Шърли Конран
Лейс (15)

14.

Студът бе налепил бели дантелени пердета по стъклото. Елизабет мразеше да става в зимния мраз. Небето бе още мрачно и навъсено, снегът блещукаше по върховете на ябълките и буките, които опасваха градината. На Елизабет й се искаше да остане завита с пухения юрган, да се наслаждава на топлината и сигурността под него и да слуша какво става на долния етаж.

— Елизабет, ще закъснееш — долетя женски глас от дъното на стълбището.

Все още със затворени очи малкото дете стъпи с босо краче върху килимчето и се спъна в крака на резбования дървен креват. Дрехите й лежаха грижливо сгънати върху лакираната в червено табла на леглото. Още сънена, тя опипом нахлузи дебелите черни чорапи, тежкото вълнено зимно бельо, синята карирана рокличка с морскосиня престилка. След това седна на килимчето и обу тежките, корави черни ботуши. През 1955 година това беше зимната ученическа униформа на швейцарските деца.

Качи се на стола до прозореца и изтри малко от полепналия скреж. Днес не валеше. Ставаше все по-светло и зъберите на черните планини се показаха от другата страна на алпийската долина. Под нея, почти невидима зад затрупания със сняг дървен балкон, се простираше градината. Отдолу бе балконът на първия етаж, който опасваше цялата вила. Под стряхата на покрития с керемиди покрив неизвестен вярващ бе издълбал:

БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ ВСИЧКИ, КОИТО ЖИВЕЯТ ТУК

1751

Детето скочи от перваза на прозореца, затрополи тромаво с тежките си ботуши по дървения под на коридора и отвори широко съседната врата. Малката стая на млечния й брат бе с изглед към планината. Оскъдна светлина се процеждаше през старинните стъкла на прозорците.

— Ставай, ставай, мързеланко! — Тя се засмя и се тръшна върху пъстрия юрган. Една възмутена глава се показа изпод завивките. — Не си донесъл хляб от хлебарницата.

— Феликс обеща да донесе — измърмори сънено Роже.

— Не ти вярвам. Феликс е втора смяна тази седмица.

Феликс бе унгарец, управител на хотел „Розат“ в Шато д’Окс. През 1939 година се измъкнал от фермата на баща си и се записал доброволец в унгарската армия. По-късно бил прехвърлен в германска част и изпратен на Източния фронт да се бие срещу руснаците. След падането на Будапеща дивизията, в която служел, била принудена да отстъпи към Германия. Тогава Феликс решил да избяга в Швейцария. Той им помагаше — цепеше дърва и вършеше тежката работа, непосилна за женските ръце на Анжелина. В замяна тя го кърпеше и переше.

— Казвам ти, че ще дойде рано. Обеща ми.

Елизабет се втурна навън и заскърца с ботушите си по дървеното стълбище. Влезе в кухнята, където ядяха през зимата, за да пестят дървата. Анжелина вареше шоколад в тенджерка, сложена върху зелената емайлирана печка.

— Роже не е взел хляб за закуска.

— Няма значение, Елизабет. Сега ще намеря вчерашния и ще го затопля във фурната. Въобще няма да усетиш разликата. — Тъмната коса на втората й майка все още бе събрана в хлабава плитка — денем тя я навиваше на красив стегнат кок. Сега плитката се спускаше по гърба й върху фланелената бяла нощница. Зачервените й попукани ръце поставиха на масата бяла купичка горещ шоколад.

Съпругът на Анжелина, алпийски водач, бе загинал преди осем години при опит да премине през един глетчер заедно с групата си. Застигнало ги лошо време и снегът ги затрупал. Останала само с малко бебе, Анжелина Дасен не можа да започне отново работа като камериерка, както преди да се омъжи. Почти без пари, тя се хвана за първата предложена й възможност — миячка на подове в местната болница. Вечер и в събота, и неделя бродираше дантелени бели блузи, продавани на туристите в близкия магазин за сувенири. Преживя три много тежки години. След това бе наета за детегледачка на едно момиче, родено в болницата, в която работеше. Допълнителното възнаграждение й позволи да напусне изморителната работа на чистачка, да си остане вкъщи с двете деца и да бродира.

