Шърли Конран
Лейс (73)

18.

5 септември 1979

— Не виждам никого. — Марк оглеждаше прозорците с един полицейски бинокъл.

— Погледни вляво!

— Господи! Да! Май наистина е Тони.

Вече нямаше никакво съмнение. Полковник Азиз грабна собствения си бинокъл, после избълва дузина команди в микрофона на радиостанцията си.

 

 

Без да разбере, че е забелязан, Тони шпионираше малката група в осеяния с дървета парк. Разбрала, че вниманието му е отвлечено, Лили се наведе и с малките си остри зъби задърпа въжетата около китките на Пейган. Тънкото найлоново въженце беше стегнато и хлъзгаво, но Лили все пак успя да го захапе, задърпа с всичка сила и хлъзгавият възел се развърза изумително лесно. Пейган държеше бдително под око масивния гръб на похитителя си, който се опитваше да надзърне през прозореца, без да бъде видян. Освободи ръцете си с безшумни внимателни движения и след това с вкочанени треперещи пръсти развърза краката си, като през цялото време осъзнаваше, че Тони може да се обърне всеки момент.

Бързо се пресегна и развърза възела, който стягаше краката на Лили, но не можа да направи нищо с белезниците. Задържайки дъха си, Пейган се плъзна безшумно от дюшека, отиде на пръсти до обкованата с гвоздеи врата и леко докосна ръждясалата ключалка. Внимателно дръпна престарялото резе, но слабото метално скърцане тутакси привлече вниманието на похитителя й.

Тони се обърна, извика и се втурна към нея, но забрави за ниската масичка в средата на стаята и се спъна. Просна се на пода, а Пейган затръшна вратата и хукна.

Зад вратата се намираше квадратният двор, към който гледаха високите зарешетени прозорци и където — без да знаят пленниците — съвсем доскоро ги търсеха Марк и Джуди. Пейган обезумяла пресече двора, поколеба се, после се мушна под най-близката арка. Затича по някакъв тъмен коридор, в дъното на който имаше масивна камина, облицована със зелени плочки. Вляво се извиваше тясно спираловидно каменно стълбище.

Чу стъпките на Тони, който тичаше през двора, и се заизкачва по спираловидната стълба.

Тони се впусна по мрачния коридор, после спря и се зачуди накъде ли е поела Пейган. Изтича до камината и погледна комина. Видя някакво свраче гнездо и сажди от векове, но никаква следа от Пейган. След това чу как тя се изкачва по спираловидната каменна стълба.

Извъртя се и се втурна към тясната стълба. Узито му пречеше. Той изпсува, подпря го внимателно в една ниша и се понесе нагоре.

Стълбата водеше към покрива. Пейган се промуши през тесния отвор и се озова сред напечените триметрови кубета и островърхите кулички. Навсякъде се разклоняваха безброй тесни пътечки. Тя се втурна по една от тях и задъхана и обляна в сълзи стигна до един парапет. Зад него зееше празно пространство.

Пейган отчаяно скочи на тесния парапет и затича. На ъгъла спря и се обърна — Тони не се виждаше никакъв. Тя осъзна, че е много лесна мишена, и за стотна от секундата взе решение да се скрие в дълбоката сянка на най-близката червена кула. Бързо хукна натам и се шмугна зад нея — право в ръцете на Тони.

Той тържествуващо посегна да я сграбчи, но Пейган се присви, успя да се изплъзне, ужасена отскочи назад и пак побягна по тесния ръб. Тони бързо скъси разстоянието между тях с дълги спортни крачки — то ставаше все по-малко и по-малко, докато накрая Пейган започна да чува стържещото му дишане зад гърба си. Усещайки, че той всеки момент ще я хване, Пейган се паникьоса, изкрещя и почти загуби равновесие върху парапета.

Марк чу уплашения й вик, погледна нагоре, видя преследването по парапета и затича. Ужасената Пейган заразмахва бясно ръце, за да запази равновесие. Някак си успя и отстъпи без дъх назад, но побеснелият Тони беше точно зад нея и я блъсна.

