Шърли Конран
Лейс (38)

37.

Кейт все още се преструваше. Невинаги, тъй като успяваше да изпита удоволствие твърде лесно — само бе необходимо да бъде достатъчно дълго отгоре и да улучи точното положение. Но това като че ли невинаги ставаше и тогава тя не можеше да заспи, отиваше в банята и бързо се задоволяваше.

Когато се навършиха шест години, откакто бяха женени с Тоби, се случи нещо ужасно.

През една гореща августовска нощ Кейт четеше във вестника разказ за тъжната смърт на Мерилин Монро.

— О, скъпи, тя е била толкова любяща и забавна.

Сълзи на съчувствие затрептяха на ресните й и привлякоха вниманието на Тоби.

— Освен това беше толкова красива… Колко дълги мигли имаш, Кейт.

— Да, Тоби, но са безцветни. Нямаше да можеш да ги забележиш, ако не слагах спирала.

— Ще станат ли и моите по-дълги, ако използвам спирала?

— Вероятно… Чуй, скъпи. Пише, че краката й били мръсни, а яркочервеният лак на ноктите — олющен. О, колко тъжно!

Тоби изчезна в банята и се появи оттам след около десетина минути. Кейт погледна случайно към него и извика ужасено:

— Тоби!

Бе напълно гримиран, доста несръчно, като някоя нескопосно начервена стара недовиждаща дама.

— О, Тоби, изтрий се!

Но той се усмихваше странно, гледаше я упорито и отвърна с обезпокояващо тънък гласец (напомняш й майката на Пейган):

— Не, искам да се любим така.

И го направиха.

Тя не спомена нищо за това на следния ден, но вечерта Тоби, пийнал порядъчно бренди след quiche aux epinards^[1], каза язвително:

— Не мисля, че спаначената баница е сред нещата, които ти се удават, скъпа — и тръгна нагоре по стъпалата.

Когато Кейт се качи със сърце, изпълнено с неопределен страх, той се беше изтегнал на леглото върху покривката на тюркоазени ивици и се усмихваше превзето с лице към тавана. Бе гримиран и облечен в ефирната й нощница от бяла дантела.

— Хайде, Тоби, стига — каза му тя, — не мога повече. Моля те, спри. Престани.

Но той седна, нацупи се и рече с глас на малко момиченце:

— Защо не може Тоби да има такива прекрасни неща като теб?

Придърпа я на леглото край себе си и прошепна:

— Тоби обича да бъде хубав, Тоби обича да се облича така, но нали ще обещаеш, че това ще си остане само наша тайна, като между две приятелки? Една много важна тайна.

Не продължи дълго. След десет минути всичко свърши, но на Кейт й бяха необходими двадесет и четири часа, за да се съвземе.

После това се случи отново и тя отново прекара дълги часове като в треска. Неумолимо, нощ след нощ, Тоби се „обличаше“, както го наричаше той.

Минаха две седмици и Кейт бе бледа и с опънати нерви от недоспиване и тревоги, а Тоби цъфтеше. Следващата сряда си дойде с „Хародс“ с черна наметка 48-и номер, украсена с лебедов пух, в комплект с нощница с дълбоко деколте.

— Казах на продавачката, че ги купувам за майка ми — обясни й той, като опъваше нощницата по бедрата си.

В петък вечерта си сложи черни жартиери, мрежести чорапи и черен сутиен с подплънки и къдри, купен от Шафтсбъри авеню. В събота бе облякъл корсет с черен сатен с много тънка талия и домашни пантофи с розови помпони и високи токчета. („Нямаха моя размер в «Хародс», затова купих тези, тъй като са без пети, но все пак са ми доста малки“.)

