Шърли Конран
Лейс (49)

48.

— Станала е катастрофа, автомобилна катастрофа — задъхано изрече Деметриос. — Откарали са Джо и шофьора в болница в Ница. Обадиха се от полицията. Не можаха да ми кажат нищо друго, освен това, че ролсът се е връщал от Монте Карло и е излетял от автомобилния акведукт на Ница. Просто преминал през мантинелата и се стоварил в долината. Откарали са Джо и шофьора в болницата „Принцеса Грейс“.

Не й каза, че полицията беше помолила някой да отиде в болницата и да идентифицира Джо. Двамата с шофьора били мъртви. Телата им трябвало да бъдат буквално изрязани от смазания ролс-ройс.

По шията и гърба й се стичаше студена вода. Лили отвори очи. Май беше припаднала. Прислужницата й, мълчалива и изплашена, беше коленичила до кушетката и изтриваше лицето й с гъба. Лакеят стоеше няколко крачки по-назад с безпомощен, виновен вид, като че ли беше изпуснал сребърния поднос за чай.

Деметриос се появи отново и тръгна по килима към малката група. Наведе се над кушетката.

— Лили, скъпа, не се движи. Докторът идва.

Докторът не беше доктор Жаме. Беше дребен човечец с нездрав вид, с очила без рамки, когото не бе виждала никога досега.

— Къде е доктор Жаме? — промърмори тя, но лекарят не й обърна внимание. Просто повдигна клепача й и премери пулса й, измърмори нещо на прислужницата и отиде до една маса. Отвори чантата си с гръб към Лили. След няколко минути се обърна към нея и тя видя спринцовка в ръката му.

— За какво е това?

— Против шока, мадам. Вие сте в състояние на слаб шок. Не се безпокойте.

Той се приведе над кушетката и изтри с парченце памук вътрешната страна на лявата й ръка. Замириса й на болница.

— Само леко бодване. Ето, готово. Не болеше, нали?

— Не разбирам… не съм болна. Просто ми се зави свят. Припаднах… Не разбирам.

Клепачите й бавно се притвориха и тя клюмна.

 

 

Някой държеше дясната и ръка. Тя лежеше на някакво легло в малка, мрачна стая, която не бе виждала никога преди. Извърна глава надясно и видя, че Деметриос държи ръката й. Беше твърде слаба да говори. Бавни сълзи тихо се стичаха по страните й, дясното й ухо беше заглъхнало. Деметриос потупа ръката й и внимателно я премести на одеялото.

— Как се чувстваш, скъпа?

— Ужасно. Главата ми се пръска. Но трябва да отида в болницата. Искам да видя Джо. Къде е той?

— В една клиника извън Ница. Мислиш ли, че можеш да се облечеш? Ако можеш, ще извикам някоя сестра да ти помогне и после ще те откарам до болницата. Но най-напред има някои формалности. Би ли подписала това, моля?

— Не мога да подпиша нищо сега. Сигурно може и по-късно, Кон, каквото и да е.

— Страхувам се, че не търпи отлагане, скъпа. Това ще даде право на болницата да освободи… ъъъ… Джо. О, скъпото ми дете, мъчно ми е, че трябва да понесеш всичко това, но бюрокрацията винаги ни преследва, толкова е досадна.

Той внимателно пъхна писалка в ръката й и я насочи към листа.

— И тук също. — Шумолене на документи. — И тук, и тук, ето и последния. О, не, има още един.

Потупа я по рамото, припряно взе напечатаните листове, наведе се да си вземе куфарчето от пода, щракна ключалката, отвори го и бързо напъха документите вътре.

— Сега ще извикам сестрата да ти помогне да се облечеш.

Той натисна копчето.

— Но, Кон, трябва да ми каже какво се е случило.

— Било е по вина на шофьора. Получил е инфаркт. Само на тридесет и пет години и с вид на най-здравия човек, когото съм срещал. Според полицията се е свлякъл върху волана, като е натиснал с все сила педала на газта. Колата беше много тежка. Просто е подскочила напред и се е врязала в мантинелата, а после се е прекатурила през акведукта.

— Кон, трябва да ми кажеш какво се е случило с Джо.

— Джо беше кремиран преди три дни — каза тихо Деметриос.

Лили нададе писък, изпълнен с мъка, и се надигна. Сестрата се хвърли да я удържи, после вдигна телефонната слушалка да извика някого за помощ.