Пейган изкрещя, но успя да се завърти и да се вкопчи в него. За секунда се олюляха на ръба на парапета и насмалко да паднат, но Тони успя да се откопчи от Пейган и разгневено я блъсна от покрива. Тя с писък полетя към земята.

Вцепенена от ужас, Джуди видя как Тони скача от парапета и изчезва от погледа й.

Полицаите и лекарят се върнаха към прашния шубрак, където беше паднала Пейган. Изсвири свирка, чуха се команди. Хората на полковник Азиз незабавно се пръснаха в района на харема, на покрива, зад тънките кулички се загнездиха снайперисти.

Тони беше изчезнал в дълбините на харема.

 

 

Все още с белезници на ръцете Лили се запрепъва по поредния тъмен коридор. Сърцето й биеше лудо и тя се задъхваше от страх, но продължаваше да бърза по неравните плочи — страхът й беше нищо в сравнение с ужаса, който беше изпитала, когато лежеше безпомощно овързана, а Тони отново и отново зареждаше и изпразваше автомата си и се прицелваше ту в каната с вино, ту в прозореца, ту в нея, а после се преструваше, че натиска спусъка.

Изведнъж Лили видя слабо блещукаща светлина и с надежда и облекчение се затича към нея. Стигна и спря изненадана: зад широката каменна арка имаше огромна стая, в средата грееше светло слънчево петно — лъчите влизаха през високите сводести прозорци. В единия край на стаята беше издигната ниска сцена, оградена с позлатена балюстрада. Таванът беше покрит с плетеници и позлатени решетки, а ъглите — със сложни спираловидни орнаменти от позлатени листа и панделки. Разкошната златна стая тънеше в плесен и паяжини. Върху дебелия килим прах на пода се виеха заплетени птичи следи.

На отсрещната стена на великолепната стая, точно срещу Лили, имаше още една каменна арка. Лили радостно се впусна към нея и се намери във втора, също толкова разкошна и обляна в слънце стая с високи недостижими прозорци и друг каменен изход точно отсреща. Всяка стая водеше към друга стая и като в някакъв странен кошмар Лили тичаше от един натруфен салон в друг — всички бяха покрити с прашни позлатени гирлянди от плодове и цветя и приличаха на добре поддържани градини, които на пръв поглед предлагат свеж въздух и свобода, но всъщност са затвор.

Стигна до последната стая. Тя беше квадратна, облицована с плочки, без прозорци и друга врата. Плочките бяха изрисувани с изящно извити сини цветя, а на нивото на очите минаваше позлатен бордюр с инкрустиран арабски ръкопис.

Лили се огледа обезумяло за изход от тази луксозна, мълчалива задънена улица и разбра, че такъв няма. Унило тръгна обратно по пътя, по който беше дошла през позлатените стаи, следвайки собствените си боси стъпки в прахта.

Стигна до последната позлатена стая и до тъмния коридор и със съжаление обърна гръб на издайническата слънчева светлина. Чу гласа на Тони, който идваше някъде от далечината, преповторен от ехото и заглушен от многото коридори. Отначало не разбра какво крещеше, но след това чу прималяла:

— Знам, че си тук, Лили! Няма да ми избягаш!

Твърдо си каза, че няма от какво да се плаши. Трябваше просто да се скрие в някое тъмно място, докато чуе, че идва спасителният отряд. Сърцето й пак затупка от страх. Тя отново се впусна в мрачния лабиринт, търсейки къде да се скрие. Залиташе. Забеляза в един ъгъл някакъв заоблен свод и в него — полукръгъл капак като на пещ. Вдигна го и под него зина отвор с каменни стъпала, издълбани от преминаването на безброй крака. Лили се поколеба, а после чу как наблизо се отваря врата, чу и заплашителния глас на Тони. Бързо се вмъкна в тъмната дупка, като внимаваше да не вдига никакъв шум.

