Шърли Конран
Лейс (32)

31.

Лили се взря замечтано в яркочервения хоризонт на Атланта, във Вивиан Лий, стреляща по войник, чието лице бе разкривено от похот, в Оливия де Хавиланд, облечена в кринолин… Очите й поглъщаха жадно пъстрите плакати. Макар и тринадесетгодишна, Лили беше ходила на кино само два пъти. Тя прехапа долната си устна и бръкна по-дълбоко в джобовете си, чудейки се как би могла да попадне в киносалона.

— Гледали ли сте го?

Тя се обърна и видя един младеж, който й се усмихваше широко. Беше възрус, висок и поне на двадесет и четири години.

— Не, но, изглежда е прекрасен. А вие?

— Не — излъга той. — А защо да не го видим заедно? Аз съм съвсем сам в Париж.

Лили се поколеба. Не би трябвало да е на Шанз-Елизе този следобед, но госпожа Сардо беше заминала на обичайната си годишна визита при своята майка в Нормандия, а Лили беше измислила допълнителен час по математика заради господин Сардо, който и без това не би забелязал отсъствието й, тъй като се бе затворил в кабинета си. Господин Сардо беше досаден педагог, който обаче отдавна бе престанал да назидава, мъмри и укорява Лили и дори изобщо да й обръща внимание, защото добре оформените гърди на това дете, както и издължените, леко раздалечени крака предизвикваха у него физическа реакция, която, както понякога се опасяваше, жена му можеше да долови. Веднъж беше изхлипал името на Лили, представяйки си, че лежи между нейните стройни и стегнати бедра, докато в действителност се извиваше върху кокалестото тяло на жена си, вкопчен в отпуснатите й гърди. Беше успял да я убеди, че така й се е сторило, че тя е дочула само страстни звуци на удоволствие, но не можеше да рискува да си навлече неприятности. Съзнавайки опасността, той благоразумно отбягваше момичето винаги, когато това беше възможно.

Лили вдигна поглед към младежа, който току-що я беше заговорил. Приличаше малко на Лесли Хауърд от снимката насреща — имаше същия кристален поглед. Освен това акцентът му бе на чужденец.

Никога нямаше да й се удаде подобна възможност.

— Да, моля — реши се тя.

Оказа се, че всичко било много лесно. Отидоха до касата, а оттам… пристъпиха в мрака и потънаха в миналия век, в разгара на гражданската война.

Когато включиха осветлението за антракта, Лили все още беше в състояние на романтичен екстаз.

— Скарлет е красива, нали?

— Не по-красива от теб — отвърна младежът.

Лицето на Лили не беше вече детинско. Тъмните й разбъркани коси бяха отметнати назад с кадифена диадема; имаше огромни кафяви очи, които сякаш излъчваха съвсем зряла чувственост; но онова, което най-силно се открояваше, бе изящният малък нос, леко извит над сладострастните, сякаш изрязани с длето устни, напомнящи творение на Микеланджело. Макар да беше на тринадесет години, във фигурата й нямаше нищо детско. Краката й все още бяха малко слаби, но тялото й бе налято, а гърдите добре развити дори може би прекалено развити. Понякога й се струваше, че господин Сардо крадешком ги оглежда, а когато в неделен ден излизаха от църква, той винаги я хващаше здраво за лакътя и притискаше ненужно силно гърдата й с треперещите си кокалчета.

Новият й приятел й купи сладолед и тя научи, че името му е Алистър и че живее в Ню Йорк. Очевидно той я мислеше за по-голяма, отколкото беше в действителност, защото не се отнасяше с нея като с ученичка.

Осветлението отново угасна; Алистър хвана пръстите й. Ръката му беше топла и твърда и предизвикваше у нея почти нетърпимо вълнение, за разлика от скришом прокрадващата се ръка на господин Сардо, която я плашеше. Лили усети, че не й достига дъх, обзе я тайнствена възбуда, сякаш финият мъх по ръцете й беше настръхнал като козината на котка. И тя забленува за ласките на непознатия — прииска й се той да милва не само дланта на китката й.

Докато тътреха крака към изхода, подети от тъмната, люлееща се тълпа, Алистър попита:

— Искате ли да хапнете нещо?

Лили отметна косата си, събра кураж и каза „да“.

Прецапаха под дъждеца и влязоха в един ресторант; към края на вечерята Алистър вече знаеше много неща за нея, въпреки че тя не беше научила нищо за него. Когато им поднесоха последното ястие, Лили изведнъж се притесни. Беше почти единадесет — никога не беше закъснявала толкова.