Елизабет бе приета за член на семейство Дасен, но Анжелина винаги й казваше, че има друга майка, истинска, която един ден, когато тя порасне, ще дойде и ще я заведе в дома й. Всяка вечер Елизабет заспиваше с тази мисъл, докато Анжелина тихичко й пееше „Au clair de la lune, mon ami pierrot“^[1], а отвън се чуваше лекото поклащане на боровете.

В действителност Анжелина знаеше за митичната майка на Елизабет почти толкова, колкото и детето. Всеки месец тя получаваше анонимен плик с възнаграждението, изпращано й от една банка в Гщаад. Анжелина винаги започваше месечните си трудови отчети с „Chère madame“, надявайки се, че бедното момиче вече се е омъжило, но от ответните писма не можеше да научи нищо за подателя. Това бяха просто въпроси за развитието на детето, на които тя прилежно отговаряше в следващия си отчет.

Първоначално Елизабет си представяше майка си като ангел в дантелена нощница. Всяка вечер, след като си кажеше молитвите, коленичила на оръфаното килимче, тя прошепваше: „Bonne nuit, vraie maman“^[2], по-късно започна да си мисли, че истинската й майка е прекрасна, а причината, поради която не може да дойде да я види, е, че спи на горската поляна и чака прекрасният принц да я събуди с целувка. Така й се искаше принцът да побърза! Надяваше се, че в гората не е много влажно и няма мравки.

Роже я дразнеше, че vraie maman е магьосница с дълги нокти, без зъби и без коса, но Елизабет не му вярваше, а когато веднъж Анжелина го чу, здравата му се накара. Що за шегички си прави той със сестра си — нали много добре знае, че ако ги няма нейните петстотин франка месечно, майка му ще мие на колене пода на болничното отделение, а няма да си седи в топлата кухничка и да бродира сини еделвайси по дантелени якички.

— Роже каза, че Феликс ще дойде рано — обади се Елизабет, докато гълташе топлия си шоколад.

— Тогава да вървя да се обличам — и ти побързай, малката ми.

Само с едно движение тя надяна на Елизабет яркочервеното палто, напъха ръцете й в ръкавичките, които бяха завързани с връвчица, провряна през ръкавите, нахлузи червения вълнен калпак на главата й, уви дебелия шал около врата й и я целуна за довиждане.

Застанала на най-горното стъпало на външната стълба, Елизабет се повдигна на пръсти с надежда, че ще може да зърне Феликс. Потрепери: дъхът й замръзваше върху шала; очите й се навлажниха, потеклите сълзи веднага се превръщаха в ледени капчици. Пронизително свистене отекна над планините — синият влак за Монтрьо летеше шумно по стоманените релси в ранната зимна утрин, щитът пред локомотива разхвърляше снега. Елизабет чу ниското приспивно мучене на кравите, дрънкането на ведрата за мляко и хлопането на врати в съседната ферма. Подсмръкна и се изпъчи. Вилата на Дасен бе последната край пътеката, водеща към планината. Зад къщата се простираше тъмна борова гора чак до високите скални масиви, сега покрити с януарски сняг. Отпред градината се спускаше по планинския склон към замръзналата река, прорязваща притихналата под снежния пух долина. По белия килим криволичеше единствено нейната тъмна лента и тънката железопътна линия.

Пристъпвайки тежко по планинската пътека, откъм селото идеше Феликс. Тя забеляза огромната му фигура. На рамото си бе провесил огромна кошница. Крехкото дете извика за поздрав и се затича по хлъзгавата пътека, за да го посрещне.

— Феликс, ще бъдеш ли вкъщи, когато се върна от училище? Ще ми разказваш ли приказки? Ще прегледаш ли куклата ми, защото едната й ръка виси като счупена? Ще ми направиш ли друго иглу?

