Шърли Конран
Лейс (70)

15.

3 септември 1979

— НЕ Е ТВОЯ РАБОТА! — Гласът на Джуди проехтя над тъмната вода и зазвъня в тихата стая зад тях. — Как смееш да ми задаваш такъв въпрос?

— Скъпа, аз не съм единствената, която го задава — каза Санди. — Полковник Азиз ме побърка в тази стая цели два часа. В края на краищата ти казваш на света, че бащата на Лили е починал, после изведнъж всички тия типове получават телеграми.

— Санди, десет други богати мъже биха могли да получат тази телеграма. Другата седмица лудият, който ги пише, сигурно ще изпрати и на Джон Траволта и президента Картър!

— Кой беше, Джуди? — настоя Санди.

— Бащата на Лили беше британски войник, убит от комунистите в Малая.

— Ще проверят.

Джуди скочи от мястото си и се наведе от балкона с гръб към Санди, която добави:

— Полковник Азиз каза, че ще направят кръвни проби. Говорил е с лекаря на Лили в Париж и той ще му изпрати нейния картон. Една модерна кръвна проба може да стесни възможностите до минимум, не като едно време: „Може би е той?“, нали? — Гласът на Санди беше мек, но предупреждаваше. — Ще открият кой е, Джуди.

Джуди се обърна и я погледна. Във всекидневната зад тъмния балкон, около розовия копринен абажур с ресни танцуваха нощни пеперуди. Докато Джуди ги наблюдаваше, една от тях се спусна прекалено близо до горещата крушка на лампата и падна върху масата, пърхайки в агония с криле.

Санди се изправи и обви с ръка раменете на Джуди.

— Скъпа, аз съм на твоя страна. В края на краищата ние имаме много общи неща. Аз съм една обикновена провинциалистка и знам какво значи да бъдеш някой отникъде и колко трудно е да се започне. Сигурна съм, че имаш основание за това, което си направила или казала. — Тя потупа успокоително Джуди по рамото. — Само че освен това аз съм една изпечена мошеничка и на човек му трябва време, за да ме опознае. Сигурна съм, че не ти е било приятно полковник Азиз да те разпитва дали си спала с всички тия типове. Само че внимавай какво говориш, защото според мен полковникът не вярва на нищо от това, което му казваш.

В хладната успокояваща тъмнина се чуваше само плискането на водата под натруфения балкон. Откакто Лили изчезна Джуди беше обхваната от непоносимо напрежение, не беше спала нощи и преди това беше изтощена от тревоги в продължение на месеци поради безбройните си служебни проблеми.

Изведнъж Джуди не издържа, захлупи лице в ръцете си и се разплака.

Санди я погали по косата и нежно я успокои.

— Не се тормози, скъпа, ти не си единствената жена, която се е чукала с повече от един мъж за един месец.

Хълцайки, Джуди започна да обяснява:

— Не беше точно така, както си мислиш, Санди. Не бяха всички в един месец и освен това мензисът ми никога не е бил редовен. — Тя преглътна, изсумтя и издуха носа си. — Проблемът започна, когато бях ученичка в Швейцария. Бях на петнадесет години и работех като сервитьорка. Първите шест месеца трябваше да работя адски много и нямах никакви развлечения. Един от сервитьорите — Ник, си падаше по мен, но не ме привличаше физически. После една нощ ме изнасилиха. На рождения ден на майка ми, седми февруари. Глупаво е, като си помислиш. Беше един от гостите на хотела.

— Бедничката ми! Какъв гаден, отвратителен начин да си изгубиш девствеността.

— Когато после видях това копеле, той дори не ме позна. Аз не значех нищо за него, но тази история промени целия ми живот. Чувствах се унизена и затова не казах на никого. Това беше гадната ми тайна. — Тя отново издуха носа си. — След това срещнах Къртис Халифакс и той ме накара да се почувствам чиста отново.

Подобно на хората, които споделят тайните си с напълно непознати във влака поради непоносимото желание да се разтоварят за сметка на някой друг, и усещат че никога повече няма да срещнат този непознат, превъзбудената и отчаяна Джуди разказа на Санди историята, която не беше разказала на никого; тайната, която само един човек беше разгадал; романа, който беше започнал толкова отдавна в малкия луксозен швейцарски курорт Гщаад.

