Шърли Конран
Лейс (20)

19.

Още от самото начало Джуди не срещна никакви проблеми с рекламата на замъка и първите гости, донесли приходи, бяха почти всички от Щатите. Максин беше поканила и няколко свои приятели френски знаменитости, включително Ги Сен Симон, вече прочут дизайнер, та да не би американците да останат с впечатлението, че хвърлят парите си на вятъра.

— Очевидно всички се забавляват чудесно — отбеляза Ги след първата си визита.

— О, да, един-двама вече направиха заявки за повторни посещения — похвали се не без гордост Максин. С изненада установи, че й е приятно да забавлява чужденците — почти всички й се струваха интересни, а радостта им бе заразителна.

С доста усилия тя възстанови почти рухналото семейно имение на Шарл и върна живота в него. Естествено, не можеше да угоди на всички. Сестрите му бяха ледено критични, но те винаги намираха от какво да се оплачат. За тях беше признак на простащина един дьо Шазал да работи и домът им да бъде отворен за чужди хора. „Така му се пада, като се омъжи за буржоазка — процеждаше през зъби по-голямата. — Един господ знае какво ще бъде следващото, което ще измисли: стриптийз в салона или зоологическа градина в парка“.

Двете сестри отказваха да проумеят факта, че ако не беше Максин, те просто нямаше да имат замък и че без нейната подкрепа и помощ Шарл не бе в състояние да наложи имението като една от най-посещаваните туристически забележителности в Шампан. Най-много сестрите се възмущаваха от простащината на американската сътрудничка на Максин, долетяла от Ню Йорк за откриването — тази младичката, Джуди, която говореше високо за пари и бизнес по време на ядене.

 

 

Точно преди Джуди да отлети за Америка, Ги, който беше в Париж, ненадейно пристигна в замъка. Бяха освободили готвачката и затова сервираха студени ястия в кабинета. Докато вземаше парченце шунка, Джуди усети, че атмосферата е някак особена, изпълнена с напрежение и потиснат смях, като че във въздуха витаеше заговор или предстоеше да се разкрие някаква тайна. Може би се канеха да й поднесат подарък? Все пак идеята за замъка бе нейна… Тя взе чинията си и се сви на ниската табуретка пред камината до слабите нозе на леля Ортанс — целите в изпъкнали кокалчета след толкова години на високи токчета. Не беше прекалено студено, че да се пали огън, но Максин винаги го поддържаше тлеещ в малкия кабинет.

— Май нещо става. Такива сте едни… Какво криете от мен? — попита подозрително Джуди.

Леля Ортанс се засмя лекичко и едва не изпусна чинията си. Ги погледна към Шарл, който се ухили странно — компанията на Ги все повече му допадаше, въпреки че в началото се бе почувствал засегнат от присъствието на този модист, с когото Максин беше заедно още от детската градина и който следователно знаеше какво мисли тя много по-добре от нейния съпруг.

Ги му кимна и се обърна към Джуди. Лицето му бе сериозно.

— Джуди, искаме да обсъдим един делови проект с теб. Предлагаме ти да откриеш свой офис и да поемеш нашата реклама в Щатите.

Джуди бе удивена.

— Това е много… това е изключително мило и много благородно от ваша страна.

— Изобщо не е, то е просто в наш интерес — отвърна Ги. — Имам нужда от рекламна агенция в Щатите, а с теб сме работили години заедно. Ти познаваш дейността ми.

— Очевидно е, че и ние ще разчитаме най-вече на американски посетители в замъка — допълни Максин. — Чудесно ще бъде да имаме на разположение човек, комуто можем да се доверим, за да движи рекламата ни в Америка.

— Не мислете, че тази идея не ми е минавала през ума! Но аз съм прекалено млада и нямам никакъв капитал. Максин, ти знаеш, че ми е необходим всеки цент, който успея да спестя, за да мога да плащам лечението на майка ми. Съвсем безпарична съм.

— Сега за същата работа плащаме на други фирми — намеси се Шарл. — Вместо това бихме могли да плащаме на теб. Ако говорим честно, и аз си помислих, че си твърде млада, но всички сме започнали млади. Ти си почти на двайсет и три, Джуди. След като една жена на тази възраст е достатъчно зряла, за да поеме отговорност за отглеждането и възпитанието на своите деца, защо да не е способна да разгърне и свой бизнес? Не е необходимо да стартираш веднага. Можем да започнем след шест месеца.

