Шърли Конран
Лейс (64)

9.

Средата на юни 1979

Юнското слънце блестеше във водите на река Потомак. Наблизо, пред сидонското посолство демонстрираше група мрачни феминистки. Бяха облечени в гащеризони и носеха плакати с надписи: „Арабите потискат жените“, „Ислямът означава осакатяване“ и „СТИГА!“.

Отегчените полицаи разчистиха пътя на крал Абдула, който изскочи от кестенявия ролс-ройс и влезе през импозантната входна врата, следван от генерал Сюлейман.

— Изложбата на Марк Скот жъне голям успех. — Негово величество свали белите си ръкавици и ги тръшна на сребърния поднос, подаден от прислужника в роба. — А уводната статия в „Уошингтън Пост“ за обрязаното дете е точно това, което ми трябваше.

— Ако Световната здравна организация наистина застане зад нас, за десет години такива варварщини ще бъдат забравени — отвърна генерал Сюлейман. — Утре, Ваше Величество, имате среща с контената лекарка, която водеше кампанията срещу обрязването на жените в Египет. Оставих отчета на Обединените нации върху бюрото ви.

— Кажи ми с две думи какво пише в него.

— Единствено самите сидонски жени могат да спрат тази практика. Един мъж може и да се съгласи една девица-булка да не бъде проверявана по този начин, който води до увреждания, но самите жени няма да повярват, че такова момиче ще бъде прието. И заради техните страхове не може да се постигне никакъв напредък.

Абдула въздъхна.

— Друго?

— Детският специалист чака в стаята за аудиенции, Ваше Величество. Тази вечер трябва да бъдете начело на банкет, който ще се проведе тук, в посолството.

Абдула закрачи към стаята за аудиенции и генералът се отмести встрани. Очакваха го двама добре изглеждащи мъже, облечени в сиви костюми. Абдула ги погледна с изненада.

— Мислех, че сте сам, докторе.

— Моят колега доктор Марголис е специалист в областта на психичните проблеми при юношите.

Кралят повдигна вежди. Лекарят обясни:

— След като прегледах принц Хасан, установих, че няма никакви проблеми с физическото му състояние, Ваше Величество. Той е здраво момче.

— Защо тогава в училище боледува постоянно? Пропуснал е толкова много уроци, че директорът ме предупреди, че племенникът ми може и да не бъде приет в Итън. А допреди две години бе отличен ученик.

— Може би точно тук е проблемът, Ваше Величество — предположи психиатърът. — Принц Хасан изглежда тихо, възпитано и ученолюбиво момче, но е анормално кротък за дванадесетте си години и почти не проявява признаци на агресивност и любопитство. Има класическото поведение на дете, отгледано в прекалено авторитарна семейна среда.

— Какво общо има това с неговото заболяване?

— Като че ли принц Хасан предпочита да бъде… болен.

— Ако племенникът ми симулира и не е истински болен, тогава трябва да бъде наказан.

Девет месеца в годината принц Хасан посещаваше Порт Риджис — британско училище пансион за момчета в Дорсет. По време на ваканциите принцът бе обучаван от частни учители по история на двадесети век, военна стратегия, тактика и модерно държавническо изкуство. Бе му разрешено да играе по един час дневно, което означаваше да обучава своите соколи с пазителя на Кралските клетки. Момчето не бе насърчавано да играе с други деца на неговата възраст, защото се смяташе, че така може лесно да бъде отвлечено или убито по политически причини.

— Принц Хасан не симулира, Ваше Величество — каза доктор Марголис. — Бронхитът и проблемите със синусите са истински, физическите симптоми са безпогрешни.

— Тогава не разбирам какво ми говорите. Болен ли е племенникът ми, или не?

— Психосоматичното заболяване е физическо боледуване във всяко едно отношение, но първопричината за него не е физическа. В случая на принц Хасан дългите периоди на боледуване означават, че той се чувства добре в училищния санаториум, където за него се грижи старшата сестра, която, по всичко личи, е изключително мила и нежна жена. — Негово величество го погледна неразбиращо и психиатърът продължи: — Подозираме, че боледуванията на племенника ви са само естествено средство той да получи нещо, което не му достига, но което има жизненоважно значение за едно дванадесетгодишно момче. А именно — грижите и обичта на една жена.

