Шърли Конран
Лейс (53)

52.

Кейт и Джуди чакаха Том с нарастващо раздразнение. Вече съвсем бяха закъснели за първото действие на „Бохеми“, а в него бяха почти всички хубави арии.

— По дяволите, защо не се обади? В края на краищата нали това трябва да бъде едно малко празненство за четиридесетия ти рожден ден, Кейт, и освен това „Ла Скала“ не прескача през седмица до „Метрополитън опера“ — измърмори Джуди.

— Том също я очакваше с нетърпение, но нямаше представа колко ще продължи медицинската конференция, а знаеш, че искаше да говори с някои от лекарите след нея. В края на краищата именно ти забърка цялата тази неразбория и именно ти искаш от него да продаде акциите на „Хофман-Ларош“.

Кейт се отпусна на кожената облегалка и се взря в Джуди през облака жълти цветя, поставени на масичката от тъмно огледално стъкло.

Седяха на бежовия велурен диван в дъното на огромния тих хол на Кейт. Диванът беше поне девет метра дълъг и обсипан с възглавници, облечени в леопардова и тигрова кожа. Над него висеше колекция от картини и гравюри, изобразяващи тигри и леопарди, някои представляваха примитивистични картини с маслени бои, имаше и една очарователна детска рисунка. Тигрите на една изящна гравюра изглеждаха толкова свирепи, че на човек му се изправяше косата.

Отсрещната стена беше изцяло покрита със секции от тъмно огледално стъкло, които скриваха напитки, игри, телевизор, видео, прожекционен апарат и какви ли не други ценни вещи. Третата стена на огромната стая представляваше плъзгащо се стъкло — оттам се излизаше на озеленена тераса, от която се разкриваше великолепна гледка над върховете на дърветата на Сентръл Парк. Срещу грамадния прозорец се намираха петнадесетметрови лавици за книги от пода до тавана, лакирани в китайско червено. Не всички от тях съдържаха книги: на една бе подредена колекцията на Кейт от старинни кутийки за енфие, на друга — малка колекция от антични гръцки теракотени обредни статуетки, а на трети — малки очарователни предмети: бронзова статуетка от седемнадесети век от Гарние, представляваща мъж, който се бори с бик, малка кутийка за изкуствени бенки от жълт майсенски порцелан, принадлежала някога на мадам дьо Помпадур.

Светлината беше приглушена. Вместо да използва лампи, Кейт създаваше атмосфера посредством сложна система от насочващи се светлини, монтирана на тавана: един-единствен лунен лъч, ако тя и Том слушаха Сибелиус; снопове от тънички като моливи лъчи, когато даваха приеми или за осветяване на колекцията им от мексикански произведения на изкуството.

Седяха и чакаха Том и изведнъж Джуди изпита остро, неприятно чувство, нещо като жестоко пробождане в главата, което за своя изненада веднага определи като завист. Завист към Кейт. Апартаментът на Джуди беше също толкова луксозен като този, Джуди беше също толкова преуспяваща, Джуди беше също толкова привлекателна, колкото и Кейт, макар и по различен начин, и обичаше приятеля си също толкова, колкото и Кейт, и получаваше страстна любов в замяна. Но Кейт живееше с Том — лягаха си заедно и невинаги се любеха, прозяваха се заедно сутрин; Кейт знаеше как изглежда Том, когато има грип, а той знаеше как да се грижи за нея, когато е неразположена. Джуди копнееше да сподели същите тези интимни неща с Грифин. Кейт имаше приятеля си, Максин имаше щастлив брак, както и Пейган, след като лекарите бяха решили да насърчават пациентите си, прекарали инфаркт, да се любят. Но Джуди не притежаваше това, което повечето жени очакваха или приемаха за даденост веднага след като го получеха. Досрамя я, че изпитва такива чувства към Кейт, но не можеше да се спре.

— Когато Том купи акциите на „Хофман-Ларош“, никой не осъзнаваше вредата, която могат да причинят успокоителните лекарства — говореше Кейт. — Те ни се струваха идеалното средство в един свят с много тревоги, голямо напрежение и недостатъчно психотерапевти и психиатрични болници.