 

 

14 февруари 1949

Джуди си спомни звездите по тавана на балната зала. Швейцарският акордеонен оркестър свиреше „La Vie en Rose“ на бала по случай Деня на Свети Валентин. Тя току-що беше донесла възможно най-бързо един тежък поднос с чаши от кухните. Без да каже нито дума, един прибързан барман грабна подноса от тънките й детски ръце и го тръшна на една от масите.

— Помагай, мързелано! — озъби се той.

Джуди взе две от все още мокрите чаши. Барманът бързо нареди останалите върху лавицата над главата си.

— Vite, vite!^[1] — скастри я той отново.

Джуди беше застанала на пръсти — мъчеше се да избута чашите на високата дървена лавина, но не можеше да я достигне.

— Mademoiselle n’est pas assez grande.^[2]

Това беше най-лошият френски акцент, който Джуди изобщо беше чувала. От другата страна на бара, където стояха клиентите, й се усмихваше млад американец с панделка, завързана на фльонга.

Джуди се ухили.

— Май сте от източния бряг.

— От Филаделфия. Казвам се Къртис Халифакс. Слушайте, аз съм достатъчно висок, за да сложа тези чаши вместо вас, ако ми налеете бърбън, става ли?

Сини очи, които биеха към лилаво, със ситни бръчици, светла, откровена усмивка, трапчинки на бузите. „Изглежда като онези високи, честни и здрави момчета по рекламите на кока-кола“ — помисли си Джуди, докато набързо прибираше мръсните чаши.

От малката маса до дансинга Кейт в кремаво моаре и Максин в бледосиня коприна й помахаха и тя обясни на Къртис:

— Това са мои приятелки.

Къртис ги погледна, хвърли поглед и към другите богати и красиви момичета, които седяха около дансинга, и после твърдо им обърна гръб, очевидно очарован от дребничката блондинка — американската сервитьорка зад бара.

Внезапно прозвуча тътен на барабани и всички глави се извърнаха към стъклените врати на балната зала, където почетният гост — принц Абдула от Сидон — стоеше вдървено до Пейган, облечена в блестяща сива бална рокля от тюл. Къртис бегло ги погледна и се обърна към Джуди:

— Пускат ли те понякога да излизаш от този бар? Хайде да се попързаляме в неделя, а?

Джуди нямаше време да отговори, тъй като един сервитьор връхлетя с поръчка за кралския лимонов сок.

— Ник, не ти разчитам бележките — провикна се Джуди. — Главният ще те заколи, ако не пишеш по-четливо, скъпи.

Къртис изглеждаше разтревожен и когато Ник се отдалечи бързо с подноса с изстискан лимон, попита:

— Скъпи?

— Просто така си казваме. Иначе сме само приятели.

 

 

Къртис не беше по-добър в пързалянето, отколкото с френския. Докато Джуди се носеше по претъпканата пързалка, той се мъчеше да се задържи прав, но всеки път, когато се пускаше от мантинелата, дългите му тънки крака се подхлъзваха и той падаше. Най-накрая се предаде, седна на терасата с Джуди и засърба горещ пунш с подправки.

— Разправят, че си била имала годеник в Западна Вирджиния.

Джуди не беше убедена, че иска Къртис да узнае за несъществуващия й годеник — тя си беше измислила Джим като параван, зад който можеше да избяга от ангажименти, които не искаше. Целта й беше да научи перфектно френски и немски за една година и после да замине за Париж, където да забогатее. Дните си прекарваше в езиковата лаборатория, а вечерите — като сервитьорка в хотел „Империал“, за да може да се издържа през тази година в Швейцария. В графика й нямаше никакво място за мъже.

Само че Къртис не се съобразяваше с хубавите намерения на Джуди. Всеки ден, веднага след като слънцето напускаше долината и сенките по тесните, отрупани със сняг улици се удължаваха, той се появяваше в дневния бар на хотела. Веднъж шефът започна да хвърля гневни погледи на Джуди заради времето, което губеше, за да разговаря с него. Къртис обаче му се извини с чар, типичен за възпитаник от Айви Лийг^[3], а после пъхна една едра банкнота в бирената халба до касата, където се събираха бакшишите за персонала.