— Това ми е ясно, племенникът ми тъгува по майка си. — Абдула бе объркан. — За нещастие сестра ми почина преди пет години. Но в неговото домакинство има жени.

— Нямам предвид женска прислуга, Ваше Величество — обясни доктор Марголис. — Принц Хасан е самотен и е пред прага на пубертета. Съвсем естествено е майката да насърчава и подкрепя своя син, когато той преминава към зрелостта. Всеки подрастващ юноша прави своите първи, неизбежни грешки в непредубедена среда, която го стимулира и закриля. Ако това липсва, самотното дете може да не усети стремеж към агресивност и любопитство — качества, необходими на всеки възрастен мъж.

„И особено на един крал — помисли Абдула. — Никое бедуинско племе няма да приеме да бъде управлявано от слаб човек.“

 

 

Към полунощ Абдула напусна потиснат банкетната зала, съпроводен от генерал Сюлейман, мина по коридорите, застлани с красиви килими, и влезе в спалнята си. Не може да подсигури помощта, необходима му, за да се справи с фундаменталистките партизани, контролиращи вече една четвърт от Сидон. Иран бе задържал като заложници американските дипломати и Съединените щати не желаеха друга открита намеса в близкоизточната политика в такъв труден момент.

Тазвечерният банкет, имащ за цел да изглади преговорите, бе истинско бедствие. Старият посланик трябваше да бъде отзован. Незабавно. Виното определено бе подбрано неудачно, тъй като американските гости почти не се докоснаха до него, нито пък изядоха тежкото номадско угощение. Всъщност Абдула бе чул как един от гостите изкоментира:

— Мазният ориз и жилавото овче месо са ужасни, но в края на тези проклети речи на всичко отгоре бяха и студени.

Трите гостенки американки се чувстваха неудобно сред множеството мълчаливи сидонци, несвикнал да разговарят с жени. Атмосферата не бе както при типично мъжко веселие, нито пък се отличаваше с изискано гостоприемство. Абдула взе решение, че следващият му посланик във Вашингтон трябва да има културна, интелигентна съпруга, която да може да организира и управлява както трябва светския живот в посолството, подобно на съпругите на западните дипломати. Бе чувал, че съпругите на германските дипломати получават заплати за помощта, която оказват на своите съпрузи в тяхната работа, и след тазвечерния банкет разбра причината за това.

В началото на седмицата шейх Ямани от Саудитска Арабия бе устроил банкет в чест на крал Абдула. Главният готвач на Ямани бе долетял от парижкия ресторант „Крийон“, белите трюфели бяха пристигнали от Италия, а струнният квартет бе от Виена. Ако направеше сравнение с тази вечер, сидонците бяха изглеждали направо като праисторически диваци. Не бе казал нищо на Сюлейман, но той знаеше как се чувства Абдула. Той бе единственият човек, който разбираше защо безгрижният, похотлив Абдула се бе превърнал в мрачен аскет. След толкова години, изпълнени със смелост и търпение, с борба срещу попълзновенията на комунистите, след години на непрестанни усилия да вкара насила поданиците си в двадесетия век, Абдула бе просто уморен. А освен това бе самотен и изолиран, не вярваше на нито един мъж, а повечето жени го отегчаваха.

Кралят каза лека нощ на генерал Сюлейман и вдигна червения телефон с шифратор. След като уреди смяната на посланика си, той отвори кутията с държавни документи за деня и започна да ги преглежда. Най-отдолу откри гравирана покана с прикрепено към нея актуализирано досие от няколко реда. Беше за Пейган, лейди Суон, подадено от разузнаването. Абдула разпозна почерка върху поканата и озадачено свъси черните си вежди.

 

 

Седнала зад разхвърляното си бюро, отрупано с брошури, програми за галавечерта, отворени писма, снимки на семейството й в сребърни рамки, проядено от молците заешко краче и стари броеве на „Хорс енд Хаунд“, Пейган озадачено преглеждаше, докато се оправяше със сутрешната поща. Прочете отново дебелия лист в цвят екрю, украсен с релефен тъмночервен герб.

„По нареждане на Негово величество Абдула, крал на Сидон, отговарям на Вашата покана за галавечерта в помощ на Англо-американската фондация за борба с рака, която ще се състои на 31 юли. Негово величество съжалява, че не може да бъде във Великобритания на тази дата и затова няма да може да присъства на галавечерта.