— Кажете на доктора, че пациентката има нужда от още една инжекция — прошепна Деметриос. — Получи истеричен припадък.

 

 

Когато дойде в съзнание, Лили изчака половин час да се избистри главата и. После спусна крака от кушетката. Чувстваше се много слаба — и наистина бе отслабнала поне с пет килограма. С мъка закуцука към шкафа, дръпна вратата, отвори я и намери вътре дрехите си. Занесе ги до леглото, седна и бавно се облече. После се приближи до мивката и се погледна в огледалото. Очите й бяха хлътнали, лицето й изглеждаше изпито, косата — сплескана и безжизнена. Плисна студена вода на лицето си и погледна през прозореца. Слънцето беше почти над главата й.

Вратата на стаята се отвори и на прага се появи дребна сестра с колосана престилка.

— Божичко, не бива да ставате и да ходите насам-натам.

Лили се обърна. Чашата се заби в ръката й беше единственото й оръжие. Видя миловидно момиче почти на своята възраст.

— Най-добре да извикам старшата сестра — каза то.

— Не, не още — каза Лили. — От колко време съм тук?

— Ами, десет дни.

— Но защо?

— Доведоха ви в безсъзнание, реагирали сте с тежък истеричен припадък на шокираща новина и трябваше да ви лекуваме с успокоителни средства. Божичко, ама че трудна пациентка бяхте. Докторът настоя сам да се грижи за вас.

— Добре, но сега искам да си отида. Бихте ли ми повикали такси, моля?

— Божичко, не можете така да се изпишете, госпожо.

— Моля ви, повикайте доктора.

— Няма го в момента. Старшата сестра го замества.

— Тогава повикайте нея, моля.

 

 

Лили се настани на задната седалка на таксито. Отне й двадесет минути, за да убеди главната сестра, но накрая я помолиха да подпише някакъв документ, след което тя си тръгна. Разбира се, трябваше да има някаква проста причина за престоя й. Джо щеше да й обясни… Не, разбира се, нямаше да й обясни, не можеше. Само да не беше припаднала, когато чу, че е мъртъв.

Четиридесет минути по-късно стигнаха пред железните врати на имението, но когато таксито даде сигнал, никой не притича да ги отвори. Тя излезе и отиде до малката странична врата, която беше винаги отворена. Никой не дежуреше в къщичката на пазача.

Лили тръгна по бялата пясъчна пътека към къщата и позвъни на вратата. После пак, силно. Два пъти. Какво правеха тези хора, за бога?

После чу стъпки да прекосяват мраморния под, дръпна се резе, вратата се отвори и Лили видя скръбното, сбръчкано лице на Сократес, бодигарда на Джо.

— Здравей, Сократес — каза Лили. — Къде са другите?

Едрият моряк почеса бенката на бузата си.

— Целият персонал беше уволнен, госпожо, още на следващия ден след погребението. Само икономката и аз останахме тук и получихме строги инструкции от господин Деметриос да не пускаме никого в имението. Разбира се, той нямаше предвид вас, госпожо, но фотографите бяха доста досадни. Всички си помислихме колко е умно от ваша страна да стоите настрана, докато всичко свърши.

— Господин Деметриос ли ви каза, че затова не идвам?

— Ами да, госпожо.

— Би ли помолил икономката да ми донесе кафе в спалнята? Бих си легнала за малко, но най-напред искам да говоря с нея.

— Но, госпожо, всички мебели бяха изнесени. Откараха ги в някакъв склад. Стаите са празни. Господин Деметриос ни каза. Предположихме, че знаете за това, госпожо.

Лили огледа кръглия сводест салон и видя, че в него наистина няма мебели, завеси и килими. Докато изкачваше витата стълба, краката й трепереха. Все още се чувстваше много слаба, но спалнята и беше точно на върха на стълбата.

Стаята беше празна. Всъщност, единственото останало нещо беше стенният й сейф, който обикновено беше закрит със сини завеси от тафта. Приближи се до него. Малката му сива врата бе открехната.

Но само тя и Джо имаха ключове! Добре че най-хубавите й бижута не се съхраняваха тук. Всички бяха в сейф в банката.

Дръпна вратата на сейфа и надникна вътре. Нещо проблесна в дъното. Изчопли го с показалеца си. Беше висулка от гривната й, миниатюрно копие на „Минерва“.

