Джеймс Ролинс
Короната на демона (10)

4.

6 май, 18:34

Хана, о-в Мауи

Сейчан разбра, че времето им е свършило.

— Забрави неопрените — каза тя, докато обуваше долнището на бикините си. Погледът й не се откъсваше от приближаващия рояк.

Грей заряза костюма, който се опитваше да навлече. Вече си беше обул банските. След последните седмици на слънце кожата му беше силно загоряла, а пепелявокафявата му коса, несресана и стигаща почти до раменете, бе изсветляла няколко нюанса, подчертавайки яркосините му очи. Освен това не се беше бръснал от няколко дни и коравите черти на лицето му бяха покрити с гъста тъмна четина.

Очите му се стрелнаха към Сейчан, докато вдигаше кислородна бутилка от пясъка. Тя вече беше завързана за плавателната му жилетка. Метна бутилката на рамо и вдигна другата.

Сейчан забърза към него. Грабна маската си от пясъка и си я сложи, след което взе втората бутилка. Метна я на гръб и облече жилетката. Затичаха по червения пясък.

Роякът прелетя над рифа. Черният облак се издигна високо и изпълни целия залив. Бръмченето беше преминало в глух рев. Вятърът донасяше странна, противно сладникава миризма — като от лавандула, растяща в мръсотия. Сейчан вече я усещаше колкото с носа си, толкова и на вкус.

Неволно потръпна от отвращение.

До нея Грей трепна, приведе глава и замаха с ръце.

Нещо удари Сейчан по ръката. Заболя я, сякаш са я плеснали с ластик. Погледна надолу. На бицепса й бе кацнало подобно на оса насекомо: крилете му пърхаха с такава скорост, че не се виждаха. Беше голямо — колкото палеца й. Черното лъскаво коремче беше нашарено от назъбени гневно алени ивици. Смаяна от чудовищните му размери, Сейчан за момент се забави с реакцията си.

Насекомото я ужили преди да е успяла да го пропъди.

Болката дойде моментално, сякаш някой беше забил запалена кибритена клечка в порезна рана.

После стана още по-лоша.

Сейчан изпъшка и се свлече на колене. Огнена агония експлодира нагоре по ръката й. Мускулите й се откъснаха от костта — или поне тя го усети по този начин.

До нея Грей се опита да смачка осата с пета. Успя да повреди крилете й, но твърдото й тяло просто потъна в пясъка. Нахалното насекомо тутакси се измъкна и запълзя към Сейчан. Тя отскочи, а Грей изрита насекомото във водата, преди да е успяло да стигне до нея.

Ръката на Сейчан вече беше отпусната и увиснала безполезно. Болката обаче продължаваше да се засилва. По бузите на Сейчан потекоха сълзи. Никога не беше изпитвала подобна агония. Ако имаше брадва, сигурно щеше да си отсече ръката.

— Г… Грей — успя да каже тя с треперещи устни.

Той я вдигна да се изправи.

— Трябва да се гмурнем във водата.

Това беше планът им — да се махнат от застрашения залив с помощта на аквалангите.

Сейчан искаше да го послуша, но краката й не се подчиняваха. Олюля се, започна да губи ориентация. Светът се завъртя около нея. Първата конвулсия дойде и тя залитна.

Грей я подхвана и замъкна треперещото й тяло във водата.

Изведнъж от небето се посипаха още оси — приличаха на огнено черна градушка.

Малките им телца падаха в пясъка, прелитаха пред лицата им и се сипеха върху листа и храсти. За да спаси Сейчан, Грей я грабна и се хвърли с нея във водата.

Но дори в студената вода тялото й продължаваше да гори.

 

 

18:37

„Дръж се, мила…“

Грей нагласи маската си, обърна Сейчан под себе си и заплува към дълбокото. Тежката екипировка ги теглеше към дъното. Отчаян и уплашен от най-лошото, той нагласи маската на Сейчан върху носа и очите й. После взе регулатора, повдигна долния край на маската и пусна под нея струя въздух, преди да я нагласи отново.

