Една алена „Кайова“^[1] чакаше на бетонната площадка за хеликоптери отвъд портокаловите дръвчета и лехите с невени в края на кралските градини. Малкият оранжев ветрен конус висеше безжизнен. Двамата въоръжени пазачи в защитни униформи се изпънаха „мирно“, когато групата на краля се приближи.

Въпреки че през 1972 година много образовани жени от Изтока носеха западни дрехи у дома си, в Сидон кралица Сарах винаги носеше традиционни роби. Сега, докато й помагаха да се качи в предната част на хеликоптера, тя леко повдигна дългата си бяла бурка^[2]. Пискайки от удоволствие при мисълта за предстоящия полет, десетгодишният принц Мустафа и неговият слуга в бяла униформа се покатериха на трите места отзад в прозрачния балон на кабината. Педант по отношение на подробностите, Абдула обходи машината, за да се убеди, че всички врати са затворени и всички ключалки — заключени. Завърши обиколката си до дясната врата, покатери се и се настани на дясната седалка в разкошната, правена по поръчка кабина. Пътуването от двореца „Динада“ до ловната хижа в източните планини, което би отнело осем часа път с кола, беше само двадесет минути с петместния хеликоптер с реактивни турбини.

Горещината трептеше над пясъка. Абдула си закопча коланите и подготви машината за излитане. Внезапен вятър отвя пясъка, когато хеликоптерът заръмжа и разтресе костите и зъбите на пътниците. Абдула прикрепи слушалките на ушите си, включи уреда и набра честота на източните планини. Стрелката на циферблата незабавно показа посоката, в която се отправяха. Той бутна лоста напред и шумът стана оглушителен, сякаш им пробиваха ушите с пневматична бормашина. Пилотиращият крал хвърли последен поглед на танцуващите цифри на контролното табло, изчака данните за налягането и температурата да се стабилизират, след това плавно издигна хеликоптера над земята.

Щом машината литна, шумът отслабна и заприлича повече на равномерното пулсиране на подводница. Загледано надолу през задния прозорец, малкото момче махаше за довиждане на смаляващия се бял дворец „Динада“. Вълшебното водно конче се издигаше, след това зави на изток и пое курса си. На хеликоптерната площадка под тях малката група от стражи и придворни все още отдаваха чест и щяха да останат така, докато машината изчезне отвъд хоризонта.

Внезапен бурен порив отклони за момент вниманието на Абдула и той не забеляза, че стрелката на уреда за налягането на маслото потрепери за момент и после се отклони към нулата. Летяха на триста метра над пустинята. Кралят очакваше с нетърпение няколкото спокойни дни със своя син.

Предният следобед един механик беше заподозрял, че една тръбичка за масло от външната страна на двигателя, водеща към предния му лагер, се е спукала, и я беше подменил. В хангара жегата беше почти непоносима и точно когато започна да притяга предния край на тръбичката, в ушите му зашумя и коленете му се подгънаха. Той се вкопчи отстрани на хеликоптера с внезапно премалели ръце, смъкна се от стълбата и пое глътка от манерката, която висеше на кръста му. Щом се почувства по-добре, отново се качи на стълбата, провери всички връзки и се разписа, че машината е годна за полет. Но забрави, че съединението на тръбичката за масло е само леко затегнато.

Неочаквано от горното табло се разнесе трясък. Абдула светкавично провери таблото пред себе си, кръвта нахлу в главата му и той се стегна като бегач, очакващ стартовия сигнал. Беше невероятно, абсолютно невъзможно, но все пак точно това ставаше сега.

В същия момент прозвуча сигналът за повреда на двигателя. И трите индикатора бързо падаха към нулата; продължителното високо пищене, което сигнализираше ниска скорост на ротора, означаваше, че перките започват да се въртят по-бавно. Всичко ставаше за броени секунди, но изглеждаше на Абдула като забавено действие — дългите часове обучение по пилотиране правеха движенията му бързи и автоматични.

Той нямаше време да се уплаши, пък и не беше необходимо да се страхува. В случай на отказ на мотора един хеликоптер не пада като камък. Той се плъзга към земята като безмоторен самолет. Абдула наклони лоста за височината от лявата си страна, хеликоптерът леко се плъзна и навлезе в стабилната авторотация, която, както Абдула знаеше, щеше да го приземи безопасно.

Хеликоптерът пропадна и за момент стана безтегловен.

Играчките хвръкнаха към покрива на кабината, едно мече удари силно главата на кралицата, всички бяха притиснати от предпазните колани, слугата отзад запищя от уплаха.

Когато хеликоптерът пропадна, кралицата инстинктивно сграбчи предното табло и изкрещя:

— Престани да правиш номера, плашиш детето! — Извърна се и погледна съпруга си. Лицето му беше напрегнато и приличаше на маска, но ръцете и краката му действаха в съвършен синхрон и се бореха да овладеят отново хеликоптера.

Кралицата не го беше виждала никога такъв и изпадна в паника.

— Ще се разбием и Мустафа ще се уплаши! — изпищя тя и го задърпа за рамото. — Стига с тези номера, Абдула, стига, казвам ти!

Абдула не чуваше нито жена си, нито крещящия слуга. Цялата му концентрация и воля бяха насочени към машината. С облекчение осъзна, че авторотацията е под контрол и че машината се плъзна точно така, както по време на тренировъчните полети преди много години, когато инструкторът седеше на мястото до него.

Почувствал се отново уверен, Абдула бързо си припомни всичко, което се правеше в случай на принудително кацане. Можеше да се приземи почти навсякъде в пясъците пред тях.

— Спри! Спри веднага тази машина! — изкрещя истерично кралицата. За първи път се осмеляваше да повиши глас на съпруга си. Заудря с юмруци лявата му ръка и пищейки, се хвърли напред към черния контролен лост между коленете на Абдула.

Хеликоптерът потрепери и пропадна надолу.

Жена му отново се хвърли към него. Абдула я удари с всичка сила с опакото на лявата си ръка. Уцели я в скулата, разцепи единия ъгъл на устата й и изби два зъба. Тя падна назад, притиснала с две ръце кървящата си уста, без да спира да пищи от страх и паника, а Абдула отново се втренчи към контролното табло.

Скоростта вече беше палнала до двадесет мили в час и продължаваше да намалява — много лошо. Трябваше да я увеличи поне до шестдесет мили, ако искаше да избегне катастрофата. Абдула отново бутна лоста напред, за да набере скорост чрез пикиране. Изведнъж го обзе страх и в очите му започна да се стича пот.

Хеликоптерът отново пропадна рязко — така трябваше — но стрелката не се изкачи достатъчно бързо и на петнадесет метра от земята Абдула разбра, че трябва да извърши лошо принудително кацане. Стрелна напред хеликоптера, като дръпна лоста за управление към себе си, за да измъкне машината от пикирането и постепенно да я спре, преди да докосне земята.

Машината покорно забави ход и започна да се снишава. Абдула разбра, че ще се отърве леко — не му беше за първи път. Приготви се да полети хоризонтално, преди да се приземи, и бутна лоста напред.

И точно преди да кацнат кралицата отново се нахвърли върху него, заудря го с юмруци и закрещя с окървавената си уста:

— Детето ми! Детето ми! Не те е грижа за детето ми!

Тя се нахвърли върху му и с две ръце дръпна рязко контролния лост към себе си, легна върху него и го задържа с изненадваща сила. Хеликоптерът покорно се наклони наляво.

Последва страхотно вертикално раздрусване — задната перка се удари силно в земята, заби се дълбоко в пясъка и след това изведнъж спря.

Скобите, които крепяха перките хоризонтално, се скъсаха, но големият, много скъп болт, който държеше перките за корпуса — не. Почти седемдесет и пет килограмовата перка продължи да се върти обратно на часовниковата стрелка, счупи стъклото на кабината, проби с трясък горното табло, спирайки виещите сирени, и отсече главата на кралицата.

Окървавената глава отхвръкна в скута на престолонаследника. Малкият Мустафа изпищя и отблъсна кървавото страшилище от голите си колене сред играчките на пода, а перката с последен огромен скок най-накрая се удари в земята и хеликоптерът рязко спря.

Фонтан кръв бликаше от безформената маса натрошени кости и разкъсана плът, която допреди миг беше тялото на кралицата. Лепкавият ален фонтан пръсна Абдула, тъмночервената струя, която не можеше да избегне, полепна по ръцете му, напои дрехите, косата и лицето му. — Той се опита да избърше кръвта от очите си, но пръстите му бяха червени, мокри и от тях капеше кръв.

Няколко секунди той беше физически и психически парализиран. Един поглед към обезобразената купчина плът от лявата му страна му стигна — съзнанието му беше напълно заето от задълженията му на пилот — да разбере, че тя не се нуждае от помощ. По-важно беше да изведе крещящия слуга и детето от катастрофиралия хеликоптер, колкото се може по-бързо, защото освен миризмата на кръв и повърнато от дъното на кабината, той ясно долови още две миризми: на горящи кабели от разбитото горно табло и на парите от седемдесетте галона, летливо реактивно гориво, които нахлуваха в задната част на кабината от резервоара под седалките.

Нямаше време за губене. Абдула рязко дръпна предпазния колан и смъкна слушалките от ушите си. Изправи се, шията и раменете му се подадоха от разбитото, изкорубено предно стъкло. После, по-малко от шестдесет секунди, след като хеликоптерът се бе стоварил на земята, изведнъж се разнесе грохот. Абдула почувства как някаква гигантска ръка го сграбчи и го запрати във въздуха и върху пясъка на пустинята.

Падна по корем — задушаваше се, давеше се и с мъка поемаше дъх, кракът му беше подгънат под тялото му. Не чувстваше паника или страх, въпреки че всъщност беше получил сътресение на мозъка, сложна фрактура на крака и счупване на няколко ребра. За момент лежа замаян, след това с огромна концентрация и усилие на волята повдигна глава.

Бавно и неотклонно хоризонтът се наклони на четиридесет и пет градуса наляво. Догади му се. Треперейки от усилие, Абдула се надигна на ръце. Съсирваща се кръв слепваше очите му, но той все пак видя хеликоптера. Машината се беше превърнала в ревяща огнена топка. Безсилен, Абдула се взираше в пламтящата купчина отломки. Повлече се упорито напред към огненото кълбо, после падна безчувствен на пясъка. В безучастната тишина на пустинята не се чуваше никакъв друг шум, освен тътена на бушуващите пламъци.

Бяха изминали точно седем минути от излитането.

Под слънчевите лъчи на късния юни аленият ягуар на Лили се спускаше по магистралата на изток от Париж. Пет километра след Еперне тя се отклони от път номер 51 и пое към Менил сюр Оже. Отдясно ливадите от яркожълти цветчета синап се редуваха с ивици златно жито, осеяно с алени макове, сини метличини и бели маргаритки. Отляво тъмнозеленият, двуметров чимширен плет ограждаше имението Шазал.

Лили зави наляво и мина през отворена, черна желязна врата с орнаменти. Плетът и дърветата бяха чудесно оформени, тревата — прясно окосена. На около осемстотин метра по-нататък, в края на правата чакълена алея се намираше френският замък от осемнадесети век — каменно здание със съвършени пропорции, с няколко реда високи прозорци, които блестяха на слънчевата светлина.

Цимер беше прав. Време й беше да започне отново да излиза сама. Беше се приютила, по-точно крила под крилото му цели осем месеца.

През всичките тези месеци беше живяла само с тъгата си за Стиаркос, като отказваше да говори за него дори с Цимер, с когото споделяше само за работата си. Един ден той беше влязъл в гримьорната й, където Лили седеше загърната в морав халат на цветя и изтриваше грима си пред великолепно осветеното огледало. Без да иска разрешение, Цимер мина зад тоалетната й маса и заключи вратата. След това застана зад Лили, сложи ръце на раменете й, погледна я в огледалото и каза:

— Лили, опитах се да ти намекна, но ти отказваш да ме слушаш, затова ще ти го кажа направо. Това откъсване от света и от всички хора влияе зле на играта ти. Скъпа, Джо е мъртъв, а ти си жива. Трябва да направиш съзнателно усилие да си намериш нови приятели и да се забавляваш. Забавленията са добро лекарство, а унинието означава, че изцяло си се подчинила на чувствата си.

Лили го погледна втренчено в огледалото, но съзнаваше, че изолацията наистина се отразява зле на играта й. Затова прие поканата на госпожа дьо Шазал.

Спря колата пред внушителния портал, изкачи стълбите и позвъни на вратата.

Никакъв отговор.

Очакваше поне двама лакеи в ливреи да се спуснат и да грабнат багажа й. Надникна през стъклата на вратата и видя огромен салон с каменен под, с колони от двете страни, между които висяха портрети в златни рамки. Все още не се чуваше нито звук.

Озадачена, Лили позвъни отново. Един мъжки глас зад нея каза:

— Сигурно пак са загазили в кухнята. Позволете да ви нося куфара.

Тя се извърна и видя непознат, много висок млад мъж с тъмносиньо поло и джинси, толкова тесни, че изглеждаха като напръскани със спрей върху дългите му крака. Разрошена коса с цвят на карамел падаше върху лешниковите му очи и слабото загоряло лице. Малко големичката му уста се разтегна в приветлива усмивка.

— Няма нужда да питам коя сте.

На двадесет и четири години Лили беше световноизвестна. Той взе тъмносините й кожени куфари, отвори с ритник вратата и отстъпи настрана, за да я пусне да влезе. Докато се изкачваха по извитата, близо два метра широка мраморна стълба, срещнаха Максин, която слизате надолу.

В следващите десет секунди Лили я мислеше за недостижима, но после Максин се усмихна:

— Значи вече сте се запознали с най-малкия ми син, Александър. Много ми е приятно да ви видя отново. Не срещам често такива очарователни особи по естрадите на благотворителните базари. Наистина бях там само за реклама, така че да спечеля една приятелка, за мен е като награда.

Без да спира да бъбри, тя продължи да слиза.

— Както ви писах, този уикенд празнуваме юбилей — осемнадесет години, откакто замъкът е отворен за посещения.

— Къде са другите, мамо?

— Цялата прислуга е на терасата и подготвя фойерверките. Трябва да им помогнеш, Александър.

Тя разроши карамелената му коса. Но синът й, който очевидно нямаше намерение да изостави Лили, изтича нагоре, тръшна куфарите на горната площадка и последва двете жени в салона.

Отвъд терасата се простираше сребърен воден четириъгълник, в който тихо бълбукаха фонтани. Дългата близо двадесет метра бяла стая блестеше с отразената от езерото светлина, на едната стена бяха окачени огромни старинни огледала. Подът бе застлан с меки френски килими от Обюсон^[3] в бледолилаво и сиво, върху тях имаше малки стъклени масички с предмети от седемнадесети и осемнадесети век. Едно сиво куче ваймарска порода с гладка козина се опитваше да прегризе дупка в страничната облегалка на стилно брокатено канапе.

— Шеба придава на замъка обитаем вид — забеляза Максин. — Винаги са ми казвали, че съм прекалено подредена. Цялата къща щеше да прилича на музей, ако не бяха синовете ми и кучетата.

— Тук наистина е музей — обясни Александър на Лили, — но не е скучно или прашно. Мама го е направила съвършено очарователно. Ще видите, когато разгледате залите за посещения. Осветлението е с дистанционно управление, стаите са пълни с цветя, а стаята, в която е отсядал Дягилев, всеки ден се пръска с „Мицуко“, защото това е бил любимият му парфюм.

Апартаментът на Лили беше с изглед към парка. Стените на спалнята бяха тапицирани с бледожълта коприна, както и кушетката пред бялата, ръчно дялана мраморна камина. Огромното легло се намираше в ниша от кадифе с цвят на тъмен топаз. От двете му страни имаше лавици, а върху една от тях лежеше купчина от последните бестселъри и историята на замъка, озаглавена: „Замъкът «Шазал» — място за сприятеляване“. Имаше и свещ в месингов свещник, телефон от слонова кост, бележничета с малки позлатени моливи, кадифена кутия със салфетки, старинна златна кутия с бисквити и няколко малки порцеланови купички с розови захаросани бадеми и ментови бонбончета. Сребърен поднос предлагаше, в случай че човек иска да си пийне преди лягане, различни видове скъпа бутилирана вода и гарафи от шлифовано стъкло с уиски и бренди. До телефона имаше списък на гостите с номерата на стаите и телефоните им.

Лили взе плътната кремава картичка с изгравирания в зелено герб на дьо Шазал — изправен лъв с роза в лапите. Под датата — 21 юни 1974 година, следваше списъкът на другите поканени: двама посланици, един продуцент и жена му — балетна звезда, филмов режисьор от Холивуд, гръцки корабовладелец, когото беше виждала при Стиаркос, още трима много богати мъже, световен автомобилен шампион и красивата му жена, червенокоса дизайнерка на джинси от Ню Йорк с шестия си съпруг, която често виждаха по модните курорти: имаше и един италиански принц, британски дук и, аха, Анди Черно от „Пари Мач“. Значи щеше да има снимки от приема. Нищо чудно, че списъкът с гостите беше толкова ефектен. Лили си припомни бързо какви дрехи беше взела. Те бяха вече разопаковани от прислужницата португалка и висяха в гардеробната, обзаведена с шкафове, които се осветяваха, щом се отвореха. Прислужницата беше пуснала водата във ваната, беше казала на Лили да я повика, ако има нужда от помощ за обличане и сресване, и беше изчезнала.

В петък вечер Максин сервираше неофициална бюфет-вечеря, за да могат гостите да се движат и да се запознаят. Въпреки че имаше достатъчно лакеи с ливреи в зелено и златно, Шарл дьо Шазал обикаляше из сребърния салон с бутилка шампанско, произведено в имението. Господин графът не притежаваше способността на жена си да се вмъкне за десетина минути в някой оживен разговор и след това да се измъкне и елегантно да се плъзне към друга група гости, затова използваше бутилката шампанско като средство за влизане и излизане. Примъкваше се към някоя група гости, питаше: „Всички ли си имате пиене?“, оттегляше се с думите: „Е, аз да вървя“, вдигаше леко бутилката за прощален поздрав и продължаваше да обикаля и да изпълнява задълженията си на домакин.

Много висок и тънък, той ходеше леко приведен, като че ли във врата му духаше леден вятър. Русата му коса беше започнала да посивява и да оредява, но това само му придаваше още по-изискан вид. Лицето му изразяваше дружелюбие и лека почуда от начина, по който жена му беше променила живота му. Той лично предпочиташе имението такова, каквото си беше по-рано — нищо че бе занемарено през детските му години. Но ако не беше цялата тази панаирджийска реклама, нямаше да могат да живеят тук, а той не знаеше дали би понесъл това. Така че Шарл гледаше на блестящите светски празненства със знаменитости, на тълпите, аплодисментите и многобройните фотографи като на вид наказание, което си е наложил сам и изтърпява, за да има възможност да изчезне в библиотеката.

Тъй като жените по приемите винаги очакваха, че Лили ще връхлети върху съпрузите им, тя считаше за необходимо да заговаря най-напред жените. Линда, червенокосата дизайнерка на джинси, се оказа изненадващо забавна и очарователна, докато си говореха колко е трудно да се вдигне ципа на една дреха като джинсите, които жените винаги купуват с един номер по-малки.

— Ами тогава джинсите са модерният еквивалент на корсета. Вмъкваш се в тях и те ти придават предварително избраната форма — каза дизайнерката. — Ако Скарлет О’Хара беше жива днес, нямаше да си стяга корсета, а щеше да се гърчи на пода, опитвайки се да си вдигне ципа.

Анди Черно насочи обектива си към тях и двете жени веднага спряха да говорят и застанаха така, като че ли говореха. И двете бяха свикнали да ги снимат и знаеха, че ако наистина говориш, на снимката най-вероятно ще си със затворени очи и провесено чене над нагъната на три брадичка.

— Ecco belle!^[4] — ухили се Анди и ги помоли да застанат до прозореца с холивудския режисьор и гръцкия корабовладелец, чиито очи светнаха с надежда, когато Лили се отправи към тях.

— Здрасти, Стени. Последния път те видях на „Креолката“.

— Така е. После ми трябваха две седмици да спре да ми се бели носът и десет седмици да си оправя черния дроб.

Максин се трудеше здравата, за да създаде впечатление, че приемите не й струват никакво усилие. Тази сутрин беше станала в шест часа, бе прегледала списъците си, отметнала точките, разговаряла с главния градинар, готвача и иконома. Беше проверила изложбата на фойерверки оттатък езерото, а също и тази на терасата, след това прегледа храната, виното, балната зала, гардеробната, стаята за медицинска помощ и тоалетните за оркестъра и дискотеката. В девет сутринта към нея се присъедини госпожица Жанин, която до този момент бе прибрала малките ценни предмети от общите помещения.

До единадесет часа Максин обикаляше из замъка и наглеждаше всичко, после отиде в банята си, доволна, че домът й е готов да посрещне четиристотинте гости, които щяха да присъстват на бала тази вечер. Мразеше официалността на традиционните тържества. Винаги предлагаше много забавления на гостите си, но също така ясно даваше да се разбере, че могат, ако предпочитат, да си останат в стаите или да се разхождат сами из гористото имение. За този ден беше организирала конна езда, мини състезание по голф и тенис за американците. Но мъжете щяха вероятно да мързелуват около басейна, а жените щяха да си почиват или да си правят косите при двете фризьорки, пристигнали от Париж.

До обяд никой не се появи навън. Обядът беше сервиран на малки масички на терасата. Фонтаните блестяха на слънцето като сребърни пера, ледът подрънкваше в чашите и скриптеше в кофичките; лекият звън на сребърните прибори и веселите разговори бяха единствените звуци, които съпътстваха храненето.

Александър беше слязъл на терасата преди другите и беше разменил картичките с имената така, че да седне до Лили. „Не може да свали очи от нея“ — забеляза с раздразнение майка му. Никога не беше позволявала на синовете си да се държат фамилиарно с гостите й. Не им беше разрешено да говорят с журналисти, да се снимат със знаменитости или да искат от тях автографи. Щеше да извика тази вечер Александър в будоара си, да му направи забележка за държането му и да му припомни, че е още много млад.

Бялата тафтена рокля, която Зандра Роудс беше подарила на Лили по случай двадесет и четвъртия й рожден ден, едва закриваше зърната на гърдите й. Огромните буфан ръкави подчертаваха тънката й талия, пристегната от плътно обхващащ я пояс над спираловидните къдри на тафтената пола. Беше си сложила чифт искрящи висящи диамантени обеци — единствено те й бяха останали от колекцията на Стиаркос (в деня на смъртта му бяха на поправка у Ван Клееф в Моите Карло).

Слизайки бавно по мраморната стълба, Лили приличаше на изящна испанска принцеса от осемнадесети век. Ароматът на жасмин и топла трева, който идваше от поляните отвън, се смесваше с по-изисканите ухания, които лъхаха от меките голи рамене. От време на време сред тихото бръмчене на разговорите избликваше смях, а в дългата бална зала с висящи полилеи оркестърът тихо свиреше: „Ще те видя“. Отвъд редицата отворени към терасата стъклени врати над езерото лягаше топъл, ухаещ на сено мрак.