Не, не сънуваше.

След това осъзна, че всички картини липсват. Огледа стаята, очите й се спряха на белия правоъгълник, където велосипедистът на Русо беше натискал педалите в червената си раирана жилетка, после върху бледото петно, където беше висял прекрасен акварел от Дюфи, изобразяващ Антиб.

Втурна се в гардеробната си и отвори всички шкафове. Даже дрехите й бяха изчезнали. Спусна се към прозореца, отвори го рязко и погледна навън. Градината изглеждаше както обикновено под ниските лъчи на залязващото слънце. Изтича отново в спалнята си, коленичи до телефона от слонова кост до леглото си и вдигна слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Деметриос сигурно се беше побъркал.

И изведнъж си спомни подписването на документите.

Остана неподвижна около час, на колене до телефона. После чу тежки стъпки по витата стълба — килимът беше махнат — и на вратата се появи Деметриос.

— От клиниката ми се обадиха да ми кажат, че си напуснала. Много глупаво от твоя страна, Лили.

Деметриос изглеждаше същия, но сега едрата му фигура, вместо да вдъхва успокоение и сигурност, излъчваше заплаха. Тъмните му дрехи плашеха, тежкият нос напомняше граблива птица, а безизразните кафяви очи бяха безмилостни и студени като камък.

— Къде са ми дрехите, Кон?

— Опаковани са и очакват инструкциите ти.

— Ти си взел ключа на Джо за сейфа, нали? Нима полицията просто ти го връчи? Да, сигурно е така, ти си негов адвокат, в края на краищата. Къде трябва да спя тази нощ? Дори нямам бельо да се преоблека.

— Имаш повече от петдесет и три хиляди франка в текущата си банкова сметка.

— Откъде знаеш какво имам в сметката си?

— Знам, че имаш много пари и можеш да отседнеш в хотел. Освен това си имаш собствена кола, с която да отидеш дотам.

— А картините ми, Кон? Къде са ми картините?

Деметриос погледна право в разгневеното лице на Лили, бавно поглади брадата си и тихо попита:

— Какви картини?

 

 

Джо беше прав. Кон наистина беше бърз и умен и несъмнено се беше подсигурил от всички страни, но Лили знаеше, че Джо би искал тя да се опита да си върне картините и бижутата и затова се консултира с адвокат. Той изслуша мълчаливо историята й и после каза, че за съжаление нищо не може да се направи и че според френските закони Лили не може да има никакви претенции към коя да е част от имението на господин Стиаркос. Последва мълчание, после адвокатът добави:

— Струва ми се, че господин Деметриос е подкупил някакъв съмнителен доктор да ви държи упоена, след това вероятно е предложил сделка на децата на господин Стиаркос. Възможно е да е предложил да получи подписа ви на всички необходими юридически документи срещу заплащане от — о, да кажем, десет милиона франка или повече — това е само частица от предполагаемата стойност на картините.

Било добре известно, че колекцията от произведения на изкуството е собственост на покойния господин Стиаркос, а не притежание на госпожица Лили, а пък освен това тя нямала никакви документи, за да докаже, че е права.

Господин Деметриос несъмнено е взел сейфа на госпожица Лили от банката, но я е бил накарал да му подпише пълномощно за това и никой в банката не е знаел какво има в касетката, когато я е взел, нито когато я е върнал. Когато госпожица Лили накрая сама е отворила касетката, там е имало само копия от стари нейни договори и никакви бижута или документи, относно произхода и автентичността на картините, нито нотариален акт, изрично прехвърлящ собствеността на всяка една картина върху госпожица Лили. И тъй като тя не знае къде се намират бижутата или колекцията, то пред кого би могла да предяви правата си върху тях?

Лили седеше мълчаливо и мислеше, че бижутата и картините не са единственото, което Джо й беше подарил: Той й беше дал нещо много по-ценно — самочувствие. Вместо да я държи под похлупак или да я накара да смени една златна клетка с друга, Джо я бе насърчил да открие какво й се удава най-добре и да използва способностите си. Беше настоявал да прави поне един филм годишно, така че публиката не бе я изгубила от погледа си и тя не беше без пукната пара.

Можеше да продаде ролс-ройса и да си купи апартамент в някой евтин квартал на Париж.

След това щеше да помоли Цимер да й препоръча импресарио и да се върне на работа, колкото се може по-скоро.