На следващия ден, когато Къртис се настани на обикновеното си място със светлооката си усмивка, която беше едновременно многозначителна и невинна, шефът намигна на Джуди и поклати глава.

— Ето го пак твоя богат приятел.

Джуди беше абсолютно очарована. Момчетата, които беше познавала у дома в Росвил, бяха недодялани и нетактични и предпочитаха бирата, футбола и ловенето на риба пред момичетата. Къртис обаче имаше прекрасни маниери и затова Джуди се чувстваше напълно свободно с него. Той се отнасяше с нея като с дама и понеже тя беше шокирана от странната, непозната атмосфера в Европа, с удоволствие се виждаше с този сънародник американец, който страдаше по дома също както и тя. Разказваха си какво им липсва от Америка: млечните барове и гъстите сладки шейкове, пържолите, които бяха съвсем различни от тукашните бифтеци-подметки и не ти се завират между зъбите.

— Какво не бих дал да отида на недублиран американски филм — казваше с копнеж Къртис. — Не разбирам филми на френски.

Той я целуна за първи път, след като се бяха пързаляли на лунна светлина и бяха наблюдавали факелно шоу на леда. Когато Джуди усети грубото мъжко докосване на подплатеното му с кожа палто от камилска вълна, носталгията й изчезна и тя се почувства сигурна, затоплена и щастлива в ръцете му. Освен това някак приятно й прималя.

— Много е студено, за да се целуваме навън — каза Къртис. — Нека да отидем у нас.

Три седмици по-късно Къртис седеше на ръба на нейното легло и обуваше белите си чорапи.

— Разбира се, че те обичам, Джуди. Още от Свети Валентин, не си ли спомняш?

Джуди седеше в леглото и дърпаше юргана около раменете си.

— Тогава защо се връщаш във Филаделфия и се жениш за друга?

— Колко пъти ти обясних! Това е планирано преди много време. Дебра и аз си дадохме дума на седемнадесетия й рожден ден и всички очакват да се оженим, най-вече Дебра. Моят баща — и дядо ми преди него — са изграждали компанията с цел един ден някой Халифакс да стане президент на Съединените щати. И двамата живеят само с тази мисъл и тъй като аз съм единственият наследник, трябва да се опитам заради тях. Това е моя отговорност.

„И аз съм твоя отговорност“ — помисли си Джуди тъжно, а Къртис продължи съвсем сериозно.

— За да имам шанс в президентството, ми трябват пари — политиката е скъп бизнес. И също така ми трябва подходяща съпруга.

Стана му неудобно и той се наведе уж за обувките.

— Искаш да кажеш богата съпруга.

— Ние с Дебра сме израснали заедно. Аз много я харесвам и не бих могъл да я нараня. Цяла Филаделфия знае от една година, че смятаме да се оженим, като й свърши дебютантският период.

— Но защо не ми каза?

— Когато видях за първи път как онзи швейцарски барман те тормози, нещо стана с мен. Прииска ми се да те прегърна, да те отведа някъде и цял живот да се грижа за теб. — Къртис не можеше да я погледне в очите, но се опитваше да бъде искрен. — Не мога да си представя как човек може да обича две жени едновременно, но в един момент си пиех бърбъна и в следващия вече не можех да мисля за нищо друго, освен за теб. Ти си толкова различна от момичетата, които познавам у дома, в теб има толкова много енергия и живот, че според мен направо хлътнах.

— Но как можеш да обичаш мен и да се жениш за друга? — Джуди изтри сълзите си с крайчето на юргана.

— Мога, защото трябва — отговори Къртис нажалено. — После, ти нали ще се жениш за твоя човек в Росвил.

Джуди не каза нищо. Отново й се прииска да не си беше измисляла този проклет Джим в Западна Вирджиния.

 

 

Малката аленочервена кабинка на лифта се олюляваше в зловеща тишина, висейки на изпънатото метално въже високо над проблясващата бяла долина. Скиори с размерите на кукли се спускаха безшумно по ски пистата отдолу, а Максин слушаше неприличните парижки клюки на леля си Ортанс и се надяваше, че двете елегантни италианки и момчето в черен скиорски екип не разбират английски. Италианките бяха на средна възраст, в телата приличаха на круши и бяха облечени в подплатени с норка ескимоски якета — едното розово, другото бледомораво. Бяха с безупречен грим и прически и въпреки оригиналните си ски — марка „Ход“ — очевидно нямаха намерение да се пързалят, когато пристигнат на върха.

