Джеймс Ролинс
Короната на демона (29)

23.

8 май, 02:22

Атол Икикауо

Докато асансьорът се спускаше в острова, Кен трепереше. Беше само по бански, но не голотата му предизвикваше студените тръпки, а автоматите, насочени към тях. Четирима души, всичките японци, бяха в голямата кабина, вдигнали оръжия към гърдите на пленниците си.

Аико стоеше до Кен, също по бански. Грей и Ковалски бяха от двете им страни, само по плувки.

След като ги заловиха, ги отведоха на западната страна на острова. Постройките от циментови блокчета и ръждиви метални покриви на Бреговата охрана бяха накацали на ниските възвишения. Постът гледаше към тъмна писта от натрошен корал, минаваща успоредно на бреговата линия. В близкия й край имаше два самолета — един малък и един транспортен.

Докато ги водеха към най-голямата сграда на Бреговата охрана, в заливчето долу се появи бял катер. Плъзгаше се на двете си подводни криле, докато не приближи дългия кей, където забави ход.

Кен можеше да се досети откъде се връща. Стълбът пушек още закриваше звездите на юг, отбелязвайки онова, което беше останало от рибарския катамаран.

След като ги вкараха в една голяма сграда, им взеха цялата екипировка, включително неопрените. Отведоха ги при шахтата, прокарана през бетонните основи. Клетката на товарния асансьор беше голяма колкото гараж. Горната й половина беше от голи решетки.

Неспособен да издържи на гледката на черните дула, втренчени в него като очи, Кен се съсредоточи върху скалата, която пълзеше покрай тях, докато се спускаха. Горните пластове представляваха смачкан корал, но сега се спускаха през тъмен базалт. Историята на острова беше записана в геологията му. Родени в далечното минало при вулканични изригвания по средния тихоокеански хребет, островите бавно се бяха изместили на северозапад, избутвани от тектоничните сили. След време се издигнали още по-високо, откривайки кораловото си покритие към слънцето.

Кен се опита да почерпи сили от твърдия камък наоколо — но точно тогава асансьорът внезапно спря. Хванат неподготвен, той залитна към Грей, който го хвана за лакътя. Желязната хватка му помогна да запази равновесие.

„Може би това е силата, на която трябва да разчитам тук“.

Пазачът при асансьора отвори решетъчната врата. Изведоха ги в тунел, прорязан в острова.

Докато вървяха напред, Аико огледа прохода.

— Използвали са сградите на Бреговата охрана, за да скрият изкопните работи.

Говореше спокойно, но явно беше впечатлена.

Сърцето на Кен туптеше в гърлото му. Той избърса потта от челото си. Даде си сметка доколко не пасва в тази дръзка група.

Тунелът свършваше при кръгла стоманена врата, която беше полуотворена и спокойно можеше да се обърка с вратата на банков трезор. Кен бе последният от групата, който мина през нея. Въпреки обзелия го ужас разкрилата се пред очите му гледка го накара да зяпне.

През тъмното езеро минаваше стъклен тунел, осветен от LED крушки по заобления таван. Осветеният комплекс беше като отделен свят. Състоеше се от свързани тунели и помещения, разположени в лабиринт на три нива и приличащи на някаква космическа станция, изгубена в беззвездна пустош.

Един от групата им реагира различно.

— Прилича ми на „Хабитрейл“ — иронично подхвърли Ковалски. — Само дето ние сме в ролята на тъпите хамстери.

— Мърдайте — нареди груб глас зад тях.

Докато минаваха през комплекса, Кен видя реда в него. Бяха влезли в средното ниво. Онези над и под тях, изглежда, се състояха от секции, всяка от които имаше в центъра си помещение със стъклен купол. Разположението предполагаше, че работата тук е строго разделена.

„Идеално за поддържане на карантина“.

Причината за тези предпазни мерки веднага стана ясна. Минаха по страничен тунел, водещ към един от куполите на тяхното ниво. Входът му представляваше въздушен шлюз, но през прозореца се виждаше черната маса, която покриваше всяка повърхност вътре. Тъмни струи се виеха във въздуха.

Кен присви очи и забави крачка, за да разгледа по-добре, но го бутнаха да продължи напред.

Аико го погледна. Челото й беше сбърчено от тревога.

— Аз… мисля, че тези там са само войници. Големите оси на черни и червени ивици. — Той погледна към другите куполи на светещия комплекс. — Може би са разделили рояка на съставните му части, за да ги изучават отделно.

Техници в бяло лабораторно облекло бързаха по задачите си по стъклените тунели. Отпред работници със сини комбинезони бутаха натоварени колички към тях и групата трябваше да се долепи до стените на тунела, за да им направи път.

— Явно се готвят да се махнат оттук — промърмори Грей, докато количките минаваха покрай тях.

