Шърли Конран
Лейс (21)

20.

Щом съзря слабите светлинки, блещукащи тук-там из долината в спасителната Австрия, Елизабет се почувства самотна и обезпокоена. Почти не й се искаше да стигне до тях. Останало без дъх, крехкото изтощено дете поспря, за да разтрие измръзналите си ръце и отново пое с мъка през австрийския сняг, надолу по виещата се пътека, която водеше към Айзенщадт.

Час по-късно тя се изкачи, олюлявайки се, по стъпалата на първата срещната къща и уморено заблъска с чукчето по вратата. Внезапно блесна ярка светлина, появи се мъжки силует и детето чу как някой каза: „Хелга, сипи още супа, имаме си гостенче“. Замаяна и притихнала, Елизабет смътно долавяше, че се намира в изпълнена с пара кухня и някакви странни възрастни, облечени за сън, се суетят около нея. После заспа, увита в одеяло и сгушена в едно кресло.

На следния ден я отведоха в лагера за бежанци край Айзенщадт — няколко редици стари, неприветливи военна бараки, между които се движеше непрекъснат поток от хора, част от сто и петдесетте хиляди унгарски бежанци, нахлули в Австрия през 1956 година. Набързо събраните работници-доброволци влизаха от барака в барака и се мъчеха да изкопчат подробности от отчаяните, мълчаливи хора с вдигнати яки, скупчили се на групи и стискащи издути пазарски торби, чували от картофи или малки чанти за книжа, в които бяха скътали всичко, което имаха.

Нетърпелива, изморена жена с мазно лице, която държеше папка с листа, попита Елизабет как се казва. Заговори й отначало на развален немски и обърканото дете не можа да разбере какво искат от него, докато тя не премина на френски.

— Кажи, дете! На лентата около врата ти няма надпис. Трябва да запиша името ти, преди да отидеш на медицински преглед.

Най-сетне момичето изрече дрезгаво:

— Лили.

— Лили чия?

— Quoi, s’il vous plait, madame?^[1]

— Фамилното ти име, как е фамилното ти име?

— Да… да… — Не, тя вече не се казваше Дасен… Лили изхлипа: — Ко… ко… ваго.

Жената записа на лист хартия „Лили Ваго (френски говореща), родена през 1949 година“ и така, на седемгодишна възраст Лили получи четвъртото си фамилно име — първо, онова от акта й за раждане, после Дасен, Коваго и сега Ваго. След това й дадоха парче сапун и къшей черен хляб и тя застана на опашката от възрастни с тъжни очи, за да мине на медицински преглед. Ушите й бучеха, после усети студените слушалки на гърдите си.

— Прилича ми на пневмония. Шок и премръзване. Настанете я в болничната барака. Следващият, моля.

 

 

Веднага щом се почувства достатъчно добре, за да пътува, от комитета за бежанците й казаха, че ще я изпратят при едно семейство в Париж.

— Имаш късмет, Лили. Не успяхме да настаним дори и половината от хората в този лагер.

По време на дългото неприятно пътуване с влака детето не размени нито дума с неспокойните си изнурени спътници. Когато пристигнаха на остро миришещата гара, ги посрещна друга представителка на комитета за бежанците. Носеше неизменната папка. Отметна ги в списъка си и ги заведе в чакалнята, където те се отпуснаха на твърдите пейки с чувството, че животът им започва отново.

— Лили… Лили Ваго, ето я ей там, госпожо Сардо. Лили, стани и кажи „Добър ден“. Ще бъдеш настанена при госпожа Сардо, която бе така великодушна да те приеме в дома си.

Двойката на средна възраст, която стоеше пред Лили, не изглеждаше никак великодушна. Бяха се опаковали заради студа и острите им носове и стиснати устни се показваха иззад тъмните шалове.

Здрависаха се студено с детето. Жената реагира рязко:

— Но ние очаквахме по-голямо момиче. Искахме да е между дванайсет и четиринайсетгодишно.