Без да реагира, той щракна с пръсти за сметката и я изпрати до вкъщи. Докато таксито летеше към дома й, разплисквайки локвите, Алистър подхвана брадичката й с един пръст и обърна към себе си нейното нетърпеливо и разтревожено лице. След това се наведе и я целуна точно така, както го беше направил Рет Бътлър. Тръпнеща от новото, вълнуващо чувство, жадна за любов и топлота, Лили обгърна с ръце врата му и вдигна глава. Когато таксито спря, вече беше влюбена.

Докато се промъкваше нагоре по стълбата, Лили отново трепереше, но този път от ужас как ще я посрещнат, като и през ум не й минаваше, че може да стигне до стаята си, без да я спрат. Ала господин Сардо все още не се беше прибрал — той нямаше никакво намерение да си стои вкъщи през двете седмици, в които жена му щеше да отсъства.

 

 

Лили започна да става в пет часа сутрин, за да наваксва с бродирането, тъй като всеки следобед се срещаше с Алистър. Никога повече не посмя да се прибере толкова късно, но неговото работно време, изглежда, беше плаващо, така че по обяд Лили редовно притичваше до някое кафе, където обядваха, а после, хванати за ръка, бродеха из Булонския лес, разхождаха се сред елегантно облечените деца в парка Монсо, вземаха bateau mouche^[1] по Сена или разглеждаха витрините на магазините.

— Защо не ми разрешаваш да ти купя една прилична рокля? Откак се запознахме, те гледам все с един пуловер, една блуза и неизменната тъмносиня пола.

— О, не мога да ти позволя да ми купуваш дрехи! Госпожата ще ги види.

— А какво ще кажеш за тези червени велурени обувчици?

— Не, не, как ще ги скрия, нали ще искат да знаят откъде съм взела парите.

Ала под каменната аркада на улица Риволи Алистър все пак й купи медальон с формата на сърце, окачен на изящна златна верижка, който тя можеше да скрие под дюшека си. Той никога не беше срещал такова доверчиво, нежно и непретенциозно момиче; дори и най-младите му приятелки обикновено преследваха някаква користна цел, особено след като узнаеха кой е той. Започваха да настояват за бижута, за пари, а понякога дори и за брак. Ако се стигнеше до усложнения, особено когато някой баща започнеше да го заплашва, се намесваше Скинър, адвокатът на майка му. С Лили му беше чудесно, пък и все още малко хора го познаваха в Париж. В таксито, предана като кученце, тя го прегърна и му благодари за медальона. Но когато слязоха в сянката на Айфеловата кула, вдигна поглед и попита изненадано:

— Къде отиваме?

— Да пийнем нещо, котенце, ей в онзи хотел. Аз често идвам тук.

Една отегчена, дебела портиерка седеше на гишето и плетеше сив кюнец — вероятно чорап или ръкав. Алистър и подаде бележка и тя тропна един ключ върху дървения плот.

— Номер деветнайсет. Първи етаж. Ако останете повече от два часа, ще трябва да доплатите.

Лили учудена последва Алистър нагоре по стълбите — той обикновено я водеше на много по-луксозни места.

— Заведение с програма ли е? Защо трябваше да плащаш? — недоумяваше тя.

Номер деветнайсет беше мрачна стая с капаци на прозорците, в която имаше голямо дълго легло, покрито с избеляла розова кувертюра с десен на овчарки, сгъваемо ламаринено биде и мивка. Лили изглеждаше смутена.

— Исках да съм насаме с теб, котенце.

— Но тук има легло!

— Трудно се намира хотелска стая без легло, котенце. Дай сега да ти сложа на шията новия медальон.

Той вдигна косата й и я целуна по тила. След това пъхна ръцете си под нейните и ги плъзна по гърдите й, търсейки зърната под тънката й блуза, после бавно разкопча малките розови копчета.

Поради своята невинност, поради едва пробудилата се в тялото й страст и копнежа й за любов, Лили почти не се съпротивлява. За своя изненада, тя скоро се озова гола сред розовите овчарки, хипнотизирана от увереността на Алистър и от бързите му, опитни ръце, които милваха треперещите й слабини, дразнеха меката, окосмена плът.

— Кажи, котенце — шепнеше той, — на колко години си всъщност, а? Хайде да си представим, че си само на десет и аз съм твоя учител, така че трябва да правиш всичко, което ти кажа.

Той се наведе и лекичко захапа връхчето на зърното й.

— Защото, ако не слушаш, ще бъдеш наказана. Ще се обадя по телефона на госпожата и ще й кажа колко лошо си се държала, а на теб това не би ти се искало, нали?

Лили се вцепени от страх.

— Не се притеснявай, само се пошегувах, котенце — засмя се той. — А сега легни по гръб и се отпусни, защото ще ти направя нещо хубаво.