Със стържещия си глас леля Ортанс доверяваше на Джуди:

— Разбира се, на всички им харесва да мислят Ролан за голям любовник и когато Зизи го свари… — Тя спря рязко, тъй като кабинката се люшна, спря, после тръгна и се разлюля силно, съединителите отгоре застъргаха.

— Dio mio!^[4] — изплака едната от италианките и се хвърли към ъгъла. Кабинката се разтресе, като че ли щеше да се откъсне от въжето и да рухне в скалите под лифта.

— Не мърдайте! — каза леля Ортанс рязко на италиански, но розовото яке се втурна обратно към мястото си и закърши ръце:

— Santa Mamma mia!^[5] Децата ми! Мъжът ми! Какво ще правят без мен? — Тя се хвърли в ръцете на приятелката си. Кабинката, която беше колкото малък асансьор, се наклони при внезапното й движение и започна да се люлее до прилошаване.

Леля Ортанс цапна бързо жената по лицето с опакото на скиорската си ръкавица. Набръчканото й лице беше безжалостно.

— Съпругът и децата ти не биха искали да изпадате в истерия, синьора!

После широките й виолетови устни се отпуснаха.

— Няма никаква опасност, докато не се движим. Всички трябва да седнем на пода много внимателно. Там долу знаят какво ни се е случило и механиците работят. А ние трябва да мислим за нещо друго. Предлагам да играем на покер.

Бледоморавото яке зашепна нещо на розовото, а тя засъска гневно, докато наблюдаваше как леля Ортанс изтърсва полите на бялото си палто от лисица и след това внимателно се намества с кръстосани крака на пода. Лелята отвори огромната си чанта от крокодилска кожа, марка „Гладстон“, претършува я и измъкна сребриста плоска бутилка с вишновка, която мина от ръка на ръка през петимата други пътници, докато те внимателно седяха на пода.

— Знам, че някъде тук има тесте карти — обясни леля Ортанс. Яркозелените й сенки за очи подхождаха на костюма й за след ски, марка „Пучи“, и въпреки рунтавата й шапка от бяла лисица, носът й — извит като клюн — беше почервенял от студ. Тя продължаваше да рови в чантата си. Измъкна швейцарско армейско джобно ножче („Използвам го вместо тирбушон“), едно меню от ресторант „Максим“ („Бебе Берар ме нарисува тук вечерта, преди да тръгна от Париж“) и една смачкана, свита на ръка цигара, която бързо прибра обратно. Накрая откри картите и се обърна с широката си пленителна усмивка към момчето в черния скиорски екип, и то протегна ръка, взе тестето и го размеси — очевидно беше единственият освен нея, който знаеше да играе покер.

Половин час по-късно, когато кабинката потрепери и се върна отново към живот, вишновката беше свършила, италианките бяха загубили всичките си пари, а леля Ортанс си скубеше косите, че не беше поканила това англичанче — Боби Харис — да й партнира на двойки.

 

 

Ресторантът беше кацнал на върха на планината. Максин отхапа от целувката си, наведе се над дървените перила на терасата за слънчеви бани и се взря в засенчените назъбени върхове, очертани срещу сапфиреното небе.

— Маман ми писа, че си ми избрала чудесни летни дрехи от „Кристиан Диор“ — каза тя. Леля Ортанс попи пурпурното си червило и се усмихна снизходително.

— Нали затова са кръстниците?

Джуди се почувства ядосана и отблъсната, унизена и смазана, докато гледаше Максин. Слава богу, че не беше разказала на другите докъде беше стигнала с Къртис. „Къртис никога не би посмял да зареже момиче като Максин“ — помисли си тя. Глупавите момичета от бедни семейства и малки градове винаги ще бъдат прецаквани от двулични богати копелета с надути маниери, защото в тях е цялата власт и всичките тайни. Те могат да използват обикновените хора като еднократни кърпички и да ги изхвърлят след употреба. Отчаяна, сгушена в старото си граховозелено яке, Джуди за момент завидя на Максин за нещо повече от богатството и социалното й положение. За разлика от нея, Максин беше щастливо влюбена и нейното доволство и чувствена удовлетвореност караха Джуди да потръпва от завист.

