

Клара кимна.

— Изпратих трима души преди вас до езерото, за да подготвят преминаването ви. — Тя им се усмихна. — Тримата ми по-големи братя.

— Прилича ми на семеен бизнес — шеговито отбеляза Монк.

Клара прие думите му съвсем сериозно.

— Разбира се. Солта е в кръвта ни. Баща ми и дядо ми са работили тук преди затварянето на мината. — Тя им махна да я последват като млада учителка, водеща учениците си. — Хайде, чака ни доста път.

Докато вървяха, музиката постепенно се засилваше. Накрая можеха да се различат отделните гласове, които пееха химна някъде отдолу. Тунелът минаваше през поредица помещения, зали и ниши с диорами, изобразяващи предимно миньорския живот, включително модели на работници в цял ръст и дори коне.

Сласки кимна към един от четирикраките миньори. Настроението му сякаш стана още по-мрачно.

— Конете са прекарвали целия си живот тук. Без никога да видят светлината на слънцето.

— А през ранните векове същото се е отнасяло и за някои миньори — добави Клара.

Сласки сви рамене. Очевидно го беше повече грижа за конете.

Докато се спускаха по дървени стъпала към други зали, попаднаха на все още работещо миньорско оборудване, включително гигантско хоризонтално колело с лостове, използвано за издигане и спускане на товари по шахтите. Природните сили също бяха влизали в работа, както си личеше от огромното водно колело, което още се въртеше под постоянен поток. Изглеждаше така, сякаш се върти тук от столетия.

Сам още държеше ръката на Елена. На нея не й пукаше как изглежда това. Историята на мината беше интересна, но не можеше да я разсее достатъчно, за да забрави за тежестта на земните маси над тях.

Сам също се загледа нагоре, но поради различна причина.

— Не разбирам — каза той. — Къде е въпросната сол?

Тя се бе питала същото. Скалата тук беше в нюанси на тъмносивото, разнообразявано от варосани греди и стълбове, които поддържаха стените и тавана.

Клара се усмихна на въпроса и махна с ръка.

— Навсякъде около вас. Всичко, което виждате, е сол в естествена форма. Остържете стената и опитайте.

Сам отвърна на усмивката й.

— Мама ме е учила да не лижа стени. Така че ще ви повярвам.

— А защо цялата дървения е боядисана в бяло? — попита Монк.

— Най-вече за да отразява по-добре светлината от фенерите на миньорите. — Клара посочи каската си, която имаше лампа с батерия. Всички бяха екипирани с такива, макар че нямаше нужда да включват лампите, докато не стигнат до недостъпните части на мината.

Клара потупа с очевидна привързаност един стълб.

— С времето солта се пропила в старото дърво и го направила по-яко. Сега е почти като камък. Освен заради здравината си дървото било добро и защото можело да говори на миньорите.

— Да говори? — Монк повдигна вежда.

— Гредите и стълбовете често скърцат при прекалено голям натиск и предупреждават за предстоящо срутване, което дава на миньорите време да се спасят. — Тя тупна за последен път стълба. — Разбира се, през годините са замлъкнали.

Елена погледна трупите и мислено ги насърчи да продължат да си мълчат.

Докато се спускаха още по-дълбоко, някои помещения и ниши започнаха да разкриват художествените творби на миньорите. Появиха се изваяни от сол скулптури, от фантастични дракони до седемте джуджета на Снежанка. Някои статуи бяха осветени отзад и бяха изпълнени с топло сияние.

Клара спря на входа на една зала и включи лампата на каската си. Лъчът падна върху бюста на мъж с внушителна брада и корона.

— Следва да отдадем почит на Казимир Велики — каза Клара. — Особено като се има предвид, че се смята за лош късмет, ако не се направи.

Щом случаят беше такъв, Елена нямаше нищо против да спре.

— Казимир бил последният полски крал от династията на Пястите. Бил много либерален владетел. Насърчавал науката и търсенето на знания и дори основал университета в Краков. Освен това бил единственият европейски владетел, който открито приемал евреи да се заселват в Полша и те го правели масово.