Освен това Негово величество пожела да Ви запитам дали ще има удоволствието да разчита на Вашата компания на конните надбягвания в Аскот, които ще се проведат на Благовещение, за да наблюдавате заедно участието на неговата млада кобила Ре ал Лейл в Чешамските състезания“. Писмото бе подписано от някакъв адютант.

„Но аз не съм канила Абдула на галавечерта“ — помисли Пейган и провери отново списъка на гостите. В този момент звънна телефонът.

— Да, говорите с лейди Суон… О, с него ли?… Здравей… Разбира се, че съм изненадана… да, току-що го получих. — Тя взе писмото. — Разбира се, че бих желала да се видим отново, Ваше Величество, но се опасявам, че е невъзможно… Не, вече не съм в траур, но не мога да отида на надбягванията следващата седмица. — След смъртта на Кристофър автоматичният й отговор на всяка покана бе отказ. — … Изключено. Твърде заета съм с организацията на благотворителната галавечер… Животът на една вдовица съвсем не е така скучен, както си мислиш… той е просто… той е просто… — Развълнувана, тя опита едно последно, леко извинение: — Е, добре, нямам подходящи дрехи. Знаеш как се обличат всички за Ройъл Аскот… О, добре, Абдула, ще ми бъде приятно да дойда.

Пейган остави телефонната слушалка. „За пръв път се нарекох вдовица — помисли тя. — Не звучи чак толкова лошо.“ Стана и се вгледа в огледалото върху лавицата над камината. Преброи обезпокоена бръчиците около очите си.

Откакто се бяха срещнали за първи път с Абдула като ученици в Швейцария, Пейган почти винаги бе притежавала магическата способност да го накара да захвърли сдържаното си официално поведение. Тя можеше да го успокои и разсмее. По някакъв странен начин той винаги бе гледал на нея като на жена, която му принадлежи. Тя бе неговата първа любов и той — нейната. Никога не бе прекратил опитите си да я съблазни, дори и докато бе омъжена за сър Кристофър, а Пейган никога не се бе съгласила. Въпреки че връзката им бе само приятелска, тя никога не казваше на съпруга си за срещите й с Абдула. Въпреки че бяха само приятели, Пейган винаги се бе обличала с необичайно за нея старание, преди да се понесе към Дорчестър. Въпреки че бяха само приятели, тя знаеше, че Абдула може да мисли за една жена само от сексуална гледна точка и приятелските им срещи винаги бяха обгърнати от скрит, неизразен еротизъм.

Докато се оглеждаше, Пейган се почувства поласкана, изпълнена с надежда и изплашена.

След час на входната врата се звънна. Отвън стоеше куриер от „Фортнъм енд Мейсън“, който носеше цял куп кутии с дрехи. До него бе застанал моден съветник, готов да донесе други подбрани дрехи, ако лейди Суон не хареса нищо.

Пейган се поколеба между рокля от шифон на цветя в зелено и бяло и бледожълт копринен костюм. След това съветникът отвори кутиите с шапки. Пейган винаги бе смятала, че изглежда прекрасно и романтично с шапка, но винаги, щом излезеше с някоя на улицата, се чувстваше префърцунена и глупава. Затова избра най-малката. Съветникът я погледна със съмнение. Пейган смъкна от главата си бялата моряшка барета. Съветникът й подаде уверено една сламена шапка с цвят охра с голяма, мека периферия — приличаше на рибарска непромокаема шапка. Богато украсена, тя очертаваше бледото лице на Пейган и махагоновата й коса. Съветникът кимна. Всяка жена би изглеждала добре с такава сламена шапка.

 

 

— Не е ли превъзбудена? — попита Пейган, докато наблюдаваше как Ре ал Лейл нервно престъпва до оградата. Кестенявият й врат бе влажен от пот.

— Не е ли естествено едно момиче да бъде възбудено преди първата си разходка? — засмя се Абдула. — Май си спомням, че понякога бе доста трудно човек да се оправи с теб, когато навлизаше в обществото.

Пейган също се разсмя, после отново погледна със съмнение младата кобила.

— Погледни я — тя вече се състезава зад оградата.

Кобилката танцуваше в кръг около коняря, а покрай подпругата й вече избиваше издайническа бяла пяна.