— Да, да и да, стига да не закъснееш от училище.

— О, обещавам.

Мършавото момиченце се заплъзга надолу по заснежената пътека. Успя да профучи през остъклените врати на селската класна стая тъкмо, когато танте Джина размаха калаения звънец. Часовникът би седем и половина и Елизабет се изкатери на мястото си върху разнебитената дървена пейка, която с напредването на деня щеше да става все по-твърда и по-твърда, докато всички деца със сини престилки, наредени на нея, започваха да се въртят неспокойно.

След молитвата заповтаряха в хор таблицата за умножение: „Une fois deux, deux. Deux fois deux, quatre“^[3]. После, понеже беше сряда, Елизабет изкачи стълбището към всекидневната на танте Симон, за да вземе поредния си урок по английски. Редовно ходеше и на уроци по френски, но те бяха в петък.

Всекидневната на танте Симон миришеше на курабийки, нафталинени топчета, одеколон и старици. Тъмният брокатен тапет бе обсипан с избледнели снимки на предишни ученици на танте Симон, всички със сериозни изражения. Под тях бе старото черно пиано, а в средата на стаята бе разположена кръгла маса, покрита с индиански шал, омацан с мастило. Около нея бяха наредени сини кадифени столове, върху чиито високи облегалки бяха метнати дантелени покривчици. На един от тези столове седеше любимката на Елизабет.

Госпожица Шъруд-Смит учеше Елизабет да пее традиционните приспивни песнички и й даваше книжки, в които се разказваше за заека Питър и за мечката Рупърт. Четяха и изпълнените с кървави битки истории за английски крале и кралици. Тя помагаше на Елизабет да нарежда картинната мозайка, представляваща картата на Англия. Играеха и на една игра, чрез която Елизабет се научи да брои на английски.

Уроците по френски съвсем не й бяха така по сърце. Беше се научила да говори на напевния френски, типичен за жителите на кантона Водоа. Той наподобяваше звуците, издавани от крави на паша, тъй като по средата на изречението интонацията се понижаваше, след това се покачваше и в края заприличваше на приятно музикално мучене. Госпожица Пашу бе по-възрастна от госпожица Шъруд-Смит и ходеше с бастун, защото единият крак я наболяваше. Беше французойка и предаваше на Елизабет уроци по декламация, за да се научи да говори на класическия френски език, а не на швейцарски диалект. Но когато Елизабет се изразяваше изискано, децата започваха да й се подиграват.

Те се нахвърлиха върху й по обяд, докато тя обличаше горните си дрехи, преди да си тръгне за вкъщи. Едно от по-високите момичета й грабна шапката и взе да я дразни, като я дръпваше точно в момента, в който Елизабет я достигаше. По-ниска на ръст, тя подскачаше ли, подскачаше, за да хване шапката, докато остана без дъх и лицето й се зачерви от усилие и желание да потисне сълзите си.

— Виждаш ли, че не си толкова умна, мършо, въпреки че ходиш на частни уроци. Не се учудвай, че никой не иска да се сприятелява с теб. Ти си надута, само се перчиш.

Елизабет подскочи пак и червената вълнена шапка отново й се изплъзна в мига, в който я докосна.

— Мислиш се за по-добра от нас, но не си. Чух мама да казва, че си копеле. Мършаво малко копеле, надуто мършаво малко копеле.

Още две момичета започнаха да й подвикват подигравателно, да танцуват около нея и да дърпат дългите й плитки, докато раздразненото дете изведнъж се наведе и мушна с главата си едно от тях в корема. Изгубило равновесие, то падна на земята и запищя. Точно тогава в гардеробната влезе госпожица Джина.

— Тя ме събори, госпожице, Елизабет ме блъсна.

Госпожица Джина погледна Елизабет. Цялото почервеняло, озъбено, детето се канеше да изрита падналото момиче.

— Засрами се, Елизабет! Веднага си отивай вкъщи.

По-късно, докато обядваше, госпожица Джина сподели със сестра си:

— Отново неприятности с Елизабет. Пак се би.