— Това е третата ти целувка, Максин — каза тя. — Пиер няма да те обича, ако напълнееш.

— Ама още съм гладна — протестира Максин. За момент Джуди изпита бясно отвращение. С неохота си спомняше за болезнената бедност, която беше преживяла като дете, винаги когато чуеше някой жизнерадостно да казва: „Гладен съм!“. Изведнъж коленете й се разтрепериха, стомахът й се сви и й се припика.

„Максин въобще не знае за какво говори“ — помисли ядосано тя. Докато напусна дома си на петнадесет години, Джуди изпитваше глад почти всеки ден. Семейството й в Западна Вирджиния беше болезнено бедно и срамът беше почти по-лош, отколкото глада. Джуди си спомняше кикота на децата в училище, защото те знаеха, че тя трябва да отказва всичко, което струва пари; спомняше си и как се хилеха, когато се появяваше всяка година с едно и също изтъркано зимно палто. От началото се смееха, защото кафявото й палто й беше твърде голямо — очевидно беше чуждо и носено. А после се смееха, защото тя израсна и майка й й приши маншети и допълнителен подгъв, отрязани от едно старо сиво одеяло.

— Я чуйте палтото на Джуди! — крещяха всички с типичната за децата жестокост: а то шумолеше, понеже майка й беше зашила вестници в подплатата, за да го направи по-топло за зимата.

Това, което Джуди си спомняше най-добре за бедността, беше унижението.

— И как смяташ да избегнеш гладуването? Може би като играеш покер? — Леля Ортанс размахваше златните си гривни срещу Боби, който стоеше до Максин и засенчваше големите си сини очи от слънцето.

— Баща ми иска да стана брокер и да работя във фирмата му. — Нещо в гласа на Боби подсказваше, че вероятността за това е твърде малка. — Затова следвам в бизнес колежа.

— Но ти, ти какво искаш да правиш?

— Искам да стана певец. — Той се усмихна очарователно на леля Ортанс.

— Певец? Като Франк Синатра? — попита тя, а Максин облиза ноктите си, протегна ръце срещу блестящото слънце, разкопча якето си и си помисли, че добрите момчета от добри семейства не се занимават с шоубизнес.

— Нито като Франк Синатра, нито като всички, които познавате. — Боби й хвърли една нагла, палава усмивка.

— Тогава може би свириш на пиано като Коул Портър? — настоя леля Ортанс.

Този път той й се усмихна като херувимче.

— Свиря на пиано, но не като Коул Портър.

На осемнадесет, все още скромният Боби можеше да свири и на китара, на флейта и на орган. В Оксфорд и Кеймбридж не даваха музикални стипендии, но най-талантливите студенти по музика от Уестминстърското училище имаха право да се упражняват на масивния орган със седем клавиатури в абатството. Бащата на Боби Харис — борсов агент, му беше заявил твърдо, че за музикална кариера не може да става и дума, но Боби не спираше — а и не можеше да спре — да свири — също както не можеше да спре да диша.

— Къде пееш, Боби? — запита леля Ортанс.

— Не пея пред публика, просто си пея. — Боби се почеса по къдравата черна коса и му стана неудобно — не му се искаше да води учтиви разговори с нечия леля.

— И какво смяташ да правиш с бъдещето си?

— Не знам.

Леля Ортанс нямаше деца, но дълбоко в сърцето си беше дете. Забавляваше я да прави това, което правеха младите през тази седмица и — за разлика от тях — имаше всички преимущества на възрастните: колите, парите в брой, кредитните карти и благонадеждността, за да превърне в действителност фантазиите на младите. Тя се наведе напред и каза:

— Никой няма да те хвърли в затвора, ако не станеш борсов агент, Боби, а ако не ти харесва, значи сигурно ще станеш лош борсов агент. Хората обикновено са най-добри в това, което най-много обичат да правят. Ти какво обичат да правиш?

— Пиша песни и свиря по малко. — Боби сви рамене и повдигна още по-високо и без това високите си вежди.

— Защо тогава не отидем тази вечер в някой клуб и не помолим оркестъра да изпееш няколко парчета с тях?

