Шърли Конран
Лейс (56)

1.

15 октомври 1978

Застанала права в хотелската си стая, зашеметена, втренчена в красивия букет рози, изпратен с писмото за отвличане, Джуди не каза нито дума. „Моя е вината — мислеше тя. — Още веднъж станах причина за катастрофа в живота на дъщеря си. Защо, о, защо бог не вдига червено флагче, когато случайно направим нещо дребно, което ще доведе до нещастие? Аз убедих Лили да дойде с мен на това отвратително пътешествие, защото никога не отделих достатъчно време за нея в Ню Йорк. Там си казвах, че вината за това не е моя — не бях очаквала, че отдавна изчезналата ми дъщеря ще ме навести. Имах си списание, което трябваше да се прави; бизнес, който трябваше да се управлява; благотворителни задължения и любовник, за когото да се грижа. Но тази статия за Лили във «Виърв!» беше моя идея. Трябваше да предположа, че е безразсъдна и че всички ще затънем до гуша в неприятности. Бих искала да върна времето една година назад, до онази първа среща в хотел «Пиер».“

 

 

Онази октомврийска вечер бе топла, но в камината на тихия кремав хотелски апартамент гореше приятен огън. От прозорците се откриваше великолепен изглед към пурпурния здрач на Сентръл Парк. Пламъците осветиха лицата на двете жени, когато те пристъпиха една към друга. Тогава Джуди бе усетила странния животински магнетизъм, който се излъчваше от Лили. Загледана в черните й меки къдрици, спускащи се до гънките на бялата й гръцка туника. Джуди погледна с други очи това известно в цял свят овално лице с високи скули, което изглеждаше едновременно и невинно, и хищно; кестенявите, с гъсти ресници очи, които винаги блестяха, сякаш сълзите щяха ей сега да се търколят от тях. Трудно й бе да повярва, че дъщеря й, която смятаха за умряла, е жива, да не говорим за това, че бе Лили, най-известното безпризорно дете след Мерилин Монро, което се бе превърнало в професионална актриса. Невъзможно бе да съпостави това чувствено същество с представата, която бе пазила в себе си — на възпитано шестгодишно момиченце с плитка.

Джуди винаги си беше представяла, че отдавна изчезналата й дъщеря ще изглежда точно като нея, но всъщност те си приличаха единствено по изящните и стройни фигури. Другите три жени в стаята седяха неподвижно, хипнотизирани от драмата, която се разиграваше пред очите им. Лили неуверено пристъпи към Джуди. Елегантната Пейган, облечена в розов вълнен костюм, внезапно забеляза, че Джуди и Лили имат едни и същи кукленски ръце. Наведе се към зеленооката жена в костюм с черничев цвят.

— Мислиш ли, че трябва да си ходим? — прошепна тя на Кейт, която седеше до нея на дивана, тапициран в кайсиева коприна.

Кейт Райън сви рамене, без да може да откъсне очи от Лили. Улови се, че мислено си води бележки, като че ли пише някои от статиите си. Лили пристъпваше към Джуди, но тя оставаше неподвижна и мълчалива. Кейт отвори уста, за да каже нещо, но третата наблюдателка — елегантна руса дама в синя коприна — допря пръст до устните си. Трите жени продължиха да наблюдават майката и дъщерята, които се прегърнаха нервно. Като изпитваха един и същ естествен порив да преодолеят болката и неудобството от момента чрез физически контакт, те се прегърнаха. „Но не се целунаха“ — отбеляза Кейт.

Прегърнала дъщеря си, Джуди осъзна, че за първи път докосва Лили от онзи тъжен момент, когато бе предала тримесечното си бебе на приемната му майка, от онова утро преди толкова години в швейцарската болница, където се бе родило незаконното й дете. Докато притискаше Лили до сърцето си, Джуди разбра, че от онзи далечен ден и двете са изпитвали приличен на глад копнеж за физически контакт помежду си. Прегръдката им бе израз по-скоро на този копнеж, отколкото на топлота, обич или дори симпатия. Но и двете чувстваха, че е израз на добронамереност.

„Това е дъщеря ми — мислеше Джуди, като усещаше топлината, която се излъчваше от треперещото тяло на Лили. — Преди много време тази пищна жена е излязла от тялото ми: тези диви кафяви очи и високи скули са били част от мен. Аз съм ги създала. — Тя погледна надолу към златистите ръце на Лили: — Това е плът от моята плът.“

„Нямам чувството, че прегръщам майка си“ — мислеше Лили, обгърнала стройната Джуди, облечена в кафяв кадифен костюм. В съзнанието й се бореха негодувание и облекчение. Бе превърнала личността на майка си в романтична тайна, тъй като алтернативата бе да се сблъска с факта, че майка й я е изоставила безцеремонно, докато тя е била още бебе. Когато най-накрая Лили срещна майка си, очакваше, че ще се чувства закриляна като дете. Но след като погледна Джуди и прочете в очите й болка, страх и вина, неочаквано изпита желание тя да защити майка си.

Забравила за трите седнали жени, които ги наблюдаваха, Лили почти се разплака — спомни си за дълбокото безпокойство, тревога и несигурност, които помрачаваха живота й, след като порасна. Сега преживяваше чувство на загуба, както инстинктивно го определи, при това тъжно и упорито, въпреки че то бе свързано с една непозната — нейната vraie maman, както Лили бе свикнала да я нарича в мислите си в малкото швейцарско село, където бе отгледана от местната шивачка.

— Майко? — каза тихо Лили, като че изричаше тази дума за първи път, после повтори. — Майко.