Заслиза надолу. Очите й бързо привикнаха с тъмнината. След каменните стъпала започваше подземен коридор и на слабата светлина Лили видя някаква ниска полуотворена врата вляво. Реши да се скрие зад нея и я бутна.

Вратата заяде. Лили запъна с рамо, забута с всички сили и тя се отвори. Изведнъж я обзе внезапен неземен страховит ужас: наобиколиха я летящи демони, тя чу плясък на криле, усети да я хапят малки остри зъби, да я дращят покрити с кожа нокти, да я опипват мършави крайници — заслепените малки създания се заблъскаха в главата и тялото й.

Лили неистово запищя.

После Тони се свлече по стълбите зад нея, изруга и я сграбчи за косата.

 

 

— Пейган мъртва ли е? — попита разтревожено Джуди. Марк приклекна до нея в храсталака.

— Не. Но е сериозно наранена — май има две счупени ребра и един крак плюс шок и сътресение. За щастие храстите са смекчили удара. Закараха я във френската болница зад хотел „Диван“. Видях я в линейката и се върнах да те търся. Полковник Азиз се е свързал с краля.

— Тук нищо не се случи през последните тридесет минути — каза Джуди. За момент и двамата замълчаха, слушайки гласа от полицейския мегафон, който непрестанно заповядваше на Тони да излезе с вдигнати ръце.

— Полицията винаги задържа обсадата възможно най-дълго — успокояващо каза Марк. — Колкото повече продължи, толкова по-нервен става похитителят и толкова по-вероятно е да направи грешка или нервите му да не издържат и да се предаде.

Внезапно Тони откри огън и полицаите се разпръснаха. Марк издърпа Джуди зад храстите и запълзя към стената на двореца.

Джуди усети нечия ръка върху рамото си и подскочи. Беше Грег.

— Откъде се взе, Грег?

— От хотела. Докара ме репортерът на „Трибюн“. Барът се изпразни, щом се разбра за обсадата. Лили още ли е вътре?

— Да. Пейган каза, че била с белезници на ръцете, в една от стаите, и после припадна, така че това е всичко, което знаем. — Джуди кимна към двореца. — Нали виждаш откъде се стреля? Там са.

Тони пусна още един откос. Полковник Азиз пак вдигна мегафона и му заповяда да излезе. Един младши полицай се сниши, притича до хвойновия гъсталак и нареди на Джуди, Марк и Грег да се махнат от неподходящото си укритие и да отидат зад бронираните коли.

Приклекнаха зад горещия метал на колата и пребледнялата Джуди се облегна на гърдите на Марк.

— Какво ще стане сега, Марк?

— Не знам — погали той копринената й руса коса. — Виждал съм и друг път гангстери да се държат така. Въодушевяват се от суматохата и от това, което им се струва, че е в тяхна власт. После, като изстрелят първия куршум, е прекалено късно да се измъкнат и остават до края — независимо дали знаят какво ги очаква или не.

— И Лили е там горе с тоя откачен? — Грег тревожно наблюдаваше прозореца, откъдето бе стрелял Тони. — Има ли полицаи и вътре?

— Вече са из целия харем, но не може да се направи кой знае какво, докато той държи Лили като заложница.

От двете им страни пълзяха млади и нетърпеливи турски полицаи. Джуди си спомни предупреждението на Спирос Стиаркос за полицаите, които с удоволствие натискат спусъка, и каза:

— Полковник Азиз няма да ни разреши да влезем в сградата, но ме е страх, че ако полицията нахлуе в онази стая, някой може, без да иска, да застреля Лили.

— Джуди е права — тия ченгета умират да стрелят, виж им лицата! — каза Грег. После взе бинокъла на Марк и огледа стените на двореца. — На тая сграда има много удобни места! Няма да е трудно да се спуснем от покрива с въже.

— Защо? — попита Марк.