— Ние не можем — каза Максин сърдито. — Понеже господин Шарден — директорът — в никакъв случай няма да ни пусне да излезем вечер от училището.

— И аз не мога. — Боби беше очевидно затруднен. — Понеже си похарчих издръжката и сега платих обяда с печалбата ми от покера.

— Лелите са за тогава, когато ти свърши издръжката. Искаш ли още една целувка, Максин? — Леля Ортанс махна с пурпурния си маникюр към сервитьора. — Аз самата нямам много пари, но имам достатъчно за сериозни развлечения. Ще помоля господин Шарден да направи изключение за теб довечера, Максин, и ще изпрося от шефа ти да те освободи за една вечер, Джуди. И ще танцуваме всички заедно цяла нощ.

— И тя ще танцува — силна е като вол — каза Максин на Боби.

 

 

За съжаление Боби не пееше песни, които да стават за танцуване, и се чувстваше неудобно от настояването на леля Ортанс да пее в малкия затъмнен нощен клуб с чамова ламперия. Той неохотно зашушука с оркестъра — четирима мъже на средна възраст, облечени в кожени панталони и филцови якета. Имаше много почесвания по глави и обяснения, докато накрая Боби каза:

— Стига, приятели, стига. Дайте ми китарата и аз ще се оправя.

После издърпа едно високо столче до микрофона и започна да свири.

Джуди с изненада чу как този стеснителен англичанин изпълни два блуса, а под сръчните му костеливи пръсти уморената стара китара издаваше измъчени стенания и горещи ритми. След това Боби скочи от столчето и остави китарата на поставката, а публиката, която седеше на масите със запалени свещи, зааплодира. Леля Ортанс обаче го изпрати пак на микрофона.

— Съставът си взе половин час почивка, така че сега ти ще ни забавляваш — каза тя.

 

 

Джуди скоро разбра, че Боби харесва само музика на американските чернокожи. Под леглото му в хладната гарсониера имаше един тежък грамофон и куфар, пълен с американски плочи. Всички бяха на певци на блус, до един с три имена: Блайнд Лемън Джеферсън, Тий-Боун Уокър, Съни Бой Уилямсън. Боби се отнасяше към плочите си от седемдесет и осем оборота, като че ли бяха от стъкло: всеки път, когато ги пускаше, ги бършеше от прах и сменяше стоманените игли на грамофона си през ден, за да е сигурен, че плочите няма да се повредят.

— Дали ще можеш да се обадиш на някой от приятелите си в Щатите да ми изпратят плочи? — Боби й подари една от ангелските си усмивки. — Ужасно трудно е да намериш плочи с блус дори в Лондон, а в Швейцария е абсолютно невъзможно.

„Значи затова е толкова мил“ — помисли си Джуди. Беше й трудно да повярва, че някое момче може да се държи добре с нея просто защото я харесва. Само че скоро разбра, че бърка по отношение на Боби Харис. Той наистина я харесваше, защото тя нямаше нищо общо с натруфените, осигурени, лигави момичета, които родителите му одобряваха. Боби харесваше Джуди, защото беше нахакана, независима и най-вече беше американка. Всичко американско беше за него като магия. Малката блондинка Джуди с панталоните и зеленикавото яке му изглеждаше ослепителна и съблазнителна, колкото момичето на последния му афиш — Мерилин Монро.

Джуди харесваше Боби, защото той я караше да се смее и защото беше поласкана, че я сравнява с блондинката в дрехи от зебло, окачена на стената му. Приятелското внимание на Боби й помогна да си възвърне разрушеното лично достойнство и с издръжливостта на младостта — мина й като на куче — тя бързо започна да гледа отново напред с надежда вместо назад със съжаление.

Стратегията на ухажване на Боби се състоеше в това да свири най-сексапилните си, пълни с подтекст песни късно през нощта. Колкото и късно да свършваше работа в „Шеза“ Джуди, Боби беше винаги буден и я очакваше, готов да отвори големите двойни прозорци и да й помогне да се прехвърли от улицата в квартирата му. Неговата дебела навъсена хазайка не би го позволила, но за щастие тя спеше дълбоко. Една нощ, докато Боби й свиреше, Джуди заспа, както си седеше на пода, опряла гръб в стената, и не се събуди до сутринта. Не след дълго Джуди вече не виждаше смисъл да крачи по снега обратно към „Империал“ по улиците, осветени от звездите, в четири часа сутринта, след като трябваше да стане отново в шест. Тя някак си успяваше да изкара почти без никакъв сън и мърмореше, че щом Наполеон можел да спи само по два часа на нощ, тя също трябвало да си създаде този навик.