Гласът й замря. Тя пропусна да разкаже за съдбата на потомците на онези заселници векове по-късно, когато нацистите нахлули в Полша.

— Да продължаваме — каза тя с по-сериозен тон.

След стръмно спускане по дълъг тунел започнаха да се разминават с групички хора, които се бяха запътили нагоре. Мъжете бяха с черни костюми, жените — в рокли със същия цвят. Музиката, която ги беше посрещнала в мината, бе спряла в някакъв момент с края на литургията. Енориашите се разотиваха. Гласовете им зазвучаха по-ясно, усилвани от акустиката на солните стени.

Накрая стигнаха източника на тези звуци и излязоха на широк балкон, гледащ към просторна зала, извисяваща се на три етажа.

— Перлата на мина Величка — обяви Клара. — Параклисът Света Кинга.

Елена ахна от чудната гледка. Мястото приличаше повече на катедрала, отколкото на параклис. Огромни полилеи с искрящи кристали от каменна сол висяха от засводения таван. В отсрещния край над каменен олтар се извисяваше гигантско разпятие. Всичко беше изваяно от сол. Осветените ниши по стените от двете страни светеха и приютяваха шедьоврите на поколения миньори. Имаше библейски сцени, показващи пристигането на Мария и Йосиф във Витлеем, както и ясли, осветени от малък изваян от сол Исус. Дори стените и подът бяха изсечени и полирани така, че да приличат на тухли и осмоъгълни плочки.

Повечето енориаши още бяха долу. Като нищо можеше да са двеста, макар че залата беше достатъчно голяма, за да побере два пъти повече. Някои тръгваха нагоре по двете виещи се каменни стълби по дългия път обратно до повърхността.

За момента Елена дори не им завидя, че излизат. Пусна ръката на Сам и пристъпи към парапета, за да огледа по-добре кристалната катедрала, истинска Сикстинска капела, сътворена от сол.

— Залата е наречена на света Кинга — обясни Клара. — Според легендата тя била унгарска принцеса, сгодена от баща й за принца на Краков. Преди да замине от Унгария, тя пуснала годежния си пръстен в солна мина в родината си. А когато пристигнала в Краков, наредила на група миньори да започнат да копаят. Работниците попаднали на голяма буца сол, а вътре открили пръстена й. Оттогава тя е светица покровителка на миньорите.

— Можела е просто да застрахова пръстена си от изгубване — прошепна Монк. — Така е щяла да спести тежък труд на много хора.

Клара го скастри с укорителен поглед.

Очевидно никой не можеше да се подиграва със светица, особено в нейното царство.

Малко намусена, Клара ги поведе от балкона обратно в тунелите, водещи още по-надълбоко в земята. Спускаха се през лабиринта от пещери, тунели и зали със скулптури, докато не започнаха да попадат на помещения, наводнени с изумруденозелени езерца. Дървени пътеки минаваха над неподвижните води, отразяващи светлините на лампите. Пластовете хвърлени монети на дъното блещукаха като някакво изгубено съкровище на дракон, натрупано през вековете от посетители, отправящи молитви и желания в тези дълбини.

— Стигнахме ли вече подземните води? — попита Кат. — Затова ли тези помещения са наводнени?

— Не, тези езерца са се образували от дъждовната вода, която се е просмукала през земята. Много по-големите езера са два пъти по-надълбоко, отколкото сме сега.

Елена изстена. Искаше да го направи тихо, но акустиката усили звука. Сам отново хвана ръката й. Тя не възрази.

Клара ги поведе по поредната отсечка от туристически маршрут, докато не стигнаха дълга траверса, която се спускаше стръмно надолу. Проходът пред тях нямаше лампи по стените и меко осветени статуи, а тънеше в пълен мрак, който сякаш нямаше край.

— Нататък ще трябва да използваме лампите — каза Клара и включи своята.