Кен се уплаши от онова, което намекваха думите му.

„Какво означава това за нас?“

След като количките отминаха, ги отведоха в края на тунела, където имаше връзка между трите нива. Стълбата се виеше по спирала нагоре и надолу. Поведоха ги към друго помещение в средата на целия комплекс.

Пазачът отпред натисна копче до двойната врата и приближи устни към интеркома. Заговори бързо на японски, но съвсем тихо, и Кен не успя да чуе какво казва.

Мъжът се дръпна и двойната врата се плъзна настрани и видяха кръгъл офис около широко бюро от полирано тиково дърво. Зад него имаше библиотечни рафтове, които обграждаха бюрото и човека, който седеше зад него.

Непознатият стана. Изглеждаше на не повече от трийсет. Беше с костюм, ушит така, че да подчертава мускулестата му фигура. Очите, черни като късата му коса, се присвиха към тях, като се спираха преценяващо за един дълъг миг поотделно върху всеки.

Беше ядосан, което си личеше по двете бръчки на челото му и стиснатите му устни.

Изненадващо Аико бе първата, която проговори. Сведе глава и каза:

— Коничиуа, Масахиро Ито.

Устните на мъжа се стиснаха още по-силно, а бръчките станаха по-дълбоки. Очевидно се беше раздразнил, че се обръщат към него по име. След ясно забележима пауза той се овладя и отговори.

— Госпожице Хигаши.

— Познавате ли се? — попита Грей и изгледа косо Аико.

— Хай. — Тя се поклони по-дълбоко на мъжа и вдигна ръка. — Позволете да ви представя Масахиро Ито, заместник-директор на „Разработка и внедряване“ на лабораториите „Феникусу“.

Кен вече беше забелязал златната корпоративна емблема на стената зад бюрото — огнен кръг около стилизирана птица с криле от пламъци. Рубин колкото нокътя на палец служеше за око на митичния феникс, дал името на фармацевтичната компания.

— Как е със здравето дядо ви? — попита Аико на японски.

Масахиро бавно седна на мястото си и отговори учтиво на официалния танц, присъщ на всички японски бизнесмени — любезното отдаване на почит към родословието на другия.

— Добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. — Аико отново леко се поклони и завърши краткия ритуал, като мина на английски. Погледна спокойно мъжа и каза: — В такъв случай може би ще ми обясните защо фамилията ви атакува Хавайските острови.

Кен трепна от тази безцеремонност.

Масахиро не реагира.

— Предвид обстоятелствата не мисля, че е нужно да ви давам обяснения. — Погледът му се стрелна към охранителите. — Но всичко върви според плана на дядо ми. С една малка подробност.

Очите му се присвиха и се обърнаха към Грей.

— Къде е партньорът ти?

Грей погледна Ковалски и се престори на озадачен.

— До мен.

Масахиро отново се изправи и се наведе напред.

— Жената… твоята жена. Предателската кисама, която унищожи каге.

Ковалски се наведе към Грей и промърмори:

— Мисля, че има предвид Сейчан.

Грей едва забележимо поклати глава, после се изправи, зарязал всякакво подобие на раболепие. Погледна Масахиро с немигащи студени очи и позволи на гнева да прозвучи в гласа му — и да даде повече тежест на следващата му лъжа.

— На Мауи. Поставена под карантина и зле, след като беше заразена от онова, което вие, копелета мръсни, стоварихте върху острова.

Масахиро го гледаше и се мъчеше да определи дали казва истината.

Екипът не беше успял да избегне засадата, но нощното плуване и дебаркирането на тъмната страна на острова явно беше маскирало истинския им брой.

Кен усети искрица надежда.

Масахиро седна на мястото си.

— В такъв случай може би усилията ми на Мауи не са били тотален провал. Дори непряко действията ми са обрекли жена ти на мизерна и болезнена смърт.

На Грей не му се наложи да се престори на разтревожен от тази новина.

— Пленникът лъже — произнесе студен глас зад него.

Кен се обърна и видя една поразителна фигура да прекрачва прага, съпровождана от въоръжени мъже. Жената имаше снежнобяла коса, само един нюанс по-светла от бледата й кожа. Изпъкваща черна татуировка заемаше половината й лице — счупена половина на колело.

Пронизващи леденосини очи огледаха стаята и се спряха върху Грей.

Цялото му тяло се напрегна, сякаш се готвеше да се хвърли върху нея.

Беше я познал.

 

 

14:34

„Валя Михайлова…“

Грей стисна юмруци. След миналогодишните събития в Африка беше разбрал, че тази призрачна убийца още е жива. Тя дори бе проявила дързостта да остави бяла роза с едно черно листенце на гроба на брата си близнак.