За Кейт ситуацията бе така ужасна и нереална, както погребението на баща й. Бузите, намазани с руж, символизираха смъртта. И отново бе объркана, най-вече от внезапността на промяната. Тоби никога с нищо не бе загатнал за това, винаги бе толкова практичен. Най-многото, което си бе позволявал, бе някое жабо, когато отиваха на забава; с нищо не бе намекнал, че предпочита топките му да бъдат скрити от дантела, никога — нито на думи, нито на дело, не бе показал, че не е нормален хетеросексуален човек. Тя и за момент не бе помислила, че това, което Тоби наистина желае в леглото, е този отвратителен фарс. Допреди седмица имаше съпруг — сега бе започнал истински ужас.

Не можеше да разбере какво става в главата му, нито странното му, подобно на транс състояние, когато носеше женски дрехи. А нещата ставаха още по-тежки и от това, че Тоби обличаше два вида женско облекло, като че ли искаше да покаже, че е две различни жени. И горката Кейт не знаеше никога дали на следната нощ ще се намери в леглото с похотлива, лишена от наивност светска жена от тридесетте години, облечена в черен сатен, или със скромна ученичка девственица с бели пликчета. Когато Тоби бе с чорапи и на високи токчета, мускулестите му, жилести прасци изскачаха настрани, странно криви, не, приличащи на краката на жена — но все пак, да, приличаха. Нощем тя имаше кошмарното усещане, че отгоре й пъхти нейната свекърва, вдовицата на майор Хартли-Харингтън.

Тоби отказа да разговарят по този въпрос и през деня бе съвсем друг човек — така да се каже, нормалното му аз. Но вечер просто нямаше търпение да се качи горе, като понякога помъкваше и Кейт, сграбчил я здраво за китката. Очите му блестяха странно на фона на грима му, приличащ на маска — Кейт помисли, че той изглежда като злодеите от евтините романчета. Каза си: „Четеш прекалено много Барбара Картланд“. Но нямаше как другояче да опише това възбудено, ужасно изражение на лицето му и изцъкления поглед, от който дъхът й секваше. Не разбираше какво става и какво да прави.

Какво отново беше сбъркала? Защо този кошмар дойде така внезапно? Беше ли Тоби хомосексуален? Ако е така — защо правеше любов с нея? Защо бе толкова изплашена, ако той наистина просто се превръщаше в хомосексуалист? Доста от техните приятели бяха педерасти, но не я плашеха така, както Тоби. Най-ужасното не бе гримът, женските дрехи, дантелените сутиени с подплънки, чудовищният корсет от червен сатен или начинът, по който той се опитваше да прибере топките си между краката (нищо чудно, че ходеше така странно, когато бе на високи токчета). Не, това, което смразяваше кръвта й, бе префърцуненото, превзето и очевидно напълно искрено подражание на жените, така, както той ги виждаше. То бе пародия, оскърбление за нейния пол и бе изключително шокиращо за Кейт, която никога не беше чувала думата „травестит“.

Направи му сцена и Тоби заплаши, че ще си отиде.

Кейт се отказа.

Устрои му друга сцена и той й отвърна мило, че е една ялова кучка на тридесет години и нека бъде така добра да си затваря шибаната уста.

— О, скъпа, толкова съжалявам, не плачи, хайде целуни ме и нека се сдобрим, а? Само една малка целувчица — опита се да я успокои Тоби.

Наведе се над нея и повдигна брадичката й до силно начервените си устни. Всяка пора на лицето му се виждаше като през увеличително стъкло, както в онази кошмарна вечер в банята, когато Кейт бе ученичка и твърдата черна коса на госпожа Трелони стърчеше разпиляна от бялата кожа на черепа й. Сега виждаше по подобен начин всеки ужасен, ясно различим детайл от пурпурното мазило, запълнило пукнатините по устните на Тоби и наболите косми над горната му устна. Още не можеше да си слага червило както трябва.

Въпреки че мъките и срамът й растяха, Кейт все още се надяваше всяка вечер, че тази нощ това няма да се случи, че неговата идея фикс ще изчезне също тъй бързо, както бе дошла. Жадуваше да се довери някому, да получи обяснение на поведението на съпруга си, да се увери, да чуе, че всички го правят, че тези неща са нормална фаза от развитието на мъжа. Но знаеше, че не е така и че няма никой, комуто да изповяда тази неудобна история.