Една вечер Джуди, седнала по турски на изтъркания килим в стаята на Боби, каза:

— Пиер, гаджето на Максин, казва, че ще те изхвърлят от колежа, ако не започнеш да работиш. Казва, че се държиш грубо с учителите и винаги си без домашно.

— Поне не съм толкова тъп като този зимен гларус Пиер. — Боби наместваше пластинката на грифа на китарата си, за да промени регистъра. — Шефът ме гепи да ми се кара, но всъщност аз се надявам да ме изритат. Както и да е, ако ме изгонят, ще бъда безработен, а това значи свободен!

— Но ти никога няма да си намериш хубава работа! — разтревожи се Джуди. — Не можеш да си загубиш цялото време да свириш тези песни, трябва да учиш вечер.

— Я недей да ме учиш! — кипна Боби.

— За твое добро е, Боби. Просто мисля за теб.

— По-добре недей.

— Какво искаш да кажеш? — „О не, не още един, който се готви да ме напусне“ — помисли Джуди и каза разтревожено: — Защо да не мисля за теб? Ти ме обичаш… нали? Казвал си ми го доста често.

Боби не каза нищо.

 

 

— На телефона, господин Харис! От Париж! — викна неодобрително хазайката. Беше малко след закуска.

Обаждаше се леля Ортанс и му правеше изненадващо предложение.

— Ти си една лекомислена, безотговорна бабичка — викна щастливо Боби в черната слушалка.

— И ти ми липсваш! — чу се мелодичният й глас до ухото му.

— Каза ли им, че обичам да свиря блус, а не модерен джаз? — Развълнуван, Боби вдигна още по-високо високите си вежди: това беше прекалено добро, за да е истина.

— Да, и са много, много доволни. Клубът е малък и идеята страшно им харесва. А освен това, като видят ангелското ти лице, ще те обикнат веднага.

Боби надраска една бележка на Джуди и хвана първия влак за Париж.

 

 

— Двама мъже за два месеца — това не значи, че си пропаднала жена — успокояваше я Максин. — Вината не е твоя. — Тя даде на Джуди носната си кърпичка, огледа тясната слугинска спалня на приятелката си и си помисли, че когато пораства, човек има нужда от много носни кърпички. После отново прочете смачканата бележка на Боби: „… Не ти казах, че заминавам, защото знаех, че ще се скараме… знам, че моите песни и моята музика не ти харесват изобщо, но аз съм решил да опитам… надявам се да ме разбереш… надявам се да дойдеш и да ме видиш в клуба «Хеп Кет», когато дойдеш в Париж. Не се сърди. Обичам те. Грижи се за себе си. Боби“.

— Но къде сбърках? — Джуди се хвърли на леглото по корем, зарови лице в голямата правоъгълна възглавница и продължи приглушено: — Защо всички ме напускат, Максин?

— Може би си малко… деспотична? — предположи Максин. Тя не съжаляваше за сгромолясването на тази неподходяща връзка, но се натъжаваше от нещастието на Джуди. — Момчетата не обичат да им се казва какво да правят, нали майките им постоянно ги учат.

— Аз не съм деспотична, аз съм решителна — проплака Джуди. — Защо не мога да бъда такава, каквато съм? Искам само една открита, честна връзка с някое момче. Искам да ме обичат и да ми вярват, искам да му бъда и приятел, и приятелка. Не мога да се подмазвам пресметливо и да се лепя като репей.

— Тогава те очаква тежък живот, Джуди, защото повечето момчета не искат независими момичета. — Максин сви рамене. — Защо не поумнееш и поне понякога да се правиш на малко по-безпомощна?

— Не мисля, че ще мога да играя някаква роля — искам да бъде честен човек. — Джуди седна на леглото. — Но ако така стоят нещата между един мъж и една жена, май ще трябва да се науча да лъжа.

В тъмнината Санди беше само един силует с къдрава коса на фона на истанбулското небе. Джуди усети топлото съчувствие в гласа й.