Двете жени се дръпнаха, засмяха се през сълзи и казаха едновременно:

— Не очаквах да изглеждаш така.

Джуди добави:

— Как ни намери?

— Не беше трудно — отвърна Лили. — Наех детектив. Той откри, че майка ми е една от четирите девойки, които са учили в Швейцария. После тръгна по следите, докато установи самоличността ви. — Извърна се към зеленооката жена в костюм с цвят на черница. — Теб, Кейт, най-трудно те издирихме, защото светът е пълен с жени на име Катрин Райън. Но след като ви намери, детективът не можа да открие коя от вас е младата ми майка. Затова реших да се срещна с вас очи в очи. — Лили се поколеба и нервно прехапа долната си устна. — Надявам се, че ще ми простите. Много се надявам, че ще разберете защо толкова исках да знам кои са родителите ми и защо толкова държах да знам коя съм.

Кейт никога не бе очаквала, че ще изпита внезапно чувство на нежност и жал към тази секс богиня. Благо изрече:

— Ние също много се надяваме, че ще разбереш защо Джуди не можеше да задържи детето си. През 1949 година момиче от бедно семейство, което трябваше само̀ да изкарва хляба си, не можеше да се грижи и за бебе.

Джуди загрижено попита:

— А ти… беше ли ти… грижеше ли се приемната ти майка за теб? — И бързо прибави: — Никога няма да й простя, че те заведе в Унгария, когато руснаците я окупираха.

— Винаги ще обичам Анджелина — каза Лили. — Тя ме обичаше и никога не ме е лъгала. Винаги ми казваше, че един ден моята vraie maman ще дойде да ме вземе.

— Наистина дойде да те вземе. — Елегантната блондинка в синя копринена рокля проговори за първи път, с явен френски акцент. — Знаехме, че си във ваканция в Унгария и когато чухме, че там е избухнала революция, Джуди отлетя за Европа и отидохме право на унгарската граница. Цареше пълен хаос. Сто и петдесет хиляди унгарски бежанци нахлуваха през австрийската граница в лагери за разселени лица. Бяхме във всеки един от тях. Но никой не можа да открие следите ти.

Максин си спомни как Джуди се самообвиняваше като обезумяла, докато ходеха от барака на барака, и застанали в снега, чакаха да се срещнат с още някой представител на Комитета по проблемите на бежанците.

Когато Джуди се сети как постоянно се бе обвинявала, че е изоставила Лили, че не е направила достатъчно, за да я намери, се свлече на канапето и зарови лице в шепите си; честото преглъщане на сълзите, хълцането и подсмърчането й бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината.

Кейт вдигна слушалката от слонова кост и попита:

— Нали за новородено се пие шампанско? Как мислите, дали имат „Круг ’49“?

— Бих предпочела да поръчаш от нашето шампанско — каза твърдо Максин. — Поискай от двулитровите бутилки „Шазал ’74“.

След много емоции и шампанско Пейган внезапно попита:

— Как ли ще реагира пресата на тази новина? Смятате ли, че трябва да я запазим в тайна?

— Задължително е да се измъкнем някак — каза Максин. — Всички сме известни в обществото и животът ни привлича вниманието. Ами след седмица някой може да подслуша разговор по телефона, да открадне писмо и да продаде историята на „Нешънъл Инкуайърър“ за някакви си петдесет долара. — Тя се извърна към Кейт. — Ти си журналистка, нали?

Джуди си спомни, че доста се бе забавлявала, когато четеше безмилостните описания на Лили. Бяха също така злонамерено приятни, както и всички останали пикантни клюки за Елизабет Тейлър, Фара Фосет или Джоан Колинс.

— Ще можем да кажем истината за миналото ти, Лили. Ще публикуваме истинската история за живота ти, така както ти я разкажеш.

— Не! — Лили изглеждаше изплашена и смутена. — Знаете лъжите и мръсотиите, които са пишат за мен. Отново ще измъкнат всичко от папките си.

— Не се безпокой, Лили — каза Кейт. — Аз съм редакторката на списание „Виърв!“, така че можем да контролираме това, което се пише. Ще напечатаме това, което искаш. — Извърна се към Джуди за потвърждение. — Ако първи нанесем удар и единствени публикуваме тази история, като я сложим на много видно място, ще изпреварим всички останали и после никой няма да иска да я печата.

— А историята си я бива — каза Лили.

Максин наля шампанско и четирите жени се заслушаха в тихия глас на Лили, която им разказваше своя живот след 1956 година. Това бе приказката за успеха на парижкия порно фотомодел, който се превръща в прочута в целия свят кинозвезда, и тъжен разказ за едно експлоатирано, самотно момиче, неспособно да управлява съдбата си, безпомощно като есенните листа, които падаха, танцувайки, от дърветата в смрачения Сентръл Парк под прозорците на апартамента.

 

 

Кейт влезе в апартамента си чак в два през нощта. Застана на прага на огромния си хол, като триеше изморените си очи и гледаше мъжа в дъното, заспал на почти десетметровия, тапициран в бежов велур диван по протежение на едната стена. Над дивана висеше колекция от старинни рисунки и гравюри, представляващи тигри. На пода под мястото, където лежеше мъжът, се въргаляха чифт мокасини, чорапи, омачкан брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и сребърен поднос с остатъци от студена цица и полупразна чаша бира. „Том никога няма да стане гастроном независимо какви елегантни ястия му поднасям“ — помисли Кейт, отиде на пръсти до съпруга си и лекичко го побутна, за да го събуди.

— Време е за лягане, скъпи — прошепна тя, когато той се облегна на нея с примигващи очи, а после внезапно я притисна силно в обятията си.