Когато предложи да поговорят с лекаря, Тоби пребледня, загледа я втренчено със стиснати начервени устни, после се хвърли върху й и изви ръката й зад гърба й така, че тя се уплаши да не я изкълчи. След това съвсем вбесен я изблъска надолу по стъпалата към банята. Просна я на земята и я възседна, обут в мрежестите чорапи, с ръце на бедрата и святкащи очи. Бе принудена да обещае, че няма да каже нищо на лекаря или на когото и да било другиго. И освен това — кой ли щеше да й повярва, чудеше се тя безнадеждно.

— Ако го направиш — каза той студено с нормалния си глас, — аз просто ще го отрека. С нищо не можеш да докажеш, че аз нося тези дрехи — и без това стоят в твоя скрин.

Тоби прекара с удоволствие ръка по черната дантела на корсета си. „Има нужда от психиатър“ — помисли Кейт, но знаеше, че никога няма да се осмели да му го предложи.

И също така знаеше, че няма да може да издържи. Трябваше да се махне от Лондон и от Тоби. Чувстваше се все по-потисната от сексуалното му поведение, което я отвращаваше и объркваше. Не спомена нищо на Пейган, когато бе във вилата й, тъй като очевидно самата тя имаше твърде много проблеми за разрешаване, но когато приятелката й се завърна от медения си месец, описа ярките си впечатления от Ню Йорк (въпреки проблемите със сърцето на Кристофър) и й предаде поканата на Джуди, Кейт реши да замине. Искаше да избяга и да забрави нещастието си поне за няколко седмици.

През войната, когато бе на седем години, бе намерила портокал в коледния си чорап. По това време никой в Британия не бе виждал портокали от години. Баща й го беше купил в една кръчма за огромна сума от някакъв моряк. Кейт почти не помнеше какъв бе този плод; подобно на бананите и сладоледа, той вече не съществуваше. Но не и Дядо Коледа. Беше имала съмнения, но плодът ги отхвърли. Помириса го внимателно, заби нокти в кората му и обели една дълга ивица; после я яде цял ден, като осмукваше старателно всяко парченце и се наслаждаваше на уханния сок, бликващ в устата й. След това доизгриза кората и яде плода цяла седмица.

За Кейт, Ню Йорк не бе Голямата Ябълка^[2] — той бе Чудесният Портокал. Познаваше Лондон, Париж и Кайро и очакваше, че Ню Йорк е още един подобен голям град. Но той не бе сравним с нищо. През прозореца на спалнята си тя му пращаше въздушни целувки като дете.

Джуди се суетеше страхотно край нея, направи забава в нейна чест, глезеше я, разказваше на всеки колко прекрасна е тя и изведнъж Кейт се върна към живота. Пищният блясък и възбудата на града едновременно я успокояваха и ободряваха. Напомняха и за инжекцията в рамото, която й бяха направили в болницата. Беше я накарала да чувства, че може да направи всичко и й се иска да направи нещо.

Вечерта, преди да отпътува за Лондон, тя реши да разкаже на Джуди за Тоби. Разправи й цялата история и накрая изкрещя:

— Не мога повече да търпя, какво да правя?

Помълча малко и заплака.

— Още ли си такава ревла? — попита Джуди разсеяно. Мислеше усилено.

— Това е на… на… на… начин на себеизразяване. Ха… ха… харесва ми да плача. Така хората разбират какво чувствам и ми става по-добре.

— Добре, момиче, наплачи се, а после ме изслушай. Защото мисля, че щом се върнеш в Лондон, трябва да отидеш веднага при психотерапевт.

— Мислиш, че ми има нещо ли?

— Не, успокой се! Просто смятам, че трябва да обсъдиш положението с някой, който знае за какво става въпрос. Защото и ти, и аз, а подозирам, че и Тоби, не сме наясно.