Също толкова рязко представителката на комитета за бежанци отвърна:

— Госпожо, оценяваме вашето гостоприемство и загриженост, но в тази ситуация нямаме възможност да поръчваме деца, лагерът за бежанци не е универсален магазин.

— Няма ли багаж? Паспорт? — попита мъжът.

— Тази вечер ще минем без документи — отговори отегчено служителката. — Само подпишете тук и тук и ето тук, а утре заповядайте по всяко време в службата, за да попълните необходимите бланки и да приключим с формалностите.

Детето излезе от гарата и пое към новия дом и живот със семейство Сардо. Чувстваше, че нещо не е наред, че ги бе разочаровала и раздразнила. Взеха мълчаливо метрото до Саблон, а после поеха бързо по тъмните улици към една стара жилищна кооперация. Огромният, покрит с арка вход към вътрешния двор бе преграден от черна порта, достатъчно голяма, за да мине каруца, натоварена със сено. Лили последва новите си родители твърде уморено, за да може да забележи каквото и да било, освен болките в прасците и гърдите и мъглата в главата си. Спряха пред вратата на апартамента и докато господин Сардо търсеше ключовете, детето се свлече на пода.

— Анри, май й има нещо? — пошушна обезпокоено госпожа Сардо. — Няма да приемем дете инвалид, само това липсваше. И да хвърляме пари за лекари; имаме нужда от здраво момиче, което да може да върши домакинската работа.

— Все пак тази вечер ще е по-добре да извикам лекаря. — Господин Сардо взе малкото крехко телце. — Сложи я в леглото, а аз ще се обадя на Дютей.

Доктор Дютей беше отзивчив.

— Нищо особено. Децата са невероятно издръжливи. Изтощена е, а от това което казва, ми се струва, че наскоро е прекарала пневмония и не се е възстановила напълно. Намира се в състояние на тежък емоционален шок и няма да иска да разговаря за причините — съвсем нормално и разбираемо. В момента не е достатъчно силна, за да преживее отново всичко, разказвайки патилата си, така, че моля ви, не я разпитвайте. Нека остане в леглото, давайте й калорична храна и горещо мляко и й осигурете пълно спокойствие.

Той погледна подозрително към госпожа Сардо — не можеше да си я представи в ролята на утешителка. Свали очилата си, изтри ги с носната си кърпа, помълча и хитро подхвърли:

— Вие сте героиня, госпожо, и светица, щом сте спасили нещастното дете! Утре ще дойда отново и ще идвам всеки ден, докато се възстанови напълно, без да ми плащате визитите. Умолявам ви, позволете ми да се присъединя към вашата благородна постъпка.

На следната сутрин госпожа Сардо облече черното си палто, завърза един дебел червеникав шал около врата си, забоде с две игли шапката си и пое към централната служба на комитета за бежанците. Каза своето име на жената в приемната и зачака в малкото претъпкано помещение. Забързани хора влизаха и излизаха; някои от тях бяха служители, но очевидно имаше и доброволци. След безкрайно висене я въведоха в малка, студена стаичка, задръстена от папки с документи.

— Вие не сте същата жена, която вчера беше на гарата — обърна се госпожа Сардо към дребната, изтерзана служителка.

— Да, Ивон знае унгарски и трябваше да излезе, за да посрещне нова група, която не очаквахме. Съжалявам, госпожо, нямаме за цел да ви притесняваме, но изведнъж на всички ни се струпаха повече проблеми от обичайното. Къде е детето?

— Вкъщи, болно е. Лекарят казва, че трябва да остане в леглото поне две седмици и той ще идва всеки ден! Представяте ли си какви разходи са това! Много добре като за начало.

— О, госпожо, ще се заемем веднага с подробностите, за да се опитаме да намерим родителите на детето. Ще направим всичко, което е по силите ни, но след като момичето се възстанови, трябва да го накарате да разкаже някои неща за себе си. Хайде сега да опитаме да попълним тези бланки.