Той плъзна ръка между бедрата й и се опъна на леглото до нея. Пръстите му танцуваха, провираха се и ровеха настойчиво между краката й. Целуна я силно по устните. После неочаквано пъхна пръстите си в тялото й и когато то рязко се дръпна и потрепери от болка, неговото тяло също потрепери, от екстаз.

— Тихо, малка глупачке — прошепна той, — не викай така.

И извади най-големия си коз, който пазеше за този момент:

— Правя го, защото те обичам, Лили. Така се любят възрастните, котенце.

— Но мен ме боли — изхленчи тя.

— Ще те нацелувам и ще ти мине — обеща Алистър и започна да целува зърната, гърдите и лицето й, като същевременно смъкваше дрехите си.

После се плъзна върху нея и проникна в тялото й. Бе толкова ненадейно, че Лили, озадачена от обърканите си чувства, едва разбираше какво става. До съзнанието й достигна единствено усещане за болка, от която й прималя, когато Алистър се стовари върху малкото й тяло, разтресе се, а после се преобърна и, изтощен, се отпусна до нея.

По-късно той промърмори:

— Беше чудесно, котенце. Искам следващия път да си облечена в ученическата си униформа.

Не след дълго отново започна да милва розовите й гърди, после цялото й тяло, докато то престана да трепери. Шепнеше й нежни слова. Тя иска той да я обича, нали? Бавно и търпеливо — мислейки за следобеда на следващия ден, Алистър отново спечели доверието й, успокои я с ласките си, вдъхна й вяра с признания в любов, омая я със самоувереността си, пробуди силния й страх с недоизречени заплахи за раздяла, за телефонни разговори с госпожа Сардо.

Сетне се облекчи в мивката, облече се и излезе от стаята, докато Лили се миеше в бидето. Тя си мислеше, че ако я обича, той не би я довел тук. Но пък ако не я обичаше, нямаше да му се иска, нали? Беше го направил, защото я обичаше.

След няколко минути Алистър се върна и седна на ръба на леглото. Придърпа я в скута си и извади пликче хапчета.

— Слушай сега, искам да взимаш по едно всеки ден. На етикета има инструкции, виждаш ли?

— Защо?

— За да нямаш бебе. Това са най-новите таблетки. Обещай ми, че ще ги вземаш.

— Защо да не се оженим и да си имаме бебе?

— Защото си много малка, затова, котенце. По-късно, ако си добричка и си изкараш матурата, ще видим.

Нямаше повече пътешествия по реката, нямаше разходки под дърветата. Почти всеки работен ден през онова жарко лято, от три до пет, изплашената, свенлива Лили се срещаше с Алистър в хотела. Когато госпожа Сардо се върна, тя й обясни, че тъй като било много горещо, всеки следобед излизала в сенчестия парк с нещата си за бродиране. Нощниците на госпожата бяха прекрасно извезани и лицето на детето определено беше бледо като мляко, така че, изглежда, идеята с парка не беше лоша, стига само да се връща навреме, за да приготвя вечерята.

 

 

Ранното септемврийско слънце се прокрадваше през отворения прозорец. На Лили й се гадеше за пета поредна сутрин. Обзета от паника, тя се пъхна обратно в леглото. Не разбираше от гинекология, но знаеше какво означава повръщането рано сутрин. Беше прекалено изтощена и разтревожена, за да стане, камо ли да шие, въпреки че чуваше гласа на госпожа Сардо, която я викаше:

— Лили, Лили, къде ли е отишло това дете? Защо не е сложено кафето? Значи така! Ще се излежава — в седем часа!

Но детето не изглеждаше добре — едва можеше да повдигне главата си, а черните кръгове около очите му бяха съвсем потъмнели. Може би ще се наложи да извика лекар, въпреки че разбира се, ще трябва да му се плати за визитата. По-добре да изчака и да види дали няма да й мине, ако полежи един ден. Защо да се харчат излишни пари, ако не е сериозно болна.

Гаденето премина и към обяд Лили вече не се чувстваше зле. След като беше взимала хапчетата три дни, тя ги спря, тъй като от тях й се повдигаше. Не беше му казала, защото се боеше, че той ще се разсърди.

Трябваше да стане от леглото. Той щеше да я чака в кафе „Пам-Пам“. За неин късмет този следобед госпожа Сардо щеше да играе бридж.

Когато Лили сподели страховете си с Алистър, мускулите на обикновено отпуснатото му лице се стегнаха. Изведнъж приликата с Лесли Хауърд се стопи напълно.

— Трябваше да се досетя! Всички тъпи малки мръсници сте едни и същи!… Сигурна ли си?

— Още не съм ходила на лекар, но цяла седмица повръщам.