Джуди се обърна към Ги.

— Това ли имаше предвид, когато дойде за пръв път в Ню Йорк? За това ли намекваше на Ийст Ривър?

— Разбира се. Ти ни помогна да започнем. Сега ние искаме да ти помогнем. — Той се изправи и посегна към чашата с шампанско. — За теб, Джуди!

Всички вдигнаха тост, а Джуди се разплака.

 

 

Шарл вложи целия си неголям бюджет за реклама в новата рекламна агенция. Скоро бе заинтригуван от идеите на Джуди, от опростения й подход и впечатляващите резултати. Първоначално му беше трудно да работи с жена, която говори по такъв безцеремонен, откровен начин: Шарл бе свикнал с по-заобиколни делови разговори и с жени, които ласкаят мъжете, но скоро разбра, че за да оцелеят, са необходими нови нестандартни идеи; разбра и че след като Джуди започва собствена дейност, тя ще работи за него толкова усилено, колкото за себе си. Което тя всъщност и правеше.

Не беше трудно да се рекламира нещо така ефектно и примамливо като шампанското; ако Джуди се бе опитала да продава четки или практични обувки, вероятно щеше да й бъде значително по-трудно. Още в началото тя лансира три думи, заредени с премерено внушение: „Париж. Шампанско. Максин.“. Използва името на Максин, а не на Шарл, тъй като той мразеше рекламата. Докато Максин оценяваше нейната магия. Беше й приятно да бъде знаменитост в професията си.

Втората причина бе, че „Максин“ беше много близко до „Максим“ — световноизвестният парижки ресторант. Когато Джуди публикува запазената марка „Париж. Шампанско. Максин.“, последва незабавен протест от страна на ресторанта, защото там знаеха, че в общественото съзнание именно „Максим“ е неразривно свързано с Париж и че използването на собственото име на госпожа графинята може да обърка публиката. Ала поласканата и доволна от себе си Джуди отказа да промени запазената марка.

Максин ставаше все по-популярна, растеше реномето й на френска знаменитост. Винаги, когато се наложеше, тя можеше да цитира някоя сентенция, да вметне остроумна шега или логична забележка. Джуди я предупреди никога да не говори на обществени места за пари, политика или на религиозни теми и никога да не се оплаква пред журналисти за каквото и да било; а когато се появи някоя злобничка статия, просто да я отмине.

— Знам, че можеш да имаш купища хвалебствени изрезки от вестници — рече тъжно Максин, — ала хората обръщат внимание само на хапливите — тъкмо на онези, които ме разстройват.

— Е, трябва да свикнеш — твърдо отвърна Джуди. — Не ме интересува колко бурно изливаш чувствата си в частни разговори, но никога не се опитвай да получиш извинение от вестник. Дай ги под съд или ги зарежи.

Джуди държеше също приятелката й да бъде винаги добре облечена. На Максин не й бе трудно да изпълни тази препоръка. Обикновено тя пазаруваше в „Кристиан Диор“, въпреки че първоначално си позволяваше само по няколко комплекта годишно. След „Диор“ тръгваше бавно по улица Фобур Сент Оноре, за да пообиколи бутиците и да попълни запасите си от бельо.

Максин имаше нужда от доста бикини по една твърде интимна причина.

Шарл беше много нежен и сговорчив съпруг. След кратък период на раздразнителност той я остави да поеме организацията на техния живот, дори се забавляваше и се чувстваше горд от начина, по който тя го правеше. Понякога, макар и доста рядко, все пак налагаше своето мнение. В повечето случаи Максин постъпваше така, както намереше за добре и по правило печелеше случайните им спорове; ала Шарл не допускаше тя да забрави, че той е сляпо подчинен и не го държи под чехъл, а просто той иска да й угоди. Имаше свой специален маниер да напомня това на съпругата си.

