Шърли Конран
Лейс (22)

21.

През първите три години след откриването на замъка за посетители Максин работеше почти непрекъснато. Към края на 1959 откри, че дейността им върви на зигзаг — една стъпка назад, три напред. Персоналът в Шато дьо Шазал се усъвършенстваше бавно, а Максин, която отговаряше за него, установи, че й е трудно да се справя с проблемите. Те бяха от много по-голям мащаб в сравнение с онези, на които беше свикнала в магазина на улица Жакоб.

През първата година имаха деветдесет и две хиляди посетители и приходите им възлязоха на тридесет милиона и осемстотин хиляди франка. С други думи — търпяха загуби. „O rage, o dèsespoir“^[1], помисли мрачно Максин, спомняйки си любимото възклицание на Пейган. Прекарваше все повече часове със счетоводителите, все по-чести ставаха тревожните посещения в банката, а най-ужасното от всичко бяха заемите, които й струваха безсънни нощи.

През втората година през замъка минаха сто двадесет и една хиляди посетители, от които получиха четиридесет и осем милиона и четиристотин хиляди франка. Успех!

Но щеше ли да е траен?

Третата година над сто седемдесет и четири хиляди души посетиха Шато дьо Шазал, а следващата те надхвърлиха вълшебното число двеста и петдесет хиляди.

Да, бизнесът процъфтяваше. А Максин? Ги загрижено сподели с Шарл, че тя прилича на човек, който тича твърде бързо надолу по стръмното, тласкан от собствения си устрем, без да може да спре. Шарл се съгласи с него и даде подробни указания на секретарката й. Госпожица Жанин трябваше да държи госпожа графинята колкото е възможно по-встрани от работата. Тя се справи така добре, че накрая Максин се освободи от почти всичко, с изключение на ежеседмичните делови срещи в понеделник със счетоводителя на имението и в петък с Кристина за обсъждане на проектите.

Вече не стоеше зад бюрото до полунощ, за да го разчисти, та на следващата заран да я посрещне нова купчина поща. Вместо да става в шест, сега Максин закусваше лениво в леглото, отиваше в офиса в девет и към обяд привършваше сериозната делова работа за деня. За нейна радост можеше да прекарва значително повече време с децата; ето едно от предимствата да живееш там, където работиш, мислеше тя, когато в студените следобеди играеше с двете си очарователни малки момченца в отоплената от камината детска стая, а щом пекнеше слънце, се втурваха да полудуват с кучетата из парка. Максин никога не беше очаквала, че децата могат да бъдат извор на щастие и понякога, като гледаше синовете си, усещаше как внезапно я обзема чувство за вина — струваше й се, че не ги заслужава и че всичко е прекалено хубаво, за да бъде истина. Потръпваше от мисълта, че може би съдбата е приготвила някакво страшно наказание заради почти безскрупулната й практичност, възмездие за бляскавата й кариера.

 

 

Отчасти поради невероятния успех на замъка, „Паради“ придобиваше все по-голяма популярност в областта на реставрациите и преустройването на исторически къщи. След като Шато дьо Шазал бе открит и „Паради“ показа какво може, в офиса на фирмата нахлуха потенциални клиенти. До момента Максин беше реставрирала успешно двадесет и шест старинни здания.

„Паради“ преобразяваше историческите сгради в туристически забележителности, хотели или малки апартаменти за по няколко семейства. Вече бяха назначили четирима дизайнери на пълно работно време. Максин не само изискваше от сътрудниците си да работят усилно, но се и стараеше да създаде ведра атмосфера, та те да изпитват удоволствие от труда си и често, когато се отбиваше в главното ателие, там избухваше непринуден смях. Същевременно тя продължаваше да утвърждава всеки план на ниво ескиз, преди да бъде представен на клиента. Нищо, колкото и дребно да беше, не убягваше от погледа й.

Тя беше незаменима и в друга много важна област. Понякога инвестициите, необходими за проектите на „Паради“, стигаха до петдесет милиона франка, друг път биваха значително по-малко. Тя трябваше да представя схема на възможните източници на средства. „Впускаш се с пламък в очите, като бикоборец, който излиза на арената“ отбеляза веднъж Шарл.

За Максин работата беше забавление. Вероятно защото никога не бе претърпявала сериозно поражение.