Щом се върна в Лондон, Кейт посети един психиатър на Харли стрийт. Той седеше, подпрял брадичката си с ръце, в сиво-зелено високо кресло край огъня, докато тя, настанила се срещу него на също такова кресло, му разказваше два пъти седмично какво става. Лекарят поиска най-напред да се увери дали Кейт е дала на Тоби ясно да разбере, че мрази „обличането“, и й предложи да опита пак. Тя още веднъж се сблъска с пода в банята. Лекарят писа на Тоби и го помоли да се видят по „един въпрос, който разстройва силно съпругата Ви“.

Веднага щом отвори писмото, Тоби изпадна в ярост.

— Казала си му за нашата тайна! Знам, че си го направила. Мислех, че сме се споразумели това да остане между нас?

— Тайната не е моя — тя е твоя! — изкрещя Кейт.

В крайна сметка той се съгласи да посети психиатъра, който по-късно разказа на Кейт за визитата.

— Естествено, не мога да ви уведомя за всичко, което обсъждахме със съпруга ви, но той се държеше доста предизвикателно. Прогнозата ми не е оптимистична, всъщност е точно обратното.

— Какво означава това?

— Мисля, че ще продължи по същия начин и че все по-често ще поема рискове. Скоро може да започне да носи женските дрехи извън дома ви. Ще взема сутиена в офиса си, скрит в чантата му, и ще носи женско бельо под панталоните.

— Какво правят другите съпруги в такива случаи?

— Повечето не се примиряват и тогава съпрузите им тръгват по проститутки, като вземат и женските си дрехи. Това е едно от нещата, за които се използват развратниците. — Последва пауза, а после той каза меко: — Мисля, че трябва да решите. Да приемете ситуацията или да го напуснете.

Бе и необходим месец, в който всяка вечер спореха и всеки път тя капитулираше пред мускулестата девица със стъклен поглед или широкоплещестата обиграна дама със странни подплънки, преди да реши твърдо, че не би могла да се примири и да търпи това обличане цял живот. Дори ако той престанеше, тя щеше да знае какво желае в действителност.

И така след една схватка за къщата — тя беше на името на Кейт, Тоби я напусна, като взе среброто, еротичните скулптури, столовете от жица и по-ценните стари медни научни инструменти. Когато Кейт в окаяно душевно състояние посети един адвокат по бракоразводни дела и му разказа цялата неудобна история, за нейна изненада той отвърна, че по всяка вероятност не би могла да получи развод на тази основа.

— Казвате, че никога не се е появявал с тези дрехи пред друг човек?

— Доколкото знам — не. А и не би го направил, нали?

— Тогава за жалост нямаме доказателство за печалното му поведение. Ако имахме, можеше да вземем за основание причиняване на душевен тормоз, но при това положение ще бъде изключително трудно да го докажем. Не ви съветвам. Смятам, че трябва да поискаме от него поводът да бъде изневяра.

— Не мисля, че я е извършил.

— Това може да се уреди.

Тоби се съгласи да даде доказателства за изневяра, като в замяна поиска от Кейт уверение, че ще се откаже официално да търси издръжка от него.

— Всъщност и не мисля, че бихме могли да искаме такова нещо — каза адвокатът й и въздъхна. — Случаят е доста сложен.

— Какво му е сложното?

— Ами вие притежавате къща; повечето жени нямат нищо.

Кейт разказа всичко на Пейган и заключи:

— Необходими са ти седем шилинга и шест пенса, за да получиш разрешително и да се обвържеш, а за да се освободиш ти трябват хиляди лири. Какво ще кажеш, дали женитбата не е измислена от адвокатите?

Когато Кейт и Тоби се разделиха, тя реагира много остро срещу чистотата на линията и естествената структура на нещата. Сложи розови завеси от Оксфорд с набори и от кретон с цветя и птички. Отново превърна сутерена в апартамент и го даде под наем, с което покриваше всички основни разходи по къщата. Но изведнъж пак остана без доходи и затова даде обява за преводи в „Таймс“.