Всички последваха примера й. За всеки случай носеха и фенери. Елена стисна своя с всички сили.

Докато Клара ги повеждаше, Монк се наведе към Кат и тихо изрецитира думите от „Ад“ на Данте, изписани на входа на преизподнята.

— О, вий, прекрачващи тоз праг, надежда всяка тука оставете.

 

 

03:42

Кат спря на брега на широкото езеро. Светлините на лампите им хвърляха бляскави копия над тъмната вода. Лъчите се отразяваха от гладката като огледало повърхност и трептяха по ниския свод на грубо изсечения таван. Въздухът тук беше влажен и наситен с миризмата на солена вода.

Езерото се простираше толкова нашироко, че не можеше да види отсрещния бряг.

Размерите му бяха слисващи.

Клара сподели история, за да подчертае размерите му.

— Преди няколко години имахме сърфисти тук. Беше изумително да се гледа как платната им се носят през тъмната зала.

— Задвижвани от какъв вятър? — попита Монк и вдигна пръст, сякаш се опитваше да открие посоката му.

Клара се усмихна.

— Донесоха си големи вентилатори, захранвани с генератори.

— Иначе казано, мамили са — изсумтя Монк.

— Понякога се налага да импровизираме, за да угодим на гостите си — поправи го Клара. — Като тази нощ.

И махна към мястото, където тримата й братя чакаха до малка плоскодънна лодка „Зодиак“ и един джет „Сий-Ду“. Облечени в неопрени, тримата — руси като сестра си и яки като борци — бяха взели екипировката отнякъде другаде в наводнените части на мината. Очевидно по-долните нива представляваха серия езерца, езера и виещи се канали, образуващи воден лабиринт.

— Братята ми са донесли и инструменти за копаене, ако случайно намерите изгубените депозити кехлибар и искате да съберете образци за колекцията си.

Клара кимна с уважение на Елена Делгадо.

Кат си погледна часовника. Не преставаше да мисли за изтичащото време.

— Да тръгваме.

Беше им необходимо повече от час и половина да прекосят долната половина на мината след края на туристическия маршрут. Тук проходите не бяха толкова добре поддържани и стените бяха покрити със солни бразди. Наложи им се да се спускат по стръмни стъпала и дори по дървени стълби, побелели от солта.

Всичко изглеждаше странно непокътнато, запазено през десетилетията или може би столетията покрай високата концентрация на сол.

По пътя откриха още примери за художествените наклонности на миньорите — малка ниша с фигура на Мадоната с младенеца, библейски цитати по стените. Минаха и покрай множество изправени фигури с черти, размазани от стичащата се по тях вода. Те стояха като призрачни стражи по пътя им, сякаш ги предупреждаваха да се върнат.

Кат се радваше да се качи в лодката за последната част от пътуването. Според д-р Сласки Параклисът на мидата се намираше от другата страна на езерото.

Братът на Клара Пьотър развърза лодката и скочи на кърмата. Другият брат, Антон, седна при двигателя и го запали. Третият, Герик, отиде при джета, яхна го и неговият двигател също изръмжа.

Шумът отекна от ниския таван толкова силно, че Кат го усети в гръдния си кош.

Потеглиха през езерото, водени от лъча на фенера на носа на лодката. Пьотър беше заел позиция там и следеше за евентуални подводни препятствия.

Сласки прекъсна напрежението, като се обърна към Сам.

— В музея попитахте защо миньорите са прокопали Параклиса на мидата по такъв уникален начин. Може би ще разберете, когато го видите. След като прекарвали целия си живот тук, те искали да оставят някаква следа след себе си за онези, които ще дойдат след тях.

— Освен скулптурите и украсите ще видите, че и други зали в мината са били преобразени в произведения на изкуството — добави Клара.

— Като Параклиса на света Кинга — каза Елена.

— Именно.

Разговорът отново замря, сякаш задушен от тежестта на земята над тях. Не помагаше и това, че таванът постепенно се спускаше. Когато лъчът на фенера прониза мрака, за да освети отсрещния бряг, Кат можеше да протегне глава и да докосне скалата над себе си.