— Значи затова никога не си могла да разбереш кой е бил бащата на бебето ти.

— Боби замина за Париж в началото на април. В края на април бях пропуснала две менструации, но тогава те изобщо не бяха редовни, затова не се тревожех особено. А и по някакъв начин все си мислех, че господ няма да позволи това да ми се случи. После въобще не се интересувах от мъже години наред.

— Защо не направи аборт?

— Ти си млада, Санди, и нямаш представа какво беше това за една жена само допреди няколко години. Ние още учехме, не знаехме как да уредим нелегален аборт и докторът в Швейцария беше католик.

— Някой от тия двамата помогна ли ти, когато се роди бебето? — Първо, Санди никога не би допуснала да забременее, а, второ, ако това все пак се случеше — тя щеше да направи аборт. Междувременно щеше да издои от всички мъже всякакви пари, каквито можеше, според ситуацията.

Джуди каза неохотно:

В началото не исках да им казвам, но после си спомних съвета на Максин. Защо не опитах малко манипулации по женски? Кейт, Пейган и Максин ми помогнаха много: и трите се съгласиха да плащат за бебето, единствено аз не можах да спестя пари, въпреки че Лили беше моето бебе.

Един лъч от фара за миг освети балкона. Джуди добави:

На Максин й беше лесно, защото получаваше издръжка от леля Ортанс. На Пейган й беше лесно, защото получаваше издръжка от един семеен фонд. На Кейт й беше лесно, защото баща й беше богат, но аз бях една обикновена сервитьорка и бях само на петнадесет години. — Джуди си спомни онзи отдавнашен ден, когато доктор Женест — гинекологът — й позволи да използва телефона му, за да се обади в Щатите. Спомни си реакцията на Къртис. Дори през океана гласът му звучеше уплашено:

— Но защо не ми каза по-рано, Джуди?

— Как? — проехтя гласът й в слушалката. — Ти току-що се беше оженил, Къртис, и беше някъде из Вирджинските острови с яхта.

Пауза. Къртис пресмяташе.

— Не се безпокой, Джуди. Дай ми адреса и аз ще ти изпратя пари за детето. Само че ми обещай, че Дебра никога няма да научи.

— Разбира се — провикна се с благодарност Джуди. — Обещавам ти, че тя никога няма да разбере.

 

 

„Хеп Кет“ — малкият клуб близо до Шанз-Елизе, беше празен. Сребърното фолио покрай сцената изглеждаше безвкусно при запалени светлини. Във въздуха се усещаше миризмата на цигарен дим и готвено със стара мазнина.

— Виж какво, Боби, искаш ли да видиш дъщеря си? — каза Джуди.

Гледаше го право в невинните сини очи, докато му подаваше снимките. Боби ги разгледа веднъж, след това още веднъж, но по-бавно, накрая се спря на една снимка в близък план — дундесто малко личице с очи като касис.

— Да, прилича на мен! Хитра усмивка, нали? — ухили се Ейнджълфейс.

Извади портфейла си и лекичко побутна снимките към Джуди.

— Виж какво, Джуди: не трябва да казваме за това и въобще не може да става и дума за женитба, нали разбираш? И никога не е ставало, и аз през цялото време ти го повтарях. Така че нека да запазим всичко между теб и мен и аз ще ти давам колкото пари мога.

Джуди усети слабост от облекчение. За нея не беше важно кой е бащата или как е получила парите, стига за бебето й да се грижеха добре. За момента като че ли всичко изглеждаше наред, но човек никога не знае какво може да му се случи в следващия миг. Щеше да спестява всякакви допълнителни пари за черни дни в случай че бебето се разболее или стане нещо непредвидено. Чувстваше се виновна, че не беше казала на Къртис за Боби нито на Боби за Къртис, но ако го беше направила, може би и двамата щяха да й откажат да й помогнат.

 

 

Луната излезе иззад облаците и освети далечните куполи на двореца Топкапъ. Санди се обърна към Джуди.

— Постъпила си правилно, скъпа. Животът е труден за момиче от малък град, особено след като напусне дома си. Просто трябва да правим, каквото можем, за да стигнем, където можем.

Джуди реши да не продължава. Дори Санди можеше да не разбере истинската история.