Всички техни по-близки приятели бяха удивени, че Кейт и Тоби се развеждат. Не бе много лесно да се живее с него, но по дяволите — с кого ли пък е лесно? Все пак имаше идеална представа за пропорциите, определено напредваше, и то доста успешно, и съвсем скоро бе назначен в първата си комисия. Тъй като не биваше да им каже какъв е проблемът, Кейт изля изтерзаното си, изпълнено с негодувание сърце в писма до Джуди. Джуди почувства депресията, в която бе изпаднала приятелката й, и й писа, че в този момент, когато би трябвало да е навън, да се среща с хора, работата на свободна практика вкъщи ще е твърде самотно занимание за нея.

— Защо не опиташ за разнообразие да пишеш? — предложи й тя. — От години превеждаш книги и статии; с Тоби познавахте много журналисти — защо не помолиш някой от тях да ти помогне? Напиши няколко статии за дизайн и дизайнери и ги изпрати. Просто поеми дълбоко дъх и позвъни на някой редактор на рубрика от Флийт стрийт.

И така Кейт телефонира, но всички попитаха:

— Какви идеи имате?

— За кога?

— За сега.

— О!

— Изпратете няколко идеи в писмен вид и ще ви се обадим.

Така и направи, но като че ли никой не възприе предложенията й. И тогава на една забава срещна художествения редактор на „Хаус Бютифул“ и започна да пише за списанието текстове към илюстрации. Плащаха й малко, но тя се радваше, че има възможност да се научи да пише професионално. След шест месеца изпрати още няколко идеи на Флийт стрийт и й възложиха да реализира две от тях — един материал за поп арта в дома и още един за една нова фирма, измислила начин за правене на много убедителни копия на антични статуи с помощта на бои от лишеи. После разбра какво е това новина. Всяко нещо, вече прочетено от някого, не бе, колкото и интересно да е то. Взе няколко интервюта от дизайнери в жилищата им и отново статиите й бяха отпечатани. Изпрати още идеи, всяка от три реда, написани на лист хартия с нейното име най-отгоре.

Една вечер й позвъни Джуди и каза, че е уредила да интервюира нейна клиентка — някога много известна балерина, сега вече на възраст, която скоро щяла да пристигне в Лондон.

— Какво? — изписка ужасено Кейт. — Да не си посмяла!

— Защо да не опиташ? — Ню Йорк се чуваше слабо, на милиони километри, намесваше се трансатлантически шум. Джуди изкрещя: — Ще те убия, ако се откажеш, след като съм уредила всичко.

— Не, аз ще те убия, само ако посмееш, а тя ще убие и двете ни.

— Няма. Запомни, че Жужу не знае нищо за Лондон и не познава никого там. И всъщност е доста забавна.

— Добре, какво трябва да направя?

— Просто ще позвъниш в „Риц“ и ще си уредиш среща със секретарката й. Казах й, че работиш за „Глоуб“.

— Но това не е вярно!

— Тогава гледай да не го споменаваш. Очакват те и за бога — овладей се. Не позволявай на Жужу да разбере, че това е първото ти интервю. Тя смята, че си журналист от голямо списание. Виждала съм достатъчно такива и мисля, че и ти можеш да бъдеш.

— Не мога!

— Къде отиде британската ти смелост? Духът на Дюнкерк? Анатомичната област, която ние американците наричаме гръбнак? Кейт, престани да трепериш от страх и действай. Нима е толкова страшно да се провалиш? Но знам, че няма да го допуснеш.

Въпреки че я чуваше слабо, Кейт разбра, че ще й бъде много по-лесно да се види с Жужу, отколкото да застане пред Джуди, ако не го направи. След още една скъпа пауза тя се предаде.

 

 

Облечена с къса бледорозова туника от „Куреж“ и обута в лъскави бели гумени ботушки, Кейт седна на ръба на леглото на Жужу с отворена тетрадка. Бе напрегната, замаяна и изпълнена с опасения. Сега по-скоро обаятелна личност от телевизията, отколкото балерина, Жужу имаше красива руса коса на едри вълни и много хубава кожа — вече двадесет години изглеждаше на тридесет и пет. Седеше скромно в кресло от японско дърво, с очила на носа, изящно приведена над бродерията си — истинско въплъщение на домашния уют. Пришиваше няколко маниста, откъснати снощи при една бурна сцена.