— Няма ли да заложиш на нея?

— Не и ако продължи да се държи така. Ще се измори още преди да е започнало състезанието. — Тя реши да го подразни: — Младите коне са еднакви на къси разстояния, така че както другите хора и аз ще заложа на жокея. Слагам петте си лири на Лестър Пигът, седми номер.

— Златна гондола — видя Абдула в програмата на надбягванията. — Фаворитката. Значи искаш да играеш на сигурно, така ли, Пейган?

Тя почувства мекия поглед на черните му очи и топлината на ръката му върху своята.

— Знаеш, че винаги съм била страхливка, Абдула.

Той й се усмихна и щракна с пръсти. Приближи един офицер от кралските конюшни.

— Лейди Суон желае да постави пет лири, всичките за фаворитката.

— Абдула, не бъди глупав. Само те дразнех. Разбира се, че ще поставя парите си на твоя кон.

Веднага щом жокеят се покачи върху нея, Ре ал Лейл го метна върху кадифената трева и разликата в облозите стана седем към сто.

Другите коне тръгнаха спокойно в лек галоп по хиподрума към старта, а Ре ал Лейл се понесе в галоп. Доскоро лъскавите й хълбоци бяха покрити с дебел слой пяна, ноздрите й бяха разширени и червени.

При стартовите отделения кобилата се изправи от ужас, отново хвърли жокея си и забави надбягването с още десет минути.

Най-сетне стартовата врата се отвори. Ре ал Лейл бе шест-седем метра зад останалите коне и искаше да поеме обратна посока.

— Откъде намери тази кобила? — попита Пейган, Абди. Златна гондола вече бе наложила целеустремено темпо начело.

— Кентъки — отвърна той весело.

След първите двеста метра Ре ал Лейл бе последна.

На поста при шестстотин метра бе по средата в групата от осемте коне и развиваше изключителна скорост.

На последните двеста метра Златна гондола бе изостанала на трето място, а Ре ал Лейл, окуражавана от рева, донасящ се от претъпканите трибуни, бе вече начело и финишира победоносно с един врат разстояние.

— Радвам се, че не заложих на фаворитката, днес доста хора загубиха заради нея — разсмя се Пейган, докато си проправяха път към яслите на победителката. — Не би могла да бъде по-бавна, дори ако беше истинска гондола.

— Повечето съвременни гондоли са с мотори.

— Колко неромантично! Имало ли е въобще златни гондоли във Венеция? — попита Пейган, докато гледаха Ре ал Лейл. Конярят я развеждаше да се успокои, наметнал я с покривала, които да попият потта й.

— Да. И все още ги има. Никога ли не си била във Венеция, Пейган?

— Не — отвърна тя. — Какви са твоите предвиждания за следващото надбягване? О, виж, Кралицата майка!

Пейган направи реверанс, леко затруднена от тясната бледожълта копринена пола.

По-късно Абдула и Пейган минаха бавно край преградата към осеяния със слънчеви петна полукръг, отделен от боядисана в бяло ограда в края на настилката на хиподрума.

— Това е любимото ми място в Аскот — каза замечтано Пейган, докато гледаше как подготвят конете за пътуване към дома. Ковачът сваляше леките състезателни пластини от мазните копита на Ре ал Лейл, а Абдула възнагради кобилата с два почистени моркова.

 

 

— Негово величество е горе — каза на следващия ден престарелият портиер на Пейган и я упъти към задната стълба. Жените — или гостуващите дами, както им казваха в „Блакс“, не можеха по никакъв начин да получат достъп до определени части от клуба и им беше забранено да ползват главното стълбище.

В трапезарията с овехтяла обстановка стените бяха покрити с картини със златни рамки, изобразяващи чистокръвни коне. Възрастни келнерки се движеха бавно от една маса към друга.

— Виждам, че нищо не се е променило — каза Пейган на Абдула.

— Нищо. — Той се усмихна. — Както винаги храната е отвратителна.

Кимна приветливо на министъра на отбраната, който минаваше покрай тяхната маса. Тази част от Абдула, която бе получила образование в Итън и Сандхърст и която обичаше ловно-рибарските спортове и уважаваше традициите, се чувстваше изключително приятно в „Блакс“. Но онази част, която бе горд арабин, презираше клаустрофобичната атмосфера на привилегии и предубеждения, изпълваща облицованите с ламперия стаи с мъждива светлина, където съдии, политици, духовници и дипломати пиеха прекрасно шампанско от сребърни халби, дремеха на старите кожени столове и, въпреки че се държаха учтиво, не искаха да имат нищо общо с разни мръсни араби.