И така, бланките бяха попълнени, подпечатани и върнати в папката, която бе оставена в чекмедже под буквата „В“.

Една сутрин, когато се почувства достатъчно добре, Лили седна в леглото с увит около гърдите й дебел шал. Тя попита разтревожено какво е станало с Анжелина, Феликс и млечният й брат Роже.

— Комитетът за бежанците се опитва да ги открие. Щом се оправиш напълно, ще отидем в канцеларията и така ще ти кажат каквото знаят.

— А знае ли vraie maman къде съм?

— Не са ли господин и госпожа Ваго твоите истински родители?

— Не, Анжелина трябваше да се грижи за мен, докато ме вземе истинската ми майка, която е в друга страна, а Феликс се грижи за нея и за Роже, въпреки че разбира се, той не е vroi баща на Роже. Фамилното име на Феликс е Коваго, а аз всъщност съм Елизабет, макар че предпочитам да бъда Лили, тъй като той ме наричаше така. Всички в Унгария ми казват Лили и само в Шато д’Окс ми викаха Елизабет. Мисля, че по̀ ми харесва да съм Лили и да съм в Унгария, а не в Швейцария, само че ми се иска да можех да говоря добре унгарски. Знам само няколко думи.

Дали детето все още бълнува, зачуди се госпожа Сардо. По-добре да изчака визитата на лекаря утре и тогава да я разпита отново.

На следващия ден тя взе кухненската тетрадка и молив, седна при Лили и започна да описва нейното житие-битие.

— Значи ти си отгледана от госпожа Коваго, живяла си в Швейцария и сте били на гости в Унгария, когато е започнала революцията? И не знаеш никакви подробности за истинската си майка?

— Да, да, да, не. А сега мога ли да спя?

Докато вечеряха госпожа Сардо обсъди въпроса със съпруга си.

— Не сме длъжни да търсим семейството й — това е работа на комитета за бежанците — заяви тя. — И въобще не съм сигурна, че това, което разправя, е вярно. Доктор Дютей каза днес следобед, че е възможно да живее в някакъв въображаем свят, за да избегне кошмарите на истинския. Сигурно за нея това е било единственият начин да приеме внезапната загуба на семейството си.

— Но, може би, междувременно, скъпа — отвърна господин Сардо, докато разрязваше хрупкавия лучник, — е добре да пишем до кмета на Шато д’Окс да провери дали там живее, както казва детето, семейство Ваго или Коваго. Все пак, ако са успели да избягат, би трябвало да се върнат в дома си и тогава ще можем да изпратим момичето обратно и да поискаме парична компенсация, което е наше морално право. Ако пък не са успели да избягат, или ако са били убити, детето трябва да получи някакво наследство — може би къщата. Така, че още утре сутринта ще напиша писмото.

 

 

Зимата в Париж през 1956–57 бе ужасно студена. Доктор Дютей не позволи на Лили да излезе от душния, претоплен апартамент до средата на февруари, когато госпожа Сардо посети отново канцеларията на комитета за бежанците, този път придружена от детето. И този път се наложи да чакат в малката ледена стая, но сега тя поне не беше препълнена. Най-сетне една жена доброволка, която госпожа Сардо не бе видяла миналия път, им обърна внимание.

— Как се казваш, миличко?

— Лили Коваго.

Последва половинчасово изтощително търсене, тридесет минути безкрайно ровене из жълтеникавите купчини хартия, разхвърляни по бюрото и натъпкани в шкафовете, докато госпожа Сардо се сети да каже:

— Може би папката е на буквата „В“ на името Ваго — в началото стана грешка. Не по моя вина. — Наистина, папката бе на буквата „В“. Сега пък жената загуби очилата си, а госпожа Сардо — търпението си. — Мисля, че е недопустимо да ме заставяте да чакам цял половин час, а документите да се губят два пъти.

