Шърли Конран
Лейс (30)

29.

Въпреки че Пейган продължаваше да се чувства изтощена, уютът в къщурката повишаваше настроението й. Госпожа Хокън идваше да чисти два пъти в седмицата. Търсейки си занимание, при това извън къщи, Пейган се захвана да почисти буренясалата градина. Всяка сутрин излизаше на дълга разходка — беше решила да го прави, докато укрепне достатъчно, за да може отново да язди. Двете с Кейт се бяха споразумели, че когато Пейган възвърне увереността си на ездачка, би могла да си намери някаква работа, свързана с коне, която, макар и не особено доходна, ще й доставя удоволствие.

Добре увита в стигащото до глезените й персийско наметало от агнешки кожи, което я предпазваше от вятъра, Пейган редовно се разхождаше в компанията на Бъстър до очуканата от вятъра и дъждовете дървена пейка на върха на стръмната скала над морето. Там тя се припичаше на слънце и слушаше успокояващите звуци на вълните, които се плискаха в подножието на зъбера.

Но една сутрин, докато се изкачваше бавно по стръмнината, а бурният пролетен вятър развяваше наметалото й, Пейган забеляза, че някой е седнал на нейната пейка. Когато приближи, видя прегърбен мъж, чиято черна фигура се открояваше на фона на сивото небе.

Стъпвайки тежко, Пейган стигна до върха на скалата.

— Добро утро — поздрави тя рязко, а после седна на другия край на пейката и придърпа наметалото около себе си.

Усещаше как пронизващият вятър брули лицето й. Водата беше светлосива на хоризонта и оловносива там, където вълните се разбиваха в скалите; иначе морето беше черно.

— Често ли идвате тук? — попита съседът й дружелюбно.

— Да — отвърна тя грубо.

Седяха безмълвни в продължение на десетина минути. Вятърът блъскаше водата в основата на зъбера и Пейган усещаше как земята под краката й трепери. По сивото небе се беше появила дантела от светлолилави ивици — вероятно щеше да се разрази буря.

— Хубав ден — отбеляза непознатият.

Тя се обърна и го погледна.

— Днес имам рожден ден.

— Приемате ли поздравления?

— Не.

— Ами тогава, вземете един ментов бонбон.

Той извади от джоба си книжна кесийка и й предложи лепкавите ментолки. Не беше го виждала никога преди. Не бе от местните жители, а и не изглеждаше да е от клиниката, с тези бонбони.

— Мога ли да ви предложа да отпразнуваме събитието на чаша шампанско?

Настъпи дълго мълчание. Пейган не устоя на изкушението.

— Да не искате да кажете, че носите бутилка със себе си?

— Не, но тъй като съм отседнал в „Златният лъв“ в селото, предполагам, че все имат някоя бутилка. Вие в селото ли живеете?

— Не съвсем — отвърна Пейган колебливо. Не й се искаше да му обяснява, че се намира на нейна територия.

Върнаха се пеша през гората и влязоха в пивницата на „Златния лъв“.

— Добрутро, госпожице Пейган — поздрави я съдържателят. — Не ви виждам често тук.

Ниското празно помещение миришеше на престояла бира и на цигари. Зад бара, обърнати с гърлото надолу, висяха цяла редица лъскави бутилки, при вида на които очите на Пейган светнаха. В мазето имаше една-единствена бутилка шампанско. Беше много старо и прекалено сладко, но щом отпи няколко глътки, седнала на дървената скамейка до камината, Пейган усети как тялото й бавно се отпуска.

Името на непознатия било Кристофър Суон; бил отседнал в „Златният лъв“, за да довършел книгата, дето пишел.

— Това не е книга, която човек би купил, за да си осигури приятно четиво за уикенда. Аз съм биохимик и вирусолог и в този труд излагам резултатите от експерименталната ни дейност. Заедно с цял екип учени се опитваме да предотвратим рака; търсим подходящи ваксини. В моята лаборатория се работи върху ваксина против хепатит „Б“, който е тясно свързан с рака на черния дроб.

— Казвате ваксина? Като инжекция против едра шарка?

— Най-важната от всички инжекции.

— Някой биохимик ли ги е измислил?