Тя вдигна малка кутийка за хапчета от осемнадесети век, вградена в кехлибар, и внимателно се вгледа в рисунката върху нея, без да я вижда.

— Знаеш, че според Том няма нищо неморално в транквилизаторите; той смята, че те не се предписват или взимат без необходимото внимание. — Кейт рязко затвори кутийката. — Той купи двадесет акции, като плати само петдесет процента от минималната цена, и всяка акция му струваше по шестнадесет хиляди долара, а сега всяка от тях струва по четиридесет и осем хиляди. Тази сутрин каза, че това прави осемстотин хиляди долара брутен приход и очевидно ти също си спечелила от покачването на стойността на швейцарския франк през 1972 година, което прави почти един милион долара печалба само от една сделка. — Тя отправи прям поглед към Джуди. — Според него от твоя страна е неблагодарно да се оплакваш. В края на краищата той невинаги има успех в сделките си и иска да се задържи.

— Но това не е единствената му сделка — каза Джуди. — Пуснали сме корени и в опитни инженерингови и компютърни компании, и във фармацевтиката.

Тя въздъхна, отправи поглед към ниската кедрова маса до себе си и вдигна една инкрустирана с емайл руска мечка.

— Ти имаш такива красиви неща, толкова красив апартамент, а на Том, изглежда, му се привижда ужасно бъдеще — всички американци обсадени на енергийния фронт, всички развиват военна сила и се тъпчат с транквилизатори, като същевременно си изчисляват лихвите на малки джобни калкулатори.

Вратата се хлопна и Том влезе забързано. Целуна и двете и се втурна за смокинга си.

— Нали знаете колко съжалявам, че закъснях! — извика той. — Кейт, моля те, вържи тази връзка. Окей, Джуди, продавам акциите на „Хофман-Ларош“, но не защото съм си променил мнението, а защото бихме могли да спечелим и мисля да оставя всичко в швейцарски франкове — не виждам защо тази тенденция към покачване трябва да спре. Къде са ми копчетата за ръкавелите, Кейт? Къде е Грифин?

— Не можа да дойде. Заради проклетата си жена и проклетите й благотворителни задължения.

Джуди копнееше да чуе Грифин да я повика да му закопчае ризата или да му намери копчетата за ръкавели. Жадуваше за забързаната интимност, с която Кейт застана зад Том, целуна го лекичко по врата и после му завърза връзката.

Грифин и Джуди бяха заедно от четири години. През това време на два пъти се бяха карали жестоко и се бяха разделяли. Първият път беше след първата им година, когато имаха луда кавга заради собственическото чувство на Грифин. Вторият път — след като бяха заедно от две години и когато жената на Грифин, Дилия, най-накрая се бе възпротивила и бе поискала настоятелно от него да остави Джуди. Тя не бе обръщала особено внимание на манекенките, но се бе почувствала унизена и озлобена от откритата връзка на съпруга си с преуспяваща и известна жена. В името на семейството им и на годините, изживени заедно, бе поискала от него да направи опит за пълно помирение и да приключи с всички други връзки. Децата му също бяха въвлечени в скандала. Големият му син се бе държал рязко и надменно; голямата му дъщеря бе проявила такова разбиране, че той беше рухнал и се беше разплакал.

И Грифин, и жена му бяха положили всички усилия, но и двамата знаеха, че се опитват да разпалят изстинала пепел. Грифин беше поискал развод от Дилия при каквито условия тя определи. Но въпреки че най-накрая се беше съгласила всеки от тях да има свой живот, беше го помолила да продължи да живее в техния дом заради децата; каквото и да се случеше, тя искаше да запази семейството им цяло. Когато Грифин изтъкна, че най-малкият им син е на петнадесет години и скоро ще напусне дома им, Дилия заплаши със самоубийство и домъкна лекаря си. От този момент двамата живееха в примирие без секс под един покрив.