— Как мина, скъпа? Постигнахте ли споразумение с Тигрицата Лили?

— Утре ще ти разкажа. Всичко е наред, но точно сега съм много изморена и искам само да си легна. Как ми се иска някой да изобрети машина с копче, което натискаш и в следващия момент си съблечен, изкъпан, с измити зъби и в леглото.

— С мен.

— Ти ще бъдеш добавка по желание. При това много скъпа.

 

 

В обляната си в мека светлина баня в хотел „Плаза“ Максин внимателно счупи връхчетата на три стъклени ампули, смеси прозрачното им съдържание и грижливо, с леки потупвания нанесе течността върху нежната кожа около очите си. С розов крем почисти грима си, втри прозрачен разтвор за излющване на кожата и бял препарат за стимулиране на растежа на новите клетки по време на съня. Прекара тънка четчица, натопена в разтвор от синтетичен колаген по дължина на фините бръчици на челото си, които след последната й козметична операция, не бяха по-видими, отколкото жилките на някое листо. Най-накрая щедро закръгленият й десен хълбок, гладък като праскова благодарение на редовни упражнения за премахване на бричовете, получи инжекция за отслабване. Максин грижливо окачи синята си копринена рокля, после се загърна в перленобял с лек сивкав оттенък копринен пеньоар, обточен с дантела, изработена в имението дьо Шазал. Среса косата си със сто движения на четката, седна в леглото, отвори портативната си канцелария, побираща се в куфарче от червеникава кожа, и продиктува половин дузина паметни бележки, които на следващия ден трябваше да бъдат изпратени по телекса на секретарката й. След това с едрия си, разлят почерк благодари на Джуди за топлото посрещане в Ню Йорк и написа насърчителна бележка на Лили. Максин винаги пишеше благодарствените си писма през нощта независимо колко късно беше, когато все още изпитваше задоволство. Напредналото време не беше извинение за нея да занемари тялото, работата или дарбата си да бъде изискано любезна.

 

 

Пейган се просна напреко на старомодното медно легло в стаята си в хотел „Алгонкуин“ и отново се опита да набере директно съпруга си.

Бе два часа сутринта в Ню Йорк, което значеше седем сутринта в Лондон, така че с малко късмет щеше да хване Кристофър точно преди закуска. С тази мисъл огледа малката си хубава стая. Розовото й палто от „Жан Мюир“ бе захвърлено небрежно на тапицираното с розово кадифе кресло, а използваното бельо бе разпръснато по малахитово зеления мокет.

— Ти ли си, скъпи? Как са кучетата? Софая пише ли си домашните веднага след като се върне от училище? Помагаш ли й по геометрия?… Извинявай, имам чувството, че са минали не двадесет и четири часа, а цели седмици, откакто те видях за последен път, скъпи… Да, запознах се с Лили, но не искам да говоря за това по телефона… Не, не обсъждахме възможността за дарение за лабораторията ти, скъпи, по-нетактичен си дори и от мен… Не, просто нямаше възможност да разискваме значението на изследванията върху рака.

Пейган отметна от лицето си тежката, вълниста коса с махагонов цвят и намести по-удобно дългокракото си, тънко голо тяло върху дантелената покривка на леглото.

— … Да, знам, че забравих да си взема нощницата, но никой не забеляза, скъпи. Ще се скрия в тоалетната, когато ми донесат закуската… По дяволите, наистина ли пак съм забравила поръчката за продуктите? Слава богу, че съществуват магазини като „Хародс“ и служби за разнасяне като „Глоуб кар“. — После с преднамерено небрежен тон попита: — Как се чувстваш, скъпи? — След инфаркта на Кристофър тя винаги се безпокоеше, когато бе далеч от него. — … Не, почти не спах миналата нощ, нали знаеш, че не бива да взимам сънотворно или каквото и да било, към което се привиква. Но днес съм се подготвила да се наслаждавам на безсънна нощ. Купила съм си една страхотно увлекателна книга. Казва се „Скрупули“.

 

 

Джуди също бе прекарала безсънна нощ. Сгушена под покривката от кожа на червена лисица на леглото в голямата си, луксозна, тиха спалня, тя се взираше неспокойно в стените с цвят на праскова и подходящите по цвят завеси от сурова коприна, в красивите викториански картини с маслени бои, представляващи праскови, грозде, ябълки и кайсии. Почти се радваше, че Грифин не е при нея. Трябваше да отлети на Западния бряг за няколко дни, за да лансира ново списание за обзавеждане — първото от многото му издателски начинания, които трябваше да бъдат базирани в Сан Франциско. Само преди един ден Грифин бе задал на Джуди въпроса, който бе чакала да чуе от него цели десет години. Въпреки че Грифин бе главният акционер във „Виърв!“ и въпреки че бяха любовници от десет години, винаги съществуваше един въпрос, който й бе забранено да разисква. Това бе домашният живот на Грифин. Всички в света на медиите знаеха, че това бе твърдо установено правило още много преди той да срещне Джуди. Нито една от най-хубавите манекенки и млади актриси в Ню Йорк, с които това упорито, умно копеле Грифин излизаше тогава, нямаше никакъв шанс. Грифин никога не би напуснал жена си и трите си деца, защото се бе борил твърде много, за да изкачи стълбата на успеха, и защото искаше да има всичко: и успешния, порядъчен живот, който си бе извоювал, и прочутите си любовни приключения.

И изведнъж, преди няколко дни, жената на Грифин го бе напуснала заради друг мъж — щели да заминат заедно за Израел и да започнат нов живот в някой кибуц. Многострадалната госпожа Лоу бе зарязала красивия си, богат, жизнерадостен и неверен съпруг.