Елегантен бюфет, un repas rose^[5], беше сервиран в салона до балната зала. Всичко беше розово. Розовите покривки бяха украсени с тъмнозелени лаврови клончета, зад храната бяха подредени кристални вази с възможно най-бледорозови розови пъпки. Готвачи с бели шапки режеха филийки йоркска шунка и тънки като цигарена хартия резени тъмночервена пастърма. Имаше купчини прозрачни розови скариди, сребърни купи с розов сос „Аурора“, огромни омари с тъмночервени петънца, крехки раци, нежнорозова задушена сьомга и салата от сепии и октоподи. Една от масите беше отрупана със салати, които още ухаеха на утринна свежест, на друга дълга розова покривка имаше еднометрови пирамиди от розови целувки „Шантийи“, сребърни съдове с ягоди „Романоф“ и дълбоки кристални купи с малини и сметана. И разбира се — розово шампанско.

Максин знаеше, че сестрите на Шарл ще намерят всичко това за неописуемо просташко, но пресата щеше да се прехласне.

За разлика от елегантността на балната зала, няколко винарски изби в другия край на замъка бяха превърнати в полутъмни дискотеки с мигащи светлини, където дори бутилките на бара подскачаха под бурното дум-дум-дум и вибрациите на рока.

Последната кола изчезна през леката утринна мъгла в края на чакълената пътека едва към шест сутринта. Лили беше заспала преди цели три часа. Беше се мушнала в топлото си легло с мисълта, че вечерта едва ли би могла да бъде по-съвършена. Беше се държала по най-добрия начин, беше танцувала с всички мъже на празненството и бе позирала безкрайно за фотографите. Както винаги, беше обсадена от мъжете и бе флиртувала с някои от тях, но беше внимавала да не танцува повторно с когото и да било. Все още нямаше чувството, че Джо си е отишъл завинаги.

Нито един гост не се появи преди неделния обяд, който беше много тих и сънлив. След като занесе кафе на Лили, Александър я попита дали иска да й покаже гората и скалистия вир, в който беше плувал с братята си. Последните два дни непрекъснато беше кроил планове как да откъсне Лили от другите гости.

На Лили не й беше неприятно младежкото му обожание. След като тя си изпи кафето, двамата тръгнаха бавно по влажната ливада, осеяна с лютичета и маргаритки, и се отправиха към гората.

Александър не можеше да повярва на щастието си. Ех да можеха съучениците му да го зърнат отнякъде! Почувства се безгрижен като едно от ваймарските кучета, докато се носеше по пътеката, и от време на време подскачаше да хване някое клонче високо над главите им. Лили го следваше и се чувстваше спокойна и необикновено млада. Неговата непрестореност, откровеност и бликаща момчешка енергия контрастираха с изисканото й държане на гост, дошъл за малко в дома им.

Зеленината по пътеката стана много гъста и Александър задържаше с ръка буковите клонки, за да не скъсат бялата й рокля от воал.

Вирът всъщност беше покрит с дребни камъчета залив, заобиколен от високи зелени тръстики и папури. Върбите се накланяха да помилват водата и клончетата им простираха меки сиви листа, изпъстрени със слънчеви петънца. Двамата събуха обувките си и провесиха крака в реката, загледани в бистрата вода.

Изведнъж Александър усети, че не може повече да се сдържа. Трябваше да я докосне. С непохватна решителност бавно повдигна от тревата ръката на Лили и много тържествено целуна малкото й пръстче. Устните му се притиснаха към розовия нокът, после с трепет се разтвориха и върхът на пръстчето се плъзна в устата му, най-напред до първата става, после до втората и накрая той всмукна целия пръст между големите си, разтреперани устни. Със силно разтуптяно сърце Александър нежно стисна пръста й между зъбите си, прекара влажния си език около него, като подръпваше леко и настойчиво плътта й, усещайки меката кожа.

Лили почти беше очаквала подобно нещо, но с положителност не бе очаквала силата на реакцията си. Беше си мислила, че ще може нежно да го отблъсне. Беше прекалено млад. Но при неговия допир гърбът й се изви назад като дъга, стомахът й се сви, зърната на гърдите й пламнаха. Стори й се, че са свързани със слабините й с две невидими опънати нишки. Задъха се и няколко секунди не помръдна, но треперещото й тяло изискваше да отвърне. Чувстваше, че не може да се спре — зарови разтрепераните си пръсти в гъстата му като слама коса и погали младия му загорял тил. Никой не промълви нищо, когато той вдигна очи към нейните. Устните й бавно се разтвориха, докато гледаше втренчено златния пух на бузите му и аристократичния нос.

Той се наведе към Лили. Лешниковите му очи изглеждаха странно замъглени. Голямата му уста докосна бузата й, след това тя усети настойчивите му, меки като коприна устни да се притискат в нейните.

Бавно се свлякоха в тревата. Александър почти легна върху Лили и очите му се притвориха в упоение, докато всмукваше устата й в своята. При всяко подръпване стомахът на Лили се свиваше и тялото й се вдървяваше под гладките му ръце. Изведнъж си спомни, че ръцете на Стиаркос приличаха на сбръчкани орехи. Вдъхваше мускусната миризма на Александър, еротичния лъх на свежа пот върху младо тяло и внезапно я прониза чувството, че върши предателство. Поемаше сладкия аромат на косата му, който се смесваше със зеленото благоухание на смачканата под тях трева.

Тънките й ръце обвиха тялото му, плъзнаха се под тениската му. Почувства играещите мускули на гърба му, когато, със затворени очи, той легна изцяло върху тялото й и я притисна плътно под себе си. Ръцете й като в унес се плъзнаха надолу по джинсите му, после под коравия груб плат и по гладкия му твърд задник. „Божичко — помисли си тя, — млада твърда плът.“ И отново си спомни за секунда, с чувство на вина и против волята си, сбръчканите като костенурка, леко увиснали торбички на Стиаркос, плътта му, която, подобно на тесто, поддаваше при натиск.

Прилепена към Александър, Лили почувства твърдата подутина на джинсите му. Той бавно пъхна треперещите си ръце под роклята й, бавно разкопча едно по едно перлените копчета, а устните му не преставаха да смучат устата й. Пламтящите зърна на гърдите й стърчаха и очакваха ръцете му. Той леко притисна меката белота и усети малките твърди розови пъпки под дланите си. После ръцете му продължиха нежно да се плъзгат надолу по тялото й, а устните му непохватно пробягаха по гърдите й, настойчиво засмукаха първо едното, после другото розово зърно. Смучеше все по-силно и по-силно и всяко нежно подръпване изпращаше на тласъци изгарящо желание в слабините на Лили. С една ръка вдигна полата й и бръкна под фината материя. Лили усети топлината на твърдата му ръка да се притиска към корема й, после да се спуска бавно под белия къс дантела. Нежно, колебливо, той я докосна и Лили се изви като дъга към него, безпомощна под ръката му. Той я погали по-уверено, зарови пръсти в тъмните й коприненомеки косми и лекичко ги дръпна, продължи да я милва ритмично, настойчиво, докато тя не изви полуголото си тяло към слънцето и нададе висок, остър вик сред шумящите дървета.

Няколко минути Лили беше като в унес, а слънцето на синьото небе над тях проблясваше през листата. След това почувства разтрепераните му ръце да дърпат и разкопчават колана й. Помогна му да й свали роклята, после заедно издърпаха джинсите му и двамата легнаха голи във високата трева. С нисък стон, все още със затворени очи, Александър се хвърли върху нея. Тя отново усети чудесното притискане на устните му, ръцете му върху гърдите си, твърдостта му върху голата плът на мекия й корем. Възбудена отново до полуда тя посегна и го насочи, изгаряща от желание, право в тялото си, и усети тежките удари на сърцето му срещу своето. Най-силното й желание беше да го почувства в себе си, да се почувства съединена с това диво момче с твърди мускули, което я беше яхнало и навлизаше дълбоко в тялото й, и стенеше, докато отметна глава към небето, потрепери и извика името, което го беше завладяло през последните три дни:

— Лили, Лили, Лили!

Прилепи се плътно към нея, все още със затворени очи, пухкавите ресници трепнаха над загорялото му лице и най-накрая прошепна в ухото й:

— Беше ли ти… добре?

Лили обви тънките си кафяви ръце около него:

— Чудесно беше — прошепна тя.

После Александър пак я люби.

И след това не можеше да откъсне устните си от нея. Лили се сгуши в прекрасното му тяло, мъркаше в подмишниците му, поемаше мириса на мекия пух. Отново се почувства жива, развълнувана, екзалтирана. Наведе главата си така, че тъмният облак на косите й увисна, разпростря ги като черен копринен чаршаф върху тялото на Александър, а той отново се хвърли към нея.

Не можеше да спре да я докосва. Галеше я нежно, като че ли държеше в ръцете си нещо крехко и скъпоценно.

Плъзнаха се голи по брега и стъпиха във водата, която им стигаше до кръста. Лили чувстваше пръстите на краката си да потъват сладострастно в меката кал, Александър я дърпаше, със смях и шум в чистата вода на потока. Няколко минути се бориха весело, после той вдигна нежно гладкото й като атлаз тяло, от което капеше вода, и я положи на брега, седна и впери поглед в нея. Крадешком, като че ли вършеше нещо забранено, плъзна поглед по мократа й кафява кожа. Изпита ликуване и тайно наслаждение. Беше ненаситен като млад вълк. Наведе се и устните му отново пробягаха по гърдите й, като подръпваха зърната все по-силно. Лили потрепери в екстаз, когато почувства горещият му език да се спуска по ребрата й, мокрото топло връхче да прекосява едва-едва корема й, да потъва любовно в пъпа й, да се плъзга на юг. Усети горещия му дъх в тъмните косми, усети как езикът му пърха по потръпващата й плът и нежно настоява тя да се отдаде изцяло на удоволствието.

След това изчакаха в гората, докато Александър сметна, че всички са се събрали в гостната да пийнат нещо. Тихичко се измъкнаха от гъсталака и тръгнаха по края на ливадата към вратата на оранжерията. Александър приличаше на светлокафяво сънливо животинче. Беше страхотно доволен от себе си и все още не можеше да откъсне ръцете си от Лили, чиято коса беше ужасно разрошена, роклята — озеленена от тревата и съсипана.

В стъклената оранжерия имаше тъмнозелени качета с уханни бели камелии и здравец с неприятен, остър мирис. Портокалови и лимонови дръвчета стояха между дяланите каменни пейки, поставени на всеки пет метра.

На крайната пейка, изпъната като струна, облечена в мандаринено оранжев сатен, седеше Максин.

В ранния следобед госпожица Жанин беше притиснала чело до прозореца на синия салон и беше видяла Лили и Александър да прекосяват ливадата и да тръгват към гората. Не беше единствената, която ги забеляза да тръгват, но беше единствената, която отиде до масичката за кафе и съобщи шепнешком новината на госпожа графинята. Максин внезапно бе обзета от бурна ревност, която помете всякаква логика. Както и останалите, тя беше забелязала увлечението на сина си, но не беше й минало през ум, че прочутата й гостенка ще обърне голямо внимание на едно петнадесетгодишно момче, особено при наличието на толкова много подходящи мъже. Въпреки че положи доста усилия, на Максин не й се удаде да пренебрегне случилото се. Пръскаше се от възмущение и гняв. Предположи, че няма да се върнат преди залез-слънце, когато (в случай че Александър се беше метнал на братята и баща си) щяха без съмнение да се вмъкнат през малката скрита вратичка на оранжерията, където гората беше най-близко до замъка.

След като се преоблякоха за вечеря, Максин помоли Шарл да поеме грижата за гостите им за няколко минути. Той й хвърли бърз, разтревожен поглед. Максин винаги говореше с този преднамерено безучастен тон, когато се бе случило нещо неприятно, но Шарл прецени, че ще е по-добре да си мълчи и да прави, каквото иска тя.

Отвориха вратата на оранжерията и се вмъкнаха вътре. Александър веднага отново притегли Лили към себе си и наклони глава към шията й, но тя тихо се засмя.

— Не бива никога да ме докосваш, когато някой може да ни види.

— Тогава мога ли да дойда в стаята ти довечера?

— Ще отидеш в своята стая и то веднага, Александър! — Беше гласът на майка му.

Изненадано, високото момче изведнъж заприлича на виновно шестгодишно хлапе, хванато да краде сладкиши.

Александър се поколеба. Лили лекичко го побутна към коридора и той избяга.

Максин погледна Лили с отвращение.

— Не можахте ли да оставите сина ми на мира? Защо ви трябваше да прелъстите едно петнадесетгодишно момче? Можете ли изобщо да подминете поне един мъж!

— Не ставайте смешна. Той ме съблазни… Наистина ли е само на петнадесет години?… Мислех си, че е на осемнадесет… или поне на седемнадесет…

— Зле ми става, като си помисля, че ви е докосвал.

— Но какво е толкова ужасно? Очевидно не му беше за пръв път.

— Би трябвало да люби момичета на неговата възраст, които му подхождат.

— Аз съм само на двадесет и четири години.

— Не ме интересува колко сте годишна. Вие сте една обикновена курва!

Максин беше отишла твърде далеч. Лили изведнъж се вбеси.

— Ревнувате, защото го притежавах, а вие не можете.

Максин пристъпи напред и зашлеви това същество, което беше омагьосало нейния най-малък и най-любим син.

Бърза като биещ се петел, Лили се спусна към Максин и ръката й се стрелна през лицето на по-възрастната жена. По лицето на Максин на три тънки струйки потече кръв.

Ридаейки от негодувание, Лили връхлетя върху Максин, заудря по-старата и едра жена неудържимо, обзета изцяло от яростта си и от желанието да отмъсти. Слисана, Максин простря ръце, за да се предпази от нападателката си, и ритна Лили с мандаринената си сатенена обувка. Но Лили отново скочи върху й, с присвити очи и стиснати устни.

Максин беше посрамена, унизена и ужасена. Не беше удряла никого през целия си живот, дори синовете си, когато бяха малки. И все пак си беше позволила да се държи зле, като тази мръсница. Отскубна се и избяга в стаята си, косата й висеше на една страна, бузата й кървеше, а роклята й бе разкъсана.

Хвърли се на синьото копринено легло, грабна домофона от слонова кост и набра домакина. С усилие овладя гласа си.

— Моля ви, незабавно опаковайте дрехите на госпожица Лили и кажете на Антоан да докара колата й пред официалния вход. Тя си заминава веднага.

След това позвъни на иконома да дойде в спалнята й.

Бързо облече халата си, среса и подреди косата си, изми кървищата си буза, сложи фон дьо тен върху раничките. Когато икономът дойде, тя просто му каза:

— Случи се малка неприятност, Ламартин. Госпожица Лили си заминава. Искам да се погрижите да напусне къщата до половин час. И, Ламартин, яденето може да почака, докато тя си отиде. Не искаме да смущаваме другите гости и не искаме никакви скандали. Сервирайте още шампанско, моля.

Лили вече хвърляше дрехите си в куфарите си. Напусна къщата с високо вдигната глава — усещаше присъствието на безизразния, бдителен Ламартин в ролята му на охрана на аристократите — човек, който ги отървава от нежеланите гости.

Забулен в здрача, красивият замък се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане, докато ягуарът летеше по алеята. Щом колата премина през вратата, Лили отби встрани и избухна в плач.

Но историята още не беше завършила. В следващия брой на „Пари Мач“ нямаше фоторепортаж за блестящите гости на Максин на юбилейния й бал. Вместо това имаше едноцветен материал по цялото протежение на две съседни страници под заглавие: „Замъкът «Шазал» — място за сприятеляване“.

Това беше първата от цяла серия от идилични снимки, които показваха млада двойка, изтегната на горска поляна. Там, във високата трева, без съмнение лежеше Лили и пак там, без съмнение, беше Александър, надвесен връз нея. Имаше снимка, която показваше в близък план устата на Александър и ръката му на гръдта й. Бяха се притиснали силно един към друг и се смееха тъкмо когато падаха сред пръските речна вода.

Всичко беше сравнително дискретно, що се касае до неща от този вид — никакви зърна на гърдите, никакви косми по половите органи или пък самите органи, никакви пъпове — но въпреки това всички снимки бяха несъмнено еротични.

Телеобективът на Анди Черно беше уловил поредната сензация.

Когато ги видя, Максин седна в леглото си и избухна в сълзи на унижение.

Както и Лили.

Както и Александър. Беше болезнено унизен. Лили си беше заминала, без да му каже нито дума, а той беше жестоко наказан от родителите си. При все това долавяше безмълвното удивление и възхищение на баща си и братята си и почтителното отношение на абсолютно всички свои съученици.

Но вместо всичко това би предпочел Лили.

Зимата на 1975 година беше необичайно студена и аленият ягуар леко занасяше. Лили караше прекалено бързо по павираните парижки улици.

— По-бавно — обади се Цимер, след като се плъзнаха към богато украсен тъмнозелен писоар.

Лили завъртя волана и овладя колата, после продължи да кара все така бързо.

— Не знам какво ти става, Лили, но чувствам, че нещо не е както трябва — почна Цимер. — Какво е? Направили сме заедно вече дузина филми, а миналата година изигра две чудесни роли. Само на двадесет и пет години си и си спечелила всички възможни европейски награди за изпълнение. Какво те гризе?

Лили мълчеше. След смъртта на Стиаркос се беше почувствала аутсайдер сред богатите. Погреба скръбта си в единственото забавление, което никога не бе преставало да я поглъща — нейната работа. Започна да работи със страст и дисциплина, като че ли животът й зависеше от това. Което си беше така. Даже Цимер беше изненадан от страхотната й концентрация и упоритост. Винаги беше съзнавал, че Лили притежава качества на звезда, но отначало те бяха ограничени от липсата на амбиция, липсата на самодисциплина и на цел. Сега, на двадесет и пет години, Лили, изглежда, знаеше какво иска и как да го постигне. Беше неудържима.

А Цимер беше съвършената противотежест в техните отношения. Съзнаваше с цинизъм, че не е достатъчно егоцентричен, за да стане някога велик режисьор. Не можеше да бъде достатъчно твърд към себе си или към когото и да било другиго, но с Лили работата му вървеше великолепно, а и нейната също. Тя му се доверяваше безрезервно и, изглежда, инстинктивно чувстваше какво се иска от нея, така че винаги се получаваше великолепно изпълнение. Досега.

— Защо толкова те затруднява тази роля? — гласът на Цимер звучеше озадачено, въпреки че той прекрасно знаеше отговора. — Имаш една от най-добрите женски роли, писани досега.

Извърна се да погледне профила на Лили, малката й издадена брадичка, малко хищния нос.

— Спомни си жените, които вече са играли Сади: Глория Суонсън, Джоан Крауфорд, Рита Хейуърт — класически образ е. Но за пръв път, откакто те познавам, Лили, ти преиграваш. Правиш го като любителка. Какво ти става?

Лили изсумтя и увеличи скоростта.

— Имаш нужда от мъж — каза Цимер с дразнеща увереност, защото знаеше, че такава забележка винаги ядосва една жена, особено ако е вярна. Искаше да я накара да реагира.

— За теб това може да е отговор, но не и за мен. И престани да ми пробутваш Шенк.

— Не си много обиграна в бизнеса, Лили — каза Цимер и сви рамене. — В края на краищата Шенк дава четиридесет процента от парите за „Дъжд“. Защо трябваше да отблъскваш толкова влиятелен човек така открито?

— Защото той ме попита също толкова открито. И освен това ми даде да разбера колко ще спечеля от това. Знаеш докъде ме бяха докарали такива мръсници, преди да срещна Джо. Никога не искам отново да направя нещо, от което се срамувам. Онези снимки в „Пари Мач“ бяха достатъчно лоши.

Малката червена кола изскриптя на един завой и Цимер се вкопчи в контролното табло.

— О, миличка, толкова е вбесяващо да даваш воля на желанието си да пренебрегнеш Шенк. Приличаш на някое своеволно момиченце, на което току-що са казали да не стъпва на бананова кора, но то настоява, че има право да си счупи крака, щом си е негов.

— О, боже, целият свят ли се върти около секса и парите?

— Да.

— Не съм длъжна да се подчинявам на Шенк. Това не е кралска заповед. Какво може да ми направи всъщност? Да ми съсипе кариерата ли? — Тя отново изсумтя.

— Скъпа, не си мисли, че не може. — Светлината от контролното табло осветяваше в зелено напрегнатото лице на Цимер. — Никой не получава голяма роля, като се шиба, но всеки може да я изгуби, като не се шиба. Разбира се, обяснението няма да е пряко свързано с това, но ще те опишат като „човек, с когото трудно се работи“ или „невротичка“.

Цимер накратко спомена името на шефката на едно студио в Холивуд, някогашна прочута звезда, чиято кариера просто се бе разпаднала.

— Чувала съм тази история десетки пъти и всеки път за различна актриса. Учудващо е как хората вярват на всичко, стига да е достатъчно гадно. Погледни слуховете, които се носят за мен, въпреки че от месеци не съм спала с мъж.

Цимер не каза нито дума. Унизителният епизод в Шато дьо Шазал беше накарал Лили да се оттегли още по-навътре в черупката на уединението, която старателно си беше изградила след смъртта на Стиаркос. Сега репутацията й на сериозна актриса страдаше, защото онези снимки в списанието накараха всички да си спомнят за начина, по който беше станала печално известна. Тя настъпи газта и избухна:

— И какъв е смисълът да работя толкова, когато всяко мое движение се тълкува така, че да пасне на гнусния образ, който са създали за мен, така че те самите да се почувстват по-добри! Ти поне знаеш как се старая, Цимер.

Цимер кимна. Познаваше строгия ред, който сама си беше наложила, когато не работеше. Упражнения и уроци по танци, уроци по драматично изкуство и пеене, ранно лягане и строга диета.

По едно време Цимер се беше изплашил, че има опасност да заеме мястото на Стиаркос в живота й, но бързо разбра, че Лили не иска да се обляга на никого, а да стъпи здраво на собствените си крака. Беше решена да успее, да си проправи път към Джо.

Лили не обичаше да мисли често за Джо, тъй като болката от загубата беше все още твърде остра. Вместо това откри, че малко преди да заспи, мислите й по детски се обръщат към непознатата й истинска майка. Лили все по-силно изпитваше чувството, че тази мъглява майчина фигура е невидимият й ангел пазител. Жадуваше за майчина топлина и отново започна да мечтае, да се чуди коя е истинската й майка и дали е още жива.

Аленият ягуар опасно кривна — Лили си спомни онзи неделен следобед, в който Серж й се беше обадил с предишния си господарски глас, като че ли се бяха видели само преди един ден.

— Лили, скъпа, ами то беше като да се опитвам да намеря шибания номер на президента. Липсваше ми, малко непослушно момиченце, и се чудех дали не искаш да вечеряме днес заедно, в името на старото приятелство?…

Леко, внимателно, Лили бе сложила слушалката на масата и се бе отдалечила, оставяйки Серж да си говори сам. При спомена за това така се развълнува, че удари спирачките в последния момент и ягуарът едва не блъсна едно рено отпред. Лили нетърпеливо изчака светофарът да се смени.

— Кажи ми какво има, Лили? — притисна я пак Цимер. — Преди да си убила и двама ни с шибаното си каране.

Тя не отговори и Цимер реши, че е по-добре да й каже всичко.