Всички инстинктивно се бяха присвили.

Отначало им се стори, че тази страна на езерото свършва с плътна стена, но после Пьотър насочи лодката наляво и стигнаха до тунел, който излизаше от езерото и изчезваше зад един завой. Не след дълго плаваха през стесняващия се тунел. Той описа S и свърши с гладка наклонена скала.

Носът на лодката стигна до нея и леко излезе на каменния бряг.

Наклонът се издигаше до голяма зала, макар и само една четвърт от размерите на катедралата горе.

Сласки се изправи и посочи напред.

— Входът на Параклиса на мидата.

Кат си представи картата, която им беше показал директорът на музея, и реши, че тази зала би трябвало да е в основата на мидата. Дори от това място виждаше тъмните очертания на тунелите, които започваха от залата и продължаваха радиално напред, образувайки канелюрите на черупката.

Изпълнена с облекчение, че са стигнали живи и здрави, Кат каза на всички да се размърдат.

Слязоха от лодката и тръгнаха нагоре към залата. Когато Кат видя състоянието на тази част от мината, облекчението й бързо помръкна.

Светлините им разкриха, че половината тунели са пълни с отломки от стари срутвания. Дори в непокътнатите проходи водата капеше и течеше от пукнатини в тавана.

Кат си представи дъждовната вода, стигаща чак дотук. Разтворената сол беше образувала кристали, които покриваха всичко като сняг. Замръзнали бразди покриваха стените. Дълги, крехки на вид висулки се спускаха от таваните на тунелите.

Кат изпита отчаяние при мисълта, че никога няма да открият източника на артефакта на Смитсън. Като едното нищо той вече можеше да е заровен под тонове стари срутвания.

— Трябва да огледаме — напомни й Монк, който прочете мислите й, както правеше винаги.

Тя кимна и включи фенера си, добавяйки светлината му към тази от лампата на каската. Другите направиха същото.

Сам се намръщи, загледан в множеството тунели.

— Май ще продължим на принципа онче-бонче.

— Най-добре ще е да се разделим — каза Монк. — Така ще успеем да покрием повече територия.

Елена се намръщи.

— Откога това е станало добър план?

— Тя е права — каза Кат. — Засега продължаваме заедно. Нямаме време да търсим изгубили се.

След като този въпрос беше решен, Кат тръгна към най-десния тунел с намерението да продължат систематично през лабиринта. Антон и Герик останаха при лодката с радиостанцията, готови да докарат инструментите, ако им потрябват.

Тъмният проход беше достатъчно широк, за да могат двама души да вървят един до друг, но често им се налагаше да преодоляват блокади от солни сталактити. През цялото време под краката им течаха бавни поточета към наводнения лабиринт зад тях.

Кат търсеше навсякъде, като осветяваше с фенерчето си и с лампата на каската стените и тавана с надеждата да намери някаква улика, че Смитсън е бил тук.

Не успя да открие нищо, но поне изборът й се оказа мъдър. Отне им половин час, за да стигнат края на прохода, който беше дълъг около четиристотин метра. Тя си спомни какво беше казал Сласки за размерите на Параклиса на мидата.

Един квадратен километър.

Все още имаха много площ за претърсване.

Тунелът свършваше с тясна аркада, която минаваше през целия външен ръб на мидената черупка. В нея свършваха всички радиални проходи. Таванът се спускаше полегато и се срещаше с пода, образувайки острия ръб на черупката.

Кат понечи да се върне назад, за да продължи със следващия тунел и по този начин да претърсят колкото се може по-голяма част от „черупката“.

— Вижте — каза Елена.

Библиотекарката беше приклекнала и осветяваше спускащия се към пода таван. И тук, подобно на тунелите, солта бе образувала сталактити, шипове и колони, които блокираха задната половина на дългата пещера. Формированията приличаха на покрит със скреж затворнически портал, минаващ покрай аркадата.