Не по-малко изненадващо бе, че Грифин незабавно бе поискал от Джуди да се омъжи за него. А още по-чудно бе, че след като чу думите, които бе чакала цели десет години, Джуди откри, че не иска да се омъжи за Грифин. Той си бе изградил навика да мами жена си и поради това Джуди не бе твърде уверена, че иска да му стане съпруга. Старите навици трудно се премахват.

 

 

Стройната гола фигура се открояваше като алабастрова статуя от Праксител на фона на червеникавата светлина, хвърляна от нощната лампа. По лицето с лисичи черти бавно пропълзя интимна усмивка.

— Не, скъпи, абсолютно безопасно е. Лили я няма — играе най-голямата роля в живота си. — Той тихо се засмя в слушалката от слонова кост. — Ще се върна в Париж в събота… обещавам ти, скъпи… изчакай още ден-два… по-добре е да…

Когато вратата се отвори широко и Лили застана усмихната на прага, мъжът бързо извърна глава и изрече по телефона:

— Не, тук е апартамент 1719. Имате грешка.

Той остави слушалката и протегна ръце към Лили, която се хвърли в обятията му.

— Имаше право, Симон! Стана точно както каза. — Тя обви с ръцете си врата му и го целуна право в устата. — Най-накрая знам наистина коя съм, най-накрая знам коя е майка ми!

Симон Понт беше актьор. Добър театрален актьор, който се нуждае от публика, за да даде най-доброто от себе си, който мрази филмите и само от време на време снима по някой и то определено за пари. Той и Лили живееха заедно от две години и всъщност именно Симон бе насърчил Лили да търси майка си. Бе на тридесет и пет години, спокоен, интелигентен и се оказа, че на него може да се разчита да се отнася с постоянно снизхождение към Лили. Разбираше, че тя се нуждае от повече закрила и внимание, отколкото някой случаен мъж може да даде на една жена. Именно Симон бе вдъхнал на Лили увереността, от която тя толкова се нуждаеше, и точно той бе осъзнал, че Лили трябва да открие следите на майка си, за да може със сигурност да установи самоличността си. Симон бе изтъкнал, че ако Лили намери истинските си родители, ще престане да търси техни заместители в лицето на почти всички, с които се запознава, и да им дарява обичта си. По тази причина Лили бе толкова лесна плячка за хората, които я използваха — мъже и жени мошеници, които богатите неизменно привличат.

Сега Симон притисна Лили към красивото си голо тяло и близна ухото и с дългия си език.

— Кажи ми коя е майка ти, мила Лейди Суон?

— Не, не е Пейган Суон. Джуди Джордан е. Призна си почти веднага, но си спомних какво ми каза ти: че те непременно ще прехвърлят всичко на единствената от тях, която не е омъжена и няма да й се наложи да дава обяснения за мен на съпруга си.

Симон смъкна бялата коприна от рамото на Лили и захапа златистата плът с дребните си редки зъби. Лили се изплъзна.

— Но аз неочаквано запитах Джуди кой е баща ми и тогава, точно както ти предвиди, другите три се извърнаха да погледнат Джуди. Така разбрах, че ми казва истината и че наистина ми е майка.

Симон смъкна роклята на Лили от раменете и лекичко хвана с два пръста канелено кафявото зърно на едната й гърда. Лили отново се изплъзна.

— Чуй ме, Симон. Не е била някоя богата кучка, която просто ме е захвърлила, защото не могла да направи аборт.

Симон дръпна белия колан на Лили, а тя продължи да обяснява:

— Джуди е била бедна. Произхожда от някакво мрачно баптистко семейство в Западна Вирджиния. Учила е със стипендия в Швейцария, изкарвала си е сама прехраната за колежа, като е станала сервитьорка. Освен това е била само на шестнадесет години, когато й се е случило всичко това.

— А кой й е помогнал да се случи? — Гласът на Симон бе тих. — Ами баща ти? Кой е той?

Той отново дръпна колана на Лили и бялата гръцка туника се плъзна на пода. Симон притисна голото й тяло към своето и погали косата й.

— Историята е тъжна — каза нажалено Лили. — Той не е жив. Бил е английски студент, когато са се запознали в Швейцария, но е получил повиквателна и е загинал в бой с комунистите в Малая. Дори не е знаел, че е бременна.

— Вярваш ли в това?

Симон прегърна Лили и сграбчи задника й.

Лили се замисли за момент.

— Имаше нещо странно в начина, по който ми го каза. Лейди Суон понечи да каже нещо, но после се отказа.

— А семейството му?

— Още не съм питала Джуди. Имаме толкова неща да си кажем. Наистина е необичайна история. Очевидно и четирите момичета са плащали на Анджелина за отглеждането ми. Джуди не е смеела да каже на родителите си, нали разбираш? Възнамерявала е да дойде в Швейцария, за да ме вземе веднага след като бъде в състояние да се издържа сама. Но е била само една двадесет и две годишна секретарка, когато съм изчезнала.

— Радвам се, че не е абортирала. — Симон се отърка в големите меки гърди на Лили.

— Не е могла да го стори в Швейцария през 1949 година. Било е незаконно и опасно.

Той бавно прокара пръста си по гръбнака й.

— А сега можем ли вече да създадем свое семейство?

— Какво, точно сега ли?

— Точно сега.

Той леко я бутна назад върху сивата копринена покривка на леглото. Лили винаги се чувстваше спокойна със Симон и си го помисли, когато той започна да я целува. Вярваше му. Не му бе необходимо да властва над нея, да й завижда или да я експлоатира, защото самият той бе преуспяващ актьор. Освен това Лили знаеше, че той взима присърце интересите й. Защо иначе би я насърчил да търси майка си?