— Когато някой актьор работи върху роля, която много прилича на собствения му живот, често не може да погледне обективно на нея и това го кара да се чувства обезсърчен и да се ядосва, защото усеща, че няма контрол върху ролята си. На този актьор му е трудно да разбере, че това, което трябва да прави, е да не прави нищо. — Ягуарът мина опасно близко до един камион, който натисна клаксона. Цимер продължи кротко. — Знаеш какво е унижение, Лили, знаеш какво е да се чувстваш презрян, ти разбираш как точно се чувства Сади, така че това, което трябва да правиш с тази роля, е — просто да я оставиш сама да се развива.

— Млъкни, Цимер! — избухна гневно Лили, а малката алена кола се занесе отново, извъртя се на сто и осемдесет градуса и се блъсна странично право в един украсен с орнаменти електрически стълб. Лили и Цимер се люшнаха напред, после предпазните колани ги дръпнаха назад. Колата спря внезапно. Левият преден калник беше смачкан като хвърлена на боклука консервна кутия от домати.

— Гледай какво направих заради теб! — извика Лили. — Ако се каниш да анализираш играта и характера ми, трябваше да избереш по-подходящо време.

Малка тълпа започна да се събира около спортната кола. Лили не й обърна никакво внимание и продължи гневно:

— Разбира се, че Сади ми е ясна. Тя поначало е мила, весела проститутка, която обича забавленията, защото това я кара да забрави колко объркан е всъщност животът й, но й липсва достатъчно въображение да си представи, че нещата могат да бъдат различни. Но този лицемерен мисионер непрекъснато й набива в главата, че е една никаквица, докато Сади започва наистина да го вярва. Точно тогава той й обещава спасение и Сади започва да вярва. После мръсното копеле я изнасилва и това… разбива надеждите й, изнасилва душата й.

Жандарм в синя пелерина бързаше към колата, но тя не му обърна никакво внимание.

— Това няма да се случи с мен, Цимер. Аз не съм Сади и никой мъж не може да ми стори такова нещо. Аз съм актриса и моето въображение е моята душа, това, което ме прави актриса. Трябваше да го развия, за да преживея тези ужасни години. Това е, което мога да им покажа. Затова мога така лесно да вляза в чуждата кожа.

Жандармът почти беше стигнал до колата.

— О, знам, че съм спокойна и добре си върша работата на екрана. Това е, защото точно знам какво трябва да се направи и как трябва да се направи. Но извън екрана трябва да съм истинската аз, а не зная как се прави това, не си знам репликите, не разбирам интригата и не зная кому мога да се доверя.

Цимер кимна.

— На екрана съм звезда, извън него усещам, че всички ми се надсмиват… а това ме кара да се чувствам толкова самотна.

Тя скри лице в шепите си и избухна в сълзи.

Цимер отвори вратата на колата.

— Господин офицер, може ли да ви кажа нещо насаме?

Веднага след споменаването на името на Лили лицето на офицера светна и тълпата като по магия се удвои. За броени минути шестима минувачи издърпаха и освободиха смачканата кола от електрическия стълб, а Лили, която сега се усмихваше като ангел, раздаваше автографи наред, а на жандарма — допълнителен автограф за майка му. Пак заваля сняг. Тя бавно подкара колата.

— Имахме щур късмет, че ченгето те позна, иначе щяхме да сме в полицейския участък — изръмжа Цимер.

— Мога да живея и без такава слава — каза мрачно Лили.

Малката кола премина несигурно през огромната зелена порта и се спря в двора. Цимер и Лили се втурнаха през снежинките към входната врата. Дантелените пердета на портиерната се раздвижиха.

Докато чакаха старомодната клетка на асансьора, Лили изтръска пелерината си от сребърна лисица от снега, а Цимер каза:

— Може да си мислиш, че не обичаш славата, но ще ти липсва, ако изчезне. Хората не те заплашват, те просто искат да знаят какво представляваш, Лили.

— Аз самата искам да знам какво представлявам, Цимер. — Лили смъкна кожената си наметка и я хвърли на един стол. — Искам да знам коя съм всъщност. Искам да срещна истинското си аз.

Изрита един от червеникавокафявите си ботуши и заподскача на един крак, като се бореше с другия.

Цимер се изкикоти.

— Трябваше да скривам истинската си самоличност години наред, иначе щяха да ме арестуват. Всички ние трябва да се примирим с това, което сме, за разлика от онова, което искаме да бъдем. И накрая трябва да сме готови да се примирим с това, което имаме, а ти имаш толкова много, Лили.

— Да, с изключение на това, което всички останали имат — семейство. Аз наистина не знам коя съм.

— Е, и какво от това? Кой знае със сигурност кой е? Не мислиш ли, че може би използваш липсата си на семейство като удобно извинение за всичко, което не върви в живота ти?

Лили не чу последната му забележка, тъй като отиде по чорапи в хола, наля чисто уиски в една чаша от шлифован кристал и му я донесе. Цимер, който хвърляше още цепеници в искрящия огън, се изправи, взе си питието, извърна се към полицата на камината и примигна учудено.

— Това пък какво е?

На позлатения часовник във форма на каляска бе опрян голям бял плик, покрит с екзотични марки. Цимер го взе, взря се в богато украсения герб и започна да се смее.

— Е, скъпа, сега как приемаш славата си?

Подаде й плика. Лили бързо го отвори, извади голяма карта с позлатени краища и прочете:

— „По нареждане на Негово величество крал Абдула“… Ами че това е покана за Сидон за тържеството по случай двадесетата годишнина на царуването му. Но аз не познавам този човек?

— А, но той познава теб! Това е славата! — извика Цимер. Вече прехвърляше наум какво ще каже на рекламния си отдел. — За теб ще бъде чудесна реклама. Е, сега вече не можеш да кажеш, че не ти пука за славата.

Лили се обърна и го изгледа.

— Знаеш ли колко значи това за мен? — Тя размаха поканата пред лицето му. — Нищо! В един момент Серж ми казва да си друсам циците пред камерата, в следващия — някакъв си крал ме кани да ида на края на света. За кого ме вземат, по дяволите? Наистина бих искала да знам. Една част от мен липсва, а аз дори не знам коя точно. Само знам, че чувствам празнота в себе си и никакви покани от високопоставени хора нямат значение в сравнение с това чувство.

— Поканите от високопоставените са винаги важни, Лили. Особено когато спреш да ги получаваш.

Цимер сложи чашата си на полицата над камината. Изглеждаше, че се забавлява, което разяри Лили още повече.

— Знаеш ли какво значение има това за мен? — Лили отново помаха картата пред него, а след това я хвърли в горящите цепеници.

— О, Лили! — възкликна Цимер. — Не знаеш ли колко е важно това за мен?

Бръкна с гола ръка в пламъците и измъкна поканата.

Трептящият звук на тромпетите прозвуча с отварянето на двукрилата врата в далечния край на Голямата зала. Мъжете се покланяха, а жените правеха реверанси, докато Негово величество крал Абдула III крачеше бавно по пурпурния килим към златния държавен трон, като се спираше да поздрави гостите си. Лили си помисли, че кралят изглежда по-естествен, отколкото на официалните си снимки, които го представяха винаги в бойни дрехи или обредни одежди.

Тази вечер, тъй като знаеше, че много жени ще носят официални бели рокли и диамантени тиари, Лили беше избрала сребриста морскозелена шифонена рокля с презрамка около врата и гол гръб, извезана с лилии в стил „ар нуво“. Когато Абдула стигна до нея, Лили наведе глава — черен облак от навита на къдрици коса — приклекна в реверанс. Вдигна очи и ги впери в неговите, и чувственият поглед на Абдула изпод тежките клепачи срещна друг, също толкова властен. Той забрави няколкото официални приветствени думи и се спря. Двамата стояха втренчени мълчаливо един в друг и всеки усещаше наелектризираното напрежение помежду им.

През трите години след гибелта на семейството му Абдула рядко се появяваше на публично място. Изтерзан от скръб и вина, той не беше в състояние да сподели с никого чувствата си. Седмици наред, след като хеликоптерът беше катастрофирал, Абдула не беше разменил с никого нито дума и никой не се осмеляваше да го заговори. От време на време яздеше сам в пустинята, където мълчанието на пясъка успокояваше мъката му, но не унищожаваше спомените му. Дълбоко в себе си Абдула знаеше, че ще има и други синове, но никога нито едно дете нямаше да може да замести Мустафа — единственият човек, когото Абдула беше обичал през живота си.

Колкото повече неговият господар ставаше раздразнителен и навъсен, толкова по-усърдно Сюлейман си блъскаше главата как да го разсее, но за свое нещастие се беше заловил с непосилна задача. Абдула изглеждаше неспособен да се съсредоточи върху любимите си до този момент напоителни системи или проектите за култивиране на пустинята и повторно залесяване, които бяха главното му занимание преди фаталната катастрофа. Един план за сондажи за подземна вода лежеше от седмици на бюрото му. Той беше отпуснат, неспособен да работи, липсваше му предишната концентрация и енергия. Рязко анулира всички планове за тържествата през 1973 по случай двадесетата годишнина от възшествието си на престола. Вместо да става в зори, ставаше късно, пропиляваше безцелно деня си и прекарваше вечерите си, гледайки стари филми, преди да се оттегли рано и сам.

Но една вечер внезапно се изправи в креслото си, изгледа филма с жив интерес и веднага заповяда на оператора да го пусне отново.

— Мисля, че вече познавам тази жена — заяви озадачено той, — въпреки че никога не сме се виждали и никога преди не съм гледал този филм, — странно!

Той се наведе към Сюлейман.

— Доведи ми я.

— О, господарю, тази актриса е много известна в Европа. По какъв повод да я поканя в страната ни? И за колко време, господарю?

— Покани я с още няколко души. Не, с много други хора. О, не знам. Просто ми я доведи.

Сюлейман прозря своя шанс.

— Какво ще кажете за един прием, Ваше Величество? Така както го бяхме планирали по случай двадесетата годишнина?

— Защо не! Намали първоначалния план за двуседмични празненства до няколко дни, но със сигурност ми доведи тази жена.

— Смятайте го вече за сторено, господарю.

Сега, когато Лили приклекна пред него в морскозелен реверанс и обградените й с черни ресници очи се втренчиха в неговите, Абдула пое дълбоко дъх и внезапно, най-сетне, се почувства жив. Отправи й бавна, необичайно нежна усмивка и със съжаление се придвижи по-нататък към следващия бял сатенен реверанс.

Лили стисна здраво ръката на придружителя си. Дългият полет от Париж и последвалият го прием на аерогарата се бяха оказали по-уморителни, отколкото беше очаквала, а след всичко това имаше и моторна колона към двореца на хълма. Вълнението и разликата във времето я бяха изтощили.

Златни тромпети призоваха двестате гости в залата за вечеря. Масите, застлани с покривки от бяла Дамаска и наредени със сребърни прибори, се осветяваха от свещи. За вечерята се грижеше цял отбор готвачи, изпратени със самолет от ресторант „Гран Вефур“ в Париж. Сервираха чер хайвер, последван от печена патица, пълнена с обезкостен гълъб, пълнен с яребица, пълнена с ориз с подправки и бадеми. След салатите поднесоха шербет от розови листенца, нарове и грозде.

Абдула, настанен между най-важните гости, беше далеч от Лили. В края на вечерята той стана и произнесе приветствено слово, след това обяви, че на всеки от неговите уважаеми гости ще бъде поднесен малък спомен за гостуването им. Слуги в бели роби поставиха пред всяко място малки кутийки от черно дърво, изящно инкрустирани с геометрични фигури от седеф. Всеки мъж получи чифт копчета за ръкавели, направени от антични златни римски монети, а всяка жена намери чифт обици, всеки различен от другия и всеки специално проектиран от Андрю Грима, предпочитаният бижутер на петролните шейхове. Обиците на Лили бяха от тюркоази с големината на яйце на червеношийка, украсени с малки диаманти и сапфири в обковка от нешлифовано злато.

И веднага се разнесе шепот на задоволство. Разточителните приветствени речи от страна на дипломатическия корпус продължиха до след полунощ, после гостите се завърнаха в тронната зала за танци. Когато оркестърът засвири „О, каква прекрасна утрин“, Негово величество предложи ръката си на съпругата на американския посланик. Лили видя Сюлейман до левия си лакът и двамата се завъртяха под полилеите. Към края на танца Сюлейман поведе Лили към крал Абдула, който любезно я помоли за следващия танц.

Почувства топлата му длан на голия си гръб, докато кралят леко я притискаше към белия си смокинг. Усещаше как гърдите на Абдула се повдигат и спадат от дишането му. Вдигна очи към него. Не си казаха много, докато се движеха заедно и всеки чуваше ритмичното дишане на другия.

Когато музиката спря, Абдула промърмори:

— За съжаление, сега трябва да танцувам с другите дами, но бих искал да поговоря с вас по-късно. Искате ли да се видим след половин час в жасминовата градина? Полковник Хакем ще ви придружи.

Лили усети допира на меките му като коприна мустаци върху ръката си и щом кралят се отдалечи, видя Сюлейман да й се покланя.

— Не мисля, че ми се танцува — каза Лили със зачервено лице, а кръвта още биеше в слепоочията й.

— Може би желаете да седнете в жасминовата градина?

Поведе я през дълги бели мраморни коридори навън в осеяната със звезди нощ. Кремавата луна плуваше в небето над малката, обляна в мека светлина градина. Прекрасни клончета искрящ като звезди жасмин висяха от високите стени и изпълваха мрака с опияняващ аромат. Полковник Хакем плесна два пъти с ръце и облечени в бяло слуги се появиха със сребърни подноси с кафе и шербети.

Лили се извърна към полковника, но той беше изчезнал, а на негово място стоеше Абдула, невероятно красив под лунната светлина. Той поднесе връхчетата на пръстите й към устните си и Лили усети допира на зъбите му върху ноктите си, меката милувка на черните копринени мустаци по ръката си.

— Имам чувството, че вече ви познавам, че винаги съм ви познавала — прошепна тя.

— Точно такова усещане имам и аз — промърмори той и устните му се плъзнаха леко по шията й, — като че ли сме едно цяло.

След това Лили не си спомняше нищо друго, освен калейдоскопичните проблясъци на лунната светлина, жасмина, приказната нереалност на изпълнената със сенки градина и меката кушетка под себе си, когато белите й ръце се протегнаха към него.

Беше почти пладне. Лили отвори очи и видя необичайния лазурен таван и искрящото синьо небе отвъд белите прозорци с двойни сводове. Седна рязко в леглото и издърпа меките завивки върху голото си тяло. Беше сама.

Но не и преди това.

Легна бавно назад върху възглавниците и си спомни докосването на плътта му. Визуалната й памет беше замъглена. В градината беше тъмно, а по-късно, когато я беше отвел обратно в апартамента й, си спомняше само една неясна фигура. Но никога нямаше да забрави това, което се случи сред жасминовите цветове, и до края на живота й това сладко, еротично ухание щеше мигновено, по вълшебен начин да пренася мислите й на хиляди километри и назад във времето в сребристочерната безмълвна градина, където за пръв път през живота си беше изпитала страст.

Един слуга се плъзна в стаята и се поклони — бос, облечен в бяла роба. Мълчаливо й предложи сребърен поднос с плодове, чай и кутийката за обици, която Лили беше оставила в жасминовата градина. После отново се поклони и изчезна. Лили погледна часовника си, после се пресегна за официалната папка от плътна кремава гланцова хартия, която съдържаше програмата за деня. Слава богу, имаше почти час до дамския обяд, след което съпругата на главнокомандващия щеше да ги придружи на обиколка из пазара, докато господата, които щяха да обядват с Негово величество, щяха да прекарат следобеда в инспекция на плановете и макетите за култивиране на пустинята.

Привечер гостите се събраха във външния двор, където ги очакваше редица ландроувъри, за да ги откара по крайбрежния път до Динада и пустинята за пиршество на лунна светлина. Мъжете носеха обикновени дрехи, а жените — копринени рокли, и всеки гост получи като подарък по една пурпурна вълнена бурка в случай че през нощта стане студено.

Стражите в алени роби взеха за почест — сребърните ятагани блеснаха във въздуха на нивото на свирепите черни очи. Крал Абдула бавно заслиза по полегатата мраморна стълба с цвят bleu belge^[6]. На обществено място той се движеше бавно, изпънат като струна, с отметната назад глава, на разстояние от останалите мъже, отделен от тях от ранга си. Никой нито за миг нямаше право да се отнася с Абдула като с равен на обществено място, а много малко имаха глупостта да опитат това дори насаме.

Сега, докато гостите му се покланяха и правеха реверанси, Абдула погледна Лили, без дори да даде знак, че я разпознава, но когато всички гости бяха отведени от майордома към дългата редица ландроувъри, тя се намери седнала до него. Лили усети докосване по лявата си ръка, нежно като пеперуда, което лекичко повдигна мекия пух, накара космите на врата й да настръхнат, остави я бездиханна. С изключение на това Абдула се държеше с нея по абсолютно същия начин както с останалите гости — при това го правеше толкова добре, че за момент тя се почуди дали не си беше въобразила неговото твърдо голо тяло да се притиска о мекия й бял корем на онзи черен, мек копринен диван. Но в същия миг улови погледа му — този черен, ясен поглед се впи в нейния и тя усети тръпка на тържество, страст и очакване.

По здрач се задрусаха през жълтата омара на неравния пустинен път. След двадесет минути, когато излизаха от една клисура, оградена от потъмнели шуплести скали, луната бавно се издигна над безкрайния сребърен пясък.

— За бога, как шофьорът вижда къде да кара? — възкликна Лили.

Кралят се засмя.

— Пустинята изглежда еднаква само на западняците. Един бедуин може да намери обратния път до някое място отново и отново, при това с не по-голямо затруднение, отколкото бихте имали вие, за да дойдете от площад „Вандом“ до улица „Риволи“.

Изведнъж видяха на хоризонта древните руини на огромен римски амфитеатър. Три разпадащи се, извити, розово-кафяви редици от сводове се разтваряха към небето: бяха умело осветени и отдалеч всяка дъга от ярка светлина изглеждаше приказно съвършена, като че ли амфитеатърът беше построен едва вчера. Копринени килими бяха постлани пред старата арена, където някога гладиаторите се бяха борили за живота си, където избягали роби бяха треперили пред зелените очи и отворена паст на лъвове и леопарди, където тълпите бяха вили, зажаднели за кръв.

Тази нощ Лили отново бързаше по широките мраморни коридори към тъмната мълчалива топлина на жасминовата градина. Абдула пристъпи напред от зашумената сянка и я притисна в обятията си. Почувства как устните му се притискат върху косите й, тънката шия, а после и върху устата… Той без усилие я грабна на ръце и се отправи към копринените кушетки.

Преди да беше изтекъл и час, Лили осъзна, че за втори път в живота си обича мъж, но този път това беше бурна страст, пълна невъздържаност, каквато никога не бе преживявала.

Много по-късно почувства кадифената му буза да се сгушва в нея.

— Ще останеш ли тук? — попита той.

Лили нямаше как да узнае, че Абдула никога преди не беше водил европейска жена в кралството, че беше изоставил всяка предпазливост, че страстта му към нея беше политически опасна.

Тя се поколеба. Сърцето и тялото й диктуваха да каже „да“, но разумът и паметта й напомниха, че лежи в ръцете на един международен плейбой. Лили определено не искаше да се появи пред света просто като поредната от наниза жени, които Абдула бе притежавал. Откакто завърши „Дъжд“, тя изпитваше растящо уважение към самата себе си. Премиерата на филма още не беше минала, но всички в бизнеса вече знаеха, че ролята на Сади Томпсън е изпълнена съвършено — а това беше и лична победа за нея. Беше убедена, че нищо няма да й отнеме това, което бе постигнала с много труд — уважението към нея като сериозна актриса. Но животът е за живеене, а никога преди Лили не се бе чувствала толкова жива и спокойна.

До премиерата оставаха още пет седмици.

Седмица или две в Сидон едва ли биха имали някакво значение, нали така?

Година по-късно Лили все още беше в Сидон. Идиличните дванадесет месеца изглеждаха безкрайни, но въпреки това минаха бързо. Абдула беше страстно привързан към нея. Когато бяха заедно, предишното му нещастие спираше да съществува и той можеше да мисли само за настоящия момент. За своя изненада Лили откри, че първоначалното й заслепяване и омайване са се превърнали в неизразимо щастие. Чувстваше необичайно спокойствие, когато беше с Абдула — нещо съвършено различно от невъзмутимото затишие, в което беше живяла със Стиаркос и което беше вземала за пълна хармония — Лили също така изпитваше неочаквано уважение към Абдула, като виждаше колко беше предан на народа си, колко огромна беше отговорността му към него, колко безгранична беше властта му. Една дума от Абдула можеше да означава смърт за човека. Само едно кимване към Сюлейман и някакъв слуга, заловен да се крие в кралския гараж в „Динада“, където нямаше работа, започна да крещи от ужас, защото беше разбрал участта си. Извлякоха го грубо навън.

— Нямаше никакво доказателство, никаква отрова, никаква бомба, никакъв нож! На този човек не му позволиха да каже и дума в своя защита. Как можеш да си сигурен, че е искал да те убие? Как можеш да бъдеш толкова жесток? — избухна Лили, докато седяха на терасата, гледаща към морето.

Абдула я погледна замислено.

— Грешиш, не съм жесток — каза той. — Жестокостта означава да изпитваш удоволствие, като причиняваш болка. Аз причинявам болка само когато е необходимо и при това не изпитвам удоволствие.

Той погледна към небето и добави:

— Обаче без съмнение съм безмилостен. Ако не бях, щях да съм мъртъв, преди да навърша шестнадесет години. Някои хора откриват, че след изживян шок косата им е побеляла за една нощ. След първия опит да ме убият, когато бях на четиринадесет години, на следващата сутрин се събудих и открих, че съм станал безмилостен. Разбираш ли, другата възможност беше смърт.

Беше приела суровата действителност зад този луксозен живот. Обичаше да живее в „Динада“. Разположен в закътан залив, дворецът беше вграден в ниския склон и се спускаше на множество бели сводести тераси към скалистите води на морето. Всяко от петте нива имаше своя тераса с градина — под себе си Лили виждаше градинари с бели тюрбани, надвесени над розовите лехи, заети с грижи за орловите нокти и жасмина с цветове като бели звезди, който потрепваше по стените на двореца от лекия морски бриз.

Заобиколен от хвойна, кипариси и маслинови дръвчета със сребристи листа, дворецът „Динада“ беше тихо, интимно убежище в Семира. Семира беше мястото, където Абдула едва се справяше с цялата писмена работа, където разговаряше със съвета и командирите си, където приемаше чуждестранни дипломати и племенни вождове. В „Динада“ те си почиваха, плуваха в морето, искрящо като сребърни люспи на риба, или в подземния затоплен басейн, издълбан в скалата. В „Динада“ яздеха по белия пясък на залива, караха водни ски, ловяха риба и понякога канеха приятелите си на кралската моторна яхта.