— Ако някой отвлече вниманието на Тони, аз бих могъл да подхвърля една димна бомба и да скоча вътре след нея.

— Димна бомба ли? — запита Джуди. — Откъде ще вземем димна бомба?

— Полицията със сигурност има поне няколко — каза Грег. — Ако ли не, имат сълзлив газ, който е още по-гаден, но и по-ефективен.

— Май ме караш да открадна димна бомба — каза Марк.

— Ще предложа по цигара на стражата, докато ти се промъкнеш в минибуса.

 

 

След десет минути Марк се беше снабдил с едно въже, две димки, една брадвичка и една сигнална ракета. След още двадесет минути той и Грег бяха на покрива на харема.

Грег се наведе над парапета и изложи идеята си на Марк, като посочваше с пръст.

— Тази стена е под прав ъгъл със стената, на която са прозорците. Ако ме удържиш с въжето на това корнизче, мога да мина по него, да увисна на ъгъла, да стъпя от другата страна и да стигна прозореца. После ще хвърля бомбата, ще скоча след нея и ще сграбча Тони отзад.

— А защо не скочиш направо през прозореца?

— Защото ще ме види и няма да мога да го изненадам.

— Добре, почваме. Само кажи какво искаш от мен.

Грег му помогна да омотае въжето около най-близката куличка, върза се през кръста с другия край и прехвърли единия си крак през парапета. После запристъпва по корниза. Беше гол и уязвим. Обля го пот. Знаеше, че Тони не може да го види и няма да го види, защото не би рискувал да си покаже главата през прозореца — нали полицаите щяха да го застрелят.

Внезапно за свой ужас Грег разбра, че корнизът свършва. Опипа с пръсти, но не можа да намери никаква опора. Опита отново — пак нищо.

Грег вдигна изпотеното си лице към невидимия Марк и бавно започна да се връща назад. Внезапно декоративният орнамент, за който се държеше, се отчупи. Грег залитна и падна от корниза, залюля се на края на въжето като паяк на паяжина.

Марк запъна крака в парапета и задърпа въжето.

Много бавно Грег се заизтегля нагоре, олюля се за последно, стъпи на покрива и изръмжа:

— По дяволите!

 

 

Трепереща от ужас, Лили лежеше на дюшека в отвратителната стая. Краката й бяха завързани дори по-стегнато отпреди.

— Тони, за бога, нека да се предадем! — молеше тя. — Иначе полицията ще ни убие и двамата.

Свит до прозореца, Тони изстреля още един откос в здрача и не й отговори.

Лили затвори очи, преплете пръстите на окованите си в белезници ръце в несъзнателен молитвен жест и напипа на средния си пръст кораловата розова пъпка на пръстена, който бе получила от майка си.

 

 

— Почти съм сигурна, че ако ме пусне да вляза, ще успея да го уговоря. — Джуди решително стоеше пред полковник Азиз. — Той ме познава, има ми доверие и ако не е полудял съвсем, ще ми повярва. Ако има някой, който може да вразуми Тони, това съм аз.

— Той е самичък вътре, не виждам какво можем да загубим — добави изпоцапаният Грег.

Най-накрая полковник Азиз се съгласи:

— Прави сте, струва си да се опита. Ще влезете с шестима от моите хора и ще се опитате да го убедите да отвори вратата. После се отдръпвате и моите хора се хвърлят вътре. Двама го хващат, двама се хвърлят вляво и двама — вдясно и стрелят, това ще е най-добрият ни шанс да изведем госпожица Лили жива.

— Не! — Джуди беше спокойна и непоколебима. — Искам да вляза и да убедя Тони да излезе. Знам точно как да го направя. Ако се проваля, вие можете да нахълтате в стаята с димни бомби, сълзлив газ и куршуми. Но не искам животът на дъщеря ми да се подлага на излишни рискове, докато не се опитам да изведа Тони спокойно.