 

 

Въпреки че не бе спала цяла нощ, Джуди не се чувстваше изморена. Беше и доволна, и загрижена. Тръпка на очакване пронизваше цялата суетня около планирането на бъдещите броеве на списанието й, тъй като сега бъдещето беше общо: и нейно, и на дъщеря й. Вдигна слушалката на телефона.

— Дик? — попита тя, като не можа да прикрие вълнението в гласа си, докато разговаряше с най-известния фотограф — портретист в Ню Йорк. — Искам да ми направиш една много специална снимка…

След това се обади на цветарката си.

— Имате ли кремове? — попита тя с треперещ глас. — Да, да, „тигрови лилии“. Тогава изпратете всичките на мадмоазел Лили в хотел „Пиер“ и сложете картичка с надпис: „Обичам те. Мама“.

След като затвори, Джуди вкуси с наслада тази дума. През целия си живот си мислеше, че всички майки са като нейната — разочарована и вътрешно отчаяна. Представата за тази неуспяла жена, която всяка неделя тръгваше за сектантската църква, прекоси съзнанието на Джуди. Изглежда, че майка й се интересуваше единствено от това що е грях и начините да бъде избегнат, и когато бащата на Джуди се дотътри от бакалницата, за да съобщи, че е загубил всичко, майка й само коленичи и започна да се моли. Просто бе приела катастрофата и не се бе опитала да се пребори с нея. Представата на Джуди за майчинство бе свързана с робски труд, зависимост и въздигане на цялата радост от живота във вяра в един неопрощаващ бог. Но сега, когато самата Джуди бе станала майка — истинска майка, а доказателството беше живата й дъщеря, идеята за майчинство започваше да става вълнуваща. Утрото просто отлетя в облак от доволство.

— Мислите ли, че в живота на госпожица Джордан има нов мъж? — зачуди се помощник-секретарката, когато членовете на старшия персонал на списанието заизлизаха един по един от боядисания в пастелни цветове кабинет. Бяха стреснати, но доволни, тъй като за пръв път предложенията им бяха посрещнати с безкритичен ентусиазъм.

— Знаете ли, че съпругата на Грифин Лоу го напуснала миналата седмица? — прошепна старшата секретарка, като стана, за да внесе сутрешната поща на Джуди. — Мисля си, че затова сияе. Когато съпругата на любовника ти след десет години най-накрая се предаде, няма как да не се чувстваш добре.

 

 

Всеки петък Кейт — редакторката, и Джуди — издателката на списание „Виърв!“, организираха редакционно съвещание за целия персонал. То винаги се провеждаше по обяд в кабинета на Джуди. Десетте мъже и жени, които създаваха списанието, притегляха пластмасовите столове и час и половина си подхвърляха идеи през дългата маса с чинии със студено месо, сирена и газирани напитки. Според Джуди петъчното съвещание беше отличен начин да канализира мислите на персонала си за края на седмицата. В понеделник винаги се появяваше цяла купчина от паметни бележки, в които бяха изкристализирали идеите, подхвърлени през време на петъчното съвещание, където с общи усилия търсеха най-доброто решение на проблемите.

Този ден зелените очи на Кейт пробягаха по дневния ред, който бе изготвила. В същото време тя се опитваше да предизвика необходимия ентусиазъм, който да задвижи служителите й. Слава богу, следващата седмица щеше да е далеч от изискания плитък свят, където всичко трябваше да изглежда блестящо като реклама за червило. Бяха изминали единадесет години от излизането на последния й бестселър, единадесет години, откакто не бе правила самостоятелно нищо съществено й сега гореше от нетърпение да дойде краят на месеца, за да си вземе за първи път една година отпуска — цяла година само за нея.

Изведнъж Кейт се стресна. Чу Джуди да пита:

— Какво ни е мнението за работещите майки? — Джуди взе стрък целина и отхапа крайчеца му. — Притеснява ме това, че специализираните ни статии наблягат прекалено много на емоционалните ви сексуални проблеми; читателките ни няма да останат два милиона, ако ги третираме само като жени, за които няма нищо по-важно от многократните оргазми. Искам солидни идеи за статии за основните неща в живота на читателките ни.

Служителите не можеха да повярват на ушите си. Семенният живот бе табу за списанието. В този кабинет бяха установени няколко железни правила и една от заповедите, които никога не се пристъпваха, бе, че на страниците, затворени между лъскавите корици, не се пишеше нито дума за децата. И Джуди, и Кейт нямаха деца.

Най-младшата редакторка нерешително изрече:

— Последното допитване до читателската публика показа, че повечето читателки на „Виърв!“ възнамеряват да започнат отново работа, след като са създали семейство. — Тя взе стрък целина със същия жест като Джуди — редактираше статия за езика на жестовете на работното място, в която се казваше, че огледалното повторение на движенията на началника е чудесно средство за създаване на подсъзнателното чувство, че влизаш в кожата му.

— Хайде да направим статистически анализ на тези цифри. — Джуди си хрупна от стръка целина. — Искам да знам всичко, което можем да разберем за отношението на читателките ни към децата, към грижите за тях, към вторите родители — всички тези важни неща.

Възцари се изумена тишина. Джуди продължи:

— Освен това искам да станем по-малко ограничени и повече отворени към света. Какво ще кажете да имаме редовна рубрика за преуспяващи жени в Европа? Като започнем, разбира се, със световноизвестни актриси.