Цимер ги беше посещавал два пъти и скоро трябваше отново да се появи за кратко, преди двамата с Лили да се върнат в Париж. Лили не беше снимала филми през последната година, но най-накрая той я беше изкушил с „Бижутата“, класически разказ от Мопасан. Лили щеше да играе скромната, добродетелна като ангел съпруга на държавен чиновник, който обожава жена си, въпреки че не одобрява интереса й към театъра и страстта й към фалшиви бижута. „Скъпа моя, когато една жена не може да си позволи да си купи истински бижута — казва строго дребният чиновник, — тя трябва да се появява, украсена само с финеса и красотата си“.

— Не че всеки може да си позволи да бъде само красив, скъпа — беше промърморил Цимер една вечер, когато се бяха надвесили с Лили над балюстрадата на терасата и наблюдаваха как слънцето бавно потъва в морето. — Едно момиче има нужда от положение в обществото, особено ако не е омъжено и е свързано с много могъщ мъж. Положението в обществото е нещо, което хората разбират и уважават.

Той се извърна и я погледна право в очите със сериозност, която противоречеше на подигравателния му глас.

— Общественото положение е това, с което едно момиче печели всеобщо възхищение. Общественото положение на едно момиче може от време на време да напомня на такъв мъж какъв късмет има да я притежава — и колко още други мъже биха искали да се радват на същото. С други думи, скъпа, положението в обществото е това, което кара мъжа да се придържа строго към правилата и не му позволява да шари с очи, когато е отегчен.

Лили отметна глава и го погледна свирепо, но той беше решил да й каже всичко, което мислеше.

— Може би трябва да знаеш, скъпа, макар и да си пленителна както винаги, че верността не е качеството, с което Негово величество е най-известен.

Лили неволно си спомни думите на Цимер, влизайки бавно в дългата си петнадесет метра спалня. Трите стени бяха стъклени, а задната беше покрита цялата с огледала. Тя гледаше към морето и го отразяваше, така че Лили имаше чувството, че е обгърната от лазурно пространство. Вече беше мислила за възможността да омръзне на Абдула, но я беше отхвърлила. Щеше да мисли за това, само ако наистина се случеше. Силните му мургави ръце, лицето й, извърнато нагоре към целувките му, вплетените им върху копринените чаршафи тела — тя просто не можеше да повярва, че това някога ще свърши, че той ще поиска това щастие да престане. Но когато, както сега, оставаше сама за няколко дни, внезапно изпитваше страх, пристъп на паника.

Бавно се измъкна от газената рокля с блестящи златни и сребърни сърмени нишки, извезана с истински перли. Гола, прекоси бавно втората си спалня, където спеше, когато беше горещо. Това беше сводеста стая с почти същите размери, боядисана в мекия прасковен оттенък на пудрата й, така че напълно подхождаше на кожата й. Вътре имаше триметрово квадратно ниско легло, отрупано с копринени възглавници с кайсиев цвят, а освен него — само един френски шезлонг, тапициран с абисинска леопардова кожа, и огромна мраморна писалищна маса с бял въртящ се стол.

Лили се хвърли на леглото и се насили да прецени ситуацията. Прекалено лесно беше да приеме този безгрижен лукс, без да се замисли какво й предстои. Но беше вече на двадесет и шест години и трябваше да се замисли за бъдещето си.

От защитеното си детство Лили бе захвърлена в суровия режим в апартамента на Сардо в Париж. Бе преживяла предателството на първия си любовник. Бе преживяла презрението на света, когато беше порнозвезда. Бе преживяла дори шока от смъртта на Джо и корупцията и кражбата на неговия адвокат. След дълга борба бе започнала да си възвръща самочувствието и беше хвърлила доста труд в професията си, надявайки се да има причина да бъде горда от себе си. Бе се опитала да ръководи собствения си живот, да следва свой собствен път и да не бъде завлечена на дъното на нечий чужд живот. И след всичко това бе зарязала усилията си заради една любов.

Знаеше, че Цимер е прав — тя не можеше необмислено да рискува кариерата си или новия си, трудно завоюван успех. Този изнежен живот на любов и лукс не можеше да продължава вечно, а и Лили дори не беше сигурна дали желае това. Арабските жени не можеха да я разберат. Те я презираха и същевременно й завиждаха. Техните мъже ги държаха настрани от Лили и нейните опасни идеи за свобода. Мястото на жената беше при жените, в харема. Самите мъже също благоразумно избягваха Лили — не искаха някой обикновен разговор с нея да бъде криво изтълкуван от краля им; пък и малцина от тях говореха добре френски или английски. Дните на Абдула бяха изпълнени със служебни задължения; Лили никога не знаеше кога ще го види и въпреки че нощите й бяха вълнуващи, дните й бяха самотни. Изпитваше силно желание да се върне отново на работа, да води свой собствен живот, а не този лек, ограничен живот като кралска любовница.

Това, което не бе загубило нито частица от притегателната си сила и очарование за нея, беше Абдула. От време на време той взимаше лицето й в шепите си и я поглеждаше в очите, после с един пръст проследяваше линията на веждите й, на челото и носа, като че ли имаше намерение да извае главата й или като че ли искаше да запечата образа й завинаги в паметта си. Когато го правеше, той й се усмихваше нежно, със същата странна, безкрайна ласкавост, която Лили помнеше от първия път, когато го бе погледнала в очите. Тогава бе разбрала без колебание, че той я обича. Но в други случаи, когато беше зает с някой политически въпрос, се отнасяше с нея като с досадно кученце, което го дразни.

Никога не й бе говорил за жена си или детето. Тя съзнаваше каква ужасна загуба бе преживял, колко дълбоко страдаше все още и колко потайни и мъчителни бяха мислите му за трагедията и затова не се осмеляваше да отвори дума за нея. Но знаеше, че няма никаква възможност Абдула да се ожени за нея. Беше неверница. Дългът към народа му повеляваше да избере чистокръвна кралица, която да му роди подходящи наследници на трона.

Болката й идваше от това, че Лили жадуваше да го дари със син, жадуваше да почувства детето на Абдула да мърда в тялото й, да го усеща как рита, да вземе ръката на Абдула и да я постави гордо на издутия си корем, да вижда как гърдите й стават големи и тежки, готови да кърмят детето му. Повече от всякога Лили копнееше за нещо постоянно в живота си и за нещата, които, както й се струваше, повечето жени постигаха без усилие — да се задоми и да роди дете, което да обсипе с цялата си натрупана любов.

Имаше и друга причина, поради която Лили не можеше да се омъжи за Абдула. В тази страна, където всяко момиче рискуваше да бъде заклано от баща си, ако го заподозрат, че е било само̀ с мъж, на Лили се гледаше като на кралска наложница и тя чувстваше учтивото пренебрежение, с което дворът се отнасяше с нея. Тя беше кралската курва.

И още една причина, поради която Абдула никога нямаше да сподели живота си с нейния — причина, която в същото време беше неопровержимо доказателство за любовта му — тя беше западнячка, тоест враг.

Предната седмица, когато арабските партизани бяха атакували Тел Авив по море, Абдула беше мрачен и замислен преди да се съгласи да приеме по спешност американския посланик.

Лили закуси рано, а после, облечена в бели бричове за езда и бяла риза, прекоси двора на стария дворец в Семира, покрит с тюркоазени плочки, и се отправи към конюшнята. Внезапно чу името си, обърна се и видя едно сияещо лице. Веднага го позна.

— А, Били Шеридан, колко се радвам да те видя! Линда с теб ли е? — извика тя.

Едрият тексаски адвокат се изтърколи от служебната си лимузина, подскочи към Лили и я обхвана в мечешка прегръдка. Тя сърдечно целуна бузата на възрастния човек.

— Разбира се, че Линда е с мен — свиква с ролята на посланичка и размества абсолютно всички мебели в посолството. Чухме, че си тук, но не очаквах да попадна на теб толкова бързо. Казвай кога можеш да ни дойдеш на гости. Спомняш ли си барбекютата, които Линда правеше в апартамента на улица „Мосю“? Нищо не са в сравнение с това, което си е намислила да прави в Сидон. Ще им покажем какво значи истинско тексаско гостоприемство!

Той замачка ръката й.

— Но ти не трябва да чакаш, докато постелем килимите. Обзалагам се, че от месеци не си опитвала истински хубав бифтек с всичките му добавки. Докараха ми ги със самолет от ранчото. Кога да изпратя кола да те вземе, пиленце?

Лили се замисли. Абдула щеше да заминава за южен Сидон и щеше да отсъства поне три дни.

— Какво ще кажеш за следващия четвъртък?

— Чудесно, чудесно, Лили, към шест часа добре ли е? С нетърпение ще те очакваме. Сега май трябва да вляза там с куфарчето си. — Той кимна към сводестия главен вход на двореца и се заизкачва тежко нагоре по сините стълби, а Лили продължи към конюшнята.

Когато се върна от езда, я чакаше един слуга в бели дрехи. Той се поклони и излая:

— Кралят желае незабавно да го посетите.

Лили забързано влезе в двореца. Група придворни в бели роби, чакащи пред държавния кабинет на Абдула, я стрелнаха с мрачни погледи, пълни с омраза и възмущение. „Сега пък какво съм направила?“ — зачуди се Лили.

Абдула крачеше из стаята като разярен тигър.

— Какво е това, което чувам? Че общуваш с новия американски посланик?

— Ами да, Били Шеридан ми е стар приятел. С него и жена му се знаем от години.

— Той е един некултурен адвокат милионер, който по някаква случайност знае нещичко за петролния бизнес и е дал достатъчно пари на републиканците, за да се добере до този пост. Ако не беше посланик на САЩ, нямаше дори да седна да ям с него. По никакъв начин няма да се срещаш с него или жена му.

— Съвсем сигурно е, че ще се срещам с приятелите си, Абди!

— Не мога да ти разреша да общуваш свободно с Посолството, та онова куче от ЦРУ, което нарича себе си културен аташе, да те разпитва несъмнено съвсем непринудено, докато си хапвате хамбургери. Ние знаем, че никога не виждаш или чуваш нищо, което е от стратегическа важност, но те не знаят. И всички са те видели прегърната от онази американска свиня!

Лили внезапно осъзна значението на току-що казаното.

— Искаш да кажеш, че ти си наредил да ме следят! Не ми ли вярваш, Абдула?

Абдула й обърна гръб, кръстоса ръце и загледа гневно портокаловите дръвчета зад сводестите прозорци.

— Трябва да разбереш положението, в което се намирам. Съветниците ми презират моето… общуване… с жена от Запада и не могат да си позволят да смятат, че си достойна за доверие!

Лили само му хвърли безмълвен яростен поглед, врътна се на пети, напусна демонстративно стаята и се втурна през надменната група облечени в бели роби мъже, събрана пред вратата. Никога не се бе чувствала така унизена! Изведнъж се зачуди какво прави в тази купчина пясък, където не й позволяваха да се отбие в американското посолство и да се срещне със стар приятел.

Привечер се беше поуспокоила и докато пътуваха към „Динада“, слушаше безмълвно как Абдула разгорещено напада американската политика към Израел. Но по залез-слънце, когато вървяха боси по брега на морето и вълните мокреха полите на кафтаните им, тя внезапно каза:

— Колко още ще продължи тази безсмислена битка? Очевидно не завинаги. Защо арабите не могат да сключат мир с Израел?

Абдула бързо се извърна и сграбчи китката й.

— Слушай, за последен път ще ти кажа защо войната в Палестина ще продължи. През 1917 година неверниците британци решили, че ще бъде добре да превърнат Палестина в дом за евреите. — Той изсумтя. — Но те, изглежда, и досега не разбират, че деветдесет и три процента от народа на Палестина са мюсюлмани или християни. — В здрача лицето му изглеждаше изкривено от гняв. Сграбчи я за китките и грубо я раздруса. — И така, тези араби се оказаха бездомни, те бяха изхвърлени от домовете и страната си — в полза на седем процента от населението и на много други евреи, които никога не са виждали Палестина, за живеене — да не говорим.

Неочаквано Абдула започна да приема Лили само като западнячка, като свой враг. Искаше да господства над нея и да я притежава. Дълго време бе отказвал да признае пред себе си, че е заслепен от любов към една европейка. Абдула можеше да го смята само за своя слабост и за възможен пробив в защитата си. Беше разтревожен от силата на чувствата си и изпитваше страх да обича друго човешко същество така силно, както бе обичал малкия си син, страх, че ако отново изживее такава любов, може отново да я изгуби. Разгневен от тези смесени чувства, той отново разтърси Лили.

Лили остро го погледна, силуетът й се очертаваше на фона на кървавочервеното море. Спъна се, почувства, че той грубо я блъска на земята — и след миг лежеше наполовина в плитката топла вода, наполовина на брега. Усети тежестта му да я притиска върху пясъка, мокрите му ръце бързо зашариха под подгизналия й кафтан и той със сумтене проникна в нея — силно, грубо, тежко, по мъжки, без следа от задръжки.

След това, измокрена и покрита с песъчинки, Лили седна на пясъка и загледа навъсено Абдула, който беше хвърлил кафтана си и се готвеше да се гмурне в морето. Това вече минаваше всякакви граници! Твърде много приличаше на онези скапани филми, които беше снимала в миналото, и беше точно толкова унизително. Внезапно й писна да бъде винаги от погрешна раса, погрешна вяра и на погрешна страна.

— Никога нищо няма да стане, нали? — извика тя. — Непрекъснато ми се напомня защо не съм подходяща за теб, Абди, но съзнаваш ли, че има една основна причина ти да не си подходящ за мен? — Тя заудря пясъка с юмруците си. — Независимо колко страстно са свързани телата ни, не можеш да ми дадеш безрезервната си любов. — Гласът й потрепери. — И двамата знаем, че твоят пост прави това невъзможно, но не съм убедена, че това е единствената причина. — Пое дълбоко дъх. — Проблемът, Абди, е, че ти не можеш да се довериш никому, дори и на мен, а човек не може да обича някого, ако му няма доверие.

Последва мълчание.

— Трудно е да се довериш някому — каза той властно и мрачно, — когато знаеш, че колкото и добре да си вършиш работата, има много хора, които искат да те убият просто защото имаш тази работа.

— Можех да те убия хиляди пъти, ако бях поискала — извика Лили, отмахвайки кичур мокра коса от лицето си. — Ти отказваш да ми дадеш най-важното от себе си и за мен това е непоносимо болезнено и унизително. — Гласът й заглъхна, после тя отново избухна. — Срамувам се, че не съм достатъчно добра за теб по причини, които нямат нищо общо с мен самата. Наранява ме и ме ядосва това, че ти преднамерено отказваш да ми дадеш любовта си.

— Не съм аз причината за болката и гнева ти — каза Абдула, дръпна я грубо да се изправи и ловко промени темата на разговора, както мъжете често правят, когато жените се доближат твърде много до истината. — Болката и гневът ти, Лили, идват от това, както често си ми казвала, че не знаеш коя си и че разчиташ на любовта да осмисли живота ти, да го направи достоен.

Тя видя развеселено неуважение в очите му, като че ли беше чул дете да избухва гневно.

— Прав си — каза Лили, — разчитах.

И с изненада откри, че го каза в минало време.

Абдула презрително сви устни.

— Вие западняците, с вашето безкрайно търсене на самоличността си, вие никога не знаете кои сте. Ако наистина искаш да го узнаеш, защо тогава не се опиташ да го сториш, вместо само да приказваш?

— Точно така — каза Лили. — Ще го направя.

Издърпа китките си от хватката му и побягна по брега на пенестото като дантела, потъмняващо море.

Веднага щом пресата узна, че Лили се е завърнала в Париж, апартаментът й бе обсаден от репортери, на всички прозорци на зданието срещу спалнята й поникнаха телеобективи, а телефонът й трябваше постоянно да бъде изключен. Тя живееше в обсада, като се бореше отново с мъката и унижението, но този път бе обзета от гняв и възмущение.

— Знам, че постъпих правилно — каза тя на Цимер.

Двамата седяха пред огъня в камината и тя зашиваше ревера на палтото му от вълна на лама — бяха му го отпрали, докато си пробиваше път до входната й врата. Скъса конеца със зъби.

— Ето, изобщо не личи, че е било скъсано… Изведнъж разбрах, че тази страна и хората й са враждебни към мен и затова скъсването с Абдула е неизбежно, и че колкото повече стоя, толкова по-болезнен ще бъде разривът. — Отметна глава назад и добави: — Освен това почувствах, че за първи път аз решавам какво да правя с живота си. О, Цимер, не можеш да повярваш какво отчаяние изпитвах, колко бях нещастна — и още съм — без Абдула. Имах чувството, че са ми откъснали някаква част от тялото, и ти се кълна, че понякога усещам физическа болка. — Притисна лявата ръка към гърдите си и замълча за момент. — Странното е, че нито за миг не съжалих за това, което сторих. Горда съм, че имах силата да постъпя така. За първи път бяха наистина горда от себе си. Очаквах да бъда съсипана психически. — Бог ми е свидетел, че ми се е случвало и преди, но вместо това се чувствах твърдо решена да не допускам да ме унижават отново.

— Няма ли да дадеш изявления за пресата? Минаха шест седмици, откакто се раздели с Абдула, а те все още чакат отвън…

— Като глутница вълци! Поне веднъж частният ми живот ще си остане частен. Нямам намерение да говоря с никого за това, Цимер. Това, което ми се иска да направя, е да се върна колкото се може по-скоро на работа. Единствено това успокоително е винаги безпогрешно.

Отрупана с фалшиви диаманти, Лили потрепери в ръцете на мършавия чиновник. Носеше силно пристегната виненочервена вечерна сатенена рокля с турнюр и току-що беше настинала на връщане от операта. Следващата седмица щеше да умре от пневмония. Пенснето на мършавия чиновник падна от носа му и той изруга:

— Майната му!

— Стоп — каза Цимер, екипът започна да се смее, а мършавият чиновник се наведе да си вдигне пенснето.

— Винтчето трябва да се затегне — обяви той. — Вероятно ще мога да го оправя, само че ми дайте няколко минути и една пинсета за вежди.

Острата брадичка на актьора беше покрита от къса брада, необходима за ролята му на чиновник от миналия век, но въпреки нея Лили беше познала тази висока, слаба фигура и стоманеносиния блясък на очите му.

— Срещали сме се и друг път с вас, нали? — каза тя, когато се запознаваха. — Преди много време, в първия ми филм. Обяснявахте кой какво прави. Вие сте… Симон… нали?

Симон застана малко нащрек.

— Симон Понт — каза той. — Не очаквах, че ще си спомните.

Беше решил да спазва дистанция — да се държи съвсем настрани от Лили. Не искаше никакви усложнения, никакви папараци — тези, въоръжени с фотоапарати репортери, които само гледат да се докопат до нещо сензационно, никакъв роман, организиран от рекламни агенции, трябваше му само някаква хубава, пикантна, добре платена роля в бърз филм с Цимер и, пази боже, никакви неприятности с Тигрицата Лили.

През следващите няколко седмици обаче Симон за своя изненада откри, че Лили не е разглезената примадона, описвана от пресата. Изглеждаше изненадващо тиха, почти свенлива. Рядко се решаваше да излезе от гримьорната си, но ако вратата беше отворена, човек можеше да я види седнала, с чифт абсурдно големи очила с рамки от черупка на костенурка, да чете книга и дори да си води бележки.

— При това не е поза — каза му Цимер, докато обядваха в кафето. — Това е истинската Лили, но не си дадох труд да ти го казвам предварително, защото знаех, че няма да ми повярваш.

— Но кой ще чете бележките й?

— О, разни учители или професори непрестанно щъкат из апартамента й — засмя се Цимер. После добави. — Виждаш ли, тя е относително необразована и добре го съзнава. Мисля, че програмата й за самоусъвършенстване е доста трогателна и очарователна.

— Тя е голяма професионалистка — отбеляза Симон. — И освен това няма и помен от прочутата й избухливост.

— Всъщност тя не е сприхава — каза Цимер, — а умерено раздразнителна. Но има склонност да реагира много бурно, когато я нападат, а това се случва доста често. Общо взето иска да живее спокойно, когато не работи. Все още страда за Абдула, а е обсадена и от журналисти, които се опитват да разберат защо са скъсали. Затова е малко сдържана — нащрек е, защото знае, че и най-простото изречение може да бъде погрешно изтълкувано, повторено и продадено на някой водещ на клюкарска рубрика.

— Как се държи, когато е с приятели? — попита Симон.

— Няма много приятели — отговори Цимер и отопи със залък чинията си. — Слушай, не обядвам с теб, за да си говорим за Лили. Искам да минем още веднъж утрешната сцена. Когато тя е мъртва и ти гладуваш и се опитваш да продадеш фалшивите бижута, защото само това ти е останало за продаване, искам да си помислиш какво изпитваш, когато бижутерът ти казва, че са истински. Смесват се толкова много чувства и искам да ги видя всичките на лицето ти в този момент.

— Какво ще надделее най-напред? — попита Симон. — Недоверие… надежда… облекчение. След това осъзнаването на факта, че обожаваната от него съпруга навярно е имала години наред богат любовник… връзката между съпрузите е разрушена… Но това също така означава, че той е богат, свободен… В края на краищата той си устройва празненство в един бардак, нали? Какво искаш да правят зрителите, Цимер? Да плачат или да се смеят? — Симон беше утвърден комедиен актьор.

— И двете — изрече твърдо Цимер.

— Мога ли при това положение да увисна на полилея в сцената на бардака? — попита Симон с надежда.

— Можем да опитаме.

Симон беше ловък и атлетичен и настояваше сам да прави всички „фигури от висшия пилотаж“, когато снимаше филм, което не се случваше често, защото той предпочиташе сериозната сцена и реакцията на живата публика пред безличното досадно повторение в правенето на филми.

— Той прави този филм само за пари — беше казал Цимер на Лили, — защото трябва да плати някаква доста голяма сума за издръжка. Дълги години беше женен за една разглезена малка кучка, която сега направо го скубе. Още не може да се съвземе от цялата история.

— Колко време е бил женен?

— Откъде да знам, Лили? Достатъчно дълго, за да има малко момиченце на около седем години или нещо такова. Просто избягвай темата, скъпа.

— Не се притеснявай, ще избягвам всякаква тема. Не е трудно. Той почти не ми говори извън снимачната площадка.

През втората снимачна седмица Лили закачи неволно фината си златна гривна на дръжката на вратата и скъса една брънка.

— Ще я поправя — предложи Симон, вдигна я и извади червеното си швейцарско ножче.

Лили изтръпна, но след пет минути гривната беше на ръката й.

— По-бързо от „Картие“ — каза тя одобрително.

— И по-евтино.

Два дни по-късно Лили се появи с превързан палец.

— Почти винаги изгарям тостера — обясни тя. — Никак не ме бива за готвачка.

На следващия ден в гримьорната й донесоха огромна лъскава, украсена с панделки кутия. Ровейки дълбоко под тънката хартия, тя откри малък тостер и един хляб. Благодари със смях на Симон.

— Може и да не говори много, но с положителност слуша — каза тя по-късно на Цимер. — Сега е мой ред да му взема нещо.

И така, следващия уикенд Симон придружи Лили на битпазара в Париж, където, без да бие на очи, облечена в шлифер с вдигната яка и стар шал, завързан под брадичката, Лили обичаше да се рови из антикварните предмети, надявайки се да открие някоя антика сред вехториите. За Симон тя избра скрин от тиково дърво, инкрустиран със сложни плетеници от седеф, а след това видя миниатюрен Ноев ковчег с изваяни от дърво фигурки на животни — двойки жирафи, слонове, маймуни и лъвове.