— Не, един провинциален лекар на име Едуард Дженър. През 1796 година той забелязал, че доячките на крави като че ли не хващат едра шарка, но много от тях се разболяват от кравешка вариола, която представлява сравнително безопасно инфекциозно заболяване. Тогава Дженър си помислил, че ако всички изкарат кравешка вариола в лека форма, няма да ги лови едра шарка. Проверил теорията си за антителата, като инжектирал на едно осемгодишно момче ваксина от гной, извлечена от инфектирана гнойна пъпка на доячка, която боледувала от кравешка вариола.

Когато преполови втората чаша шампанско — от началото на увлекателния й разговор с непознатия беше изминал почти час, — Пейган го покани на вечеря.

— Не мога да ви обещая разнообразно меню — предупреди го тя, съзнавайки, че в шкафа си няма нищо друго, освен една кутия пастет от гъши дроб и буркан захаросани виолетки. — Той й предложи да я изпрати до вкъщи, но тя отказа. — Довечера в шест часа ще дойда да ви взема и ще ви заведа у дома.

Почувствала неочакван прилив на енергия и изпълнена с надежда, тя се понесе към дома на госпожа Хокън.

— Миличка госпожо Хокън, много ви моля да ми помогнете. Можете ли да дойдете днес, вместо в петък, за да изчистим къщата заедно? Ще имам гост!

Откак Кейт си беше заминала, Пейган не беше сварила и една супа, затова в хладилника нямаше нищо, освен половин буркан майонеза и флакон с витамини. Тя отпраши с колелото до селото и купи няколко дебели телешки котлета, картофи, които възнамеряваше да изпече, без да ги бели, салата и прясно сирене „Чедър“. Взе и две бутилки вино.

Докато вечеряха, Пейган беше много внимателна — сипваше си само по два пръста, изчакваше той да изпие чашата си, преди отново да долее своята и изобщо не отвори втората бутилка, тъй като гостът сякаш не искаше повече.

Но когато той си тръгна, тя веднага се нахвърли на виното и се събуди в четири часа сутринта — все още в креслото, измръзнала и с главоболие. Разрида се и разби бутилката в камината, разпръсквайки все още топлата пепел.

На сутринта се самообвиняваше и изпитваше силни угризения, но съзнанието й не беше замъглено. Докато лежеше във ваната, си мислеше какво да направи с бутилките, които беше скрила от Кейт в дъното на бараката за дърва. Мина й през ум да ги хвърли от върха на скалата. В същото време едва се сдържаше да не си сръбне малко, още сега. Облече се, струпа бутилките в голямата сламена кошница за пазар, завлече ги в гората и ги зарови под един храсталак от орлова папрат. След това се върна вкъщи и провери в речника значението на думата „биохимия“.

Кристофър работеше рано сутрин и следобед. Следващите три дни Пейган се срещаше с него при пейката на скалата. Те бродеха из гората, разхождаха се по плажната ивица, катереха се по големите гранитни канари край морето, в подножието на зъберите. Смееха се под фонтани от солени пръски, изсипващи се върху плажа, когато някоя вълна се разбиеше в брега по-близо, отколкото бяха очаквали; подхлъзваха се, тичайки по прогизналия от тиня и водорасли пясък, а после се връщаха в „Златният лъв“ и си поръчваха горещи корнуолски пирожки и бира.

Всеки ден Кристофър вечеряше в къщурката. Госпожа Хокън беше подкупена, придумана и приласкана, за да се съгласи да стане частна готвачка на Пейган. Тя приготвяше супи, разни специалитети, пасти и дори един пирог с месо и бъбречета, върху който със златистокафяво маслено тесто бяха изписани инициалите на Кристофър.

Всяка вечер Пейган запалваше буен огън в камината, пускаше плоча с класическа музика и двамата разговаряха до късно през нощта. За своя изненада тя откри, че макар и да не разбира всичко, което Кристофър й обяснява, работата му дълбоко я впечатляваше. Веднъж, наблюдавайки отблясъците от огъня върху лицето му, Пейган беше така погълната от неговото присъствие, че забрави във фурната баницата, която беше сложила да се затопли. Печивото стана на въглен.

Пейган се опитваше да пие само по малко бира сутрин, а вечер се ограничаваше с чаша вино, като бързо наливаше на Кристофър останалото съдържание на бутилката.

— Ти май се мъчиш да ме напиеш и да се възползваш от ситуацията — пошегува се той на четвъртата вечер.

— Не обичам да пия много — смънка тя.