Сейчан трепереше под него, но спазмите й като че ли отслабваха. Той се вгледа в лицето й, докато пъхаше мундщука на регулатора между устните й. Очите й бяха изцъклени. Очевидно беше още замаяна.

Той хвана ръката й и с облекчение усети как пръстите й стискат неговите в отговор.

Сейчан идваше на себе си.

Грей премести ръката й към регулатора. „Ще успееш ли да се справиш сама?“ — попита я със знаци и повдигна вежди.

Тя като че ли го разбра и кимна.

„Добре“.

Той посегна за собствения си регулатор и го налапа. След като вече можеше да диша, погледна нагоре.

Слънцето скоро щеше да залезе, но морето беше достатъчно светло, за да различи малките черни точки, падащи във водата. Тук-там малки вълнички отбелязваха телцата, които още се гърчеха. Повечето изглеждаха съвсем малки, но имаше и по-едри, като онази чудовищна оса.

Израсналият в Тексас Грей си беше патил от оси и пчели и бе чувал истории за съседи, имащи си работа с африкански рояци. Тези пчели бяха прочути с отмъстителността си, ако разбуниш кошерите им. Дори скачането в басейн или езеро не беше гаранция за безопасност. Пчелите оставаха да се реят над водата и изчакваха да си подадеш главата, за да те атакуват отново.

Той впери поглед в рояка.

Този вид явно следваше същия план.

„Но за щастие сега не ни се налага да си подаваме главите за глътка въздух“.

Поне се надяваше да е така.

Напълни с въздух отсеците на плавателната си жилетка, след което помогна на Сейчан да направи същото. Прецени, че е най-добре да останат на два метра под повърхността. После забута Сейчан навътре в залива, като непрекъснато я наблюдаваше. Не знаеше какви други изненади могат да се крият в отровата на осата.

Грей беше виждал Сейчан простреляна, порязана, дори наръгана в корема с желязно копие. Нищо не я беше спряло нито за миг. Но щом болката от ужилването я беше накарало да рухне на колене, гадината несъмнено имаше доста силна отрова. Грей подозираше, че още няколко ужилвания биха накарали сърцето й да спре.

Продължаваха да се отдалечават от брега. Минаха рифа и се насочиха към по-светлата вода отвъд скалите на Кауики Хед. Грей често поглеждаше назад. Въпреки пречупената от водата светлина все още различаваше мъглявината на рояка. Основната част от него беше стигнала до сушата, но повечето насекоми като че ли предпазливо изчакваха пред брега.

Може би изчакваха едрите оси да им разчистят пътя.

Грей трябваше да признае, че тактиката им работи.

Нямаше ли най-после да се измъкнат от сянката на рояка? За съжаление слънцето залезе и в спусналия се здрач беше трудно да се определи дали осите още кръжат над тях.

Грей си помисли дали да не изплува и да използва водолазното си фенерче, за да огледа небето, но се тревожеше, че дори да се е измъкнал от рояка, светлината може да го привлече.

Затова продължи напред, като се ориентираше по компаса на китката си.

„По-добре на сигурно, отколкото да съжаляваме“.

Не можеха обаче да продължат вечно така. Без неопрените студената вода щеше да ги изтощи, особено Сейчан. Тя плуваше все по-бавно, лявата й ръка висеше отпуснато. Трябваше да я извади от океана и да й намери някакво топло място. Грей се насочи на юг към плажа на километър и половина от мястото, където се намираше къщичката им, кацнала на една вулканична скала.

Водата постепенно започна да потъмнява и скоро Грей едва различаваше собствените си ръце и изобщо не можеше да види Сейчан. Накрая се предаде, извади фенерчето от джоба на жилетката си и го включи. Ярката светлина за момент го ослепи. Грей трепна, уплашен, че тя ще послужи като пътеводна светлина за рояка.

„Нямам избор“.

Очите му постепенно се приспособиха и нощният свят под вълните се разкри. Хребети на рифове се простираха под него и настрани. Сякаш всичко се движеше. Яркожълти и червени анемонии се люлееха на течението, под тях бавно се поклащаха черните бодли на морски таралежи. Ято сини рибки се пръсна пред тях, задминавайки една по-тромава и по-едра. Докато минаваха над едни корали, една коралова акула внезапно побягна от лъча им с мощно движение на опашката си.