 

 

По това време, макар да знаеше, че съпругът й ще се вбеси, тя направи нещо, което тайно желаеше от доста отдавна. От години мразеше гърдите си. След раждането на момчетата те бяха все така едри и отпуснати и един ден, без да каже на Шарл, тя постъпи инкогнито в болница.

Заедно с нейната vendeuse^[2] от „Диор“ бяха очаквали след козметичната намеса Максин да добие силуета на Одри Хепбърн, но въпреки че беше повдигнат с десетина сантиметра, бюстът й си остана огромен. Операцията беше много болезнена и под всяка гърда червенееха и по една груба линия чак до зърната. Бяха грозни и никога нямаше да изчезнат.

Шарл се разяри. Той изключително харесваше гърдите й.

— Защо не ми каза нищо, преди да отидеш? Знаеш, че винаги има опасност при пълната упойка!

— Защото мислех, че може да ме спреш.

— Дяволски права си! Гърдите ти не са само твои, те са наши. Как щеше да се почувстваш, ако аз бях решил да си кръцна някой и друг сантиметър?

 

 

Като цяло животът на Максин беше вълнуващ и успешен до тридесетата й година. Тогава се случиха две неща — забременя отново и Шарл се влюби в друга жена.

Първоначално разбра само за първото събитие. Никак не се зарадва. Двама сина й бяха достатъчни. Вече бе набрала високи обороти и за пръв път от години се наслаждаваше на положението си. Работата не бе просто ежедневно блъскане — тя чувстваше, че на нея е поверена отговорността за онова, което става. Организацията й бе високоефективна и Максин изплащаше заема значително по-бързо, отколкото бе очаквала.

Една сутрин, докато й подаваше пощата, госпожица Жанин занарежда:

— Вчера госпожа дьо Фортюни беше отново тук. Изглежда твърде вдадена в работата си на рекламен специалист. Постоянно търси господин графа по телефона и забелязах, че е в списъка на гостите за днес. Според мен винаги мирише твърде силно на карамфил. Прекаленото използване на парфюм може да бъде противно.

За Жанин това бе толкова дълга и необичайна реч, че Максин я погледна рязко. За какво говореше това момиче? За парфюма на някаква рекламна агентка? „Не беше ли дьо Фортюни жената, която работеше над етикетите и брошурите за новото шампанско?“ — запита се тя лениво, после отхвърли тази мисъл и започна да преглежда пощата. Въпреки това по време на официалния обяд Максин обърна внимание на хубавката дребна госпожа дьо Фортюни. Беше облечена с нов костюм „Шанел“, un vrai Chanel, а не копие от „Уолис“, от вълнен плат екрю, обточен с тясна сатенена ивици в същия цвят — непрактичен и екстравагантен. И Жанин беше права — тази жена наистина вонеше на карамфил. Все пак беше интелигентна и интересна гостенка, разказваше забавни случки от практиката си и всички я намираха за очарователна.

Вниманието на Максин бе внезапно привлечено от току-що пристигналите сър Уолтър и лейди Клиф. След панихидата на Ник тя, заедно с Кейт, посети няколко пъти родителите му в Лондон; беше много тъжно, тъй като майката на Ник се вкопчваше отчаяно в неговите приятели — особено в онези, които го бяха видели последни, сетна връзка с мъртвия й син.

След като гостите отидоха да разгледат пещерите с шампанско, лейди Клиф помоли Максин да види децата. Двете жени седнаха в светлата, слънчева стая, а в краката им Жерар и Оливер шумно се боричкаха. Лейди Клиф продума замислено:

— Най ми тежи, че никога няма да имам внуци. — Помълча, после продължи: — Естествено, Уолтър е загрижен, че няма кой да наследи титлата, но той се беше примирил с това отдавна преди синът ни да бъде убит. — Максин я погледна озадачена. — Когато бе на четиринайсет години, Ник се разболя от заушка и се получиха усложнения. На два пъти ни казваха, че няма да оживее, но го спасиха. Специалистите обаче бяха категорични, че никога няма да може да има деца.

— Знаеше ли Ник за това? — попита Максин удивена.

— Да, разбира се, ние му казахме, но мисля, че така и не се примири — предполагам, винаги тайно се е надявал, че може да бъде излекуван.