Служителката доби още по-измъчен вид.

— Няма запитвания за дете с такова име.

— Идиотка! — изстреля госпожа Сардо. — Запитванията би следвало да бъдат за дете с име Коваго или Дасен — предишното име на майка й, и затова трябва да търсите на буквата „К“ или „Д“.

Жената отново взе да рови в шкафа, но така и не намери папка с надпис Коваго или Дасен.

— Само ми губите времето — сопна се госпожа Сардо. — Губите и вашето собствено сред тая бъркотия. Това си е чиста съсипия — да стои човек тук като ненормален.

И се понесе навън, повличайки и Лили.

Капналата от умора служителка постави папката на детето — все още с надписа „Ваго“, на буквата „В“. Никой, който би могъл да потърси Лили, не би се сетил да погледне на буквата „В“. Сега тя бе буквално загубена в това море от разхвърляни документи.

На следващата сутрин, след като изслуша преливащия от негодувание отчет на съпругата си за посещението й в центъра за бежанци, господин Сардо написа друго писмо, в което се оплакваше на председателя на комитета за бежанците. Получи извинителен отговор, който обаче не съдържаше никаква нова информация.

След шест седмици дойде кратко писмо от канцеларията на кмета на Шато д’Окс, в което той уведомяваше господин Сардо, че доколкото знае, в града няма семейство Ваго, но един унгарски келнер, наречен Коваго, е живял под наем във вила, намираща се в покрайнините. За жалост той и неговото семейство заминали на гости в Унгария тъкмо в навечерието на революцията и явно всички са били избити при опита си да избягат.

В архива на града нямало повече сведения.

 

 

— Не мисли, че сме богати. — Госпожа Сардо изсумтя леко, докато внасяше пазарските чанти през големите порти. — Живеем в апартамента на нормиран наем — имахме късмет след войната.

„Не мисли, че сме богати“ беше любимата фраза на семейство Сардо. Ако Лили си вземеше допълнително хляб, ако забравеше да угаси лампата в тоалетната без прозорци, или ако поискаше каквото и да било, фразата автоматично се изстрелваше от устата им.

Те бяха бездетни. Никога тиранично бебе не бе обърквало съня им или подредбата в техния дом. Не бяха се грижили за друго живо същество, освен за котка и скоро разбраха, че им тежи да носят отговорност за отглеждането на малкото момиче. Причината, поради която бяха поискали да осиновят сирачето, бе съвсем практична — трябваше им някой, който да ги гледа на старини, да бута инвалидна количка, ако се наложи, да дежури край леглата им или да взема пенсиите им. Никога не бяха си позволявали да наемат прислужница, а сега госпожата навлизаше в години и имаше нужда от помощ вкъщи, а не би било зле и някой да й прави компания, тъй като господинът работеше в държавната статистика и след двадесет и седем години съвместен живот просто нямаха какво да си кажат.

Но въпреки че беше малко и слабо и силите му не стигаха да работи, детето ядеше почти колкото една прислужница. Ала за разлика от прислужницата, на него не можеше да се разчита, тъй като или беше на училище, или се туткаше с домашните си. В момента момичето определено не си оправдаваше разходите. А и не можеше да му се вярва — бе започнало да лъже. Очевидно имаше лоша наследственост, надяваха се поне да не е еврейка.

Кротка, послушна и бледа, Лили наистина бе започнала да подхвърля дребни лъжи за самозащита, та да й остава време да мечтае. Лъжеше, че е излязла по-късно от училище и че не е била в парка — където не би трябвало да се скита; че е ходила на църква; че е забърсала праха и е изгладила. Тъй като двамата Сардо насила тласкаха въображението на Лили по сивата пътека на самосъхранението, тя стана потайна и живееше в свой измислен свят, в който самотното дете се превръщаше в обожавана и бляскава героиня. Лили растеше все по-потисната и затворена. Обгърна образа на майка си в романтична мистериозност, тъй като в противен случай трябваше да приеме, че е била грубо изоставена от нея.