— О, какъв чудесен подарък за дете — извика тя. — Симон, не ги ли искате? Можете да ги подарите на малкото си момиченце.

— Нямам малко момиченце — грубо й се озъби Симон и се извърна.

По-късно, докато откарваше Лили към къщи с джипа си, Симон наруши мълчанието.

— Извинете ме, че бях груб — каза той с явно усилие. — Имах дъщеричка, но тя почина преди две години. Менингит. Беше само на четири годинки. Не трябваше да умира, менингитът рядко бива фатален в наши дни, лекуват го с антибиотици. Но снимахме в Египет и в шибаната болница нещо объркаха. Всичко стана толкова бързо… Тя беше толкова мъничка в онова болнично легло и пищеше от болка, а ние не можехме нищо да направим. Джийн и аз просто стояхме там, вкопчени един в друг, въпреки че от години не си бяхме държали дори ръцете. После ни казаха, че ще се оправи, но същата нощ ни позвъниха да ни съобщят, че кризата се е повторила. Втурнахме се натам, а тя лежеше много тиха и ужасно бледа. Умря почти веднага, след като пристигнахме. Не се помръдна, но и двамата разбрахме. Просто в един момент лежеше там, а в следващия вече ни беше оставила.

Лили се наведе към него и съчувствено притисна ръката му.

Следващата неделя двамата отидоха в зоологическата градина. Заобиколена от деца, Лили през смях хранеше една бяла козичка, когато изведнъж чу познато щракане. Симон скочи към двамата мъже на края на площадката на животните и каза:

— Моля ви, не я снимайте. Това е частно посещение.

— За мен е работа — каза фотографът. — Разкарай се!

И преднамерено насочи апарата си към Симон. Симон ядосано скочи към него и изби апарата от ръцете му, но в следващия миг главата му издрънча на земята.

— И още ще има, ако искаш — обеща вторият фотограф, докато разтревоженият пазач на градината бързаше към тях.

Лили помогна на Симон да се изправи.

— Хайде да се махаме — настоя тя. — Ще те насинят здравата. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-малко ще има да пишат.

Когато се върнаха в апартамента й, Лили напои малко памук с риванол, но излишъкът потече по шията му и намокри ризата.

— Божичко, колко съм глупава — извика Лили. — Виж какво, свали си ризата и си сложи халат, а аз ще я изпера и закърпя. Не, не, всъщност гордея се с шиенето си — гарантирам ти, че като свърша, няма да откриеш къде е било скъсано. Да не мислиш, че си единственият, който може да поправя разни неща?

Прислужницата донесе поднос с кафе до дивана, където Лили седеше пред открития огън и внимателно кърпеше ризата. Симон, облечен в бял мъхест халат, разглеждаше книгите на старинното писалище. Той вдигна една Encyclopedic Larousse, очевидно често прелиствана.

— Цимер каза, че учиш. Четеш ли философия?

— Божичко, не — отговори през смях Лили. — Изобщо не съм интелектуална.

— О, философията не е само за интелектуалци. Философите искат да разберат защо светът е такъв, какъвто е, и какъв е най-добрият начин да живеем в него.

— Това наистина ме интересува. — Лили наведе глава и прегриза конеца със ситните си бели зъби. — Ето ти ризата — чисто нова.

— Ще ти донеса нещо забавно утре в студиото. Права си. Изобщо не личи къде е било скъсано.

— Научих се да шия, когато бях много малка — каза Лили и изведнъж се натъжи.

В понеделник сутринта Симон каза на Цимер за инцидента и добави:

— Кой би си помислил, че Тигрицата Лили е такава шивачка!

Цимер изсумтя.

— Тя постоянно си мечтае за тих семеен живот. Детето в Лили желае домашно огнище — но това е само едната, малко развитата й страна. Лили е родена актриса и не може да пренебрегне това. Този талант изисква осъществяване; потиснатият талант означава потисната личност. Никога няма да бъде щастлива, ако не работи пред камера, независимо от това колко добре кърпи ризи.

— Фантастична е пред камерата — съгласи се Симон. — Все едно че на снимачната площадка няма никой друг и тя е в безкрайно близки отношения с обектива. За себе си знам, че не владея тази магия.

— Ти дори не обичаш да снимаш филми, Симон.

— Точно така, затова и не го правя често. Бях на двадесет и четири, когато преди девет години за пръв път имах успех във филм, но знаех, че има десетки по-добри от мен актьори, които не са печелили такава моментална слава.

— Никога не си се стремил към слава — каза Цимер, — но, разбира се, винаги си искал успех.

— По-скоро бих го нарекъл „постижение“. Аз все още се уча, но човек се учи не пред камера, а пред публика: научаваш какво е синхрон и допустима скука. Получаваш незабавна безмилостна реакция на това, което правиш, и трябва да се коригираш незабавно според тази реакция — при това без чужда помощ. Затова съзнателно реших, че голямата ми амбиция е да стана добър актьор — за мен това беше по-важно от правенето на много пари, а мястото за учене не беше пред камерата, а на сцената.

Малко по-късно, докато ядяха хамбургери от бюфета, Симон четеше на Лили на глас от „Основи на философската глупост“. Разбира се, Цимер ги забеляза и се усмихна с тихо задоволство. Може би след двама изключително силни, властни, разрушителни мъже Лили се нуждаеше от точно такова кротко, интелигентно момче, което да се интересува повече от нея, отколкото от себе си — някой, на когото може да се разчита, че ще се отнася към нея с постоянно снизхождение и ще й даде увереността, от която се нуждае. Симон нямаше да завижда на филмовата кариера на Лили и щеше да разбира големите усилия и напрежение, които тя изисква, щеше да приема, че като актриса Лили е взискателна, при това жестоко взискателна, но не и в личните си взаимоотношения. Щеше да осъзнае необходимостта й от по-голяма защита и внимание, отколкото повечето мъже са готови да дадат на една жена.

Симон подари на Лили старинна оранжева кръгла тенекиена музикална кутия. Както си слушаха кристалния звън на „Au clair de la lune, mon ami pierrot…“ Симон забеляза сълзи в очите на Лили и спря да върти дръжката.

— Какво ти става, не ти ли харесва?

— О, Симон, това е чудесен подарък. Просто ми напомни…

Спомни си как Анджелина я люлееше, за да заспи, пеейки същата приспивна песничка на лунната светлина, а зад малкия прозорец на спалнята й боровете шумоляха в тъмнината.

После Лили изохка от болка.

— Какво става? — попита уплашено Симон.

— Нищо… всъщност почти не мигнах нощес от един кътник. Но с един аспирин ще се оправи, както винаги.

— Защо не отидеш на зъболекар?

— Мразя зъболекарите. Ще ми мине.

— Не, няма да мине, а ще се инфектира. — Симон вдигна слушалката. — Имам отличен зъболекар — съсед ми е и няма да ти причини болка, обещавам ти.

Беше късен следобед на Плас Сан Сюлпис и малкият парижки площад с прекалено окастрените си дървета и красивата стара църква беше придобил мрачния пурпурен оттенък на уличен пейзаж, нарисуван от Моне. След студентските вълнения през 1968 година този очарователен, тих малък площад бе станал мястото, където полицията за борба с безредиците паркираше колите си за извозване на задържаните.

Изненадана, Лили се спря на стъпалата пред къщата на зъболекаря. Само преди час затрупаният със сняг площад беше празен, а сега представляваше люшкаща се маса от непокорни студенти, които размахваха плакати и лозунги. От тях се разбираше, че протестират срещу ненадейната и наложена оставка на техен любим професор от левицата и сега всички скандираха „Искаме Булен!“.

Никой не обърна никакво внимание на Лили, отчасти защото тя до голяма степен изглеждаше като всички. Когато не беше пред камерата, Лили рядко слагаше грим и притежаваше полезното умение да изключва високоволтовата си бляскава привлекателност и да ходи по улиците, без да я разпознаят, облечена с бежов шлифер и безцветна забрадка, дръпната ниско над челото и завързана на възел под брадичката.

Лицето й бе подуто и изтръпнало от новокаиновата инжекция, която й бе сложил зъболекарят. Едва се държеше на краката си и очите й започнаха да сълзят от вятъра, докато слизаше предпазливо по стъпалата. Държеше се здраво за перилото. Изведнъж се намери притисната с гръб към каменната сграда, от която току-що бе излязла, а един млад мъж с мегафон започна да издига лозунги и скандиранията на студентите прераснаха в рев. Лили се опита да си пробие път до улицата, но в люшкащата се тълпа това беше невъзможно и на два пъти беше просто отнесена.

Полицията огради площада и Лили напредваше още по-трудно, заобиколена от студентските възгласи: „A bas les flics!… enfant de putain… sale vache… salope… sale con“^[7]. Изпусна чантата си и откри, че не може да я вдигне. Безпомощна и внезапно уплашена, тя с мъка се придвижи към предните редици на разлюляната ревяща тълпа.

Един лакът се заби в гърдите й и в следващия миг тя се намери най-отпред на студентския кордон, с лице към тъмносинята редица ченгета, които си сваляха наметките. Наметките на парижките полицаи са уплътнени с няколко килограма оловни тежести. Умело хвърлена, такава дреха може да счупи коя да е кост в човешкото тяло, при това без агентът да бъде обвинен, че е употребил оръжие.

Внезапно тълпата зад Лили се люшна назад, после настрани и я захвърли наляво към един прът с плакат. Грапавият ръб на дървото закачи бузата й и я нарани. Лили залитна, и за да не падне, се вкопчи в плаката, на който пишеше: „Възстановете Булен“.

Отново заваля тих сняг.

Полицаите заредиха оръжието си.

Гневната крещяща тълпа се дръпна назад и Лили откри, че се бори с някакво разярено ченге. Изведнъж възмущението надделя над страха й.

— Какво си мислите, че правите? Престанете да удряте тези деца!

— Млъквай! — кресна ченгето, хвърли настрани плаката на Лили и я задърпа грубо към една от черните камионетки без прозорци, в които натикваха яростните, шумни студенти. Разгневена, Лили започна да се отбранява и в този момент воят на сирените обяви пристигането на полицията за борба с безредиците, която се изсипа от автобусите със зарешетени прозорци; полицаите бяха облечени в бойни униформи и бронирани жилетки, носеха противогази. Въоръжени с щитове, сълзотворен газ и гъвкави гумени палки, те бързо оформиха редица и започнаха да напредват към тълпата отляво на Лили, докато тя продължаваше да се бори с ченгето.

— Vous faites une erreur — задъхано изрече тя. — Je ne suis pas une etudiante.^[8]

Отметна предизвикателно глава и изгледа гневно мъжа пред себе си, шалът й се смъкна.

— Не ме е грижа коя си. Всички сте купчина измет! — изкрещя той. Лили го ритна в глезена и викна:

— Махнете си мръсните ръце от мен!

— Merde!^[9] Ах ти, малка кучко — изкрещя той, сграбчи я за гъстата черна коса и затърси белезниците.

Симон разкопчаваше подплатеното си с кожа палто и наблюдаваше схватката от прозорците на апартамента си. Студентите нарочно бяха провокирали полицията и тя реагираше по присъщия й начин. Какво друго очакваха тези деца? „Чакай, чакай“ — помисли си той. Тази жена му напомняше за…

Тя отметна глава и се втренчи гневно в ченгето, забрадката й се смъкна назад и той осъзна, че това наистина беше Лили.

Изтича към вратата, с няколко скока се озова долу и с мъка си проби път през площада, за да се добере до Лили. Съумя да се вмъкне между сгърченото й тяло и ченгето, което все още стискаше Лили за косата. Надвиквайки шума на тълпата, Симон изкрещя:

— Чакайте… станала е грешка, господин офицер.

— Ah, non, alors!^[10] Чупи се или ще прибера и теб.

Симон знаеше, че френските ченгета общо взето са разбрани, ако човек се отнася към тях тактично и внимава да не ги предизвика, затова говореше на побеснелия полицай така любезно, като че ли се намираха в гостната на някоя дукеса.

— Надявам се, че съзнавате какво правите, господин офицер — каза той. — Без съмнение разбирате, че това е Лили, актрисата.

— Лили, ама друг път! — изръмжа ченгето.

— Не, господин офицер, погледнете я още веднъж — настоя Симон.

Ченгето погледна косо Симон, който стоеше спокойно в подплатеното си с кожа палто от вълна на лама. После хвърли поглед на Лили — скъсан шлифер, черна разрошена коса, подпухнало лице, подута уста и кървяща буза, нос и очи, зачервени от вятъра. „Изглежда също като останалите — помисли си той. — Какво по дяволите ще прави една прочута актриса тук, сред тези отрепки?“ Въпреки това спря, за да размисли, а белезниците се клатушкаха в дясната му ръка. Най-добре беше да провери как стоят нещата, преди да ги щракне на ръцете й, защото след това нямаше да може да промени решението си.

— Ще се радвам да придружа тази дама до полицейския участък с вас — каза Симон, смъкна палтото си и полицаят видя безупречно скроения му бледосив костюм от „Черути“. Симон загърна с палтото — с визонената подплата навън — раменете на Лили.

— Усмихни се — успя да й прошепне той, докато я загръщаше. Лили реагира като на режисьорско указание на Цимер и съумя някак си да порасне с десетина сантиметра и да отправи сияйна чаровна усмивка на офицера, който се опитваше да й сложи белезниците. Симон продължаваше да се държи така, като че ли тримата се намираха във фоайето на хотел „Риц“, измъкна визитната си картичка и я поднесе на офицера, който този път го погледна по-внимателно. „Да — помисли си той, — този наистина прилича на Симон Пои.“ Често го беше виждал по телевизията, а и дрехите му несъмнено бяха скъпи. По-добре беше да не рискува.

Така че пусна Лили и измърмори:

— Добре де, я най-хубаво се махнете оттук.

С лявото рамо напред Симон с труд си запробива път през разлюляната тълпа, като бранеше Лили с тялото си. Озадаченият полицай остана с белезниците в едната ръка и визитната картичка на Симон в другата.

Щом се озоваха в апартамента му, който беше на първия етаж, Лили отново се разтрепери от напрежение.

— Божичко, Симон, ужасно беше, като заредиха оръжието си.

Не можеше да говори ясно, защото устата й все още беше подута.

Симон внимателно свали палтото от раменете й.

— Какво правеше там?

— Излизах от зъболекаря ти. Бях при него повече от час. После, преди да се усетя, се озовах сред тази сган… и нищо не можех да направя… не можех да разбера какво става. Тогава това ченге изведнъж ме нападна.

Лили изведнъж се видя в украсеното с ангелчета салонно огледало.

— Нищо чудно, че не ме позна! Изглеждам ужасно.

— Не и за мен. За мен изглеждаш чудесно.

Лили започна внимателно да се разглежда.

— Май ми е насинено окото. Цимер ще ме убие в понеделник… Не мога да разбера как можеш да кажеш, че изглеждам чудесно, Симон!

Той сви рамене.

— Харесвам те без грим. Обичам да виждам истинското ти „аз“. — После добави. — Трябва да пийнеш чай, шокът се лекува със сладък чай. Хайде да идем в кухнята.

Хвана я за ръка и я поведе през апартамента си. Лили забеляза наситените, тъмни цветове, лавиците с книги от двете страни на коридорите, старинните картини с изображения на коне, уютната топлина и лукса.

Кухнята искреше от медните тигани и ухаеше на билки. Беше в селски стил, великолепно изпълнен от Джон Стефанидис за сума, която никой селянин никога не би могъл да си позволи. Симон дръпна един люлеещ се стол от орехово дърво.

— Седни да ти измия кръвта от бузата.

Лили се стовари на стола.

— Чувствам се ужасно — изсумтя носово тя.

Симон измъкна от малкото джобче на сакото си копринена кърпичка от „Шарве“. Течащият нос правеше Лили да изглежда още по-уязвима и трогателна. Хрумна му, че много малко хора са я виждали толкова беззащитна, и с удоволствие си мислеше за това, докато чакаше водата за чая да кипне. После сервира чая в единия край на дългата жълто-кафява чамова маса.

— За мен без захар.

— Днес ще бъде със захар. Четири бучки.

Лили неохотно посегна към захарницата едновременно със Симон, който се беше пресегнал да я побутне към нея, и за момент ръцете им се докоснаха. Лили почти се задъха като почувства лекия допир на топлата му плът, неочакван и вълнуващ. Не повярва и го загледа втренчено, с леко разтворени подути устни. Симон й отвърна със същия поглед, лицата и на двамата имаха един и същ израз на обърканост и изненада. После предпазливостта на Лили по отношение на мъжете надделя и тя скочи. Не искаше да се забърква с никого. Започна несръчно да си закопчава шлифера.

— Наистина трябва да се връщам вече у дома и да отида…

Симон прекоси стаята, изправи се пред прозореца и се загледа навън, с ръце в джобовете и с гръб към нея.

— Да, разбира се, трябва да си тръгваш.

Лили отново седна. След това пак се изправи. Симон се извърна от прозореца, а тя пристъпи към него и ръката й автоматично се протегна за довиждане.

Симон я пое. Но не я пусна.

Лили нервно се опита да я освободи и шеговито каза:

— Не мога да си тръгна без ръката си, Симон.

— Можеш или да си тръгнеш без нея, или да останеш с нея.

Бялата дантела, изплетена от скрежа, забулваше сивите парижки покриви зад прозореца на спалнята. Сипеше се сняг и целият пейзаж изглеждаше блед и замъглен. В спалнята Симон нежно погъделичка пръстите на краката на Лили, както често правеше преди да я люби. От две години живееха заедно в апартамента й в мир и относителен покой. Симон никога досега не бе изпитвал такова тихо щастие. За своя изненада откри, че Лили е невзискателна. Освен моментите на внезапен гняв, когато виждаше във вестниците някоя лъжа за себе си, тя беше кротка и обичаше спокойния живот. Двамата четяха много и слушаха музика, а Лили все още рисуваше всяка неделя.

Симон сви и отпусна лявото малко пръстче на Лили. Започна да гали бедрата й и да докосва малката тъмна горичка. В неделя сутрин обичаше да я събужда по този начин, а тя обичаше да се връща отново към живот, като преживяваше еротични усещания, които бавно нарастваха в страст. Сега, с все още затворени очи, Лили сънливо го потърси с ръка.

Доста по-късно Симон внесе поднос с кафе. Лили седна и загледа съсредоточено малката картина с маслени бои, която висеше между двата прозореца срещу огромното кремаво легло. Тя изобразяваше виеща се планинска рекичка и Лили я беше купила от магазин „Паради“ на улица „Жакоб“.

— Не знам дали ми харесва точно там — размишляваше Лили. — Много е малка, като я гледаш отдалеч, но е толкова хубава! Напомня ми реката у дома, когато бях малка. Не се виждаше от хижата, защото течеше в дълбока клисура, и на нас не ни разрешаваха да ходим там, но брат ми Роже често ме водеше. Ловяхме пъстърва и газехме из плитчините.

Гласът й се смекчи. Обхванала с две ръце чашата с кафе, тя се взираше в картината срещу леглото.

— Над нея имаше разнебитен висящ мост, водата беше много дълбока в средата, винаги леденостудена и много бистра, винаги лъкатушеща и завихрена, бурна и шумна, особено напролет, когато снегът в планините се топи. — Тя отпи от кафето с мляко, без да откъсва очи от картината. — Най-хубаво беше винаги рано сутрин, когато склоновете на планините са обвити със сребърен воал, а далечните планини са само неясни очертания на фона на небето. — Тя затвори очи и се усмихна. — Не се чуваше нито звук, с изключение на ромона на бързеите и воя на дъскорезницата в долината, където режеха борови талпи и ги подреждаха на купчини, готови да се преобразят за нула време в някоя малка хижа.

— Не знам дали съзнаваш колко често се връщаш към миналото — каза Симон с леко раздразнение. — Защо не мислиш как да изградиш бъдеще с мен? Можем да си построим малка дървена вила в Швейцария с талпи от тази дъскорезница. И можеш да създадеш свое семейство, вместо постоянно да се връщаш към онова, което си загубила. Вече сме заедно почти две години и проклет да съм, ако знам защо не искаш да се омъжиш за мен.

— Толкова старомодна мисъл.

— И толкова хубава. Искам да се свържем един с друг, Лили. Сега сме хиляда деветстотин седемдесет и осма година, аз съм на тридесет и пет и искам деца. Това, което ме озадачава, е, че знам, че и ти го искаш. И въпреки това, отново и отново, избягваш да говорим на тази тема. Каква е причината? Защото не ме обичаш? Защото не вярваш, че аз те обичам? Или защото не искаш да поемаш ангажимент, защото се страхуваш, че ако го направиш, ще упражнявам власт над теб като Серж и Стиаркос, и онова копеле Абдула ли?

— Не, не е това. — Тя се поколеба. — Толкова глупаво изглежда. Просто не се чувствам стабилна. Ти знаеш кой си, но аз не знам. — Тя постави празната чаша на подноса. — Повечето жени копнеят да имат бебе от мъжа, когото обичат, и аз не съм изключение, Симон. — Погледът, който му отправи, беше дълъг и тъжен. — Едно бебе означава нов живот, то ще е моето прераждане, изтриване на болката от миналото, ново начало с мое собствено семейство. Не мисли, че не искам това. Копнея за него. Но как мога да имам бебе, да поема такава отговорност, когато съм толкова несигурна и не знам коя съм? Искам детето ми да чувства, че има корени, че е стабилно. Искам да изчакам, докато това мое безпокойство премине. — Гласът й потрепери, после стана твърд. — Но то още съществува и понякога се страхувам, че никога няма да мине. Не вярвам, че ще изчезне, докато не узная кои са родителите ми. И въпреки че ужасно ми се иска да знам, в същото време ме е страх да ги открия. Защото могат да се окажат… о, неприятни, по някакъв ужасен начин. В края на краищата нали са ме изоставили. — Тя въздъхна. — Така или иначе, сигурно е невъзможно да им открием следите. Безнадеждно е.

— Не, сигурен съм, че мога да го уредя или поне ще се опитам — замислено каза Симон. — Може би ако откриеш истинските си родители, ще спреш да им търсиш заместители в почти всички хора, които срещаш. — Той пресуши чашата си с кафе, остави я и продължи: — Достатъчно е някой мъж да ти каже нещо с успокоителен, благ глас и ти вече го вземаш за Дядо Коледа и си готова да подпишеш всичко, което сложи пред теб. Но Дядо Коледа не съществува, така че не го търси повече, Лили.

— Не мога да потисна този… копнеж. — Тя още по-плътно обхвана коленете си и опря буза в тях.

— Тогава, за бога, нека да открием дирите на родителите ти, вместо да храниш някаква неясна надежда, че ще изскочат от нищото — настоя Симон. — Ще наемем детективи. Адвокатът ти може да препоръча някоя фирма. От доста време го обмислям. Но трябва да си наясно, че това, което откриеш, може и да не ти хареса.

Лили помръдна колене и подносът застрашително се наклони. Симон стана и го взе.