В първите дни на тяхното приятелство, когато често се случваше да обядват в „Блакс“, Пейган и Абдула бяха разбрали, че единственият начин да се нахранят добре в клуба, е да поръчат храна, закупена от именията на неговите членове, което включваше риба, дивеч и такива неизвестни зеленчуци като брадица и крайморска салата.

Абдула наблюдаваше как Пейган топва тънките клинчета зелена аспержа в разтопеното масло, а после преминава към балканската пъстърва с пресни картофи, зелен грах и салата от краставици.

Когато пристигнаха малините, Абдула ги изяде с пръсти, като вземаше малките червени плодчета едно по едно. „Как може такъв суров мъж да има толкова нежна уста“ — помисли Пейган, докато го наблюдаваше. Устните му изглеждаха нежни като кадифените ноздри на Ре ал Лейл. Почувства се въодушевена от флирта. Откакто бяха седнали тук, Абдула поне сто пъти бе свеждал тъмните си очи, щом го погледнеше.

Когато келнерката отнесе сребърните съдове от малините, ръцете им се оказаха само на сантиметър върху покритата с бяла дамаска маса. Абдула изпъна бавно пръстите си и Пейган усети топлината на връхчетата им.

— Не искам да си играя с теб, Пейган — каза й той. Говореше много бавно и притискаше съвсем лекичко върховете на пръстите й между своите. — А също така не искам да сгрешим и този път. Желая те. Искам истинска връзка с теб.

— Не съм разбрала да си имал истински връзки в Сидон — избърбори нервно Пейган. — Смятах, че си позволяваш само политически бракове.

Веднага съжали за думите си.

— Скъпа Пейган — отвърна Абдула кротко, макар да му се искаше да я удари, — сега не сме в Сидон.

— Ще искате ли кафе, господине? — прекъсна го келнерката.

— Защо не изпием кафето в моя апартамент в „Дорчестър“ — предложи Абдула.

Пейган онемя с разтворени устни, разтреперани крака и вцепенен от тревога мозък.

— Защо не? — чу се тя да се съгласява.

„За бога, какво правя? — питаше се Пейган, докато се спускаше надолу по задното стълбище, заслушана в страховете, нахлули в главата й. — Аз съм вдовица. Не съм се любила от векове. Правила съм го само с Кристофър. Сигурно съм полудяла. Вече не съм момичето, което той помни. След като ме види без дрехи, няма да ме пожелае повече. Арабите се отнасят с жените като с животни, а Абдула вече ме нарани твърде силно веднъж. Той е опасен за мен. Ако отново се увлека по него, пак ще ме нарани.“ В нея нахлуха всичките й стари чувства, изплаши я вероятността да бъде интимно или, което бе още по-лошо — обществено унижена.

Когато Пейган стигна до края на изтърканото стълбище, в главата й все още светеха вътрешните й алармени червени светлини и виеха предупредителни сирени. Абдула пристъпи напред, хвана ръцете й и я притегли зад една колона, където не можеха да ги видят.

— Не смей да промениш решението си, малка страхливке — прошепна й той и докосна устните й със своите.

Тя усети върха на езика му — чувствен и проникващ. Разтопи се и се притисна към него.

— Хайде, да се махаме оттук — каза той.

На входната врата на клуба ги спря полицай.

— Съжалявам, господине, но не можем да разрешим на никого да излезе от клуба. Отново заплаха от бомба. Моля ви, върнете се вътре и пазете дамата ковкото може по-далече от прозорците.

Видяха, че улицата отвън е преградена с бяла лента. Полицейски транспортьор бавно извличаше всички коли, освен един син форд от дясната страна на пътя. В края на празната улица малка група полицаи разговаряха зад една линейка със зловещо разтворени врати.

— Какво ще правим? — попита Пейган, готова да се разплаче от разочарование, но и някак успокоена. Група шумни пийнали членове на клуба бе върната на вратата. Водени от един червендалест епископ, те изтрополиха по стълбището и се върнаха в бара.