Грей впери поглед в черното колело върху половината й лице — Коловрат, езически соларен символ на славяните. Но на нейната буза беше изрисувана само половината му — другата половина беше на лицето на брат й. Миналата година Антон беше умрял в Арктика, далече от сестра си. От припламващия в очите й огън Грей разбра, че тя обвинява него за смъртта на брат си.

Тя заговори на Масахиро, без да откъсва поглед от Грей.

— Жената не беше на лодката. Претърсихме я изцяло.

До вратата с отпуснати рамене и начумерени лица стояха две познати фигури — Макайо и Туа, братовчедите на Палу.

Грей изпита известно облекчение. Макар да не бяха в безопасност, двамата братя поне бяха все още живи. Валя явно беше нападнала катамарана и го бе взривила, след като беше пленила братовчедите на Палу.

Масахиро се намръщи презрително.

— Значи може наистина да е останала на Мауи.

— Не — твърдо отвърна Валя. — Тя е на острова. Някъде.

— Не можеш да си сигурна…

— Тук е — прекъсна го Валя и го изгледа, след което посочи Грей. — И той ще ни каже къде е.

Масахиро изглеждаше изпълнен със съмнение и раздразнен едновременно. Очевидно отношенията между тези двамата не бяха от най-сърдечните.

— Какво значение има? Напускаме острова след четирийсет минути и ще унищожим всичко след себе си.

— Има, защото дядо ви, джонин Ито, ще иска да знае, че тя е мъртва. Особено след предишния ви провал.

Тя замълча за момент, после се обърна към Грей.

— А и четирийсет минути са ми повече от достатъчни да го пречупя.

В отговор Грей се напрегна още повече.

„Пробвай“.

Тя прие мълчаливото предизвикателство, обърна се към мъжете зад себе си и посочи братовчедите на Палу.

— Отведете ги, където ви казах. Но ни трябва още някой. Някой, който да го направи по-податлив. — Тя се обърна и погледна Аико. — Може би жена…

Масахиро се изправи.

— Не. Според дядо ми госпожица Хигаши не бива да бъде наранявана. Тя беше полезна и може да послужи отново.

Грей погледна Аико.

„Какво искаше да каже с това?“

Лицето на Аико остана безизразно както към заплахата на Валя, така и към инсинуацията на Масахиро.

— Тогава цивилен. — Валя кимна към Кен. — Някой, който е напълно невинен.

— Пак не. — Масахиро заобиколи бюрото си. — По време на кратката си работа върху осите професор Мацуи постигна много повече от всеки друг учен. Дядо ми дори смята, че името одокуро, което даде на вида, е вдъхновяващо и ни връща към нашата митология и наследство. — Обърна се към Кен. — Джонин Ито смята, че ако бъде убеден подобаващо, може да се присъедини към нас.

Ако се съдеше по ужасената физиономия на професора, това беше малко вероятно.

— В такъв случай съм оставена без особен избор. — Валя се обърна към единствения останал член на екипа. — Отведете го.

Ковалски изстена, но едно смушкване с дуло в ребрата го накара да тръгне неохотно към изхода.

Грей пристъпи напред.

— Къде ги водите?

Устните на Валя се извиха и зъбите й лъснаха — нейната версия на усмивка.

— Да проверим колко силна е волята ти. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — И стомахът ти.

 

 

02:58

Кен и Аико тръгнаха след Грей по стъпалата. Следваха ги двама охранители с насочени към тях автомати. Бледата жена водеше, съпровождана от двамата си въоръжени охранители.

Масахиро Ито вървеше до нея. Движенията му бяха сковани и изпълнени с нетърпение. Погледна два пъти часовника си, докато се изкачваха към горното ниво на лабораторния комплекс.

Щом стигнаха там, ги отведоха в една от четирите секции. Двама мъже с бели лабораторни престилки забелязаха приближаването им и завиха по страничен тунел, за да не им се пречкат. И двамата бяха свели поглед, но единият хвърли поглед през рамо към мястото, накъдето вървяха и където най-вероятно щяха да бъдат отведени Ковалски и братовчедите на Палу.

Кен видя уплашеното му лице.

„Това никак не е добре“.

След още една пресечка на тунели стигнаха до стъклена стена, гледаща към малка метална стая. Към пода бяха закрепени вериги. Охранителите сложиха белезници на тримата пленници и ги вкараха вътре.

На лицата на Макайо и Туа беше изписан ужас. Ковалски гледаше навъсено изпод черните си вежди, сякаш му се искаше да фрасне наистина здраво някого. За съжаление, той се взираше през стъклото към Грей, сякаш обвиняваше партньора си за положението, в което се намираше.

Валя се обърна към Грей.