— Горкият Ник. И добре, че Джуди не се съгласи да се омъжи за него — сподели Максин с Шарл по-късно, когато се обличаха за вечеря. — Въпреки че сега — допълни тя, като потупа корема си — лично аз съвсем не изгарям от желание за дете.

Шарл се засмя.

— Търпение — рече той. — Има доста да чакаш.

Наведе се да я целуне по шията и тогава Максин усети слабата миризма на карамфил. Не можеше да я сбърка. Отхвърли появилата се в главата й мисъл. Все пак Шарл бе с тази жена целия ден.

След две седмици Кристина съвсем неочаквано подхвърли:

— Снощи видях господин Шарл в „Льо Гран Вефур“. Трябва да знаеш, Максин, че с всяка изминала година той става все по-красив и тази очарователна бледност много му отива.

— В „Льо Гран Вефур“? Сигурна ли си?

— Да. С онази жена от неговата рекламна агенция. Джак Рефолд беше тук с нова доставка и реших да го заведа в някое хубаво място. Шарл беше на другия край на ресторанта. Махнах му, но мисля, че не ме забеляза.

Тя се върна към работата си и заговори за последната партида мебели от Рефолд. Максин се чувстваше, като че ли някой бе плиснал чаша студена вода в лицето й. Пръстите й потреперваха и й беше трудно да поеме дъх. Разбираше какво й казва Кристина, знаеше, че тя бе подбрала думите си така, та ако Максин реши, да забравят за този разговор. Бе прекарала спокойно предната вечер вкъщи пред телевизора, тъй като Шарл трябваше да придружи една група канадски клиенти. Мислеше да ги заведе някъде извън града, може би във „Фоли Бержер“ и след това в някой нощен клуб, което, както той правилно беше отбелязал, щеше да отегчи Максин…

Кристина я погледна.

— Добре ли си, скъпа? Може би трябва да полегнеш. Да не би бебето да рита? Горката, всички очакваме да продължаваш да работиш, като че ли нищо не се е случило, просто защото винаги правиш така. Ела да си починеш в задната стая.

— Не, не — промълви Максин едва-едва.

Стори й се, че гласът й идва от много далеч. Трябваше да поговори с някого за подозренията си. Реши да се обади на леля Здрав Разум, както я наричаше Джуди.

По тона й, толкова пресилено непринуден, леля Ортанс веднага разбра, че става нещо сериозно.

— Ела при мен, скъпо дете. Знаеш, че винаги съм вкъщи.

Още на прага Максин избухна в сълзи. Леля Ортанс заведе кръщелницата си до един шезлонг и хвана двете й ръце.

— Кажи сега, какво има. Нещо с Шарл ли?

— Да — прошепна Максин. — Как разбра?

— Ами това е третото ти дете, скъпа, и си омъжена от осем години. Не мога да ти кажа какво да направиш, тъй като не знам подробностите и не искам да ги знам. Вероятно Шарл се опитва да те мами?… Да?… Господи! В такъв случай това, което мога да те посъветвам, е да се абстрахираш от ситуацията, докато емоциите поутихнат. Сега не е време за конфликти. — Максин кимна и леля й продължи: — Без съмнение Шарл се е увлякъл по някоя дама и не разсъждава логично. А ти, мое дете, си изпълнена с подозрения и ревност и не можеш да обмислиш нещата трезво. Така че не бива, колкото и да ти е трудно, да му искаш обяснение, поне докато и двамата сте под властта на чувствата, а не на здравия разум.

Максин беше доста навъсена, но леля Ортанс говореше твърдо, като че ли Шарл беше само някаква машина, която се нуждае от настройване.

— Не трябва да се караш със съпруга си, тъй като никога не можеш да знаеш как ще реагира един мъж. Ами ако реши напук на тебе да избяга с тази дама? Очевидно той те обича, иначе нямаше да крие връзката си от теб. Мъжете, които вече не обичат жените си, въобще не се опитват да се прикриват.

— Тя е красива и слаба — тъжно отрони Максин.