— Нашите читателки са далеч от тези европейски звезди. — Том Шуорц, съдружникът на Джуди, вдигна поглед от хотдога, който му бяха донесли, и намигна през масата на жена си Кейт. Тя разбра, че Том ще се съпротивлява упорито на идеята, а той продължи: — Инстинктът ми подсказва, че нашите читателки се интересуват от новата самоличност, която си изграждат, и че тези секси актриси отвъд океана представляват всичко това, което те искат да отхвърлят. Тези звезди нямат нищо общо с едно момиче, което се стреми да получи добра квалификация и умения за работа.

Джуди понечи да протестира, но осъзна, че ще прекали. Само преди двадесет и четири часа тя също бе считала, че Лили е една блестяща, непоносима отвъдокеанска знаменитост.

На Кейт й се искаше Том да не бе взел такова отрицателно отношение към европейските звезди, защото имаше намерение да подкрепи Джуди и да предложи статия за Лили, без да обяснява на сътрудниците цялото й значение. Сега бе принудена пред всички да пренебрегне мнението на съпруга си и въпреки непоколебимото самомнение на Том изпита чувството, че му забива нож в гърба.

— Винаги има елемент на риск, когато лансираме нова идея — заяви тя. — Но реших, че в декемврийския брой ще публикуваме на видно място интервю с Лили.

Отговорната редакторка изглеждаше така, като че ли бе погълнала жаба, а не сандвич с чер хайвер.

— Вече е твърде късно. Ако не го сложим отзад с дребен шрифт, ще ни струва цяло състояние. Печатарите ще трябва отново да стереотипират.

— Това ще бъде основната статия със снимка на корицата, така че ще я направим, каквото и да ни струва. Искам за нея на два пъти по две съседни страници. Освен това още утре ще получим специална снимка.

Кейт погледна въпросително Джуди, която кимна зад очилата си с рамка от черупка от костенурка. Останалите сътрудници, които уважаваха сигурната преценка на Кейт и професионализма й, бяха раздразнени, но не и изненадани. Опитът на Кейт във вестниците бе оформил у нея начин на мислене, който персоналът наричаше: „задръж предната страница, сменям подлистника“. Съвсем правилно усещаха, че до известна степен й допада да съсипва редакционните планове в последната секунда, за да вмъкне най-актуалния за момента материал.

— Ще разкажем историята на Лили от самото начало — продължи Кейт. — Тя се съгласи да ни разкаже всичко за началото на кариерата си, дори за онези неприлични филми, когато е била на тринадесет години. Неща, за които никога преди не е говорила.

— Нищо чудно — промърмори някой, но много тихо.

— Можем ли да изровим отнякъде някоя от снимките й за онези календари? — зачуди се художествената директорка, седнала на другия край на масата. — Може би онази със слънчогледа в пъпа?

Джуди поклати глава.

— Никакви снимки от онзи период. Само новата.

Кейт хвърли предупреждаващ поглед към Джуди. Беше доловила закрилническия й емоционален тон.

— А мъжете в живота на Лили?

Том си взе още една скарида, като се чудеше накъде бие жена му. Тази сутрин на закуска Кейт бе необичайно неразговорлива по отношение на срещата й с Лили.

— Всичките ще са там — и фотографът, който я е лансирал в мръсните филми и я е ограбвал, докато…

— Докато тя не получи нервна криза по време на рекламното турне, което бях уредила за първия й нормален филм. Никога няма да забравя това.

Джуди откри, че споменът за онова телевизионно турне, което с право се считаше за най-гадния провал в кариерата й, сега й изглеждаше по-малко болезнен, но се постара гласът й да изразява подходящо възмущение пред сътрудниците.

— Всички знаем за любовните й връзки. Обаче умираме от желание да знаем нещо повече за някои от тях. За онзи гръцки корабовладелец милионер — Джо Стиаркос, а след смъртта му — крал Абдула. И как я кара със Симон Лонт. Ще се оженят ли?

Кейт се усмихна скъпернически.

— Ако е така, тя ще ни каже. Лили обеща да ни разкрие цялата истина и мисля, че историята й ще ви се види доста интересна.

 

 

След обяда, когато всички излязоха от красивия кабинет на Джуди в кремави и зелени тонове, Кейт усети една ръка на рамото си.

— Почакай, Кейт — каза Джуди, — искам да ти кажа нещо.

Кейт се тръшна на кремавия диван в стил „ар деко“.

— Няма смисъл. Не можеш да ме спреш. Излизам в отпуска — каза тя. Все още изговаряше „о“-то отсечено, по английски. — Всичко беше страхотно, Джуди, но вече се чувствам смазана от всякакви програми за равностойни професионални възможности и от разните му противозачатъчни тампони. Искам да се върна към документалната журналистика.

— Кейт, за бога, ами проклетото списание беше най-напред твоя идея!

— Една година можеш да го правиш с Пат Роджърс — отдавна трябваше да я повишиш. А аз отивам в Читагонг.

— Но, Кейт, на кого му трябва книга за Читагонг? Няма да успееш да продадеш и две хиляди бройки.

— Не е това целта. А освен това имам усещането, че положението там ще се изостри.

— Всъщност къде, по дяволите, е Читагонг? — Новата майчинска еуфория на Джуди започна да се изпарява. Разбира се, че тя и заместничката на Кейт можеха да издават списанието, докато Кейт бе в едногодишен отпуск, но плановете на Джуди за 1979 година включваха лансирането на ново списание, предназначено за онова поколение читателки, които бяха израснали с „Виърв!“ и сега водеха живот на зрели хора, имаха семейства и какви ли не финансови възможности. Ако не се бореше докрай да спре Кейт, трябваше да отложи новото списание.