Отвъд светлината на фенера се движеха други, по-едри сенки.

Грей предположи, че са морски костенурки, които се срещаха в изобилие на Мауи, но въпреки това ги следеше подозрително, тъй като в тези води имаше и истински хищници. Случваше се плувци да бъдат нападани от тигрови акули. Грей не възнамеряваше да влиза в тази статистика.

Погледна към Сейчан. Тя беше изостанала още повече. Грей забави ход и се изравни с нея. Вдигна ръка и я попита как е, като й направи знак за ОК. Тя вдигна ужилената си ръка, за да повтори жеста, но го направи едва-едва. Най-лошото въздействие от отровата явно отминаваше, но тя очевидно беше взела своето, както и дългото плуване.

Сейчан му махна да продължава и се намръщи — не от болка, а от раздразнение.

Упоритото й изражение беше лесно за разчитане.

„Продължавай. След тебе съм, дяволите да го вземат“.

Той се обърна и продължи напред, но без да се отделя от нея. Само с инат не се стига далеч.

Двамата бавно се отдалечаваха от нападнатия бряг и приближаваха целта си. Грей периодично правеше справка с компаса на китката си.

„Вече би трябвало да сме близо“.

Въпреки това измина още половин час, преди най-сетне да стигнат плитчините на техния плаж. Грей пръв подаде глава над повърхността. Кислородът в бутилките беше на свършване — стрелките бяха в червената зона. Той се увери, че небето е чисто, след което помогна на Сейчан да излезе на тесния каменист плаж. Двамата с облекчение пуснаха бутилките на земята.

Грей я прегърна през кръста и усети, че тя трепери. Почти я понесе към скалите. Къщичката им беше кацнала горе и прозорецът й блестеше на последните лъчи.

Сейчан се освободи от хватката му, отпусна се на колене на пясъка и изпъшка:

— Върви…

— Няма да те оставя. Ако трябва, ще те мъкна чак догоре.

Обещание, което не беше сигурен дали може да изпълни. Собствените му крака сякаш бяха от гума.

— Не… — Сейчан му се намръщи. Дишаше тежко. Махна с ръка на север. — Ста… стадиона.

Той поклати неразбиращо глава — и в следващия миг му просветна.

„О, не!“

Тялото му се вцепени. Адреналинът сякаш наля краката му със стомана.

Тази сутрин бяха паркирали джипа си на Уакеа Роуд, между общинския здравен център и стадиона на Хана, който обединяваше игрище за бейзбол, футбол и по два тенискорта и баскетболни игрища. Сейчан беше коментирала надписа пред парка, според който вечерта щеше да се проведе турнир на Малката лига. Беше предложила да си вземат хотдог и да гледат играта.

Грей си представи мястото.

По права линия паркът се намираше само на половин километър от червения плаж.

Представи си суматохата покрай играта.

„Музика, викове, светлини…“

— Вземи единия мотор — каза Сейчан. — Трябва да ги предупредиш.

Той забърза нагоре към къщичката. Бяха наели два мотора, за да изследват пътеките, които бяха прекалено тесни и коварни за по-големи превозни средства.

Погледна назад към Сейчан, която явно разчете изражението му и се намръщи.

— Сама ще стигна догоре. Може и да ми отнеме известно време, но ще предупредя „Сигма“ да мобилизират местните сили. — Тя посочи отново напред. — Върви. Преди да е станало късно.

Грей кимна. Знаеше, че е права.

Погледна си часовника. Мачът трябваше да започне след десет минути. Нямаше как да стигне навреме, но трябваше да направи каквото може. Стисна зъби и се втурна към пътеката, водеща нагоре към къщичката.

Когато стигна в подножието, погледна назад. Сейчан се беше изправила. Краката й трепереха, но лицето й бе като изсечено от камък и решително. Погледите им се срещнаха. И двамата разбираха опасността, към която се беше понесъл Грей — и още едно сигурно нещо.

Ваканцията им беше свършила.