 

 

Джуди спря пред обкованата дървена врата и се провикна:

— Тони! Слава богу, че те намерих. Сама съм. Пусни ме да вляза.

— Какво искаш?

— Да ти помогна. Моля те, пусни ме да вляза.

Последва дълга, нервна пауза.

— Не.

— Тони, не искам ти да излизаш, аз искам да вляза — примоли се Джуди. — Нали съм ти приятелка, Тони. Аз съм Джуди.

— Нещата не се развиват както се надявах, Джуди.

— Затова съм тук, Тони, за да измислим заедно какво да правим.

Пауза.

— Сигурна ли си, че си сама, Джуди?

— Сама съм.

Друга дълга пауза.

— Добре, ще махна резето и ще наблюдавам вратата — провикна се Тони. — Влез и пусни резето след тебе. Ако има някой друг, ще стрелям.

Резето бавно изскърца.

Джуди бързо заръкомаха и мъжете зад нея се прикриха в коридора.

Тя пристъпи напред и разтвори масивната врата.

— Заключи — каза Тони. — Радвам се да те видя, Джуди.

— Джуди! — изохка Лили и се помъчи да се изправи на дюшека. Джуди я погледна тревожно, но надви естественото желание да се втурне към дъщеря си, пренебрегна я и се съсредоточи изцяло върху Тони.

— Липсваше ми, Тони. — Джуди се опитваше да се държи, като че ли бяха в офиса на „Виърв!“. — Не мога без теб. Вече не съм във форма.

— Е, то…

— Мога ли да седна, Тони? — Джуди знаеше, че трябва да се движи бавно и спокойно и в никакъв случай да не го стряска.

— Сядай, разбира се.

Джуди взе една полуразвалена праскова, около която с надежда летяха няколко мухи, от ниската кръгла бакърена масичка в центъра на стаята. Видя, че масичката всъщност е просто поднос на крачета и си помисли дали да не го захвърли срещу Тони, а после да скочи и да отключи вратата. Не, не биваше. Нали щеше да се опита да го измъкне, без да употребява сила.

Отвън цареше пълно мълчание.

Тони стоеше с автомат в ръка, опрял гръб на стената до прозореца. Лили неподвижно лежеше на матрака на зелени черти.

— Какъв ти беше планът, Тони? — попита Джуди.

— Не съм искал да се стигне чак дотук, Джуди. Само исках да ти помогна.

— Винаги си бил много мил към мен, Тони, но защо си сметнал, че имам нужда от помощ?

— Знаех, че списанието се проваля. Чух Том да говори с хората от „Лейди Мирабел“. После, късно една вечер те чух да му казваш, че искаш някой да отвлече Лили.

— Какво?

— Том каза нещо в смисъл че децата ти създават повече ядове като пораснат, отколкото когато са малки. — Тони пристъпи от крак на крак. — А ти каза, че искаш да се случи някакво чудо, и го помоли да отвлече Лили за откуп от десет милиона долара и после да ти даде парите. Но този мръсник каза, че не знаел как да я отвлече, и ти му каза, че е некадърник, Джуди, и че не можеш да разчиташ на него.

— Но на теб мога да разчитам, Тони — засия Джуди, спомняйки си със смътен ужас шеговития си разговор с Том. Отхапа още веднъж от отвратителната праскова и се облегна на розовия брокат.

— Разбира се. Та аз си помислих: ще направя една услуга на Джуди и ще заработя малко и за мен, после ще се скрия в Европа, ще си сменя малко външния вид — такива работи. Животът ми в Щатите никога не е бил върхът, докато не се появи ти, Джуди, и аз знаех, че ако списанието се закрие, ще си загубя страхотната работа. Но както се казва в статиите на „Виърв!“: „Помогни си сам“. Никой не бива да се примирява с това, в което мисли, че е затънал.

— Хитрото беше — каза Джуди с надеждата, че няма да повърне, — с онези телеграми за откупа. Те бяха върхът, Тони! Как се сети за това?