Но на следващата сутрин, озовала се край мократа папрат, Пейган започна да рови пръстта, като отчаяно се опитваше да си спомни къде е закопала бутилките. Не успя да ги открие и се разплака. При повторното претърсване намери заровеното си съкровище, изтръгна една коркова тапа и… после не помнеше нищо; събуди се часове по-късно, вдървена и мокра. Не за пръв път изпадаше в състояние на безпаметност, но за пръв път това не й беше безразлично. Оставаха й само четиринадесет дни с Кристофър — след това той щеше да се върне в Лондон.

Тя се добра до къщурката с несигурна походка, взе леден душ, а сетне отиде до клиниката, за да проведе два телефонни разговора. Най-напред се обади в „Златният лъв“ и остави съобщение за Кристофър, в което се казваше, че макар да не е успяла да се види с него сутринта, ще го очаква за вечеря, както обикновено. После позвъни на Кейт и й призна, че е пила.

— А не можете ли да се срещате, без да пиете? — попита Кейт. — Много хора го правят.

— Но аз не мога. Не мога да спра. Ако знаеш как се срамувам. Ще трябва да обяснявам… Не мога, не мога — разплака се горчиво Пейган. — Продължавай да изпращаш телеграмите, а аз ще се старая да пия възможно най-малко. Но не мога да спра, това ще му се стори странно.

— Ако не спреш, може да му се стори още по-странно — натърти Кейт.

 

 

Седмата вечер, докато вървяха през гората към къщурката, ги връхлетя внезапна буря и те станаха вир-вода. Пейган смяташе, че изглежда страхотно под дъжда, с прилепнала мокра коса. Стара нейна хитрост беше да предлага на ухажорите си разходка в дъжда, а освен това, наистина обичаше физическото усещане, предизвикано от всепроникващата мокрота.

Втурнаха се в кухнята, изуха натежалите от влага обувки и чорапи и се измъкнаха от прогизналите си сака от туид. Огънят във всекидневната беше загаснал и докато Пейган търкаше зачервените си ръце, Кристофър се наведе, за да запали камината.

— Единственият начин да се стопля е да взема вана.

Тя изтича на горния етаж, пусна водата и без да му мисли, изля във ваната твърде голямо количество зюмбюлено масло от един флакон, останал й от Кейт.

Банята се изпълни с благоухание и нара.

— Трябва ни скаут — извика Кристофър. — Не мога да запаля камината.

Пейган открехна вратата на банята.

— Дървата са малко влажни. Опитай с подпалките от сандъка вдясно от камината.

Тъкмо се беше потопила блажено в горещата вола и гласът му отново я стресна:

— В сандъка не е останало нищо.

— Ами, виж в другия сандък, в кухнята… Чакай малко, ще ти донеса.

Тя смъкна шапката за баня, уви се с новия си жълт пеньоар, слезе с леки стъпки по стълбището и измъкна подпалки изпод кухненската мивка.

— Така и така съм дошла, дай да я запаля. Познавам капризите й.

Коленичи, за да нагласи с ръжена подпалките и борината, драсна клечка кибрит и се наведе напред. Пеньоарът й се разтвори и под него се показа едната й стегната гръд. Кристофър се надвеси и решително я обхвана с ръка.

За миг Пейган остана неподвижна. Чу се съскането на сгърчената сред огнените езици хартия. Тя обърна глава. От косата й се стичаха водни капки. Пеньоарът с цвят на лютиче се смъкна от голите й рамене. В следващия миг устните му намериха нейните и двамата се свлякоха върху зеления килим. Ръката на Кристофър бързо потърси другата й гръд. Докато той дърпаше колана на пеньоара й, докато го разтваряше и плъзгаше ръка между хлъзгавите й мокри бедра, тя усети тялото му. Пръстите му внимателно изучаваха кожата й и неусетно цялото й същество сякаш се устреми към него — тогава тялото му плавно се сля с нейното.

Той я облада настойчиво и дъхът й секна, когато ритмичните му тласъци раздвижиха телата им. Ръцете му бяха обгърнали здраво гърдите й и отстъпвайки пред неумолимата мъжка сила, тя сякаш полетя. В главата й кръжаха морски чайки, приливът я изхвърляше на брега, а отливът я отвличаше в морето, чиито дълбини я теглеха неудържимо, докато премеля в сладостните бездни на върховната наслада.

После дълго лежаха на килима — телата им вплетени едно в друго, без да проронят дума. Най-сетне Кристофър прошепна:

— Огънят пак изгасна. Какво ще кажеш да се изкъпем?

