Шърли Конран
Лейс (10)

9.

— Поеми въздух и не мърдай — нареди Джуди и се помъчи да вдигне ципа. — Задръж, за бога!

Една от четирите манекенки ги бе изоставила и Ги трябваше да показва новата колекция само с три момичета.

Лек ветрец раздвижи муселинените завеси, но на Джуди все още й беше непоносимо горещо дори тук, в „Плаза Атене“. Ги проверяваше списъка с аксесоарите и ги редеше върху три дървени плота, поставени на мястото на обичайните двойни легла, в хотелската стая. Бяха изпратили триста покани, но очакваха само трийсетина гости.

През последните четири месеца Ги беше работил почти непрестанно и изглеждаше посивял от умора и от напрежението, което бе станало негов постоянен спътник. Той щеше да наглежда манекенките. Джуди си беше взела една седмица отпуска и щеше да настанява гостите по местата им и да обявява моделите. Повечето дизайнерски къщи за висша мода в Париж вече бяха представили своите колекции. Тоалетите бяха хубави, но неудобни, с обемисти поли, тесни в талията и със сплескани, плоски предници, а саката седяха като колосани, с дебели подплънки. Семплите, практични модели на Ги положително щяха да изглеждат по-добре. Всяка вечер Джуди се втурваше да купи вестници, за да прочете отзивите за ревютата през деня, а той с безпокойство въртеше телефона, за да научи задкулисните новини.

Първа през позлатените двойни врати влезе майката на Ги заедно с група приятелки. След това една по една се появиха редовните клиентки. Леля Ортанс заговорнически намигна на Джуди и й прошепна:

— Можеш да приготвиш книгата за поръчки. Смятам да закупя два модела с всички принадлежности към тях, та дори да са покрови.

Дойдоха и неколцина приятели на Ги от ателието на Жак Фат, но нямаше нито един представител на пресата, а от поканените закупчици на по-модните хайлайфни магазини в Париж присъстваха само трима.

Появи се първата манекенка. Носеше костюм в гранатовочервен цвят, с къс прав жакет и пола с дълбоки плисета. Беше с плоска черна шапка, килната на тила и влачеше канелен дъждобран. Усмихна се ослепително, сякаш беше пред многохилядна публика, после се придвижи напред с грациозната походка на състезателен кон и се завъртя много бавно. Заради напусналото момиче се налагаше времето за представяне пред публика да бъде удължено, колкото се може повече, та другите да имат време да се преоблекат.

Щом влезе в спалнята, момичето започна припряно да сваля костюма. Шивачката й държеше втория тоалет, кроячът бързо прибра смъкнатия, а Ги, стоейки до вратата със секундомер, отчиташе времето на всяка манекенка и подаваше аксесоарите.

Към края на ревюто се чуха сдържани аплодисменти. Келнерът разнасяше шампанско, беше получил строги инструкции да пълни постоянно чашите. Зад кулисите Ги плати в брой на манекенките, както беше обичайно, докато двамата му помощници опаковаха дрехите. Всичките му клиентки най-любезно заявиха поръчките си. Майка му изчака да види кой модел ще остане свободен — това бе кремав вълнен костюм с горнище като военна униформа, който не подхождаше на средната й възраст — и си го поръча. Леля Ортанс купи канеления дъждобран, шафранено кадифено сако с къса и дълга пола към него и подходяща шифонена блуза, но отказа панталоните-кюнци. Всички клиентки си тръгнаха заедно, като в хор изразяваха одобрението си и насърчаваха Ги.

Щом и последният посетител си замина. Ги се отпусна в един бледосин брокатен фотьойл и зарови глава в ръцете си.

— Нито една, нито една поръчка, освен от приятели!

А когато се прибраха в стаята на Джуди в хотел „Лондон“, той седна унило на ръба на леглото и се взря отчаяно в отвратителните рози на отсрещната стена.