— В Бангладеш, на изток от делтата на Ганг. Не е мръднал оттам, откакто ти съобщих за него, Джуди. Бенгалците се бият с планинските племена от самото създаване на държавата Бангладеш преди седем години и това вече се е превърнало в геноцид в джунглата. Хиляди хора са убити, но тъй като мястото е толкова далеч, никой не знае какво става там. — Кейт започваше да се ядосва. — Назначението им е страхотно, Джуди. Ти ме принуди да стана писателка. Нямаше да напиша първата си книга, ако ти не ме беше изтормозила да го сторя. А сега ми бъди приятелче и ме остави да се чупя.

След като излезе от кабинета на Джуди, Кейт подаде отново глава през вратата.

— Отвън има някакъв огромен Тарзан, който иска да те види. Кой е?

— Новият ни инструктор по гимнастика. Реших, че всички можем да потренираме един час.

Кейт се засмя:

— Лошата ирландска жилка е проговорила. Не даваш служителите ти да излязат дори за обяд.

 

 

Том нежно смуши с лакът Кейт под старовремския юрган.

— Сигурна ли си, че искаш да заминеш?

— Сигурна съм. На Джуди всъщност няма да й липсвам. Тя се идентифицира със списанието повече от мен. Това е една от причините, поради които искам да се измъкна и да свърша нещо самостоятелно. — Кейт се обърна по гръб и проследи как малката мигаща светлинка от преминаващия Боинг 747 прекосява разстоянието от единния до другия ъгъл на прозореца. — Ще се возя на тази комета следващата седмица.

— Откъде знаеш, че ще бъда тук, когато се върнеш?

Кейт на свой ред нежно смуши Том.

— По-добре е да си тук.

Причината, поради която не бе заминала по-рано, бе, че не можеше да понесе мисълта, че ще се отдели от този чудесен човек, който я обичаше, без да иска да я притежава, окуражаваше я, без да я покровителства, и се възхищаваше от таланта й, без да го експлоатира.

— И ти ще ми липсваш. И внимавай!

— Ела тук, жено.

— Какво пък толкова ще намеря в твоята половина на леглото?

— Мен.

 

 

Джуди протегна на Грифин чашата му с водка, мартини с маслина и лед и седна. Холът й съвсем наскоро бе мебелиран от Дейвид Лоренс в нежно тюркоазен цвят — великолепен фон за блондинки. Джуди подлуди декоратора си, като обзавеждаше една по една стаите, вместо да стегне наведнъж целия апартамент.

— И така, кога ще го направим? — попита Грифин.

— Не съм сигурна, Грифин.

— За какво не си сигурна? — Той си изяде маслината. — Разкажи ми, докато се обличаш. След двадесет и пет минути трябва да бъдем у Шери Недерланд.

Джуди забърза към будоара си не защото бе закъсняла, а защото искаше да отложи разговора. Но когато започна да си избира дрехи, Грифин я последва. Облегна се на вратата и повтори:

— Решила ли си кога искаш да се оженим?

— Не още. — Джуди се извърна с гръб към него и избра един черен, обшит с пайети жакет, после си помисли, че е по-добре да приключи с този въпрос, и кротко каза:

— Може би никога, Грифин. Наистина не искам да споделя целия си живот с теб или с някой друг. — Старателно избягваше погледа му. — Мисля, че трябва да признаем факта, че и двамата сме независими и затова ти подхождах като любовница. Не съм те тормозила да се развеждаш и да се жениш за мен…

— Но ние чакахме толкова дълго. Винаги съм си мислил, че…

— Аз чаках толкова дълго, нали това искаш да кажеш, Грифин? Чаках твърде дълго. Стана ми начин на живот. Трябваше да ти прощавам твърде много неща, да прекарвам твърде много Дни на благодарността без теб, твърде много Коледи — твърде много празници и недели — а точно те са най-дългите дни в седмицата, Грифин.

Тя погледна Грифин и стотина високи, мургави и слисани негови изображения отвърнаха на погледа й. Целият будоар, включително и таванът, бе покрит с огледала. Джуди можеше да застане в средата на стаята и да се види от всеки ъгъл, без да извива глава. Можеше също така, когато бе в игриво настроение, да вдигне високо крак и да види безброй свои отражения да повтарят движението й като цяла редица танцьорки.

— Наистина ли искаш да кажеш, че не искаш да се омъжиш за мен?

Нима има жена, която не копнее да се омъжи? Наистина ли отказваше на един от най-преуспяващите издатели в страната, чиято империя включваше някои от най-добрите списания в Америка? Нима отказваше червеникавокафявия ролс-ройс, парите, прислугата, староанглийската къща в имението в Скарсдейл, социалното положение, невероятните преживявания в леглото? Челото на Грифин се набръчка в недоумение.

— Какво ти става днес? Да не би да си неразположена?

— Грифин, това не са предменструални нерви, а здрав разум.

Джуди си помисли, че или трябва да бъде твърда, или да офейка.

— В края на краищата какво повече знам за теб от това, че си развил навика да мамиш жена си? Откъде да съм сигурна, че като ти стана жена, няма да пожелаеш същите тайни силни усещания?

Грифин внимателно остави чашата си на една от стъклените лавици, които се простираха покрай огледалните стени, без да прекъсват отразената до безкрайност картина.

— Играеш ми евтини номера след толкова години. Но не се оплакваше, когато получаваше това, което ти се полагаше.

Джуди го изгледа. „Има се за голям любовник — помисли си тя, — само че всъщност изпитва удоволствие да се проявява като голям любовник, а не просто да бъде с мен и да му е хубаво. Непреодолимата му жажда непрекъснато да му се възхищават винаги ще го кара да флиртува с други жени, защото егото му е ненаситно.“

Грифин потърка белега на лявата си ръка — сигурен знак, че е раздразнен.