— Ами сама си си виновна. На мен нищо не можеш да ми натресеш. Не знаеш къде съм отседнал, никой не ни е виждал заедно и откъде да знам, че не спиш с половината мъже на Париж… О, господи! Недей да плачеш!

Той се замисли за миг — по-добре беше да не я плаши. Не знаеше на колко години е Лили, но със сигурност не беше пълнолетна. Скинър можеше и да не успее да уреди това с френската полиция. Въпреки че по принцип, французите са толерантни към тия неща…

— Не може ли да отидем в хотела?

— Не, не може. За бога, престани да цивриш и ме остави да помисля.

Слава богу, че тя не знаеше истинското му име. Сигурно е бил луд или не на себе си, за да се хване с нея. Както и да е, сега вече беше твърде късно. Трябваше да се измъкне от тази история незабавно, преди да могат да го обвинят. Разбира се, администраторката в хотела беше в течение, но срещу няколко хиляди франка щеше да си държи езика зад зъбите. Хрумна му нещо. Той бръкна в джоба на панталона си и измъкна петдесет хиляди франка; не бяха много — около сто и осемдесет долара, но това беше всичко, което имаше у себе си.

— За бога, престани да плачеш, Лили, защото иначе ще стана и ще си изляза. Слушай сега какво трябва да направиш. Вземи тия пари и отиди на лекар, за да разбереш дали наистина си бременна. Нямам представа колко ще ти вземе, но това сигурно ще ти стигне. Ако не си бременна, значи всичко е било много шум за нищо. Ако обаче си бременна, върви направо при администраторката на хотела и тя ще уреди някой да те оправи. Аз ще се погрижа сметката да бъде платена. Направи го възможно най-бързо. И никому нито дума.

Той хвърли на масата една банкнота и стана.

— Не си тръгвай, Алистър, моля те, не ме изоставяй, толкова много те обичам.

— Ако ме обичаш, ще направиш точно така, както ти казах. Ще ми се подчиняваш, иначе никога вече няма да те погледна.

— Кога ще те видя? Кога?

Беше прекалено изплашена, за да плаче.

— Ще се срещнем тук след две седмици — потупа я той по рамото. — Хайде горе главата! Ако си добро и послушно момиче, можем да забравим цялата тази неприятност. Е, обещаваш ли да направиш, както ти казах?

— О, обещавам, но ти ще се върнеш, нали?

— Разбира се, котенце — пошушна й утешително той, после се наведе и я целуна по мократа буза, без ни най-малко намерение да се среща повече с нея.

Алистър излезе, преди Лили да се сети да попита при кой лекар да иде. Тя поседя, втренчила поглед в купчината банкноти, сетне ги натъпка в джоба на шлифера си и се отправи към хотела. Повъртя се известно време пред сградата, тъй като не й се искаше да влиза, но накрая се приближи към дебелите плетящи пръсти зад гишето.

— Казаха ми, че можете да ми помогнете.

Очите на жената се насочиха към корема на Лили.

— От колко време?

Лили се изчерви и закова поглед в пиринченото звънче върху дървения плот на гишето.

— Не знам.

— Кога трябваше да ти дойде?

— Преди около три седмици. Но още не съм ходила на лекар.

— Още по-добре. Седни на този стол и почакай малко.

Жената пъхна босите си крака в меките домашни пантофи и зашляпа към телефонната кабина в дъното на залата. Лили не можа да чуе разговора. Сетне администраторката се дотътри обратно и попита:

— Той даде ли ти някакви пари?

— Да!

Тя измъкна снопчето банкноти и го сложи пред нея. Дебелите пръсти на жената бързо ги прехвърлиха.

— Това доникъде няма да ти стигне. Кажи му, че ти трябват още сто хиляди франка.

— Но това е всичко, което ми даде. Не мога да взема повече. Той каза, че ще се погрижи сметката да бъде платена.

— Всички така казват, но въпросът е там, че при този вид бизнес винаги се плаща в брой, и то предварително. Семейството ти не може ли да помогне?

Върху изплашеното лице на Лили се изписа ужас.

— Добре, а не можеш ли да вземеш в заем от някоя приятелка или приятел?

Никой от съучениците на Лили не беше виждал сто хиляди франка, камо ли да ги притежава. Тя бавно поклати глава.

— Знаеш ли какво — рече замислено администраторката. — Познавам един фотограф, при който би могла да поработиш като фотомодел. Три хиляди франка на час, върху които ще ми платиш комисиона — това устройва ли те?

Лили кимна обнадеждена. Тя би се съгласила на всичко. Възрастната жена се повлече към телефонната кабина и когато се върна, надраска набързо един адрес в тефтера, който стоеше на гишето.

— Серж ще те приеме веднага, миличка. Ето го адресът. По-надолу на същата улица, на тавана.