Тони изглеждаше доволен.

— С гърка беше лесно — той искаше да се прави на богатото татенце и това ме наведе на тази мисъл. Искам да кажа, тогава ми хрумна за първи път. И тая мисъл ми се загнезди в главата, пък после дойдоха и други.

— Като например?

— Като например, когато чух попзвездата да ти крещи по телефона. Помислих си, че тоя тип няма никакви маниери, че е богат и че май си мисли, че е бащата на Лили.

— После?

— После те чакам пред офиса на господин Халифакс и вратата се отваря малко… чувам те как плачеш… е, добре, всъщност аз отворих вратата. Неговата секретарка си има свой собствен офис, така че не седи пред стаята на шефа си. Според мен това е голяма грешка. Както и да е, чувам, че господин Халифакс си мисли същото както попзвездата и си рекох: малката госпожичка Джордан ги е въртяла на пръста си още когато е била дете.

— Но ти как влезе тук, Тони?

— Много просто. Със самолет до Великобритания, после с ферибота през Ламанша и дотук с влак и автобус. Не се безпокой, Джуди, не съм оставил никакви следи.

— Но как?

— Имам екземпляр от графика за пътуванията ти — онзи, който държиш на бюрото в офиса си. Така че знаех къде ще отседнеш — знаех, че ще е в някой от приказните апартаменти над морето и затова наех стая на азиатския бряг на Босфора и купих тия пушкала. Непрекъснато те следях, откакто пристигна. Знам, че Лили понякога обича да излиза сама, така че просто чаках шанса си и той дойде по-скоро, отколкото се надявах.

— И какво смяташе да правиш, след като получиш парите?

— Връзките ми на пазара — човекът, от когото купих оръжието — ме свърза с един моряк, който щеше да наеме моторница. След като мъжът с червената лента на ръката се качеше на ферибота за Гюзелхисар, щях да изчакам до средата на пътя, после да грабна куфара от ръката му и да скоча във водата, а моторницата щеше да ме вземе.

— Нямаше ли да е много рисковано, Тони?

— Джуди, нали знаеш, че съм първокласен плувец, а когато тренирахме, цялото нещо отне по-малко от тридесет секунди. Нали разбираш, фериботът не може да спре внезапно. Знаех, че на борда ще има полиция, но те вероятно нямаше да могат да стрелят веднага — не и от движещия се ферибот в развълнуваното море особено ако моторницата криволичи.

„Дали знае, че отвличането е престъпление, което се наказва със смърт в някои американски щати“ — помисли си ужасена Джуди, но запита спокойно:

— А после какво щеше да правиш?

— Щях да ти изпратя още един букет и да ти кажа къде да намериш Лили.

— Много умна идея, Тони.

— После щях да отлетя за Египет, да се срещна там с тебе и да ти дам половината пари. — Той се намръщи. — Може би да ти дам назаем половината пари. Докато се оправи бизнесът ти. — Той рязко вдигна автомата си, но не стреля — просто край прозореца бе прелетяла птичка.

Нито Джуди, нито Лили помръдваха. Внезапно Тони се отпусна и се ухили:

— Май доста си си походвала като момиче, а?

Джуди се усмихна насила, а Тони продължи:

— Просто изпратих четвъртата телеграма на приятеля ти, краля, след като ви чух да говорите с Максин по пътя за Уестчестър миналата есен. Тя каза, че е познала…

Джуди бързо го прекъсна:

— Максин беше права, както и ти, Тони, да изпратиш тези телеграми на мъже с много пари. Сега обаче трябва да решим как да се измъкнем оттук.

— Да, ще ми трябва малко помощ. Нали вече ти казах, не стана така, както си го представях.

— Трябва да се измъкнем бързо, Тони. Отвън има една лимузина с тъмни стъкла. Ако успеем да се качим в нея, имаме шанс.

— Ами тя? — Тони кимна към Лили, която лежеше със запушена уста на дюшека.