— Къде ще ходим сега?

— Нали щяхме да идем у Шери Недерланд? Какво пак не ти харесва, Грифин? Не можем ли да продължим, както сме си сега? Запазваш имението в Скарсдейл, аз оставам тук и ще бъдем заедно три-четири пъти в седмицата. А може би и в неделя.

Джуди всъщност искаше да каже: „Тази връзка или ще продължи, или ще пропадне и това зависи от чувствата ни един към друг във всяка минута. Не искам да ме приемаш за даденост, Грифин. Не искам уютна топлина и домашна сигурност. Или по-скоро домашна несигурност“.

Грифин не бе свикнал с мисълта, че трябва да заслужи обичта на една жена. Искаше половинката му да е зависима, обвързана, сигурна и винаги на мястото си — да го чака. Работохоликът Грифин имаше нужда от стабилен партньор, тъй като несигурността, която изпитваше, изискваше от него да знае, че у дома винаги има някой да го чака независимо къде ходи и какво прави.

Изведнъж Джуди осъзна, че не й харесва който и да било мъж да я гледа, докато се облича. Отвори огромния шкаф за обувки, наскоро тапициран с лъскаво черно моаре, което подхождаше на килима.

— Грифин, имам да ти казвам нещо наистина важно. — Тя взе чифт сребърни сандали. — Вчера миналото ми ме настигна.

— Какво се е случило? — Затова ли Джуди се държеше толкова странно тази вечер?

— Знаеш, че учех със стипендия в Швейцария. Докато бях там, забременях. Бебето беше осиновено.

— Е, това е било много отдавна. — Сега вече Грифин разбра причината и можеше да прояви великодушие. — То не бива да застава между нас. Не се разстройвай.

Внезапно любовната връзка, която бе неописуемо важна за Джуди цели десет години, й се стори много незначителна в сравнение с новия факт, че има дъщеря.

— Грифин, ще ме изслушаш ли? Детето ми е живо и ме откри.

— А? — Внезапно той се превърна целият в слух. — Утре сутринта ще накарам адвокатите да изяснят случая. Само че е сбъркала адреса, ако си мисли, че ще ти измъкне няколко долара.

— Грифин, на нея не й трябват няколко долара. Тя е Лили, актрисата, онази Лили.

— Тигрицата Лили?

— Да.

Грифин размисли за момент.

— Трябва да има причина за това. Прави си реклама.

— Грифин, тя може да си направи цялата реклама, която й трябва, като само се появи на обществено място.

— Не се тревожи, всичко ще оправя. Тя сигурно преследва някаква цел.

Джуди се предаде.

 

 

Максин се наведе напред и въздъхна със задоволство, когато тъмносиньото пежо превали заобления хълм и тя съзря лозята, ширнали се под нея. Винаги й бе приятно да лети с „Конкорд“ в неделя, когато няма много хора. Колата прекоси безшумно горичката с останали тук-таме снежни петна и започна бавно да се спуска към замъка дьо Шазал. Мисълта на Максин вече пробягваше по списъка с приготовленията за следващата седмица, когато двамата с Шарл трябваше да посрещнат един член от френския олимпийски отбор по езда, а също и първия приятел на Максин, Пиер Брусал. Сега той беше треньор на чудесна млада скиорка, която вече бе спечелила европейското първенство по слалом за жени. Откакто Максин бе взела решение семейство дьо Шазал да се заеме със спонсорство, бяха дали повече приеми на различни кандидати и поклонници, отколкото принцесите от приказките, със задоволство помисли Максин и се усмихна.

Колата разпръсна ято бели гълъби, накацали на извитата като полумесец бяла чакълена алея. Гукащите птици шумно изпърхваха настрани, докато преливащата от щастие Максин изкачваше широките каменни стъпала към внушителната врата, където я чакаха икономът и застаналият зад него слуга.

Горяща от нетърпение, Максин изтича нагоре до спалнята си.

— Онорин, помолете да сложат чантите ми в будоара — извика тя през рамо на прислужницата си, докато смъкваше ръкавиците си от сиво шевро. — Изпратете кутията с бижута в трезора и ми напълнете ваната…

Влезе чак до средата на спалнята и внезапно осъзна, че нещо не е наред. Вместо да бъде гладка и безупречно изпъната на огромното, в стил „ампир“ легло във формата на лодка, бледосинята копринена покривка се бе смъкнала нагърчена на пода. На омачканите чаршафи лежеше по гръб, гол, съпругът й Шарл, а върху него, яхнала го, седеше едра мургава жена, облечена в накъсана зелена копринена камизола. Шарл бе сграбчил гърдите й така силно, че плътта преливаше между пръстите му. Жената придържаше с една ръка черната си грива, а с другата си ръка, пъхната между бедрата й, си помагаше да достигне до оргазъм. Коленете на Максин омекнаха като на обречено на заколение животно. Първоначалният й инстинкт бе да отстъпи и да затръшне вратата, за да не вижда повече леглото си, съпруга си и любовницата му. Облегна се на стената на широкия коридор, разтреперана от шока, но тактическият й ум веднага й подсказа какво да стори.

Максин намъкна ръкавиците си и отвори със замах двойната врата на спалнята си. Сграбчи извиващата се жена за косата и я издърпа от тялото на съпруга си.

— Шарл, как смееш! — яростно възкликна Максин. В нашето легло! Не можа ли да задържиш тази курва в Париж при останалите си развлечения?