— Мисля си, че майка ти е била младо, неомъжено момиче, което е работело в града, но е произхождало от селско семейство. Знаеш колко са практични швейцарците — едно семейство от средната класа сигурно е щяло да се опита да уреди аборт на момичето, въпреки че е незаконно и вероятно противоречи на религията им. — Той направи няколко крачки и спря пред малката картина. — А може да е било иначе — възможно е баща ти да е бил женен за някоя друга. Непрекъснато си мисля, че майка ти е останала неомъжена и че ако беше жива, щеше да си потърси правата над теб или поне да те посети. Така че моята теория е за момиче от някое планинско село, което е слязло в долината да спечели пари за зестра, родило е бебе от женен мъж, после се е върнало вкъщи, омъжило се е за някой селянин и никога не е посмяло да си признае за детето.

— О, какво значение има това! — възкликна Лили. — Просто искам да знам.

На следващия ден следобед един детектив посети Лили в апартамента й. Казваше се Сартор. Имаше рядка сива коса, сресана на път в средата, и носеше очила без рамки, които правеха останалата част от лицето му някак незабележима. Беше стегнат, елегантен, учтив и безизразен. Адвокатът й беше препоръчал агенция „Сартор“ заради международните й връзки. Беше й обяснил, че във всеки един от големите градове на света Сартор има контакти с някоя известна детективска агенция, така че просто може да сключи допълнителен договор с нея за всяка дейност в съответната страна.

Сартор седеше в гостната на Лили и си водеше записки в малко бележниче, което се побираше в лявата му длан. Но Лили не знаеше нищо за раждането си, освен това, че по всяка вероятност е станало в Гщаад или Шато д’О, Швейцария, на 15 октомври 1949 година, и че не е родно дете на приемната си майка. Приемна майка по това време й е била Анджелина, вдовицата на Албер Дасен, планински водач, жител на Шато д’О, Швейцария. Не, тя няма доказателства, че мадам Дасен не е истинската й майка. Да, има такава вероятност, но според нея мадам Дасен, вдовица, не би могла да скрие бременността си в такова малко село. Истинската майка на Лили определено е била загадка за селото — в училище са я дразнели за това. Всички са знаели, че госпожа Дасен й е приемна майка, въпреки че името на Лили било Елизабет Дасен. Да, госпожа Дасен се омъжила повторно през 1955 година за един унгарец, Феликс Коваго, който работел в близкия хотел. Да, швейцарското консулство било установило с положителност, че двамата Коваго и детето Роже Дасен са били застреляни от унгарските граничари през 1956 година. Разбира се, тя би искала господин Сартор да провери това. Не, не се сеща какво още може да добави към тези подробности, освен че госпожа Коваго й е уредила да взима частни уроци по английска и френска дикция и Лили смята, че не е било в характера й да направи това по собствено желание. Не, синът й Роже Дасен не е взимал такива уроци, нито пък някое друго дете в селското училище. Не, госпожа Коваго не й е давала никакви снимки или бижута, които да са свързани по някакъв начин с раждането й.

— Ще проверим незабавно свидетелството за раждане — каза господин Сартор, пъхна бележничето във вътрешния джоб на сакото си и се изправи. Симон го изпрати до входната врата и му подаде бежовия шлифер, все още влажен от разтопения сняг.

Три дни по-късно господин Сартор телефонира. Симон беше на двуседмично рекламно турне и слушалката вдигна Лили.

— Нашият човек в Швейцария е направил справка в регистрационната служба. Областта Гщаад е в района Саанен, Който има население шест хиляди души. На 15 октомври 1949 година са се родили две момиченца, наречени Елизабет. Вече открихме и говорихме с една от тези две млади жени. Тя не е омъжена и все още живее в Гериньоз с овдовелия си баща. Другото момиченце е било родено в болницата в Шато д’О от жена на име Пост — Емили Пост. В швейцарските свидетелства за раждане винаги се споменава името на лекаря, който е акуширал. В случая това е бил доктор Алфонс Женест, който, за наше нещастие, е починал на четвърти ноември миналата година, но нашият човек в Швейцария е говорил по телефона с вдовицата му, която живее на Зийденщрасе 9 в Гщаад, и са се разбрали да я посети утре.

— Божичко! — каза Лили. — Емили Пост. Звучи английско, нали? Не швейцарско-френско, нито немско или италианско, както би могло да се очаква от жена, която ражда в Швейцария.

— Възможно е, разбира се, да е била швейцарка, французойка, немкиня или италианка, приела фалшиво име — може би името на някоя чужденка, може би на бащата на детето. — Последва сухо покашляне. — В свидетелството за раждане бащата е отбелязан като „неизвестен“. — Още едно почти извинително покашляне. — Но ако името е истинско, майката с положителност може да бъде англичанка, шотландка, от Уелс или Ирландия. Но може да бъде и канадка, американка, от Южна Африка или Австралия. Има вероятност да е дошла и от някоя друга част на Британската общност — Кения например, или пък от някоя от най-малките английски колонии — може би Хонконг. Ще ви се обадя веднага, щом получа още новини.

— Вие сте полицаят, нали?

Макар това да не отговаряше на истината, мъжът кимна утвърдително на въпроса на съсухрената старица, която бе отворила вратата на дом номер девет на Зийденщрасе. Рядката й, навита на букли коса беше боядисана в неестествен син оттенък. Гримът й беше неравномерен — сини клепачи и различни по големина нетна от силен руж на бузите. Увисналата й шия беше обвита с тънка алена кадифена панделка; носеше яркочервен костюм с панталон. Изглеждаше ужасяващо грохнала. Превила гръб, тя бавно затътри крака към прекалено затоплената, необзаведена гостна.

— Не зная дали ще мога да ви помогна, млади човече, но от това, което ми казахте по телефона, излиза, че имате късмет. Както знаете, според швейцарското законодателство счетоводните книги трябва да се съхраняват десет години. Счетоводството на съпруга ми датира от времето, когато е започнал частната си практика тук през 1927 година. Пазих старите книги на тавана и никога не си направих труд да ги махна. — Сините клепачи примигнаха срещу него. — Бях негова счетоводителка, знаете, така се запознахме. Ожених се за шефа! — Тя сухо изкудкудяка и агентът се усмихна окуражаващо. — Мога да ви ги сваля от тавана, господин офицер, но не днес. Днес ми е лош ден. Казвате, че искате да откриете изчезнал човек… едно бебе, което съпругът ми е акуширал. На 15 октомври 1949 година, казвате. Момиченце, казвате, което било взето за отглеждане от жена в Шато д’О, някоя си госпожа Дасен?

Сбръчканите сини клепачи се сведоха, след това отново се вдигнаха, за да открият изненадващо живи черни очи.

— Всъщност няма нужда да правя справка в книгите за този случай. Много добре си го спомням, защото момичето беше толкова младо — още беше ученичка — а и защото не си плати сметката.

— Не си плати сметката ли?

— Не, сметката й я платиха четири други момичета. Мисля, че всички учеха в „Л’Ирондел“, едно училище, което го затвориха преди около десет години, когато директорът му почина. Така или иначе, ще намерите всички подробности в регистрите. Спомням си, че едното момиче май плати в брой. Тези момичета бяха много добри към младата майка, а и съпругът ми й помогна много… твърде много. Но той имаше добро сърце и си падаше по хубавите момичета. — Тя се усмихна. — Във всеки случай, плащанията трябва да са отбелязани в счетоводната книга. Не, днес не можем да отидем там, а утре е неделя… може би в понеделник сутринта? Сутрин се чувствам по-добре.

В понеделник сутринта детективът отново застана на заснежените стъпала. Старата дама го пусна да влезе и след неколкоминутен разговор го поведе нагоре към тавана, където лежаха купчините потънали в прах стари архиви.

Бавно като охлюв тя изпълзя нагоре по стъпалата до площадката и вертикалната стоманена стълба до таванското помещение.

— Аз не мога да се справя с това, млади човече, но вие се качете с фенерчето. Счетоводните книги са в тринадесетата редица вляво, точно в дъното. Ще ви трябва регистърът на цивилното население, той е с кафява платнена подвързия, листчето с годината е на гърба. Казахте 1949, нали? Е, добре, давайте нагоре.

Подготвен за трудно търсене и голяма мръсотия, агентът с мъка се изкатери в студения неотоплен таван и предпазливо запристъпва към дъното му, като прекрачваше покритите с дебел слой прах греди на покрива. За своя изненада откри книгата, която търсеше, почти веднага, и то на мястото, което му бе посочила старата дама. Издуха праха от дебелия том, прескочи обратно гредите и внимателно слезе по клатещата се стълба.

Старата дама заобръща страниците, докато стигна до тази, която й трябваше.

— Ето че я намерихме, млади човече. Първото вписване е от средата на юни, както виждате, на името Пост. Така се казваше момичето. А ето и плащанията, както виждате. Отначало има три чека, подписани от Трелони и Райън, и то големи чекове, а после има едно плащане на малка сума в брой от госпожица Паскал.

Следваше цяла поредица от нередовно идващи чекове, изплатени от Д. Джордан, Дж. Трелони, М. Паскал и К. Райън, но, според изрядната счетоводна книга, нито едно су не беше платено от мис Пост, младата майка.

Странно.

Госпожа Женест не можеше да си спомни как е изглеждала госпожица Пост. Никога не я бе виждала.

Във вторник агентът телефонира в Париж на господин Сартор, който незабавно упълномощи главния си счетоводител да прерови архивите на всички швейцарски гимназии в Гщаад, а също така да се направи всичко възможно да се открие свидетелството за раждане на Максин Паскал, родена най-вероятно в периода 1928–1932 година, възможно в Швейцария, Белгия или Франция. След това Сартор поръча телефонни разговори с детективските агенции, с които работеше в Лондон, Вашингтон, Монреал, Канбера, Йоханесбург и Окланд. Това стигаше за начало. Поиска рутинни проверки на документите за раждане на Емили Пост, Дженифър Трелони, Кейт или Катрин, или Катлийн Райън, Джудит Джордан — родени вероятно в периода 1930–1935 година.

В сряда сутринта на полираното бюро на Сартор лежеше телеграма, пристигнала през нощта от Вашингтон.

ДЖУДИТ ДЖОРДАН ЛЕСНА ТОЧКА РОДЕНА РОСВИЛ ВИРДЖИНИЯ 1933 ТОЧКА БОГАТА НЮЙОРКСКА БИЗНЕСМЕНКА ДОСИЕТО СЛЕДВА ВЪЗДУШНА ПОЩА ТОЧКА ЕМИЛИ ПОСТ ШЕГУВАТЕ ЛИ СЕ РОДЕНА БАЛТИМОР МЕРИЛАНД 1873 РОДИТЕЛИ БРУС ДЖОУЗЕФИН ЛИЙ ПРАЙС ОМЪЖЕНА ЕДУИН ПОСТ 1892 ДВАМА СИНОВЕ РАЗВЕДЕНА 1906 ПИСАЛА СТАТИИ СПИСАНИЯ СЛЕД ТОВА КНИГА ЗА ЕТИКЕТА ПУБЛИКУВАНА АВГУСТ 1922 МОМЕНТАЛНО БЕСТСЕЛЪР ПРЕИЗДАВАНА 99 ПЪТИ ЗА 47 ГОДИНИ ТОЧКА ПРОЧУТАТА АМЕРИКАНСКА ЛЕГЕНДА ЕМИЛИ ПОЧИНАЛА ПНЕВМОНИЯ 1960 ТОЧКА ТЪРСЯ ОЩЕ ДАННИ СВИДЕТЕЛСТВА РАЖДАНЕ ЕЙСИЗ

И така, Емили Пост е била на шестдесет и девет години през 1949 година и не може да се очаква, че е била бременна. Но може би това е било първото име, което е дошло на ум на обезумялото бременно момиче, което е искало да скрие самоличността си. Ако човек си избира фиктивно име, той се опитва то по никакъв начин да не е свързано със самия него и в същото време да се помни лесно.

В петък свидетелството за раждане на Максин беше издирено, а следващия вторник господин Сартор вече беше получил фотокопие от брачното й свидетелство. Също във вторник следобед му се обадиха по телефона от Лондон. Дженифър Трелони (прякор Пейган) била родена в болницата „Сейнт Джордж“ в Лондон през 1932 година. Два пъти омъжвана. В момента се казва лейди Суон и живее в Лондон, фотокопията от свидетелството за раждане, за втората женитба и последния адрес се очакват. Предполага се, че първият й брак е бил някъде в Средния изток.

В Англия имаше дузини момичета на име Катрин и Катлийн Райън, а в Ирландия бяха стотици. Агенцията ги пресяваше и намаляваше кръга, като гледаше дали съответстват по време. Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия, Канада и Америка също съставяха списъци на бебета с фамилия Райън, но Вашингтон телеграфира:

НЮЙОРКСКАТА ЖУРНАЛИСТКА КЕЙТ РАЙЪН РОДЕНА ВЕЛИКОБРИТАНИЯ СЪОТВЕТСТВА ПО ВРЕМЕ НЯМА РОЖДЕНО СВИДЕТЕЛСТВО В САЩ ДА ПРОДЪЛЖАВАМ ЛИ ЕЙСИЗ

В сряда Сартор отново се свърза с Вашингтон и поиска да се провери дали Джордан или Райън са учили в Швейцария през 1949 година и ако да, къде? Нарочно не спомена никакво предполагаемо местоположение — по този начин щеше да провери дали информацията, която получава, е точна.

В петък му изпратиха допълнителни сведения за Емили Пост. Излизаше, че за авторката на етикета не само бяха чували, но и се възхищаваха от нея във всички английскоговорещи страни. Можеше да се предположи, че някои от тези мис Пост бяха нарочно кръстени на нея. В Съединените щати бяха седемнадесет, в Канада — една, във Великобритания — шест и в Австралия — две, въпреки че в Нова Зеландия и Южна Африка нямаше мито една, регистрирана в този период.

Следващият понеделник, три седмици след като му бе поверен случаят, господин Сартор получи телеграма, изпратена през нощта от Вашингтон.

ДЖУДИ ДЖОРДАН КЕЙТ РАЙЪН ЗАЕДНО НЮ ЙОРК СТОП И ДВЕТЕ В ГЩААД ШВЕЙЦАРИЯ 1949 ЕЙСИЗ

Сартор телефонира на Лили и поиска да я види възможно най-скоро.

В шест часа същата вечер той позвъни на вратата и Симон му отвори. Тримата седнаха около откритата камина и господин Сартор им докладва.

— На мнение съм, ме майката е едно от четирите момичета, които открихме, и че ако открием всички с името Емили Пост, ще се окаже, че нямат никаква връзка със случая. — Сартор се изкашля. — Но има и друга вероятност. Ако нашата Емили Пост съществува, то и четирите жени, които намерихме, ще знаят за нея. Искате ли моите агенти да се опитат да говорят с тях?

— Не! — Лили скочи. Лицето и бе пламнало от седенето до горящите дърва, черната й коса беше разрошена.

— Не! — повтори буйно тя. Спомни си за шумната кавга, която бе имала с Джуди Джордан, за статията, която Кейт Райън бе написала за нея, за онази ужасна сцена в оранжерията с Максин. Лили не знаеше нищо за тази Пейган, но никога не би пожелала да има нещо общо с другите три.

Симон нежно стисна треперещите й ръце.

— Скъпа, трябва да разбереш, че една от тези жени може да е майка ти.

— Не! — Тъжният копнеж на Лили за vraie maman, за тихата, сърдечна и нежна мадона от нейните сънища за миг се превърна в гняв. Излизаше, че не е била изоставена по трогателни и извинителни причини от някоя скромна селска жена. Излизаше, че е била захвърлена като непотребна вещ от някаква богата малка кучка, която не е могла да си уреди аборт. Тя преглътна гнева си.

— Познавам три от тези жени и ако те имат да крият нещо, то не вярвам, че дори за миг ще искат да се срещнат с някого от агентите ви. Дори и да го сторят, твърде много се съмнявам, че ще изтърват някакъв факт, който не искат да се разгласява. — Тя се замисли за момент. — Бих искала да ми набавите досиетата и на четирите.

— Няма проблем, госпожо. Няма да е трудно. И четирите имат попълнени биографични справки.

— Ще реша какво да правя, след като им прегледам досиетата.

Лили внимателно прочете досиетата на Пейган, Кейт, Максин и Джуди, които й предостави господин Сартор. Беше почти сигурно, че майка й е една от четирите. Надяваше се да е Пейган, тъй като никога не бе имала конфликт с нея. Независимо от това бе твърдо решена да открие коя точно е майка й.

По някаква причина тези четири жени бяха потулили раждането й и го пазеха в тайна. Ако отидеше при някоя от тях, тя вероятно щеше да се свърже незабавно с останалите и тогава всички щяха да си държат устата затворена. Нито една от четирите не беше глупава. Всички бяха постигнали блестящ успех. Лили прецени, че единственият й шанс да открие истината е да ги събере на едно място, да ги изненада или шокира, за да ги принуди да я кажат. Щеше да наблюдава лицата им, да следи очите и реакциите им. Изненадата беше единственият й шанс.

Навън дърветата в Сентръл Парк шумоляха под ласката на топлия октомврийски ветрец. Вътре, в смълчания кремав разкош на апартамента в хотел „Пиер“ Лили рязко повтори въпроса си.

— Коя от вас, кучки такива, е майка ми?

Пейган, Джуди и Максин бяха имали време да възвърнат спокойствието си. Кейт обаче, изправена на прага, беше твърде изненадана, за да разбере какво става. Не можеше да свърже световноизвестната Лили, застанала пред нея в бяла копринена рокля, с онзи далечен случай в Швейцария или с онова момиченце, убито при опит за бягство от Унгария през 1956 година.

Лили попита още веднъж.

— Коя от вас, кучки, е Емили Пост?

Този път Максин хвърли бърз поглед към Пейган. Лили забеляза, че нито една от трите не погледна към Джуди.

„В случай че не успееш да ги хванеш съвършено неподготвени, те или ще отричат всичко, или ще кажат, че е Джуди — беше предсказал Симон. — Само тя не е омъжена. Само тя няма съпруг, за да му обяснява каквото и да е. Само нейният живот няма да се усложни от внезапното семейно попълнение в лицето на пораснала дъщеря, при това знаменитост“.

Лили направи две крачки към дивана, облечен в кайсиев велур, стисна юмруци и изсъска:

— Коя от вас е родила бебе, акуширана от доктор Женест?

Извъртя се към Кейт, която все още стоеше до вратата в елегантния си костюм с цвят на черница. Споменът за злобната статия, която Кейт беше написала за нея, мина като светкавица през съзнанието й.

— Твое ли беше бебето?

Кейт погледна крадешком към групата на дивана. Мислейки напрегнато, тя се опита да контрира словесната атака на Лили с друга, не по-малко агресивна.

— Защо ни събра тук? Какво се опитваш да направиш? Каква игра играеш? Какво те кара да мислиш, че една от нас е майка ти?

— Защото знам, че една от вас е майка ми. Знам, че една от вас четирите е родила на 15 октомври 1949 година. — Лили бързо се извърна към Максин. — Ти ли беше? Ти ли си родила в болницата Шато д’О? Ти ли си ме дала на Анджелина Дасен?

Кафената чашка леко издрънча в ръката на Максин и няколко капки пръснаха по бледосинята й рокля, но лицето й остана невъзмутимо и тя не промълви нито дума. Нямаше да се остави да бъде сплашена, за да изтърве нещо, което на Лили й се иска да чуе. Освен това цялата работа беше невъзможна. Онова бедно дете беше убито. Имаше официални доказателства — писмото от швейцарското консулство. Как смее тази развратна кучка да ги заплашва? Не, тази отвратителна изнудвачка, тази прелъстителка на деца не може да бъде онова бездомниче, което бяха оставили при Анджелина.

— Истинското ти име Лили ли е? — внезапно попита Пейган. В края на краищата Лили беше споменала Емили Пост. Как е могла да узнае за Емили Пост? Знаеше точната дата, точното място и точното име на приемната майка.

— Не, истинското ми име е Елизабет, но Феликс винаги ме наричаше Лили. Феликс беше женен за приемната ми майка и именно той ме спаси от войниците в Унгария. Той ме прехвърли през бодливата телена мрежа и ми каза да бягам.

— Какво стана после с теб? — попита тихо Пейган.

— Закараха ме в бежански лагер в Австрия, след това ме качиха на влака за Париж, а там ме осиновиха. Всъщност не си спомням много ясно, защото бях болна и при това — само на седем години.

Лили страшно се надяваше Пейган да е майка й. Изпитваше отчаяние при мисълта, че може да се окаже Максин, майката на Александър. Мисълта, че може да е извършила кръвосмешение, беше прекалено болезнена.

Лили бързо се отправи към Пейган и се сви в краката й, сграбчи страничната облегалка на кайсиевия диван, после се втренчи с копнеж в лицето й и промълви с глас, в който трептеше надежда:

— Ти ли си истинската ми майка?

Пейган погледна с отчаяние другите три жени в стаята. Лили имаше правото да знае. Не виждаха ли, че това може наистина да е малката Елизабет? Погледна в извърнатото към нея личице на Лили. Изразът на светска жена и цялата й самоувереност бяха изчезнали: Лили изведнъж й се видя изпълнена с копнеж, доверчива и много уязвима.

— Не, Пейган не е твоята майка, — внезапно каза Джуди. — Аз съм.

Всички глави се извърнаха към нея.

— Аз родих момиченце в Шато д’О на тази дата. Ако ти наистина си онова бебе, Лили, тогава значи… аз съм майка ти.

Джуди се чувстваше объркана и отпаднала. Беше смятала, че дъщеря й е умряла, и почти беше прогонила мисълта за бебето от главата си. И все пак сега тази примадона с лоша слава претендираше да й е дъщеря. Но беше невъзможно да свърже Лили с представата, която лелееше за онова нежно момиченце, за което четеше в писмата на Анджелина — все още ги пазеше грижливо.

Щом чу отговора на въпроса, който я беше мъчил откакто се помнеше, цялата накипяла болка на Лили и целият гняв, трупан в продължение на двадесет и девет години, експлодира.

— Защо не запази детето? — изкрещя тя. Скочи и заудря с юмруци по бедрата си в изблик на безсилен гняв. — Защо си ме дала на друга? Защо никога не дойде да ме видиш? Защо ме изостави?

Спусна се към Джуди и в същия момент Максин хвърли на пода чашата и чинийката си, а Кейт, обзета от страх, се втурна напред. Но Пейган беше най-бърза и първа успя да се вмъкне между Лили и Джуди, която седеше свита в кафявия си кадифен костюм на края на кайсиевия диван.

— Скъпо дете — каза Пейган, — трябва да ни оставиш да ти обясним какво се случи. Не бива да правиш прибързани заключения. Можем да си представим как се чувстваш, но моля те, изслушай ни, защото, виждаш ли, раждането ти означаваше нещо ужасно важно за всички ни. То можеше да сполети всяка една от нас. — Замълча за момент. — Всяка от нас можеше да бъде твоя майка и затова решихме, че всички ще поемем отговорността за теб. По този начин ти се сдоби с три кръстници: Кейт, Максин и мен. Ние всички те искахме, всички се тревожехме и вярвахме в теб, всички те обичахме.