— Това, което има значение, сме аз и ти. Тони. На когото му трябва тя, да си я вземе — изрече Джуди твърдо и доста убедително. — А ние с теб трябва да стигнем до лимузината.

— К’во ще кажеш да им отвлечем вниманието, като изхвърлим Лили през прозореца?

Стомахът на Джуди се преобърна — тя се надяваше да изведе Тони и да остави Лили в стаята.

— По-добре да я използваме като заложник и да я вземем с нас.

Тони я погледна лукаво:

— Откъде да знам, че отвън няма засада?

Джуди преглътна. По дяволите, беше прекалила. Не биваше да бърза. Опита се да го вразуми с тих успокояващ глас:

— Аз ще вървя пред теб, а ти ще ме следваш с автомата. — Погледна го право в очите. — Няма да тръгна срещу куршумите, нали? Пък и полицията не знае, че съм тук.

— Ти беше тук и одеве с оня тип.

— Е, значи знаеш, че не съм с полицията. Освен това разкарах Марк. Знаеш, че не исках да имам нищо общо с него, след като го хванах в леглото с тази! — Тя хвърли презрителен поглед към Лили.

Той размисли няколко секунди и после изръмжа в знак на съгласие.

— И така, как да го направим, Тони?

Той пак се замисли.

— Развържи й краката.

Джуди бавно се изправи и, без да гледа Лили, развърза найлоновото въже, което стягаше глезените й, и й помогна да се изправи.

Краката на Лили бяха болезнено изтръпнали. Тя сведе глава към пода — избягваше да гледа Тони в очите.

— Сега какво, Тони? — попита Джуди и разбра, че прави поредната грешка: Тони изглеждаше обезпокоен, просто не знаеше какво да предприеме.

— Да махна ли резето? После ще ме последваш с автомата, а тази ужасна малка вещица ще върви след тебе, докато бъдем в безопасност.

Тони се отдръпна от прозореца и отиде до вратата.

— Добре, Джуди, отвори.

Джуди бавно отвори вратата и излезе. Стрелците на полковник Азиз се отдръпнаха в сенчестите входове на двора. Не можеха да обезвредят Тони, защото автоматът му беше насочен в гърба на Джуди и ако някой стреляше, той конвулсивно щеше да натисне спусъка и да я убие.

Джуди се олюля. Чувстваше се гола и уязвима. Тръгнаха през двора. Тони вървеше зад нея. С дясната си ръка държеше автомата, опрян в гърба й, а с лявата дърпаше Лили за белезниците.

Внезапно Джуди изпищя:

— Господи, Тони, полицаите са на покрива!

Той погледна нагоре.

Джуди се хвърли на земята и покри главата си с ръце. Лили се изви, измъкна се от хватката на Тони и също се просна на двора. Тони за момент загуби равновесие и залитна.

Затракаха автомати, куршумите рикошираха в малкото каменно дворче. После настъпи тишина.

Джуди бавно вдигна глава. Първото нещо, което видя, бе чифт големи черни ботуши. Зад тях се стичаше лепкава струя кръв.

Тони лежеше мъртъв върху лекьосания плочник.

Внезапно дворът се изпълни с хора.

Джуди скочи и се втурна към Лили.

— Добре ли си? Ранена ли си?

Лили само поклати глава — устата й все още беше запушена. Джуди се разплака и махна на най-близкия полицай. Той бързо пристъпи към тях, извади джобно ножче и сряза стегнатия мръсен парцал.

— Къде е ключът от белезниците?

— В джоба на ризата му.

Джуди изтича към сгърчения труп на Тони и запребърква джобовете на ризата му с треперещи пръсти. Намери ключа и се върна при Лили. Цялата се тресеше. Полковник Азиз се наведе, взе ключа и отключи белезниците.

Лили се хвърли към Джуди и я прегърна.

— Ти дойде — каза тя и се разплака от щастие и облекчение. Моята vraie maman най-после дойде да ме вземе.