Абдула отведе Пейган по-надалеч от вратата. Взе ръката й, притисна тясната й бледа длан към лицето си, после я целуна и близна всеки пръст с топлия си език.

— Желая те от години и една бомба на ИРА няма да ме спре.

— Абди, не започвай, след като няма къде да отидем. Знаеш, че при бомбена заплаха може да останем тук с часове.

Той целуна още по-силно дланта й, притисна устни към нея.

— Качи се по стълбището за дами — прошепна й, — ще те чакам на горния етаж, в билярдната зала.

В билярдната, намираща се на най-горния етаж на „Блакс“, бе тихо като в катедрала. Прозорците бяха постоянно закрити със зелени кадифени завеси и само няколко прашинки се носеха в светлината на случайно пробил слънчев лъч. В зеления полумрак се виждаха две билярдни маси. По-големи от масите за пул, те бяха направени от гладка, тежка плоча, покрита със зелено сукно. Пейган погледна полираните дъски на пода, тясната черна кожена пейка, която опасваше стаята, а после и масите.

— Абди — прошепна тя, — не можем! Не и върху масите!

— Можем — отвърна той, заключи вратата и я притегли към себе си.

Целуна я бавно и нежно. После притисна тялото й към себе си и Пейган усети как масата я подпря отзад.

Абдула свали бавно роклята й в зелено и бяло, като целуваше оголената й плът. Погледна я — тя беше останала само по едноцветен комбинезон от бял сатен, взе я на ръце и положи дългото й тяло на масата, покрита с дебело зелено сукно. Пейган почувства студената твърда плоча под покривката. Абдула мина с леки, бавни целувки по ключицата й, после Пейган усети устните му по-надолу, там, където едва се забелязваха очертанията на ребрата й. „Аз оживявам — помисли си тя, докато топлите му устни докосваха кожата й. — Както слънцето, раждащо се над Швейцарските Алпи. Тогава върховете на планината засилват с онзи жив розов блясък, който се разстила надолу към долините.“ Изведнъж Пейган разбра, че от години тялото й не се бе усещало така живо.

Комбинезонът й се хлъзна от масата на пода и Абдула започна да целува гърдите й, после слезе под ребрата, а топлият му дъх оставаше по кожата й върху възвишението над корема й. Внезапно Пейган помисли за тъмния кадифен нос на кобилата и за големите възможности на тази животинска сила да застрашава и разрушава. Върхът на езика на Абдула мина около пъпа й и бавно се придвижи надолу по корема й. После устните му се върнаха, за да целунат влудяващо нейните, а тя усети грубата тъкан на униформата му и твърдия метал на копчетата, притиснати към голата й плът.

— А ако повредим масата?

— Значи ще бъде повредена.

Абдула разкопча колана си.

— Абди, моля те! Ами ако някой се качи?

— Ще намерят една заключена врата и толкоз.

Той се съблече бавно. „Защо се държи с мен като с млад кон? — помисли си Пейган. — И с тях действа уверено, без резки движения и никога не им показва, че знае, че са уплашени.“ Абдула свали дрехите си, наведе се над масата и отново зацелува тялото й, докато Пейган започна да потръпва и стене и забрави за масата, за епископите, за това, че може да ги изненадат. Една топла, кафява ръка обгърна дългата й бяла талия. Кадифените кафяви очи на Абдула погледнаха в нейните светлосини очи, пълните му устни се спуснаха и отново я целуваха. После той се дръпна усмихнат назад. Очите му се смееха. Пейган опита да го целуне, но Абдула наведе глава. Смеейки се, те започнаха да се нападат като змии, накрая се отпуснаха в дълга еротична прегръдка и усетиха странния хлад на твърдата плоча под яркозеленото сукно на масата.

Тя все по-силно чувстваше приятната топлина и хармония на преплетените им тела и усети как стеснителността й се стопява. Приятелството им, оцеляло от ранните им младежки години, сега ги обгърна в уютна интимност. Пръстите на Абдула милваха бавно тялото й със същата нежност, с която преди малко го правеха устните му. Той целуна дъгата на махагоновите й вежди, изящния й нос, дългата линия на челюстта й. Започна да целува гърдите й, притисна с устни зърното на дясната и го засмука, отначало леко, а след това все по-настойчиво. „Изглежда, ще използва целия следобед да опознава тялото ми“ — помисли страстно Пейган.