Леглото бе осеяно с диаманти и снимки на бижута с отпечатани върху тях дати.

— Трябват ми, тъй като в Щатите има закон, съгласно който трябва да докажете, че сте изнесли бижутата, когато се връщате обратно с тях — обясни Жужу.

Тя изтича в банята, смени дългата си туника с хавлиена кърпа, върна се, освободи леглото от Кейт, диамантите и снимките и се плъзна на него. Един масажист се зае с десния й прасец. Без тя да я попита, Жужу разкри на Кейт, че тайната на живота не се състои в това да изглеждаш много слаба или много млада, а да не се заяждаш.

— Всеки мъж, пожелал да се ожени за мен, казваше: „Жужу, обичах съпругата си, но тя се заяжда ужасно с мен, а след цял ден, прекаран в офиса, това е нетърпимо“. Други мъже смятат, че част от любовта е да се наслаждаваш на хубавото ядене и затова не могат да търпят жени, които гладуват под носа им. А една жена не бива да е прекалено слаба, ако иска да има хубава кожа на лицето, така че трябва да реши кое ще предпочете. И аз си стопявам задника, но внимателно.

Жужу свързваше събитията само с дрехите, които бе носила. Какво се случи, когато се срещнахте с генерал дьо Гол? — „О, тогава бях облечена с роклята си от кафява дантела“. Как обичате да прекарвате деня си? — „Пазарувам. Винаги. Аз и моите дрехи — това е една истинска любов. Взела съм с мен десет метра“. — Тя скочи от леглото и вкара Кейт в стаята за преобличане. Изключително красиви дрехи висяха на закачалки, поставени на релса, дълга десет метра.

— Не вземам много, когато пътувам. Предпочитам да съм шик, не и показна — обясни Жужу. Купувам всичко от „Кристиан Диор“, любимия ми модист. Кой размер нося? Осми, скъпа. Е, може би девети, но не — ако трябва да бъда честна, мисля че е десети. — Държеше несравнимо красива светлосива кожа от чинчила. — Имам най-красивите дрехи в света. Затова работя — за да ги купувам. Но поради ангажиментите ми не ми остава достатъчно време за магазини. Нямам време да пробвам. — Хвърли замислен поглед към Кейт. — Нали знаеш, никога не те оставят да купиш нещо сама. Винаги те увещават да вземеш дрехи, които съвсем не са за големия ти задник — имам голям задник, ти също, сладката ми, но не се притеснявай, на мъжете им харесва.

Друг замислен поглед и Жужу каза безцеремонно:

— Имаш късмет — носиш същия размер.

Кейт я погледна изненадано.

— Но моят номер е дванадесет, и при това се вмъквам малко трудно в него.

Жужу я огледа внимателно.

— Е, добре, пробвай някои от дрехите ми.

Беше права. Бяха еднакви.

— Сега можем да купим някоя дрешка, а ти ще ги пробваш.

Позвъни веднага в бутика на „Кристиан Диор“ и помоли да й изпратят една колекция „прилични дрехи“. Кейт ги обличаше и събличаше в непоносимо горещата спалня, а Жужу отново легна, за да направят масаж на възглавничките на ханша й, и купи доста неща.

Телефонът иззвъня отново. Жужу изслуша говорещия отсреща и после каза студено в слушалката:

— Никога не съм си правила пластична операция на лицето. Бях почнала да съдя онази журналистка Сузи за един милион долара, тъй като естествено не ми е правена никаква пластична операция, но нямах време да се занимавам с това.

Тресна телефона и изсумтя силно.

Кейт инстинктивно разбра, че е добре да приключи и затвори тетрадката си: Благодари на Жужу, измъкна се покрай двете фризьорки и излезе на Пикадили. Ревът на лондонския трафик бе нищо в сравнение със спалнята на балерината.