— Легни си, ще ти направя чай — рече Джуди и леко го бутна на леглото, но докато водата кипне на ютията, Ги вече беше заспал. Джуди изу обувките му и го намести грижовно, сякаш бе мъртво пиян, след това легна до него. Тя също беше изморена. Е, поне нямаше да има много работа около издаването на фактури…

На следващия ден телефонът ги събуди към обяд. Обаждаше се Жозе от ателието. Закупчикът на бутика „Лафайет“ искал да знае кога Ги ще може да представи колекцията си пред тях.

Пет седмици по-късно Ги връхлетя в стаята на Джуди, хвърли се на леглото и заподскача върху него с бойни индиански викове.

— Аман от проблеми! Първо несполука, а сега — луд успех! — изкрещя той. — Продадохме цялата зимна колекция и трябваше да отхвърля поръчки на стойност два милиона франка, което прави осем хиляди долара, представяш ли си? Поръчките ни заливат! Това ме плаши, защото нямам достатъчно пари да финансирам по-голям оборот, а не искам да изпадна в ликвидна криза. Баща ми казва, че така се случва винаги, когато бизнесът ти се разрасне твърде бързо.

— Откога речникът ти се обогати с изрази като „ликвидна криза“? И престани да скачаш на леглото. Камериерката не съобщи за хранителните ми припаси, но не би подминала едно счупено легло.

Ги седна послушно на ръба на леглото.

— Баща ми промени отношението си. Той наистина ми помага много. Снощи прегледахме заедно сметките и струва ми се, дори се учуди, че съм така ориентиран в бизнеса — изцяло благодарение на теб, разбира се… Както и да е, той смята, че е важно да правя само определен брой от всеки модел и да не приемам повече поръчки, отколкото бих могъл да произведа. Ще кажа на закъснелите, че много съжалявам, но предвиденото производство е предварително откупено. И толкоз! Облечи се. Ще те заведа в „Риц“ да пием по чаша шампанско.

— Няма ли по-добър начин да кажем „не“? — бавно попита Джуди, докато се намъкваше в бледосиния копринен костюм, подходящ за всички сезони, който всъщност беше единствената й елегантна дреха. — Няма ли някакъв начин, по който да не отблъскваш клиентите си, а да ги накараш следващия път да направят поръчките си навреме? Какво ще кажеш да подариш няколко костюма на известни личности, при условие че те ще коментират публично колко са огорчени, задето не са могли да си поръчат повече от два тоалета? — вдигна ципа Джуди. — Това би могло да повдигне престижа на колекцията и тя да изглежда наистина елитна. Вместо да се опитваш да прикриваш факта, че не можеш да финансираш поръчките, парадирай с него!

— Но аз не познавам известни хора и не мога да си позволя да раздавам дрехи. Не съм се потил години наред, за да правя подаръци на непознати.

Джуди бързо закопча сакото и щракна на шията си позлатена верижка.

— Ги, за рекламата се плаща! Европейците изобщо не разбират това! Никой няма да седне да те хвали безплатно. По дяволите, иска ми се да можеш да си позволиш да наемеш мен на редовна работа!

— Веднага, щом ми се удаде възможност, ще те наема, mon chou^[1], но точно сега се нуждая от всичките си налични пари, за да ти поръчам едно питие в „Риц“. Не, не, махни тези черни обуща, сложи светлите, белите пантофки!

Въпреки приятелството на Ги, Ник липсваше на Джуди повече, отколкото самата тя признаваше пред себе си. Той й пишеше всяка седмица, ала писмата му пристигаха нередовно, понякога по три на два дни, а друг път нито едно цял месец. Отговорите на Джуди също бяха нередовни, защото тя пишеше, само когато имаше да му съобщи нещо по-особено. В такива случаи драсваше няколко реда със зелено мастило, точно толкова небрежно, сякаш си говореше с него, без да обръща внимание на граматика и пунктуация. По същия начин отговаряше и на Максин, Кейт и Пейган. Само на майка си пишеше редовно и четливо, по веднъж в седмицата, въпреки че мразеше да го прави. То бе нещо като досадно домашно. Тя не можеше свободно да споделя каквото и да било за модата, която се превръщаше в нейна страст, защото майка й щеше да получи удар, ако разбереше, че Джуди е навлязла толкова дълбоко в тия води.