— Но, мила, не мислиш ли че я дразнят?

— Дори да го правят, насилието няма да й помогне. На двора всички се закачат, но единствено Елизабет удря с юмруци. Бие се като момче.

— Е, млечният й брат Роже й е по-близък приятел от съученичките й. Предполагам, че е научила някои номера. Жалко, че изглежда толкова различна от останалите момичета, някак си страни от тях. Чувстват се неловко с нея, затова тя е затворена и няма близки приятели.

— Не я извинявай, Симон, детето е прекалено докачливо. Винаги е готова да се отбранява, защото очаква някой да й нанесе удар. Не бива да е толкова агресивна.

— Става такава, само когато си мисли, че се отнасят нечестно към нея и в такива случаи губи контрол над себе си. Нужно й е да се освободи от натрупаното огорчение. Пет минути по-късно се успокоява напълно. Иначе е тиха и много съвестна ученичка.

— Да, но тя не бива да си позволява да избухва, независимо от причините. Животът й няма да е лек…

 

 

Докато Елизабет тичаше към къщи по хрускащия сняг, студът поохлади развихрените й чувства. Държейки се здраво за желязното перило, тя се изкатери нагоре по високите каменни стъпала до входната врата, която снегът не бе успял да затрупа. Надигна се на пръсти, за да стигне желязното чукче, след това се наведе, избута капака на пощенската кутия и пое идващата от кухнята миризма — на печени картофи с бекон и лук. В момента, в който се прибереше у дома, винаги изпитваше облекчение.

За да не влезе сняг, Анжелина само открехна вратата. Както обикновено, бе със синя дочена рокля, синя престилка, дълга черна, безформена жилетка, изплетена от дебела вълна, и мерни ботуши. Никога не се гримираше, нито си слагаше бижута. Носеше само венчалния си пръстен.

— Мамо, какво е копеле? В училище ми викат копеле.

Анжелина я погледна с безпокойство. Елизабет изтупваше снега от ботушите си.

— Това е глупаво име за хора, които нямат баща.

— Но Роже също няма баща, и той ли е копеле?

— И двамата може да имате баща, стига да го пожелаете.

Елизабет я погледна озадачено, а Анжелина я побутна нежно към стаята, където шиеше, и затвори вратата.

— Шшт. Това все още е голяма, голяма тайна. Кого би си избрала за баща?

— Прекрасния принц.

— Не, трябва да е някой, когото познаваш.

— Не Роже, той не е достатъчно голям… Знам кой — Феликс!

— Добре!

 

 

Елизабет висеше с главата надолу. Спуснатата й дълга черна коса и пръстчетата й докосваха каменната настилка на градината. Беше облечена в жълт бански костюм от две части, а кльощавите й крачета се бяха увили около въжетата на трапеца.

— Завърти се и се повдигни да седнеш на пръчката — каза Феликс. — Хайде, Лили, повтори всичко, отначало, като се опиташ да се покатериш колкото можеш по-високо по въжетата… Добре.

Откакто преди осемнадесет месеца се беше оженил за Анжелина, Феликс се беше заел да научи двете деца на някои номера, които бе практикувал с брат си преди години в Унгария.

— Сега, Лили, ще поработиш малко на мрежата за акробатични номера — нареди той и нагласи малката зелена мрежа върху тревата. Докато се опитваше да накара Елизабет да покаже майсторлъка си, залязващото слънце постепенно се плъзна по върховете на далечните планински вериги и ги обагри в искрящо червено. Анжелина се наведе от балкона, за да ги извика за вечеря. Облак кремави пеперуди кръжеше около върха на дървото пред нея. От розово-сините цветове на секирчето, чиито стебла се виеха по дървената решетка под балкона, се разнасяше сладостен аромат. Анжелина наблюдаваше как Елизабет се хваща за ръцете на съпруга й. Стройните й крака бързо се изкатериха нагоре по бедрото му, после от хълбока детето отскочи право върху мощните му рамене, олюля се леко, докато запази равновесие, пусна ръцете му и бавно се изправи с леко присвити колене и ръце, прилепени до тялото.