Кат и останалите се събраха при Елена.

Лъчът й осветяваше ниския таван. Светлината разкриваше безразборни барелефи, изваяни в солта. Кат и останалите също осветиха стената.

Макар и покрита със сол и разрушена на места, повърхността беше покрита с изображение на свирепа битка. Крилати ангели летяха над горната част, размахвайки копия и лъкове. Долу ужасни демони с остри зъби и нокти се мъчеха да излязат от преизподнята. Готическата уродливост на изображенията напомни на Кат за картина на Йеронимус Бош, само че изваяна от сол.

— Знаехте ли за съществуването на това? — попита Кат, без да откъсва поглед от произведението.

— Не… — колебливо отвърна Сласки.

Клара не беше толкова сигурна.

— Чувала съм слухове за някакви адски картини дълбоко в мината, но малцина идват тук поради наводнението и опасността от срутвания. Съмнявам се някой да е посещавал това място от години, а като се има предвид цялата сол, през която трябваше да минем, за да стигнем дотук… — Тя поклати глава. — Никой не е стъпвал тук от десетилетия, ако не и повече.

Кат се изправи и насочи фенера към извитата аркада. Трябваше да е дълга поне осемстотин метра. Знаеше, че нямат избор.

— Ще трябва да претърсим по цялата дължина.

Никой не възрази. Всички си даваха сметка за важността на откритието.

— Оглеждайте се за нещо, което може да бъде важно или необичайно.

Сам се намръщи, загледан към зловещото изображение.

— Сякаш това тук е обичайно.

Тръгнаха в колона по един начело с Клара. Лъчите на фенерите им играеха по готическия шедьовър, добавяйки допълнителни сенки и съдържание към битката.

Седем чифта очи се взираха във всеки детайл.

Кат първа забеляза аномалията, след като почти я беше подминала. Върна се и едва не се блъсна в Монк, след което освети.

Монк също го забеляза.

— Виждали сме тая малка гадина и преди, нали? — прошепна той.

Всички се скупчиха при тях и също осветиха.

Беше скрита сред ангелите — поредната крилата фигура, увиснала над демонската орда.

Кат разпозна символа — той красеше и гроба на Смитсън.

Крилато насекомо, може би пеперуда, но Кат знаеше, че не е пеперуда.

А оса.

— Трябва да огледаме по-внимателно — каза тя.

Бързо изпочупиха солните висулки и колони, за да стигнат до символа. Подобно на останалите изображения, това беше покрито със сол, която размазваше подробностите.

Кат посегна за бутилката си вода с намерението да се опита да отмие солта.

Пьотър се намърда до нея и й подаде термос.

— Gorąca herbata.

Никой от братята не знаеше английски, така че Клара преведе:

— Казва да опитате с горещ чай. Ще свърши по-добра работа от студената вода.

„Добра идея“.

Кат напои носна кърпичка във вдигащия пара чай и се опита да плисне още върху изображението. За да може солта да се разтвори по-бързо, сгъна кърпичката и я долепи до крилатата фигура.

Докато чакаше, се обърна към Монк.

— Да се надяваме, че под солта има нещо. Може би съобщение, оставено от Смитсън. Ако…

Все още натиснала символа, тя усети движение под дланта си — солената кора падна. Барелефът на осата потъна в камъка. Чу се трясък, сякаш зад стената се е освободило нещо много по-голямо.

Кат залитна назад, като изпусна кърпичката и избута всички.

Цялата секция от тавана пред нея се откърти и полетя надолу, като разбиваше сталактитите под себе си. Чу се звук на прииждаща вода, съпроводен от стърженето на зъбни колела.

Кат си представи гигантското водно колело, което беше видяла по-рано и което продължаваше да се върти високо горе.

Очевидно не беше единственото, което все още работеше.

Краят на тавана се спусна до пода и образува нещо като рампа, водеща нагоре.

Кат впери поглед в приканващия мрак. Монк се обърна укорително към нея.

— Виж само какво направи.