— Ще ти дам три шанса да разкриеш къде се крие жена ти. Това е първият. Преди нещата да загрубеят. Съдействай и смъртта на приятелите ти може да бъде бърза и милостива.

Лицето на Грей остана безизразно, но в очите му проблесна едва сдържана ярост.

Валя сви рамене.

— Така да бъде.

След като тримата бяха оковани, тя почука по стъклото. Охранителите побързаха да излязат от стаята в тунела, затвориха вратата зад себе си и завъртяха заключващия механизъм, подобен на люка на подводница.

Кен погледна перфорирания метален под, върху който бяха стъпили босите крака на пленниците, и си представи как през тях се надига морска вода.

„Нима ще ги удавят?“

Вместо това някакво движение привлече вниманието му към отсрещната стена. До ниския люк без прозорци покрай пода се появиха отвори.

От тях потече тъмен поток и изпълни запечатаното помещение.

Не вода заплашваше пленниците.

Кен осъзна, че стаичката явно е свързана с някоя от опитните зали със стъклени куполи. Само че съседното помещение не съдържаше войници с техните мъчителни жила.

А нещо много по-лошо.

Всяка от осите, нахлули в стаята, беше без крила и с размери колкото орехче. Макар и малки, те компенсираха с броя си — както и със силата на яките си челюсти.

В лабораторията си в Киото Кен беше виждал на какво са способни тези създания, когато им се даде плъх.

„Не мога да гледам това“.

Искаше да се дръпне от стъклото, но в гърба му се опря автомат и го задържа на място.

Грей забеляза тревогата му и го погледна за някакво обяснение.

Кен не можеше да говори. Ордата изпълни съседната стая и запъпли по пода. След това продължи по краищата на помещението. Кен разпозна това поведение — осите обкръжаваха жертвата си, за да не й позволят да избяга.

Валя вдигна два пръста към Грей.

— Това е вторият ти шанс да проговориш.

Грей не й обърна внимание. Продължаваше да гледа Кен.

— Какви са тези?

Кен преглътна с мъка.

— Жътвари.

Жътвар

Бяха наистина те.

Малкият работник се блъскаше с останалите. Дългите им антени се преплитаха. Безброй крака се търкаха едни в други и бе невъзможно да се определи къде свършва индивидът и къде започва ордата.

Телата им бяха покрити с мънички власинки, които засилваха връзката им. За повечето в рояка те служеха само за събиране на полен. За ордата власинките отдавна се бяха превърнали в средство за общуване. При докосванията им през телата непрекъснато се предаваха химикали и феромони, превръщайки отделните индивиди в част от цялото.

Фино настроените сетива на насекомите засякоха наличието на плячка. Откритието беше усилено хилядократно от останалите от ордата. Хормоните реагираха, като задействаха яките мускули около острите челюсти.

Жлезата зад очите отдели в устите им мазна капчица, съдържаща паралитичното съединение 2-хепатнон. За съжаление отровата от една капка можеше да извади от строя само гъсеница или дребно насекомо, но когато работеше заедно, съчетавайки силите си, ордата беше в състояние да повали много по-едра жертва.

Освен това слюнката им съдържаше силни смилателни ензими, способни да размекнат и най-твърдите тъкани. Това беше черта, развила се по времето, когато храната им беше покрита с броня.

Водена от поведение, запечатано в генетичния й код, ордата се раздели на две щипци, които да обкръжат жертвата.

През цялото време продължаваха да събират информация за храната си, като най-вече преценяваха нивото на заплаха. Но нямаше от какво да се страхуват. Телата им бяха защитени от твърди черупки, проектирани много отдавна да издържат на невероятни сили, като смазващите стъпки на древните гиганти. Преценките за риска бяха събрани и споделени за секунди.

Започна да се изгражда решение, преценките се превръщаха в инструкции.

Мишените бяха избрани и разпределени.

Накрая няколко групи от ордата защракаха силно със задните си крака. Останалите се включиха в този хор. Това беше сигнал за готовност и средство, с което ордата можеше да анализира по-пълно качеството на храната пред нея.

Звуците се отразяваха и се връщаха с допълнителни подробности.

Отначало само форма и размери.

Но след като се засили от големия им брой, какофонията успя да проникне през външните повърхности на жертвите, за да разкрие пиршеството вътре.

Около твърдата кост се свиваха и отпускаха мускули, изпомпваше се кръв, виеха се черва. Електрически заряд минаваше през всичко това, най-силен в черепа.

При вида на тази плячка гладът на ордата пламна и запали желанието да разкъсат жертвата, да не оставят след себе си нищо освен кости. Ненаситното кресчендо се натрупваше, докато не стана неустоимо.

Като един ордата се нахвърли върху лакомството.

Нищо нямаше да я спре.

Нищо не можеше да я спре.