Апартаментът на седмия етаж беше малък, тъмен, неуютен и безупречно чист. Всяка грозна порцеланова фигурка имаше точно определено място — Лили научи това, докато ги почистваше всеки ден. Тя живееше в стая с размери на кибритена кутийка, която се намираше до мрачната кухня, гледаше към вътрешния двор.

Макар и да не й беше лесно в училище, Лили скоро установи, че предпочита веселата и шумна училищна атмосфера пред клаустрофобичната погребална всекидневна в дома на Сардо. Несъмнено трябваше да заляга здравата над уроците.

Госпожа Сардо не възнамеряваше да оставя Лили да бездейства. През ваканциите момичето не само вършеше цялата домакинска работа, но и приготвяше салатата, сервираше, гладеше и кърпеше. Скоро госпожа Сардо откри, че Лили бродира с изключително изящество и й стовари още ангажименти. „Е, какво пък — мислеше тя, като гледаше как детето се трепе, — дяволът се старае да създава работа на безделниците.“

 

 

След две години Лили осъзна — може би по-добре от самите съпрузи, че те гледат на нея като на лошо капиталовложение, което, за жалост, не може да се ликвидира за сметка на нещо по-обещаващо. Не че бяха невнимателни, напротив — обличаха я, хранеха я и й поднасяха поучителни подаръци за рождените й дни: книга с животоописания на светци, комплект за бродиране, някоя нова дрешка, ала момичето беше толкова неблагодарно.

Точно преди деветия й рожден ден госпожата й показа снимка във вестника на едно африканско сираче с огромни и мършави крайници и натърти:

— Виждаш ли от какво те спасихме!

Лили дълго мълча и накрая отвърна:

— Моята майка нямаше да ме остави да гладувам.

— Знаеш прекрасно, че майка ти е мъртва.

— Другата ми майка ще дойде да ме вземе.

Госпожа Сардо изгуби търпение.

— Ти, малка лъжкиньо, твоите приказки за другата ти майка и шейната със звънчета са само една глупава измислица. Свещеникът ми каза, че много деца имат навика да си фантазират, особено ако родителите им ги бият заради лошото им поведение. Щеше да направиш по-добре, ако се беше държала почтително с нас. Дължиш ни уважение. Именно ние те приютихме, ние те храним и харчим пари заради теб. Майка ти и баща ти са мъртви! Набий си това в главата.

— Но не и моите баба и дядо Коваго. В онази нощ те не тръгнаха с нас. Когато порасна достатъчно, ще отида при тях.

— Ти си малко неблагодарно идиотче! Дори да са живи, сега те са зад желязната завеса и никога вече няма да ги видиш.

Лили мълчеше, борейки се с мъката и отчаянието. В миг гневът й и дълго потисканата обида избликнаха и с поглед, святкащ от ненавист, тя заплю госпожа Сардо. Последва слисано безмълвие, след като вбесената жена изрева:

— Тези гаменски обноски само издават низкия ти произход! Довечера ще разкажа на моя съпруг за безобразното ти поведение и той ще те накаже. А сега марш от стаята!

Лили побягна, а сълзите й капеха по ученическата престилка. Хвърли се по очи на коравото легло и закопня за Анжелина, Феликс и Роже. Нямаше си никого. Нито брат, нито баба, нито дядо, нито чичо, нито баща. И вместо две майки, сега нямаше дори и една. Щеше ли някога нейната vraie maman да научи, че тя се намира в Париж? Как да разбере къде да я търси, когато това стане възможно?

Струваше й се, че някакъв отмъстителен дух я преследва и съсипва в този безрадостен апартамент. Въпреки че беше само на девет години, Лили вече знаеше, че детството й е свършило и от сега нататък я чакаха дълги, сиви дни, които щяха да се точат, докато порасне достатъчно, за да може да избяга.