— Мога ли да тръгна? — попита Феликс.

— Не още, не съм готова… Ох, Феликс, колко си непохватен.

— Замълчи и се концентрирай, Лили. Искам да видя един хубав скок от раменете ми върху мрежата с прибрани крака, без да се друсваш.

Обидено, малкото момиче полетя във въздуха, отскочи два пъти върху зелената мрежа и после със скок се приземи на тревата. При приземяването краката й бяха леко раздалечени. Проклятие! Тя видя, че Анжелина я наблюдава, и й махна. После безцелно се отдалечи към дървената люлка, вързана под балкона и мързеливо се залюля, като вдъхваше летните миризми. Упойващият аромат на пръст, градински рози и борове бе станало достатъчно силен, за да заглуши натрапливия мирис на тор и сено. Лятото ухаеше на топъл мед, а през есента във въздуха се носеше острата миризма на дим, на окапали ябълки, прибрани в килера, за да станат на розово желе и ябълков сок. Тогава ходеха в гората за лешници, събираха нападалите листа на купчини в дъното на двора, после скачаха върху им, ритаха ги и ги разпиляваха.

Феликс прибра батута в килера. И двамата с Елизабет затропаха по дървените стъпала, като се надпреварваха кой пръв ще влезе в кухнята, където ги чакаше вечерята. Роже беше вече на масата. Беше ходил да плува в горския поток и по пътя за дома бе напълнил шапката си с дребни горски ягоди.

— Почти толкова хубаво, колкото в Унгария — примижа одобрително Феликс, вкусвайки превъзходното ястие от речна пъстърва. Подобни забележки се посрещаха с подигравки, ала тази вечер той добави: — Преди да започне войната през 1939 година в имението на всеки унгарски ресторант, без значение от категорията му, трябваше да е включено ястие, което да струва едно пенгьо, равняващо се на един швейцарски франк. Така че всеки скитник, който имаше едно пенгьо, можеше да влезе и да се нахрани, независимо дали е мръсен, или чист. По закон съдържателят на ресторанта бе длъжен да го обслужи.

След вечеря Елизабет, както винаги, се покатери на коленете му и се сви на кравай като котенце.

— Разкажи ни за Гунделови — примоли се тя. Обичаше да слуша неговите разкази за честитата и романтична предвоенна Унгария.

— И така, току-що бях започнал работа като млад келнер, но, оох, каква храна ядяхме! Глиганска глава в желиран сос, студена щука със сос от цвекло и салата от краставици, костен мозък на късчета в пикантен сос, сварено яйце, поставено в специална чашка като напръстник, пушена наденица, червен гулаш с много подправки, трансилванска гъска и пухкави палачинки, пълни с гъста оранжева извара, едри стафиди и шоколадов мус…

— Не ни говори за храна, говори ни за децата и за забавите в парка — заповяда Елизабет и го заудря властно с юмручето си по гърдите.

— Щом настояваш, Лили. Знаеш, че семейство Гундел с десетте си невъзпитани деца живееше над ресторанта, който бе заобиколен от дървета, а отпред имаше огромна черна стоманена порта.

— Почвай за забавите в парка — извика Елизабет възбудено.

— Добре, първите петдесет маси представляваха предната бирена градина, но обикновено се пиеше бяло вино. Следващите петдесет маси бяха наредени с отбрани ястия, а в задната част на градината бе терасата, до която се стигаше по осем широки стъпала. Вината се изливаха по специални улейчета от покрива. Там се хранеше аристокрацията. Всички унгарци, които идваха в градината, ядяха заедно, а музиката ни обединяваше. Имаше два оркестъра — един духов в бирената градина и друг, по-близо до терасата, който изпълняваше цигански романси.

— Покажи ни как са свирили циганите.