Абдула плъзна ръце отзад в белите й пликчета и на нея от все сърце й се прииска те да бяха от оранжево-розов сатен с дантела от „Кетъра Браун“ и да нямаха безопасна игла отстрани. Усети друг пристъп на уязвимост, когато леки, топли целувки заваляха по меките й части, а сетне топлият връх на езика му се завъртя в процепа под къдравите косми. После забрави всичко друго, освен силното си желание и унищожаващото удоволствие, когато ръцете му се плъзнаха под задните й части, притеглиха я към него и той започна да пие от нея като коте, лочещо сметана.

Абдула водеше Пейган постепенно към ръба на оргазма, след това се вдигна и отново целуна устните й. Легна отгоре й и започна да прониква бавно в тръпнещата й плът, милиметър по милиметър. Спокойните, отмерени, внимателни движения я накараха да се почувства, като че ли лети насън. Когато се бяха срещнали за първи път, Пейган се бе запитала как ли ще се почувства, ако позволи на Абдула да я люби. След решението й като ученичка да не му го разреши, тя никога не си бе позволила да съжалява за това и дори да допусне, че има за какво да съжалява.

Но никога не си бе представяла подобно нещо.

— Отвори очи, Пейган — прошепна той.

Щом го погледна, издишвайки мускусния си дъх в неговите устни, Абдула даде лек тласък и тя се почувства като понесена от пенлива вълна. Извика леко, когато усети как върховният момент приижда в нея, а после я залива. Абдула притискаше здраво тялото й към своето, за да запази единението на плътта.

Пейган не плака, както той бе очаквал, а остана да лежи тихо в прегръдката му, целуваше го нежно с тънките си устни. Абдула помисли да я доведе отново до оргазъм, но реши да изчака, докато изучи по-добре дългото й бледо тяло и като отговаряше на леките й целувки, започна да се самозадоволява. Знаеше, че може да господства сексуално над стеснителната Пейган, но искаше тя да го обича и да се отпуска в ръцете му с доверие. Сетне щеше да й покаже как да го гали и да я научи на изкуството на любовта, както бяха учили него.

По-късно двамата лежаха един до друг в зелената тишина на билярдната стая. Дългото й бяло тяло бе опънато до неговото — силно и кафяво. Откъм бара на долния етаж, където епископът и неговите приятели продължаваха да поемат шампанско на големи глътки от сребърните халби, се дочуваха изблици на пиянски смях.

— Когато те срещнах за първи път — прошепна й Абдула с устни, заровени в махагоновата й коса, разпиляна по зеленото сукно, — се опитах да си те представя гола, но така и не успях. И мисля, че именно тогава разбрах, че за мен ти си различна от другите жени, защото не можех да направя, каквото искам с теб. Така и не можах да те разсъблека във въображението си.

Пейган го притегли към себе си и усети как когато устните им се сляха, стаята изчезна заедно с нейната тъга, объркване и стеснителност.

Тогава избухна бомбата.

Експлозията разтърси цялата сграда, включително и покритата с плоча маса, върху която лежаха.

Последва внезапна тишина. Изглеждаше, че тя няма да свърши никога. А после от прозорците започнаха да се сипят стъкла като смъртоносни водопади.

С бързината на змия Абдула грабна Пейган и свлече голото й тяло под билярдната маса. До тях достигна гълчава, която постепенно се усилваше.

— Май ще е по-добре да се облечем — предложи той.

 

 

Телефонното обаждане от улична кабина в Килбърн в бюрото за новини на „Дейли Мейл“ едва се чуваше. Един глас съобщи, че бомбата е била поставена извън Блакс Клъб и че се надяват министърът на отбраната да е прекарал приятно обяда си.

Когато поделението за борба с тероризма откри крал Абдула да играе билярд с лейди Суон, се разбра колко по-сериозна би могла да се окаже терористичната атака. Този път вместо безсмислено масово клане, както обикновено ставаше при бомбените атентати на ИРА, нямаше пострадали, като се изключи леката рана на скулата на униформения портиер, който с неохота се съгласи да бъде откаран в отделението за спешни случаи на „Св. Томас“. Портиерът мърмореше непрекъснато — вече не разбирал какво става в Лондон. Тук ирландците убивали възрастни жени и деца, иранците държали американски заложници в собственото им посолство, сирийците отвличали самолети, а пък нигерийците — децата на дипломатите и ги опаковали в кафези за износ.