Всъщност наистина ли без секс? Джуди понякога се питаше за това. Мъжете винаги казват, че не се любят с жените си, но винаги правят обратното. Но какво ли друго могат да кажат?

 

 

Когато театралната завеса падна за последен път, Джуди почувства, че старата й тъга се завръща — същата силна болка, която тя твърдо наричаше сантименталност, същият копнеж да сподели живота на Грифин, а не само да го вижда често. И както винаги, когато се бореше с мъката, тя стана малко агресивна.

Том се раздразни от липсата на по-силна реакция на сутрешната му новина за забогатяването им с близо един милион долара и на вечерната, че е направил всичко, според желанията на Джуди. Когато заеха масата си в „Четирите сезона“, той сви рамене и каза, без да се обръща директно към никого:

— Разбира се, не очаквах да ми се каже „благодаря“.

— За някои неща благодаря, а за други — не — каза Джуди. Взираше се упорито в завесите от метални брънки, които блещукаха като водни каскади. Искаше й се да бяха отишли на по-весело място. Всъщност харесваше „Четирите сезона“ само като място за обяд.

— Разбира се, че се радвам да не съм вече бедна, но в бизнеса сме от девет години, а ти вече загуби всякакъв интерес и към „Лейс“, и към „Виърв!“. Теб те интересува само как да правиш повече пари. Мен пък ме интересува да ми плащат така, че да мога да спя нощем, без да пресмятам парите, които дължим.

— От девет години ти разправям, че старомодните ти добродетели са капан за бедняци.

Том започна да имитира глупав, напевен женски говор:

— Събери, колкото ти трябват, преди да си купиш нещо, никога не взимай нари назаем, не купувай недвижими имоти, защото е по-добре да си под наем, и ако пестиш пари, влагай ги в държавни облигации… Аз те правя богата, а ти само хленчиш. Къде ти е куражът?

— По дяволите моя кураж. Аз пък знам къде ти е сърцето. В онова сборище на спестовни касички, наречено Уолстрийт.

— Тъжно е да гледаш как едно неуверено бедно момиче се превръща в неуверено богато момиче. Отначало се целеше нависоко, помниш ли? Не се плаши само защото не си улучила целта.

Поръчаха си печени стриди, а за основно ястие — печен фазан. Том продължи с нисък гневен глас.

— Ако наистина искаш да се отцепиш, ще ти продам акциите си в „Лейс“, а ти можеш да ми продадеш своите акции във „Виърв!“ или пък обратно.

— Джуди не иска да се отказва от нищо, нито пък ти, Том — намеси се Кейт. — Може би Джуди щеше да е малко по-щастлива, ако беше мъничко по-малко богата. А ти, Том — обичам спекулативната ти жилка, защото и аз самата я имам, но ти се превръщаш в ходеща и говореща компания за капиталовложения.

Тя млъкна, докато им сервираха, после продължи:

— Смяташ Джуди за неблагодарна, но не е така. Много е благодарна за това, което направи за нея, но съществува един вид напрежение, което тя обича, и друг вид напрежение, което не може да понася. Сигурно с последната придобивка ще можеш да подредиш ценните книжа на „Лейс“ и да отделиш инвестициите от другия бизнес на компанията. — Кейт замълча и въздъхна, после каза сърдито: — Не знам какво се обърка тази вечер, но бих искала да спрете да се карате за пари и да съобщиш на Джуди нашата новина.

Том повъртя чашата си за вино, вдигна вежди, отвори уста, затвори я, после каза:

— Ами, не знам как да се изразя, но Кейт и аз ще се женим. С всичките му церемонии.

Джуди бързо се наведе към него и го целуна по ухото.

— Том, ах ти, скъпо старомодно момче! Ами че това е чудесно! — Тя се ухили широко. — Знам точно какво ще ви подаря за сватбата. На Кейт страшно ще й хареса, а на теб — никак, защото е с условие.

Щастливата двойка я погледна скептично.

— При условие че го държите в хола си, ще ви дам моята половина от коня Тан.

Кейт ахна от изненада и радост. Том изглеждаше притеснен.