— Бяха в прекрасни национални носии. — Едрият мъж се изправи, остави внимателно Елизабет на стола, нагъна салфетката около врата си, взе две черешки-обички от купата на масата и ги закачи зад ушите си. После завърза червена кърпа на главата си и заподскача, също като голяма черна мечка, танцуваща под звуците на въображаема цигулка.

Елизабет изписка от удоволствие.

— Може ли да изиграем най-хубавата ти нощ? О, Феликс, моля те!

Феликс повдигна въпросително вежди към Анжелина, която одобрително се засмя и кимна. В това време момичето изхвърча от стаята и бързо се върна, пременено в бялата си фуста. Носеше две ленти бяло платно и широк червен дантелен колан.

— Започвай, Феликс — извика тя развълнувано, докато Анжелина завързваше двете дълги бели ивици на раменете й.

— Най-хубавата нощ — започна Феликс, поглаждайки дългите си мустаци — бе една кадифена нощ на 1938 година, когато албанският крал Зогу се сгоди за унгарска аристократка. Казваше се Жералдина Апони. — Анжелина развърза плитките на малкото момиче и нежно погали дългата му черна коса. — Тя беше мургава и красива — пропя Феликс, — и щеше да стане кралица на Албания. Имаше голямо вечерно парти на терасата и аз ги обслужвах от седем вечерта до седем сутринта. — Анжелина взе няколко бели рози от вазата в центъра на масата и ги вплете в косата на детето като диадема. Феликс продължи: — Имаше музика, без танци и много весели, оживени тостове през цялата нощ.

Анжелина захвана дантеления колан около тънкия кръст на Елизабет, а тя се изправи бавно и тържествено, изпълнена с благоговение, съзнавайки, че всички погледи са вперени в нея.

— Малката кралица беше ли изплашена, Феликс?

— Мъничко смутена, предполагам. Но беше възхитителна в бялата си дантелена рокля, а в черната й гъста коса проблясваха диаманти.

Двете големи тъмни очи искряха с бленуващ поглед на златисто загорялото лице, а венецът от бели рози сияеше в косата й.

Сериозна, самоуверена и прекрасна, тя повдигна челото си и кимна величествено.

— Какво ядях аз, Феликс?

— Сервирах ви за начало една порция яйца с майонеза, телешки мозък и гъби — отвърна Феликс, изведнъж превърнал се в келнер, наведен на една страна, за да предложи въображаем поднос. — Едва си поемах дъх. Не можех да отлепя очи от тази красива жена. Вземаше си от храната, колкото птиче, за разлика от ерцхерцогиня Аугуста, дъщерята на император Франц Йосиф, която имаше мечешка физиономия, мечешки апетит и дебелашки смях. Пушеше и пуфтеше с огромно цигаре: пуф, пуф, пуф.

Изведнъж малкото момиче измъкна розите от косата си, нагъна аленочервената салфетка около раменете си, усука косата си на кок, тръшна се на стола, ухили се, разтягайки устните си така, че да се видят всичките й зъби, кимна многозначително и дясната й ръка се задвижи напред-назад, като че държеше въображаемо цигаре.

— Пуф, пуф, пуф, така ли, Феликс?

— Ваш до гроб, Ваше Височество.

— Много я глезиш — засмя се Анжелина, ала той глезеше всички. Бяха живели по толкова тих улегнал и незабележим начин, докато не се бе появил Феликс. Благодарение на мъжката му сила, на темперамента и веселостта му, дните им се преобразиха.

— Време е за лягане — каза Анжелина и посегна да развърже робата на Елизабет.

— Мамо, може ли да получа истинска бяла рокля, а не направена от стар чаршаф?

— Не, само ще я измърсиш, моя малка акробатке. Когато пораснеш, ако си добра, ще получиш бяла рокля.

— Не съм ли толкова добра, колкото си бил ти, Феликс, като малък?

— На трапеца да, Лили, но като акробатка не си толкова добра. Когато отидеш в Унгария през септември, ще можеш да се упражняваш с чичо Шандор на батута, който използвахме като деца, а дотогава очаквам да се научиш да правиш двойно салто и да се приземяваш с прибрани крака.