Оставиха мокрия й пеньоар и неговите дрехи пръснати из цялата всекидневна и бавно се изкачиха по тясното стълбище покрай кухнята. Той я накара да застане права във ваната и я сапуниса цялата, а тялото й, копнеещо за ласки, потръпваше под нежните му пръсти. После взе ръчния душ и тя усети как топлото жило на водата милва всеки сантиметър от кожата й. Стори й се, че отново се връща към живота.

Кристофър скочи във ваната и премалели, двамата се олюляха сред пръски ароматизирана вода. След това той се облегна назад с гръб, опрян в порцелана и притегли Пейган към себе си. Ръцете му гъделичкаха изпъкналите й розови зърна. Тя усети, че той отново прониква дълбоко в нея и достига до самата й сърцевина. Искаше й се да останат така завинаги — слети в едно цяло. После почувства в себе си изблика на задържаната му енергия. Той рязко я придърпа и вълна от топла вода заля пода на банята, докато те се смееха, обвити в пара с аромат на зюмбюл.

Кристофър я изсуши край камината в спалнята, галейки я с меките жълти кърпи, които Кейт й беше подарила. Прегърна я на слабата светлина, жадно обвивайки с ръце тялото й. Сетне нежно я отблъсна назад, докато тя падна по гръб върху пъстрия юрган и внимателно разтвори нозете й.

— Искам да те опозная — продума тихо той, коленичи и започна да милва ходилото на левия й крак. С нежни, възбуждащи движения целуваше пръстите на крака й и бавно прокарваше език между тях, поемаше всеки пръст в устата си, като същевременно докосваше краката й толкова леко, сякаш пеперуда пърхаше с криле. Почти изгубила съзнание, Пейган възприемаше единствено сладострастните усещания, които изпълваха тялото й.

— Десният ми крак ще тръгне на протестен поход — промърмори тя.

— Кажи му, че цялата нощ е пред нас — отвърна Кристофър, зает със сгъвката на коляното й.

Когато върховете на пръстите му, ефирни като перца, подминаха коляното и се отправиха към вътрешната страна на бедрото й, Пейган ги отблъсна.

— Недей. Там съм ужасно дебела, мили, неудобно ми е, недей.

— Всички жени мислят, че са прекалено дебели в бедрата. Искаш ли да ти кажа нещо? Мъжете обожават закръглени бедра. Не им харесват твърдите момчешки мускули. Мъжете обичат меката, откликваща плът като тази от вътрешната страна на бедрото ти. — Той лекичко я захапа. — За повечето мъже няма нищо по-еротично от това, да плъзнат ръка над опънатия горен ръб на найлонов чорап покрай жартиерите и да усетят топлата, мека като сатен плът, а после онази още по-мека обещаваща топлина. За мъжката ръка дантеленото бельо е остро и бодливо в сравнение със сладострастната мекота на женското бедро. Пипни сама и ще видиш.

Той хвана здраво пръстите на Пейган и леко погали бедрото й с върховете им, а после ги прокара по вътрешната му част.

— Ето, виждаш ли? Нежна плът, като на бебе.

Той обсипа с ласки всеки крак и всяка ръка поотделно, а щом Пейган се опита да го притегли към себе си, я отблъсна решително, принуждавайки я да легне по гръб върху юргана, и промълви:

— После.

Когато устните му стигнаха до пъпа й, тя беше в състояние да възприема единствено умелото му докосване и реакцията на тялото си. Въздишаше леко като птица; насладата, която изпитваше, беше почти нетърпима. Протегна ръка, погали рамото му и отново се опита да го привлече към себе си, но отново беше неумолимо тласната върху леглото. Започна да милва обраслите със сиви косми гърди, ала Кристофър нежно хвана ръката й и я положи до тялото й.

— Моля те, не ми пречи на работата — промърмори той, когато езикът му достигна под мишницата й.

Тя примираше от удоволствие и гъдел.

После Кристофър отново я облада и на нея й се стори, че месинговата рамка на леглото изведнъж се заиздига с бавно въртеливо движение нагоре към тавана. Изпаднала в екстаз, тя се възнасяше все по-високо и по-високо, готова да полети. Движенията му бяха бавни и настойчиви до момента, в който тя издаде див писък на чайка, стрелваща се в небесата; сетне усети как възбудата нараства заедно с тласъците в тялото й, които ставаха все по-учестени и ожесточени, докато с дрезгав вик той достигна кулминацията.

Дълго лежаха неподвижни и безмълвни, стоплени от близостта си в малката спалня.