Понякога на официалните вечери Шарл караше Максин да затаи дъх, да се изчерви и дори да забрави какво е искала да каже. Достатъчно беше само един негов многозначителен поглед. Той се наслаждаваше неизмеримо от властта си над нея, своята способност да прогони спокойствието й с този единствен поглед, който Шарл чудесно усещаше, караше сърцето й да политне, а слабините й да се навлажнят. Максин знаеше точно какво означава този поглед.

Една вечер, скоро след като се бяха оженили, Шарл й прошепна: „Искам на бала у дьо ла Фрезанж да бъдеш без бельо. Трябва да съм сигурен, че ще си готова, ако пожелая да те почувствам, в който и да е момент“. Максин помисли, че се шегува, но по едно време, както танцуваха, той я изведе извън залата до един тъмен ъгъл на терасата и бързо мушна ръце под светлорозовите тюлени волани на балната й рокля.

Тя беше с бикини.

Той ги съдра, захвърли ги на земята и я притисна към каменния парапет, обгръщайки я с лявата си ръка. Отзад изглеждаха като двойка влюбени, но Шарл я галеше все по-страстно. Тя се ужасяваше, че някой ще ги види, а също и че може да падне от терасата, ала бе безсилна да устои на ритмично движещите се пръсти. Той разкопча бързо дрехите си и Максин го почувства в тялото си, обладаващ я с егоистичен плам, какъвто тя не бе усещала никога досега. После Шарл я целуна нежно по устните и прошепна: „Скъпа, очаквам да ми се подчиняваш за някои неща без никакви въпроси“.

След тази вечер понякога се случваше да поиска от нея да бъде без бельо, особено когато отиваха на много официален прием. Освобождаваше шофьора си, за огромна негова изненада, и в колата ръката му се плъзваше под полата й между бедрата, за да разбере дали му се е подчинила. Веднъж, когато заръката му не беше изпълнена (Максин просто искаше да види какво ще стане), той спря колата и грубо й каза да слезе. И там, на ивицата трева край пътя, я накара да смъкне бикините си, хвърли лекото парче шифон с цвят на праскова през живия плет, вмъкна Максин на задната седалка на колата, сложи я на коленете си и я напляска. С него шега не биваше.

Няколко дни по-късно, след като бяха вечеряли вкъщи само двамата, Шарл я хвана за ръка и я заведе в офиса, който деляха. Празната стая приличаше на приятна, непретенциозна гостна, въпреки пишещите машини, магнетофоните и шкафовете с папки. В средата и имаше старинно бюро, покрито със зелена кожа, с чекмеджета от двете страни, за да могат на него да работят двама души.

Шарл се хвърли в своя въртящ се стол.

— Свали си дрехите — изрече меко той, — сега. Искам да те видя гола.

— Но прислугата не си е легнала. Защо не се качим горе?

— Сега! Тук!

Наблюдаваше я с лека усмивка как се съблича, след това се пресегна и грубо дръпна стегнатата й на кок руса коса, тя се разпиля и покри тежките й гърди. Тогава я придърпа в скута си и я накара да го възседне с лице към него — обезпокоена, объркана и доста озадачена. Впи устни в едната й едра гърда с прозиращи вени и засмука страстно, докато Максин, извила гръб назад така, че разбърканата й коса се спускаше почти до пода, престана да съзнава къде е и какво прави. Той повдигна леко задните й части, придърпа нежно тялото й към своето, започна да прониква в нея и когато Максин бе на върха, прошепна в ухото й:

— Още ли се притесняваш от прислугата?

— Не, не! — задъхано простена тя. — Не спирай, не спирай!

— Притесняваш ли се, че някой може да ни види?

— Не!

През друга лунна нощ той отново я накара да се съблече в офиса и да седне на края на огромното бюро. Погали гърба й с кадифени движения, сладострастно и в същото време някак безучастно; докосна леко с върховете на пръстите си закръгления й корем и вдъхна топлото й, мускусно женско ухание. После я бутна нежно назад и тя се подпря тръпнеща на коженото бюро, а косата й се разпиля по диктофона. Шарл наведе глава и прекара език по бледото й тяло. И докато Максин стоеше неподвижна и леко задъхана, той бързо свали дрехите си и я накара да легне на бюрото. После нарочно спря и попита:

— Предполагам, че не би имала нищо против, ако госпожица Жанин види какво става тук в извънработно време, нали?