— Горкото ми дете, за теб щеше да е по-лошо, ако не беше красива. Тогава трябваше да си безкрайно загрижена каква ли невидима магическа сила притежава. — Леля Ортанс пусна ръцете й и дръпна звънеца, за да поръча кафе. — В момента нейната привлекателност е съвсем очевидна — изглежда добре и има вкуса на забранената връзка. — Тя сви рамене. — Колкото и да те обича, Шарл вече е свикнал с теб. Жалко, дето никой не предупреждава младоженките, че един ден те неизбежно ще се влюбят в някого отново, както и техните съпрузи. Но понякога е трудно да обясниш живота на младите, а и те не биха повярвали.

Леля Ортанс се обърна, за да даде указания на току-що появилия се прислужник.

— Така, че скъпа, дръж се, все едно че нищо не забелязваш. Мое дете, трябва да бъдеш ангел.

Тя отново взе ръцете на Максин в своите.

— Има още нещо, за което си струва да помислиш — додаде внимателно леля Ортанс, като подбираше думите си. — Добрият съпруг е по-важен от работата. Не искам да кажа, че работата ти не е важна. Само казвам, че добрият съпруг е много, много по-важен.

 

 

И така, Максин се държеше като ангел, ала установи, че й е много трудно, тъй като с всеки изминат ден ставаше все по-напрегната и скована. Шарл отсъстваше често от замъка, а когато си беше вкъщи, изглеждаше прекалено зает. Понякога тя вдигаше очи към него и улавяше разстроения му обвиняващ поглед, от който й прималяваше. Изпитваше необуздана ревност и чувство за собственост. Постоянно проверяваше мислено програмата на Шарл, въпреки че не си позволяваше да му задава остри въпроси. Стараеше се да не се заяжда — не искаше да го кара да се чувства ограничаван и по този начин да го предизвика да си отиде. Понякога настроението й се променяше рязко и я заливаше непреодолима обида от подлостта на съпруга й, от лекотата, с която я лъжеше — ден след ден, месец след месец, като че ли необезпокояван от съвестта си. Страдаше ужасно от усилието да играе тази роля, да крие мъката от съпруга си, да го лъже, както той лъжеше нея.

Предполагаше се, че Шарл е в Лион, когато се роди третият им син — една седмица преди датата и доста по-лесно, отколкото Максин очакваше. Тя притискаше бебето към себе си, искаше да бъде постоянно с него. Малкият Александър беше нейната надежда за бъдещето, нейната връзка със съпруга й.

През следващите четири месеца не съществуваше никаква възможност да забременее отново. След раждането Шарл прекарваше нощите в своето lit Napoleon^[3] в стаята си.

През 1963 станаха три години, откакто настъпи охлаждането помежду им, а Максин продължаваше да мълчи за изневярата на съпруга си, потискаше природните си инстинкти и се уповаваше на добрите маниери, които беше получила благодарение на строгото си френско буржоазно възпитание. От време на време отиваше при леля Ортанс, за да получи успокоение и съчувствие.

Продължаваше да се държи като ангел, но това й се удаваше все по-трудно. Не можеше да спи добре, лицето й бе изпито и дори когато успяваше да се усмихне леко, тъмните кръгове под очите издаваха тревогата й. Понякога се сопваше на децата или на персонала, като едва се сдържаше да не изкрещи. Страдаше от това, че бе принудена да живее този фалшив живот и да играе тази фалшива роля, докато чакаше и чакаше, а така й се искаше да може да върне стрелките на часовника назад. „Ех, да…“ стана любимата й игра.

Ех, да можеше да махне паяжините на времето и да се озоват отново в онова, прекрасно топло лято преди да забременее.

Ех, да беше избрала друга рекламна агенция.

Ех, да не бяха назначавали в агенцията тази жена — разрушителка на семейни огнища.

Ех, да беше по-слаба, по-висока, по-млада, по-пленителна.

Ех, да можеше Шарл да погледне на нея с едновремешните влюбени очи! Самоувереността й изчезна. Сменяше едни безлични дрехи, които я състаряваха, с други, които не й подхождаха. Отчаяната й vendeuse се оплакваше на помощничката си:

— Щом госпожа Шазал не може да се справи с конкуренцията, не е трябвало да се омъжва за такъв привлекателен мъж. Направо е срамно да се гледа как една от моите клиентки губи чувството си за достойнство пред очите на цял Париж. Трябва да даде на господин графа от собственото му лекарство — в Париж е пълно с хубави млади мъже, които с възторг биха откъснали такъв зрял плод.