— И всички плащахме за теб — каза Максин. — Всичко ни напомняше, че носим общата отговорност за теб.

— Защо тогава не ме задържа при себе си? — просъска Лили през стиснати зъби.

— Скъпа моя — опита се да обясни Пейган, — ти просто не можеш да си представиш какъв беше моралният климат по онова време. Нещата коренно се промениха през последните тридесет години. По наше време никое момиче не можеше да признае, че е спало с мъж преди женитбата — дори двамата да са сгодени, и всъщност много малко момичета го правеха. Трябва да разбереш, че майка ти беше на петнадесет години, самата тя беше още дете. Моля те, помъчи се да разбереш как се чувствахме всички ние. Блъскахме си главите какво да правим. Майка ти, разбира се, не можеше да се върне с бебе в Америка. Тя не пожела да се откаже от теб и затова уредихме да те гледа приемна майка, докато Джуди се сдобие със собствен дом, в който да живеете заедно — а всички знаехме, че ще минат години, докато успее да го направи.

Пейган положи ръка на рамото на Лили и гласът й се смекчи.

— Но ние не те изоставихме, а направихме това, което смятахме, че е най-добре за теб. Не разбираш ли, че това беше отчаян опит на четири ученички да спасят една от тях от катастрофа? Никога, никога не сме имали намерение да те изоставим.

Галейки нежно рамото на Лили, Пейган откри с леко учудване, че изпитва майчински чувства към това буреносно, блестящо същество. Беше усетила да я пробожда ревност, когато вестниците започнаха да пишат за любовния роман между Абди и Лили, когато гледаше една след друга да се появяват снимки, на които бяха заедно. Трябваше да признае пред себе си, че една от причините, поради които искаше да се запознае с Лили, беше, че искаше да огледа хубавичко единствената европейка, която Абди беше завел в Сидон, единствената бяла жена, с която бе живял открито.

— Алтернативата беше осиновяване, но Джуди не искаше и да чуе за това. Не можеше да понесе мисълта, че ще даде собственото си дете на някого другиго. Тя те обичаше. Всички те обичахме. Трябва да ни повярваш, Лили.

Максин каза тихо:

— Ако се беше случило днес, нещата щяха да са различни. Майка ти вероятно щеше да направи аборт в самото начало, но такава възможност по онова време не съществуваше. Освен това, ако майка ти беше направила аборт, ти нямаше да съществуваш. Дължиш й живота си, ако искаш да знаеш. Носила те е девет месеца в себе си и през цялото това време е трябвало да се труди здравата.

Лили изведнъж изпита остро чувство на вина — спомни си, че самата тя беше забременяла още като дете. Но Лили беше направила аборт. Животът беше изчегъртан от тялото й и до този миг тя не бе изпитала никаква вина за това. Всъщност тогава бе изпитала прилив на облекчение. Все още ясно си спомняше как седеше в онова кафене, слушайки джубокса, отпиваше от кафето с мляко и си мислеше, че бедите са зад гърба й.

Но Джуди не беше направила аборт. Беше родила бебето.

Пейган обгърна по-плътно рамото на Лили.

— Всички те искахме и се радваме, че най-накрая се запознахме с теб — каза тя, все още в неведение относно катастрофалните срещи на Лили с другите три жени, които в този момент си спомняха за тези неприятни сблъсъци.

Последва моментно мълчание, след това Кейт се приближи към Лили и искрено каза:

— Лили, много съжалявам, че бях толкова нелюбезна преди малко. Нямам оправдание и не мога да кажа нищо друго, освен че много съжалявам. — Тя си пое дълбоко дъх. — Но Пейган е права, не трябва да осъждаш майка си. Не би ли могла да се опиташ да покажеш уважение към решението й, каквото изпитвахме ние? Тя беше млада и самотна и ние бяхме горди с нея. И все още сме. Тя взе най-доброто възможно решение. Всъщност всички ние направихме каквото можахме.

— Щом е така, защо не ме потърсихте след революцията? — извика Лили.

Беше все още враждебно настроена и възбудена, въпреки че чувстваше как болката й намалява. Започваше да разбира какво се бе случило, започваше да губи враждебността си.

— Търсихме те — каза Максин. — Седни да ти разкажа.

Лили седна с гръб към прозореца, до Кейт, а Пейган се настани до Джуди на съседния диван.

— Джуди ни телефонира веднага след като чу новините по радиото — започна Максин. — Знаеше, че си била в Унгария за ваканцията и че трябва да си се върнала в училището, но искаше да се убеди. Анджелина нямаше телефон и затова Джуди се обади на управителя на хотел „Росат“, който й каза, че Феликс си е наранил крака в Унгария и още не се е върнал. Бяхме сигурни, че си от другата страна на „желязната завеса“, и затова Джуди взе първия самолет за Париж, а аз я чаках на летище „Орли“. Заминахме веднага за Австрия с нощния влак. Когато най-накрая се добрахме до границата, разбрахме, че навсякъде цари хаос. От Унгария се стичаха бежанци — повече от сто и петдесет хиляди души избягали и повечето от тях ги разпределиха по временни лагери. Времето беше ужасно — лагерите — неорганизирани, бъркотия — навред. — Тя потрепери. — Посетихме лагерите до един. Проверихме списъците до един, разговаряхме с кого ли не и проверихме всяко дете, което ни попаднеше пред очите. Но никой не знаеше нищо за Елизабет Дасен.

Всяка вечер по време на издирването на австрийската граница Максин едва успяваше да замъкне Джуди да си легне. Джуди имаше чувството, че ако си замине от границата, ще пропусне някоя тъничка нишка, нещо, което да й послужи за ориентир. Максин си припомни как Джуди се самообвиняваше като обезумяла, докато чакаха отвън в снега пред поредната барака с надеждата, че ще се срещнат с още някой член на комитетите по въпросите на бежанците.

— Как можах да я изоставя, Максин!

— Но ти нямаше къде да я заведеш.

— Не биваше изобщо да я оставям.

— Не можеше да направиш нищо друго. Джуди. Престани да се укоряваш. Това, което стана, е ужасно, но вината не е твоя.

Месеци по-късно Джуди бе получила кратък официален отговор на писмото си до швейцарското консулство, че семейство от швейцарски произход на име Коваго, с предишно име Дасен, е било застреляно от унгарските граничари, докато се е опитало да мине нелегално границата близо до Шопрон.

Съкрушена, Джуди никога не престана да се обвинява за смъртта на малката Елизабет. Почти успяваше да контролира съзнанието си, но често пъти вледеняващата болка от тежката загуба сграбчваше сърцето й, обземаше я неописуемо чувство на празнота, безкраен копнеж и несекващо терзание за това, което съдбата й бе отнела завинаги.

Опита се да обясни всичко това в неестествено тихия, луксозен хотелски апартамент. Запъваше се. Трудно й беше да намира думите. Обичайната й самоувереност я беше напуснала и тя се чувстваше несигурна като никога.

Лили слушаше. Беше й все едно дали ще я умилостивят или не — важното беше, че най-накрая щеше да узнае истината.

Знаеше, че трябва още веднъж да провери отговора, който получи от Джуди, и знаеше точно как да го направи. Тази, която жените щяха да погледнат, щеше да бъде истинската й майка.

— В такъв случай — каза Лили, — кой е баща ми?

Навън все още валеше силен сняг. Ако не престанеше, нямаше да има смисъл да ходят с Ник до Сааненмозер утре. Ски състезанията за 1949 година сигурно щяха да бъдат отложени, така че по-добре беше да си останат в Гщаад. Току-що бе превалило полунощ. Вече беше седми февруари, рожденият ден на майка й. Джуди й беше изпратила картичка и красива блуза от кремава дантела. „Сигурно е ужасно да си на тридесет и пет години — помисли си тя — и да си залостена завинаги в Росвил.“ „Честит рожден ден“ — промърмори Джуди, докато бавно клякаше пред една врата, после вдигна един поднос, пълен с остатъци от храна, и забърза по полутъмния коридор на хотел „Империал“. След още час и половина можеше да си легне. Вървеше и спеше. Никога не се бе чувствала толкова изтощена.

Осемте месеца недоспиване, тежък физически труд и усилено учене на чужд език бяха започнали да изцеждат младежката й издръжливост. Замечта се за желязното си легло в преградената таванска стаичка под покрива. Голям късмет беше, че си има самостоятелна стая. Пое си дълбоко въздух, издиша го шумно и изправи гръб.

В момента, в който бързаше по коридора към задната стълба, металната врата на старовремския асансьор внезапно рязко се отвори.

Джуди налетя право на нея.

Мръсни пълни пепелници, недоизпити кафени чашки, чинии, изцапани със сос — всичко полетя във въздуха и се стовари на кафеникавия мокет. Богато избродираната блуза на Джуди и алената й пола станаха на тъмнокафяви петна.

— По дяволите — изохка тя и избухна в сълзи.

Мъжът, който бе излязъл от асансьора, се взря в нея в слабата светлина.

— Дълбоко съжалявам.

Хлипайки от изтощение, Джуди не му обърна внимание, а уморено започна да събира порцелановите парчета.

— Много бях непохватен. Моля за вашето извинение.

Тя извърна към мъжа бялото си лице, по което се стичаха сълзи, и отново се олюля, държейки подноса.

— Да не го изпуснете пак — каза той и го взе от ръцете й. — Трябва да се почистите малко. Стаята ми е втората отляво.

Като крепеше подноса в едната си ръка, той отключи вратата си и й кимна да влезе. Джуди го последва.

Огледа хола и си помисли, че това е един от най-хубавите апартаменти. Мъжът очевидно беше важен гост. Аплиците вече бяха запалени, лениви пламъци трепкаха в камината и хвърляха отблясъци върху черната меча кожа на пода, а на ниската масичка имаше кана портокалов сок.

— Седнете на дивана — каза странният мъж, остави подноса със счупените съдове, отиде в другата стая и се върна с хавлиена кърпа, гъба и чаша вода.

— Не знам как ще се изчисти, но може би тези неща…

Замаяна и твърде изморена, с изцапана с кафе блуза, която лепнеше на гърдите й, Джуди се наведе към огъня, мечтаейки да си е в леглото, без никакви проблеми. Взе гъбата от мъжа и той за пръв път видя бледото й деликатно личице. После наведе глава, а той виждаше само русата й коса. Затърка полата си.

„Ако човек харесва мургави чужденци, ще го намери за много красив“ — каза си Джуди.

В следващия миг подскочи. Той бе седнал на дивана до нея, после протегна ръка и нежно докосна тила й.

Непознатият я привлече към себе си, притегли главата й към гърдите си и започна бавно да гали косата й. Джуди му позволи, изненадана от липсата на съпротива у себе си. Но беше толкова хубаво. Тази успокояваща ласка можеше лесно да я приспи. Много беше хубаво.

Затаи дъх, когато усети топлата му уста да се плъзга по врата й. После езикът му докосна крайчеца на ухото и. Тялото й бавно се отпускаше. Умората й отстъпи пред леко еротичния унес, който я обхвана. Мургавият непознат шепнеше нежно в ухото й и Джуди за първи път в живота си изпита необичайното зашеметяващо чувство, че всяко бавно движение е някак си предопределено и тя трябва да отвърне. Леко въздъхна от удоволствие, като почувства ръцете му да я обгръщат и сгушват към успокояващата топлина на тялото му. Почувства се защитена, обградена от тишината и уютната топлина на стаята, а той я положи нежно на разкошната кожа на пода.

Усещаше аромата на припукващите борови цепеници в камината, мускусния дъх на кожата, която грубо драскаше лицето й, смущаващия мирис на този човек, чиято буза се търкаше в нейната, чиито твърди устни нежно притискаха нейните. Когато той дръпна шнурчетата на блузата й и тя усети докосването на топлата му уста, Джуди вече не можеше да владее внезапно премалялото си тяло. То се изви в желание, което победи срама и страха, после се подчини на тази уста.

След малко тя беше гола до кръста, прилепена до него, с устни, впити в неговите. Имаше чувството, че плува в топла вода, в прекрасен сън. После усети ръката му да обхваща коляното й, да се плъзга като змия нагоре по крака й, докато достигна стегнатия край на черния й чорап и се поколеба за момент при черния еластичен жартиер. После той грубо пъхна ръка между нежната плът на бедрата й.

Магията се развали. Джуди рязко се дръпна и се върна към действителността. Не можеше да повярва, че това се случва с нея. Че лежи полугола под един съвършено непознат човек, че изгаря от желание и отговаря на ласките на ръцете, устата и топлината му, която се разтваряше в страст, а страстта преминаваше бурно в полуда.

Трябваше да прекъсне това. Опита се да се отмести, но беше прикована към килима от тялото му. Все пак се опита да го отхвърли от себе си. Но изведнъж дъхът му в ухото й се превърна почти в ръмжене, а ръката му се пъхна още по-нагоре между нейните извиващи се бедра, през крачола на гащичките й. Палецът му намери трептящата точка, която търсеше, и при този нов, разтърсващ екстаз Джуди отново почувства, че тялото взима връх над разума й. Усети силата на страстта й да се сблъсква с бариерата на пуританското й възпитание.

— Спрете, спрете — с мъка си поемаше дъх тя. — Моля ви, моля ви! — Бореше се да се измъкне. — Не, наистина ви моля, спрете!

Той беше много по-силен от нея и тялото му я приковаваше към пода.

— Моля ви, какво правите!

Джуди захлипа, но той запуши устата й със своята. Тя не можеше да извие главата си.

Мъжът яростно дръпна полата й и тя чу как платът се скъса. След това притисна с гърдите си горната част на тялото й към пода и с една ръка скъса гащичките й. За секунда Джуди пожела той да не се отмести от нея. С изключение на черния й дантелен корсет и чорапи сега тя беше гола, а никой не я беше виждал гола, откакто бе навършила десет години.

Трябваше да го спре!

Изви глава и нададе див, сподавен вик, но непознатият затисна устата й с лявата си ръка. Сега не можеше да вика. Не можеше да диша. Той я задушаваше. Щеше да я удуши. Може би искаше да я убие!

Джуди усети как тялото й отвръща на непознатия и се стресна. Когато той затисна с ръка устата и носа й, тя бе обзета от страх, но сега, когато той грубо проникна в тялото й, като разкъса плътта й и задъхан потъна с тласъци в нея, изпита клаустрофобичен ужас. Неспособна повече да се бори, Джуди усети животинската му похот, почувства солени сълзи да се стичат полека по бузите в устата й. Плачеше безмълвно, с отворени очи и невиждащ поглед, вперен в тавана. Божичко, каква болка, каква разкъсваща болка!

Чувстваше как я обхваща безсилие, отчаяние, беззвучна паника, а след това, когато мургавият непознат с див вик стигна до кулминация — и безутешен срам.

— Не плачи, пиленце — промълви той, — защо плачеш? Първият път винаги боли, пиленце.

Както много мъже, той не считаше изнасилването за изнасилване, ако не се бе случило в тъмна алея и нямаше наранявания. Изтърколи се по гръб, изтегна се блажено на килима, а сянката от огъня покри долната част на лицето му и смачканите му дрехи. „Слава богу“ — помисли си тя. Не би понесла да види онова му нещо.

Отначало не можеше да повярва, че е свободна, остана да лежи отпусната, разпъната на кръст на килима, после се сви на кълбо, засрамена, че той вижда голотата и унижението й. След това бавно стана и тръгна с усилие към вратата, притискаше към себе си това, което беше останало от швейцарската й носия — сграбчи дръжката с трепереща ръка, отвори рязко вратата и хукна по коридора съвсем гола, само с черните чорапи и колана за жартиери, с единствената мисъл да се добере до стаичката си на върха на стълбището за персонала.

Прекара остатъка на нощта в усилия да го изстърже от себе си. Бе отвратена от физическите доказателства за това, че я бе притежавал, за властта му върху нея, за онази безжалостна животинска похот. Бе отвратена от слузта му и от кръвта си. Изпра всичко, като търкаше яростно. Ужасно й беше неприятно да се допира до това, неприятно й беше то да се допира до нея.

Никой никога не трябваше да узнае. Никое момче няма да излезе с момиче, което е било изнасилено. Щяха само да я презират. Трябваше сама да изживее това нещастие.

Легна си и не можа да заспи, чувстваше се унизена, объркана и необичайно тъжна. Какъв гаден, отвратителен начин да загубиш девствеността си. Не се безпокоеше, че може да прихване някоя венерическа болест, защото не знаеше, че те съществуват, и макар да звучи странно, изобщо не й дойде наум, че може да е забременяла. Не бе възможно, след като се бе случило само веднъж. Не бе възможно, след като бог й бе свидетел, че тя всъщност не искаше това да се случи, че бе грубо изнасилена, обладана със сила.

Едно нещо обаче много я тревожеше. Отвъд долината, над утринната мъгла снежните върхове бавно порозовяваха, а Джуди продължаваше неохотно да анализира безпокойството си. Беше ли това… всъщност доколко беше… и беше ли по някакъв начин тя виновна за този инцидент?

Тя ли го бе предизвикала? И ако беше така, колко голяма беше нейната вина?

Цели два дни Джуди отказваше да напусне стаята си. Апатична и бледа, тя се престори на болна. Никой не се усъмни, защото всички знаеха, че бе работила здравата. Мислеха си, че или е надценила силите си, или има грип в тежка форма. Ник обикаляше неспокойно около вратата й, носеше й топло мляко, говежди бульон, чаши пресен портокалов сок и аспирин.

На третата сутрин Джуди наблюдаваше как червеното зимно слънце разпилява диаманти по снега под прозореца й. „Трябва да загърбя това — помисли си тя. — Не бива да позволявам това да ми съсипе живота.“

Решително прикри срама и обидата си, вирна брадичка и излезе, за да се изправи лице в лице със света.

В нощта на свети Валентин в балната зала цареше голямо оживление, красиви момичета и мускулести младежи се тълпяха да танцуват фокстрот, а набраните средства от бала щяха да бъдат за подпомагане на швейцарския отбор по ски. След това отборът премина към „Значиш много за мен“ и още повече двойки се стекоха на дансинга. Джуди току-що бе започнала отново да работи и нощна смяна. През сезона всички се трудеха без възражения и оплаквания, докато се приключи цялата работа, и персоналът на „Шеза“ трябваше често да помага в „Империал“ на галавечерите.

Изведнъж музиката спря. Възцари се онова стаено очакване, което предшества появата на някоя кралска особа, а оркестърът захвана да думка някакъв национален химн.

На входа се появиха две фигури. Момичето беше Пейган, облечена в облак от сив тюл, обсипан със звездички, с ръка, положена на ръкава на безупречно скроения костюм на принц Абдула.

Джуди замалко не изпусна и този поднос.

Мъжът с Пейган беше същият, който я бе изнасилил предната седмица. Нейният мургав непознат бе принцът на Сидон.

Полуусмихнат, той се обърна и пошушна някаква нежна дума в ухото на Пейган и Джуди разбра нещо, което я разтревожи и обърка. Мургавият непознат очевидно бе влюбен в Пейган.

Обзе я възмущение и болка. Внезапно изживя отново унижението и страха от онази ужасна нощ. Не можеше да си поеме дъх, имаше нужда от въздух.

Остави внимателно подноса на една маса, промъкна се през служебната двукрила врата, по задните стълби, през многолюдната шумна кухня, навън в звездната нощ. Потрепервайки, загледа черната сянка на някакво куче, което се носеше със скокове между сребърните стени на улицата.

Нямаше значение кой е и защо бе постъпил така. Ако беше гадже на Пейган, Джуди щеше да си мълчи. Нямаше да каже нито дума и дай боже и той да не се разприказва! Най-накрая потърка измръзналите си голи ръце и влезе през кухненската врата.

Джуди не сервираше на масите на най-важните гости и въпреки че Пейган й смигна на два пъти, докато тя минаваше покрай тях, принц Абдула изобщо не я забеляза. Не му идваше наум да обърне внимание на лицето на една сервитьорка. Беше свикнал да е заобиколен от раболепни слуги: тяхно задължение беше да го обслужват и той обръщаше внимание на чувствата им толкова, колкото и на чувствата на някой водопроводен кран или на някой стол.

Вечерта, когато беше налетял толкова неочаквано на Джуди, Абдула току-що бе оставил Пейган, която бе разпалила страстта му до невероятна степен. Но тя му се изплъзваше по влудяващ начин. Въпреки ранга му, кралските му желания и изкуството, което му бе предал хекимът, тя му се съпротивляваше. Понякога си мислеше, че вече я държи в ръцете си, но точно тогава тя издаваше някакъв гърлен смях и Абдула чуваше този проклет смях, подобен на гаргара, с който Пейган физически и емоционално му се изплъзваше. Принцът искаше да я притежава, но не само тялото, а и мозъка й. Искаше цялата Пейган със сила и настойчивост, които знаеше, че може да предаде и на нея само ако тя му разреши.

Но не можеше да я притежава. Тя не му позволяваше.

И така, беше се разделил с нея, но кръвта му пулсираше от страст и неудовлетворено желание, докато се носеше с трясък към покоите си. После се чу грохот на разбит порцелан и онова мъничко русо момиче ридаеше на пода. Това, което се случи после, в неговата страна щеше да се счита за чест, оказана на една прислужница. Беше доста озадачен, че Джуди бе изчезнала, преди да й пъхне възнаграждение в ръката, но като изключим това, той никога повече не си спомни за инцидента.

До април на Джуди два пъти не й дойде менструацията и всяка сутрин се събуждаше с гадене. Чувстваше още по-голяма умора отпреди и често тичаше до тоалетната.

Досети се за причината, разбира се. Основното, което изпита, беше страх — не от раждането, а от майка си и баща си. Такова срамно нещо не се бе случвало в семейството им. Каквото и да станеше, не можеше да се върне в Америка, преди всичко да е свършило.

Освен от реакцията на родителите си Джуди изпитваше паника от мисълта, че ще бъде отговорна за нечий друг живот. Въпреки че рядко си признаваше, Джуди знаеше, че тя самата е все още само ученичка.

Искаше й се да не се чувства толкова сама.

Беше толкова нечестно, че трябва да изпитва вина. Но тя имаше вина, нали? В края на краищата беше изприпкала след непознатия в апартамента му. Просто не беше помислила за това тогава, не бе усетила причина за тревога. Никога не й бе идвало наум. Той беше гост на хотела, а и тя не бе влязла в спалнята му. Но тогава, пред изкусителната топлина на огъня, трябваше да го признае, точно в онзи момент сама си беше виновна, нали така? О, боже, всичко бе станало толкова бързо, че не бе имала време да помисли.

Накрая Джуди реши, че ще помоли момичетата за помощ, но се закле пред себе си, че никога няма да каже и дума за човека, който бе отговорен за нейното състояние, човека, когото Пейган обичаше. Но тя имаше нужда от съвет, от пари, от морална подкрепа, а момичетата май бяха единствените, които можеха да й се притекат на помощ.

Три чифта очи се разшириха от изненада и страх над червената карирана покривка, три усти зяпнаха и останаха безмълвни. Точно от това се ужасяваше всяко момиче.

— Кой беше?

— Ник ли беше?

— Чуйте. Няма да ви кажа кой е, затова, моля ви, не ме питайте. Имам сериозна причина за това, но и нея ще премълча. Само едно нещо мога да твърдя — че от него не мога да чакам нито пари, нито каквато и да било помощ.