— Не! О, Шарл, моля те, върни се в мен.

— Не би имала нищо против, ако тя разбере, че госпожа графинята — толкова възпитана, толкова елегантна, се превръща в изоставена уличница само като плъзна ръка между бедрата й?

Стенещата от удоволствие Максин не отговори.

Тя ставаше все по-известна във Франция, ухажваха я, цитираха я и я снимаха с една или друга знаменитост, а на Шарл му беше приятна мисълта, че е в състояние да разколебае самоувереното й поведение само с един поглед. Намираше я с очи в стаята, пълна с безупречно облечени, важни хора и незабавно получаваше удовлетворението, виждайки я как леко подскача и почервенява.

Късно вечерта разкъсваше ефирната й нощница — обичаше да разкъсва нежните, покрити с дантела дрехи на съпругата си и казваше: „Това искаше да направи с теб генералът, нали?“. Или сграбчваше грубо гърдите й, заравяше глава между тях и прошепваше: „Това ли искаше ти от онзи мъж, Нюман?“.

Максин не беше и предполагала, че семейният живот може да бъде така изпъстрен с рискове и изненади и че разходите й за бельо ще бъдат толкова големи.

Ала на нея й допадаха тези опасни и непредвидими мигове.

Повечето й приятелки имаха връзки с други мъже, но Максин отдавна бе решила, че ще бъде вярна на съпруга си — необикновено решение за французойка от нейната класа. Тя чувстваше и се надяваше, че не се нуждае от други силни усещания в живота си.

Въпреки своята любвеобилност, Шарл се оказа извънредно ревнив, но само когато видеше, или си въобразяваше, че някой особено красив мъж се интересува от Максин. Не бе от съпрузите, които постоянно искат обяснения.

С едно изключение.

През зимата на 1956 Максин замина внезапно за една седмица, без да предупреди и без да спомене за намеренията си на никого, само остави едно кратко съобщение при секретарката на Шарл. Непосредствено преди това изчезна малката й зелена кола „MG“ и тя беше провела куп междуградски разговори от своя будоар — стая, която рядко използваше.

Върна се след седем дни — бледа, измъчена, объркана и печална. Каза на вбесения и обезпокоен Шарл, че решила внезапно да посети Колет Жоайо — своя приятелка от училище, която живеела в Бордо и внезапно се била разболяла.

Съпругът й избухна в ревнива ярост — дори не се беше потрудила да го излъже по-изкусно. Отвърна й язвително, че му е трудно да си представи как тази приятелка, с която толкова време не се е виждала и която всъщност й е малко повече от позната, изведнъж е била поразена от болест, налагаща нейното присъствие.

Какво е било заболяването? Как се казва лекарят на госпожа Жоайо, какъв е телефонният му номер? Защо е заминала, без да предупреди, но с предварително нареден куфар? Защо го е приготвила сама, а не е помолила за това прислужницата? Защо не му е казала за болестта на Колет, преди да замине? Защо го е търсила по телефона в канцеларията в Еперне сутринта, за да съобщи, че ще отсъства няколко дни, след като знае, че по това време той никога не е там? Защо не се е обадила поне веднъж вкъщи?

Максин се опита да отговори на потока гневни въпроси. Измъкваше се от една нескопосана лъжа, за да се сплете тозчас в нова, но упорито не желаеше да даде каквото и да е правдоподобно обяснение за отсъствието си. Лицето й беше бледо, тя изглеждаше зле — Шарл никога преди не я беше виждал толкова тъжна. Като че ли въобще не я интересуваше какво чувства, мисли или казва той. Дори не се постара да скрие безразличието си. Въпреки че физически беше тук, духом бе много, много далече. С някого другиго.

Шарл излезе стремително от будоара й, спусна се по витата стълба, скочи в лагондата си и изчезна за една седмица в Париж без никакви обяснения. След заминаването му тя установи, че от училищния й албум липсват две снимки на Пиер Бурсал. Намери ги скъсани на парчета на тоалетната си масичка.

Една вечер Шарл се прибра мрачен, но самодоволен.

Последва тежка сцена, която завърши бурно и щастливо в леглото. Въпросът не бе повдигнат никога повече.

Той знаеше, че е постигнал своето.