През май 1963 Джуди отседна в замъка за един уикенд. Като гледаше тъжната, механична усмивка на Максин и мислеше за изпълнения й с работа, ала самотен живот, тя взе внезапно решение. Шарл й беше клиент, но Максин й беше приятелка. Избра внимателно момента и на следната сутрин, докато Шарл я возеше към офиса, подхвана:

— Не си ли щастлив, че и двете фирми вървят добре?

Той кимна с отсъстващ вид.

— Не се ли гордееш с трите си прекрасни момчета?

Отново нехайно кимване.

— А Максин не е ли една прекрасна домакиня? Не я ли познава цяла Франция?

Пак никаква реакция.

— И колко още предполагаш, че тя ще издържи при тази ситуация, Шарл? Мисля, че вече е пред срив. Знам, че във Франция почти няма разводи, че съпрузите си имат дискретни връзки, които никога не заплашват браковете им. Но Максин те обича и не иска друг мъж. Затова мисля, че в крайна сметка тя няма да понесе този двойствен живот, ще те напусне и ще се премести в Париж, като предпочете раздялата пред болката от измяната. Така, че помисли какво ще загубиш, Шарл. — Джуди внимаваше много да не събуди у него други инстинкти, освен чувството за самосъхранение. — Ще загубиш лесния си, удобен живот, децата си, домакинята, с която се гордееш и която е толкова ценна за твоята работа. И какво ще спечелиш? Предполагам, тази малка досадна агентка по рекламата и скандал номер едно в страната.

Обърна се и го погледна. Обиден и смълчан, той съсредоточено се взираше в пътя пред себе си. Джуди продължи.

— О, Шарл, никой не може да има всичко. Рискуваш толкова много поради такава глупава причина. За бога, какво е станало с прословутото ти умение да цениш семейството, удобствата и парите!

Той стисна по-здраво волана и не пророни дума. Отначало бе шокиран, че Джуди е решила да разговаря с него за толкова интимни неща, а след това се вбеси, че си го позволява. Но докато пътуваха към офиса, Шарл вече бе започнал да се замисля над онова, което му беше казала, и да се опитва да си представи живота без Максин.

Бе изтекла седмица, откакто Джуди си замина. Максин седеше край застланата с бяла дантелена покривка масичка от ковано желязо под червенолистия бук пред терасата. С едно око поглеждаше към осемгодишния Жерар, който строеше на двегодишния Александър крепост от жълти и оранжеви кубчета. Тя лениво преглеждаше списъка с гостите за забавата, която устройваха в чест на първата голяма реколта на модернизираната компания за шампанско.

Внезапно на терасата се появи Шарл. Максин вдигна глава. Беше необичайно да си е у дома по това време.

Той тръгна към тях, а на нея й се стори, че времето започва да тече по-бавно. Гледаше я решително.

Чакаше, а сърцето й биеше лудо.

Шарл се приближи, наведе се и целуна ухото й. Така правеха преди.

Максин извърна рязко глава и го погледна в очите. Това, което видя, я накара да отмалее, изпълнена с надежда и радост, после скочи и се хвърли в прегръдката му.

Той я притисна силно, пресегна се през рамото й, взе писалката и задраска името дьо Фортюни от списъка за гости. Максин сграбчи ръката му и я целуна.

Малко по-късно тя се облегна в леглото, а косата й се разпиля по синята копринена покривка. Бяха се любили не така лудешки и безумно страстно, както първия път — сега беше по-хубаво, по-чувствено, с целия натрупан опит. Без думи Шарл помоли за прошка и без думи Максин му каза, че няма значение, че нищо няма значение сега.

Той прошепна:

— Мушни ръка под възглавницата.

Изпод дантелената калъфка Максин извади малка, алена кутийка.

— От „Картие“! Но аз нямам рожден ден!

— Не, не е за рождения ти ден, а завинаги — отвърна Шарл. Гледаше виновно. Тя повдигна кадифеното капаче и отвътре блесна пръстен с няколко квадратни диаманта.

— Улучил си точния размер — извика Максин.

Той я прегърна отново и пошушна в ухото й:

— Не само ти в семейството умееш да правиш нещата безупречно.

И се усмихна, както когато се бяха любили за пръв път.