— Това е чудесно, Джуди, но…

— Нали този кон си е наш!

— Да, обаче е невъзможно да го държим в апартамента, където може да се счупи; това е музеен експонат, много е ценен, за да го държим на показ, Джуди.

— Не мисля, че този, който го е правил, е възнамерявал да го държат затворен в банков трезор. Мисля, че би искал Кейт да го притежава.

Том погледна развълнуваното лице на Кейт.

— Да — съгласи се той, — мисля, че би го искал.

 

 

Една топла октомврийска утрин през 1978 година, докато си ядяха сутрешния грейпфрут, жената на Грифин внезапно го освободи от пипалата на вината и задълженията, които ги обвързваха. Хранеха се на ореховата маса, достатъчно голяма да побере четиридесет души, и както винаги Грифин се ровеше из вестниците, докато ядеше.

Изведнъж Дилия каза тържествуващо:

— Грифин, това е последният проклет път, когато седя тук и те слушам как си мляскаш грейпфрута.

Грифин остави лъжицата си, измърмори някакво извинение, прочете още няколко реда от „Уолстрийт джърнъл“, гребна два пъти и рязко вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш с „последен път“?

— Напускам те, това искам да кажа!

Тя направо ликуваше.

— Нали точно това искаш? Е, ще го получиш като подарък за Коледа. Вече от две години има друг мъж в живота ми, Грифин, а ти дори не забеляза…

Той бързо се опита да си спомни, но не, не беше забелязал никакъв мъж… С изключение на…

— Онова момче, което ми направи контактните лещи? Гринбърг, Гранхайм, нещо такова… Очният лекар.

— Гринхаймър, точно така. Прав си както винаги.

Грифин не каза нищо, но за първи път я погледна с голямо внимание над страниците на „Джърнъл“.

— Заминаваме заедно за Израел, за да започнем нов живот в един кибуц, преди да е станало твърде късно.

Грифин остави вестника и се взря внимателно в жена си. Не можеше да си представи Дилия да се труди на полето и да яде храната на комуната. Заподозря някакъв номер.

— Ами децата?

— Фред трудно може да се нарече дете. Когато се връща от училище, практически никога не стои тук — винаги излиза с онова момиче. Мисля, че ще се премести да живее с нея на друго място. Разбира се, той ще има нужда от малка финансова помощ от теб, както и аз. Но знам, че мога да разчитам да се погрижиш за мен. Всъщност вече говорих с Марвин за това.

Грифин блъсна настрана вестника си, скочи и изкрещя:

— Вече си била на адвокат, без дори да споменеш на съпруга си факта, че го напускаш?

— Да не ме мислиш за глупачка?

 

 

Същата вечер, когато Джуди отвори вратата на апартамента си, видя Грифин, облегнат на стената на хола, да върти между пръстите си обичайната чаша с джинджър ейл^[1] преди вечеря. Изглеждаше странно скован и недодялан. Веднага щом тя превъртя ключа в ключалката, Грифин прекоси стаята и без да се спре, за да я целуне, я сграбчи за китките. И сякаш беше таил всичко в себе си, защото не бе могъл да повярва, че е истина, задъхано й съобщи новината.

Джуди зяпна.

— Искаш да кажеш, че тя иска развод? Наистина ли го иска? Вярваш ли? Да не е пак игра на котка и мишка?

— Да, този път вярвам. Никога преди не е била такава: злорада, ликуваща, почти отмъстителна.

— Честно казано, Грифин, не я обвинявам.

— Това няма нищо общо с теб, Джуди. Отношенията ни с Дилия не вървяха, а тя не искаше развод. Така че сега се прегрупирахме. — Той нежно разтърси китките й. — Чуй сега, не съм дошъл пак да разискваме кой е крив и кой прав. Дойдох да те попитам, сега, когато това вече е възможно, ще се омъжиш ли за мен, скъпа?

За свое учудване, когато чу думите, които беше чакала десет години, Джуди откри, че не може да каже „да“.

Тя просто не знаеше.