— Понякога ми се иска да съм отново в окопите — продължаваше да мърмори той на сестрите. — Там поне знаеш кой ти е враг и къде се крие фрицът.

 

 

Абдула се обърна към Пейган, свила се в ъгъла на ролс-ройса.

— Следващия път ще отидем на някое по-тихо място — предложи ток.

— Абди, ще те чуе шофьорът.

— Няма. Стъклената преграда е звуконепроницаема и непробиваема от куршуми.

Абдула забеляза, че за първи път тя го нарече със старото му галено име Абди.

— Ще прекараш ли края на седмицата с мен? Можем да отидем някъде, където никой не те познава.

Ръката му галеше настойчиво бедрото й.

— Не мога. Ще тръгнат приказки. Минаха само пет месеца от смъртта на Кристофър, а знаеш, че бях много привързана към него.

— Точно затова имаш нужда да се поразсееш за няколко дни. Например във Венеция. Ще отидем и ще се върнем, преди някой да е забелязал.

Пейган се колебаеше.

— Какво разбираш под края на седмицата?

Усети как показалецът му мина по прасеца, после по коляното й и пак се върна на бедрото й. Искаше й се да не бе обута в чорапогащи, купени от обикновен магазин, а да е с фини черни копринени чорапи, черни сатенени жартиери и много, много дантели. Най-добре ще е да отскочи до „Кетъра Браун“ преди пътуването до Венеция.

 

 

Пейган тръгна бавно нагоре по стълбището. Изкачването до спалнята й се стори много дълго. Измъкна с усилие чекмеджетата на високия скрин в стил кралица Анна. „Къде ли съм сложила банския си?“ — запита се тя. Започна да вади дрехите без определена цел и да ги хвърля на пода. Изведнъж усети в ръката си нещо твърдо и грубо. Погледна го малко преди да разбере какво е. Старият кучешки нашийник беше изтъркан и охлузен. Под металните кабари още стояха няколко твърди косъма от козината на Бъстър.

Внезапно Пейган си го спомни, мъртъв на шосето, а после в съзнанието й изплува друга картина. Видя отново болничния чаршаф, наметнат върху обезобразеното тяло на съпруга й. Устните й се разтвориха и тя сподавено изстена. И най-сетне почувства сълзи в очите си.

— Кристофър! — извика тя в празната стая и от гърдите й се изтръгнаха сподавени ридания.

„Защо плача? — питаше се Пейган. — Не трябва да плача. Кристофър е мъртъв от месеци. Глупаво е. Трябва да спра.“

През ума й проблесна една от военните фотографии на Марк Скот. Видя бомбардирана сграда, прерязана през средата като къща на кукли. От стените висяха тапети на цветя, картините бяха изкривени, върху купчина отломки бяха хвърлени стол и разбит телевизор. На окачалките в хола още висяха палта, но краят на стаята липсваше. „Не трябва да е така“ — като че ли казваше сградата. Пейган възприемаше променения си живот и самата себе си като тази разрушена къща. Преди минута бе съществувала — цяла и непокътната, а на следващата бе размазана. Половината от живота й липсваше, както половината от сградата.

Изведнъж тя вече можеше да приеме, че животът, който бе познавала преди, принадлежи на миналото. Беше си отишъл завинаги. Вече можеше да приеме, че положението се е променило, че трябва да тръгне по свой път към света. Разбра, че не е сама, че е имала както добри, така и лоши времена, преди да умре Кристофър, и че така ще бъде отново. Животът никога няма да бъде същият, но тя може да го направи по-различен. Животът продължаваше и тя трябваше също да продължи.

Пейган не можеше да спре сълзите си. Когато Софая се върна от училище, намери майка си, свита на кълбо върху килима в спалнята, да стиска в ръка нашийника на Бъстър и да ридае.

— Мамо, какво има? Защо плачеш?

Софая поглади Пейган по главата и се почуди какво да прави, кого да повика.

— Не знам — зави майка й, — но не мога да… да… да спра.

Софая седна на пода до нея и също се разрева.

Най-сетне двете можеха да споделят скръбта си.