Към края на август Париж се задъхваше от горещина и дори калдъръмените плочки по улиците сякаш се размекваха от жегата. Въпреки това, когато видя бледосиния плик с печат „въздушна поща“, Джуди си помисли, че в Малая сигурно е много по-горещо. Пликът стоеше в преградата й за писма. Тя с нетърпение се затича натам, после, застанала до повехналата палма във фоайето на хотела, разкъса плика и въздъхна.

„Скъпа Джуди, — й пишеше Максин, — трябва да ти съобщя нещо ужасно. Страшно се надявахме да не е истина, но проверихме чрез военните и вече няма място за съмнение. Не знам как да ти го кажа, но Ник е убит по време на дежурство… при акция на комунисти в Малая“.

Джуди прочете останалата част от писмото, без да схваща съдържанието му. Зашеметена, изкачи седемте етажа до стаята си, заключи вратата, изтича до умивалника и повърна. След това грижливо изчисти повърнатото, събу се, полегна на леглото, без да се отпуска и въпреки горещината, се разтрепери.

В дъното на коридора портиерът, камериерката и Ги водеха оживен спор.

— Вярно, не съм влизала в стаята й от два дни. Затворено е отвътре с веригата — каза камериерката. — Трябва да разбием вратата.

— А и не вдига телефона — допълни портиерът, — но вратата е заключена отвътре и не искам да отговарям за щетите.

— Аз ще платя вратата — сопна се Ги. — Знаем, че е вътре, въпреки че не се чува никакъв звук, така че или е болна, или… Сам ще я разбия, ако вие не го направите! — Той се хвърли ядно срещу вратата. — Джуди! Чуваш ли ме?

— Може би трябва да извикаме линейка? — предложи камериерката.

— Трябвало е още вчера — изсумтя Ги и натисна вратата с тяло. — Откъде да знаем дали е жива, след като от два дни стои заключена и не издава никакъв звук?

Изведнъж за негово облекчение се чу издрънчаване на метал, като при освобождаване на верига и вратата бавно се открехна. Джуди стоеше на прага по чорапи, в изпомачкани дрехи, които не беше сваляла два дни. Изглеждаше пребледняла и зашеметена.

— Какво е станало? Добре ли си? Защо си се заключила? — попита изпадналият в ярост Ги, щом видя, че не си е прерязала вените и не е в безсъзнание.

Всички нахлуха в стаята. Ги избута портиера и камериерката навън и тръшна вратата. Джуди се намръщи. После по бузите й потекоха сълзи и изведнъж тя усети, че може да плаче.

Ги я обгърна с ръце и я придърпа към себе си. Заслепена от сълзите, тя се протегна към нощната масичка и му подаде писмото на Максин. Ги го прочете, без да изпуска Джуди от прегръдките си, и нежно я загали по косата, докато тя се успокои.

— Събличай се и скачай в леглото — прошепна той. — Слизам до моята стая. И да не си посмяла пак да се заключваш!

След няколко минути се върна с голямо шише одеколон и половин литър мляко. Нагласи ключа на „вълна“ и сложи млякото да се топли върху ютията.

— Чувствам се толкова виновна, така ужасно виновна за всичко. Аз не обичах Ник, той ме обичаше, а сега е толкова късно! — промълви Джуди и подсмръкна.

— На любовта не може да се заповядва.

— Изглежда, че не съм в състояние да обичам никого. Да, излизам с няколко момчета, но не мога да кажа, че обичам някое от тях.

— Джуди, ти си на осемнайсет години и си ми казвала, че не искаш да се влюбваш във французин, че в момента не щеш да усложняваш живота си.

Той отново я загали по косата и остана при нея в неусетно спускащия се здрач, докато тя заспа.

В тъмнината Ги пъхна бледосинкавото писмо в джоба си. Дощя му се да удуши Максин. Защо не му бе телефонирала?

Джуди се събуди на два пъти през нощта, обляна в сълзи, а той я милваше по косата и я успокояваше, за да заспи отново. На сутринта вдигна телефона и спокойно поръча cafè au lait^[2] за двама и двойна порция кроасани, с което силно озадачи камериерката, която си беше представяла нещата другояче.