— Ник знае ли?

— Не, а и вие няма да му казвате. Направо ще ви убия, ако споменете пред някого.

— Какво ще правиш?

— Искам да направя аборт.

Всички пак замълчаха. Гореща вана и джин, веднага си помислиха и четирите, но само Максин го предложи на глас. Решиха, че идната събота Максин ще седи до Джуди, докато тя изпие бутилка джин в хотелската вана.

Джуди изпъшка и от устата й пръснаха слюнки: Най-накрая с голямо усилие бе изпила цялата бутилка и сега й се повръщаше.

— Моля ти се, недей да драйфаш — умоляваше я Максин, — моля те, недей. Този джин е толкова скъп, а пък имаме пари само за още една бутилка. Моля те, не го хаби. Моля те, опитай се да не повърнеш.

Не им бе идвало наум, че Джуди може да повърне. Без да си говорят за това, момичетата бяха предположили, че тя изведнъж ще започне да се държи необуздано, ще започне да чупи какво ли не, да вилнее гола из хотелския коридор и пресипнало, с цяло гърло да реве мръсни войнишки песни. Задължението на Максин беше да предотврати такива неща. Всъщност в чантата си носеше още един шал, за да върже устата на Джуди и да прекрати пиянските й крясъци.

Вместо това Джуди заспа във ваната. Максин неохотно я побутна по рамото. Никога не бе виждала и с положителност никога не бе докосвала друга съвършено гола жена. Непокритата плът бе еднакво смущаваща и за двете. Максин смуши Джуди малко по-силно, разтърси я за рамото, после уплашена я сграбчи и я раздруса силно.

Главата на Джуди се люшна настрани, тя изхърка леко и започна да се плъзга надолу във водата. Максин бързо измъкна запушалката и придържаше главата на Джуди над повърхността, докато и последната струя се завъртя и каналът я всмука.

— Джуди, излез — изсъска Максин в ухото й, като се опитваше да измъкне мокрото отпуснато тяло от ваната. Mon Dieu, как ли се справят убийците? Максин си спомни за онзи мъж, който удавил шест съпруги наред, като преди това грижливо направил застраховки за живота им. Кой можеше да предположи, че малката Джуди е толкова тежка? Максин се надяваше, че няма да се наложи да вика Ник. Беше се заклела да не му казва.

Накрая си махна обувките, чорапите и полата, влезе във ваната, избута главата на Джуди навън, преметна двете й мокри ръце през ръба, след това я хвана изотзад под мишниците и я вдигна нагоре така, че да прехвърли и раменете й, после излезе и я затегли през кръста, докато Джуди се пльосна безпаметна до ваната — лежеше като труп на мокрия зелен линолеум. Максин обви халата си около отпуснатото й тяло и я завлече обратно до стаята й. Сложи я на голото желязно легло, зави я с юргана, изсуши с кърпа косата й, остана с нея до седем часа и после тихо излезе.

Но нищо не се случи.

— Мисля, че има някакви хапчета, които можеш да вземеш — каза Кейт. Беше първи май. — Братовчедка ми Теса учи за медицинска сестра. Голяма фукла е и не съм сигурна, че ще помогне, но ще й пиша и ще я уверя, че работата не търпи отлагане.

Тя писа на братовчедка си, която моментално си помисли, че Кейт е бременна, и й изпрати с въздушна поща кутия шоколадови бонбони „Черна магия“. На втория ред имаше шишенце с малки розови капсули стилбестрол. В писмото братовчедка й обясняваше, че не била сигурна дали ще имат ефект, но трябвало да се вземат два дни.

Джуди така и направи, но нищо не се случи. Само дето два дни повръща непрекъснато, а не само сутрин.

Пейган тайно беше решила, че ако до първи юни не стане нищо, ще помоли за помощ Пол. Той, шофьорът на директора, сигурно се бе сблъсквал с подобни проблеми и преди. Разбира се, щеше да си помисли, че тя е в затруднение. Премаляваше й, като си помислеше, че ако помоли Пол за дребна услуга, после той ще й поиска голяма в замяна. Но щеше да се опита да играе с тази карта само ако всичко друго пропаднеше.

Междувременно Максин предложи да направят най-логичното нещо — да се допитат до аптекар.

Тъй като единствена говореше свободно френски, Максин обикаляше край вратата на една аптека близо час, преди да се осмели да влезе. Разглеждаше с престорена съсредоточеност витрината, подредена с бели порцеланови аптекарски бурканчета със златни надписи, докато в магазина не остана нито един клиент. Тогава влезе и като се изчерви така, че заприлича на човек, получил силно слънчево изгаряне, попита аптекаря дали може да й даде някакво лекарство, за да й дойде менструацията.

Колко била закъсняла?

— Четири месеца.

Лицето на аптекаря веднага стана безизразно. „Все едно че говоря на автомат“ — помисли си Максин.

— Не трябва да се съветвате с мен, а с лекар — каза аптекарят. — Идете при доктор Женест, той е гинеколог. Много симпатичен човек. Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо повече.

Написа адреса и й го даде, а Максин едва улучи вратата.

Щом сви зад ъгъла, тя се облегна на една каменна стена, докато си възвърна самообладанието. След това попита как да стигне до гинеколога.

Той живееше в старинна къща на тиха улица. Максин дълго стоя, загледана в изтритата месингова табелка на маслиненозелената предна врата, после бавно вдигна ръка към звънеца.

Сестра с ниски бели обувки, бяла униформа и безстрастно лице отвори вратата. Максин помоли за час при доктора.

— Говори по-високо — каза сестрата, — не те чувам. Как се казваш?

Но Максин откри, че може да говори само шепнешком.

— Не е за мен — каза тя. — За една приятелка е. — И бързо изрече фалшивото име, което Джуди бе предложила.

Следната събота Джуди, придружена от Максин, застана пред маслиненозелената врата. Момичетата седяха тихо в чакалнята, докато невъзмутимата сестра им кимна да влязат в кабинета. Той представляваше кремава стаичка с два метални стола пред чамово бюро. На бюрото имаше телефон, старовремско бронзово звънче, с което известяват, че вечерята е сервирана, огромен дневник, бележник и малък буркан от зелено стъкло, пълен с метличини. В единия ъгъл на стаята имаше зелен памучен параван, в другия — бяла порцеланова мивка, над която, с гръб към тях, се бе надвесил докторът.

Момичетата усетиха лекия, успокояващ мирис на антисептични средства, когато той ги заговори. Не бе сърдит, дебел френски доктор, както се бяха опасявали. Бе висок, слаб, относително млад и красив. „Прилича на Гари Купър“ — помисли си Максин.

Доктор Женест се отнасяше с тях като с възрастни. Съгласиха се, че времето е чудесно. След това лекарят запита любезно:

— Кога беше последната ви менструация?

— Мисля, че беше през последната седмица на януари — каза Джуди. — Да ви кажа, никога не съм обръщала особено внимание.

Последва мълчание.

— По-добре да проверим дали наистина има причина за безпокойство, или не — каза той. — Бих искал да ви прегледам, и предполагам, че приятелката ви няма да възрази, ако почака отвън.

Джуди се съблече зад паравана и се разтрепери — не желаеше да напусне неговото прикритие. После облече роклята без ръкави, която намери сгъната върху паравана, и седна с провесени крака на ръба на високата кушетка за преглед, на чийто край бяха закрепени две стремена от неръждаема стомана. Гледката им я изнервяше.

— Не забравяйте, че съм тук, за да ви помогна. Няма причина да се страхувате. Трябва да ви прегледам. Но аз съм лекар и трябва да ме приемете като ваш довереник, а не като мъж. Сестрата също ще бъде тук. А сега ще ми разрешите ли да ви прегледам?

Джуди кимна. Той позвъни с бронзовото звънче на сестрата.

— Сега моля легнете по гръб и сложете краката си на стремената.

Със затворени очи и чувство на непоносимо унижение Джуди легна по гръб и позволи да разтворят краката й и да ги подпрат в безучастните стоманени стремена. Почувства как в нея проникнаха пръсти в гумени ръкавици. Чу звуци като от докосване до нещо лепкаво и хлъзгаво. След това лекарят й помогна да слезе. Сестрата излезе от стаята и Джуди се върна зад паравана да се облече. Максин отново влезе.

Докторът седна зад бюрото и сериозно загледа момичетата.

— Разбира се, ще направя изследвания. Но нямам нужда от изследвания, за да разбера, че госпожицата със сигурност е бременна в четвъртия месен.

Джуди почувства невероятно отчаяние. Нямаше надежда. Бе загазила. Хваната в капан. Искаше й се да пищи и тропа с крака. Нямаше да се примири. Щеше да иска още един преглед. Не можеше да е станало. Не и с нея. Защо, защо, защо?

Докторът каза, че абортите са незаконни. Госпожицата вероятно е в двадесетата седмица на бременността, така че при всички случаи е твърде късно. Ако не възразяват на това, което им казва, сега въпросът е не дали госпожицата е бременна, не как да се отърват от бебето, а къде и кога ще се роди то. Пак се възцари мълчание. После докторът попита непринудено дали има вероятност бащата да окаже някаква помощ.

— Не.

— А!

Отново дълго мълчание. После докторът добави, че влиза в положението на Джуди и че би искал да я увери, че не е толкова рядко, както й се струва. Бил се грижил и за други млади дами в подобно положение и бил свикнал да проявява дискретност по тези въпроси. Почти сигурно било, че всичко ще се запази в тайна, но проблемът бил във възрастта на Джуди — родителите й трябвало да бъдат уведомени.

— Невъзможно, и двамата са покойници — чу се да казва Джуди.

Гинекологът изглеждаше скептичен.

— Кой ви е настойникът тогава?

— Голямата ми сестра. Тя е омъжена — каза Джуди. После в изблик на вдъхновение добави: — Сестра ми Джуди, Джуди Джордан.

И вдигна към него невинните си морскосини очи.

— Тогава трябва да пиша на сестра ви и да я информирам за всичко, а също и да я помоля за разрешение да поеме грижата за вас. А става въпрос и за плащане. Честно казано, къде ще родите бебето зависи от това, колко ще можете да платите.

— С плащането няма да има проблеми — бързо каза Максин.

Джуди отвори уста, после пак я затвори. Те говореха за бебето така, като че ли раждането му не беше по-голям проблем от купуването на чифт ски.

И все пак, седнала в този уютен кабинет срещу солидния лекар, тя вече се чувстваше по-спокойна. Може би нямаше да бъде толкова страшно, стига родителите й да не узнаеха. Може би все пак това не беше краят на света. И въпреки че не знаеше как да го опише, сетивата й се бяха променили по много странен начин през последния месец. Все едно че останалият свят нямаше никакво значение. Имаше значение само това, че в закръгления си малък корем (който сега беше твърд като тенисна топка) бе усетила някакво трепване, подобно на докосване от пеперудено крилце.

Всъщност беше си помислила, че може би е мръднало. Внезапно беше осъзнала, че това е истинско бебе. Нейното бебе. Джуди се бе връщала постоянно на тази интимна мисъл с котешко самодоволство и за своя изненада, след първите мигове на паника, когато се бе изправила срещу доктора, бе изпитала отново същото чувство на самодоволна илюзорност.

В този момент гинекологът казваше:

— След като бебето се роди, ще имате три възможности: да го задържите, да го дадете за осиновяване или да го оставите за отглеждане от приемни родители, докато животът ви се уреди по-добре.

Той внимателно подреди сините цветенца в зеления буркан.

— Ако бебето бъде осиновено, ще трябва да се сбогувате завинаги с него, но предимството е, че никога нищо няма да плащате. От друга страна, ако намерите приемни родители за детето, ще трябва да плащате за отглеждането му, защото то все пак ще си е ваше.

Лекарят отправи благ поглед към Джуди.

— Разбира се, не можете да вземете мигновено решение по тези въпроси. Без съмнение ще искате да се посъветвате със сестра си.

— Чуйте, мога веднага да ви кажа какво бих искала да направя — каза Джуди.

Тя внезапно почувства, че бебето й не е боклук, от който да се избави, не е нежелано домашно животинче, което да отстъпи на някой чужд човек. Нейното дете лежеше под сърцето й, сгушено в тялото й. То вече имаше носле, устица, пръстчета. Беше нейна плът и кръв. Не можеше да го връчи никому като колет през пощенското гише.

И Джуди неочаквано се чу да казва — не много логично, но с вече развит майчински инстинкт:

— Искам да го запазя. Не искам да си давам бебето. Бих искала да му намеря приемни родители, докато порасна достатъчно, за да имам свой дом за него.

— Е, това е нещо, което трябва внимателно да се обмисли — каза доктор Женест. — Можем да го обсъдим при следващото ви посещение.

След това двете момичета отидоха в една тиха чайна.

— Защо каза, че няма да има проблем с парите? — поиска да узнае Джуди.

— Защото наистина няма да има. Ще говоря с другите момичета довечера. Трите заедно със сигурност ще можем да съберем помежду си парите за медицинските ти разходи.

Минаваше полунощ. Белите дантелени пердета не бяха дръпнати от прозореца. Три тъмни фигури седяха на леглото на Максин пред сребърния правоъгълник и си шепнеха.

— Доктор Женест каза, че таксата за болницата ще бъде около хиляда швейцарски франка. Почти със сигурност можем да съберем толкова помежду си. Каза също, че настаняването на бебето в дом на приемни родители струва петстотин франка на месец. Това прави шест хиляди франка на година.

Максин пресметна на пръсти.

— Това прави по хиляда и петстотин франка на година от всяка. Въпросът е дали можем да си го позволим.

— Само два пъти повече, отколкото да настаниш коня си в конюшня в Лондон — заяви Пейган.

Всички потънаха в размишления.

Момичетата се отнасяха към бременността на Джуди със страхопочитанието и ужаса, присъщи на тези, които едва са избегнали същата злополучна съдба и затова бяха готови на финансови жертвоприношения в знак на благодарност. Освен това приемаха ситуацията като училищна лудория в книга за приключенията на някоя девойка — безразсъдна, но не неморална. Те, приятелките на Джуди, щяха да застанат твърдо зад нея. С жизнерадостния идеализъм на момичета, на които никога не им се е налагало да се сблъскват с наистина сериозна ситуация, всички заявиха, че искат да помогнат за отглеждането на детето.

— Трябва да извъртя някаква страхотна лъжа — каза замислено Кейт.

Всички лъжеха, но гледаха на това като на грях само в отношенията помежду си.

— Сигурна съм, че ако измисля някоя опашата лъжа, ще измъкна пари от баща си. Проблемът е, че може да започне да ми досажда с въпроси.

Максин каза:

— Леля Ортанс обеща да ми дава пари за дрехи, когато се върна в Париж. Няма да са кой знае колко, но от татко също получавам издръжка. Убедена съм, че по един или друг начин ще мога да отделям по тридесет швейцарски франка на седмица.

След усилено пресмятане Кейт писа на баща си и го помоли да направи дарение за местния спортен фонд, защото в качеството си на мис Гщаад иска да направи истински великолепен жест.

Писмото на бащата на Кейт пристигна със следващата поща. Той пишеше, че е помолил директора на училището да я авансира с четиристотин лири и че е очарован, че неговото момиченце играе такава важна роля в живота на местното общество.

Същата вечер Пейган изкачи с трополене дървените стъпала, влетя в спалнята и триумфиращо хвърли пачка франкове на леглото на Кейт.

— Моят дял! Три хиляди и шестстотин франка.

Максин хлъцна при вида на банкнотите.

— Страхотно щедър жест от страна на майка ти!

— Ами! Изобщо не съм я молила! Точно от нея нямаше да измъкна нито су. Не, просто си занесох перлената огърлица в „Картие“… Винаги съм мразела това проклето нещо! На всеки рожден ден ми даваха да прибавям към нея по още две перли… „Картие“ не искаха да я купят — те взимат обратно само собствените си бижута, но бяха ужасно мили и онова малко човече с пенсне ме заведе при друг бижутер, който най-напред предложи две хиляди, но пенснето успя да го накара да вдигне до това. — Тя ликуващо посочи парите на леглото. — Единственото, което имах още за продаване, беше пръстенът с печат на дядо, а пък с него наистина щеше да ми е трудно да се разделя, така че се радвам, че не се наложи.

Дори само тези две суми бяха достатъчни за първите две години. Имаха още много време, за да измислят откъде да осигурят другите вноски.

Максин можа да даде само триста швейцарски франка в брой от издръжката си. Не можа да изстиска нито су повече от семейството си, но помоли баща си да продължи престоя й в гимназията, за да се яви за изпити за диплома по френска търговия през есента. Тя и без това посещаваше този курс и тъй като занятията се мъкнеха бавно като охлюв поради това че за повечето момичета френският не беше роден език, нямаше да й коства много усилия да го завърши. По този начин щеше да остане в Гщаад до Коледа и да се грижи за Джуди, докато се роди бебето.

Следващото посещение на Джуди при гинеколога беше успокояващо. Нищо не бе по-важно от живота и смъртта и двамата, седнали в малкия кабинет, мислеха с надежда и щастие за раждането. Другите проблеми, като пари и опасности, изглеждаха далечни и нереални. И за нея, и за доктор Женест най-важното беше нищо да не тревожи майката и нейното бебе.

При третото посещение на Джуди доктор Женест вече беше получил писмо от сестрата на мис Пост, която смяташе, че при създалите се обстоятелства докторът постъпва правилно по отношение на сестра й Емили. Тя самата се била омъжила наскоро и в този момент не можела да поеме грижата за чуждо дете, но Емили би могла да разчита на тяхната помощ, като се върне в Съединените щати.

— Не е много по писането на писма, но знам, че мога да се опра на нея — каза Джуди, чиито родители й бяха препратили писмото на доктор Женест. Незабавно бе писала да благодари на майка си — това било сметка от зъболекаря, погрешно изпратена на адреса й в САЩ, вместо на хотелския. След това написа отговор от името на „сестра си“ до доктор Женест, адресира плика до „господин“, а не „доктор“ Женест и го изпрати на своя приятелка в Росвил. Молеше я да го препрати до Швейцария с обяснението, че с това писмо скъсва с едно момче и иска то да си мисли, че се е върнала в Съединените щати.

При четвъртото й посещение доктор Женест й съобщи, че е чул за подходяща жена за приемна майка. В другия край на долината, в село Шато д’О била болницата, в която той работел като консултант. Една от санитарките там, млада вдовица с дете, изявила желание да вземе още едно за отглеждане. Болницата я препоръчала горещо като кротка жена, на която може да се разчита. Би ли желала госпожица Пост да я посети?

Следващата събота Максин и Джуди хванаха малкия син автобус и прекосиха долината. Тя беше тясна, с ниски полета и дървени къщички, струпани на групи около сиви черкви с високи тънки камбанарии. Беше средата на лятото и кравите бяха изведени по високите планински пасбища. Автобусът минаваше през поля, гъсто осеяни с диви цветя, под небе със същия цвят като незабравките покрай пътя.

Джуди се бе чувствала ужасно месеци наред. Изпитваше спокойствие само в кабинета на доктора. Но неочаквано, докато се тресяха по тесния селски път, усети неописуемо щастие и доволство. Крадешком поглади твърдата извивка под палтото си. За първи път закопня тя да порасне.

Анджелина Дасен ги чакаше при чешмата на покрития с калдъръм площад. Беше млада жена с коса, сресана назад и свита в кок, с доста изпито и загоряло лице, типично за този район. Носеше чернооко сериозно момченце, което премести на левия си хълбок, за да се здрависа с тях.

Прекосиха селото и се отправиха към една къщичка от тъмно дърво, покрита с керемиди. Госпожа Десен бе уведомена за ситуацията и изпитваше жал към това малко, злочесто русо момиче. Тя излезе, за да им налее по чаша прясно мляко, а Максин и Джуди седнаха в оскъдно мебелираната гостна и се залюбуваха на живописната гледка на долината и заснежените върхове на планините.

И Джуди, и Максин решиха, че тази селска обстановка е идеална. Цареше ведра атмосфера, момченцето беше чудесно, а госпожа Дасен очевидно заслужаваше препоръката от болницата. Разбраха се, че Джуди ще се премести в къщичката, след като напусне работа — две седмици преди раждането на бебето. После щеше да остане там един месец, докато го кърми. Двете момичета убедено заявиха, че когато Джуди порасне и има свой дом, ще поиска да си вземе детето. Госпожа Дасен кимна.

Максин добави, че по препоръка на доктор Женест на малкото не бива да му се съобщават подробности за Джуди, освен че един ден майка му ще дойде и ще го отведе в истинския му дом. Не биваше да се правят опити да го лъжат и да му казват, че госпожа Дасен е истинската му майка.

Анджелина Дасен се съгласи и с това.

— Как бихте искали да кръстите бебето си? — попита тя.

Свита във вехтото кресло, Джуди погледна през прозореца към острите очертания на Алпите на фона на небето и каза:

— Ако е момиченце ще бъде Елизабет — като майка ми, ако е момченце — Николас.

Максин не се изненада.

В края на септември коремът на Джуди беше станал огромен. Положението й беше очевидно за останалия хотелски персонал, който пазеше съчувствено мълчание. Сега тя пристъпваше с изправен гръб, като непривично се поклащаше и олюляваше. Нощем не можеше да спи, защото бебето риташе. Лежеше под лунната светлина и си мислеше, че е прекрасно да усеща как собственото й дете танцува под сърцето й.

На седми октомври, две седмици преди термина, Джуди се сбогува с персонала на „Империал“ и хвана автобуса за Шато д’О, отрупана с подаръци: фин бял плетен шал и две кутии бебешки дрешки от Максин, Кейт и Пейган, бутилка кюмел, буркан праскови, киснати в бренди, и великолепна пушена шунка от главния готвач.

На тринадесети октомври се събуди в пет сутринта.

— О-о-х!

Дъхът й секна. Не, не беше ритането на бебето, а болка в гърба.

Седна в леглото с вълнуващата тръпка, че нещо се случва. Нямаше търпение да каже на Анджелина. С труд измъкна тромавото си тяло от леглото, загърна белия дантелен шал около раменете си и седна в гостната, като въртеше на средните си пръсти две еднакви коралови пръстенчета, които Ник й беше подарил непосредствено преди заминаването си от Швейцария.

— Знам, че няма да приемеш пръстен за пръста, на който искам да го сложа — бе казал той, докато седяха сред блестящите жълти лютичета, растящи на влажната почва на брега на реката, — но искам да ти подаря пръстен, защото пръстенът някак си означава обещание и с този именно ти обещавам, че винаги ще те обичам.

Беше плъзнал пръстена с розовата пъпка на средния пръст на дясната й ръка. После бе вдигнал и лявата й ръка.

— Чакай! — бе казала Джуди. — А другият пръстен какво означава?

— Че винаги ще съм готов да ти помогна. — Бе целунал връхчето на пръста й и беше плъзнал втория пръстен на него. — Винаги можеш да разчиташ на мен.

Ненадейно Анджелина се появи в гостната и я сгълча.

— Веднага обратно в леглото. Не ти трябва настинка, а бебе — извика тя. Имаше личен интерес от предстоящото раждане.

Тръпките в коремната област на Джуди продължиха на неравни интервали през целия ден. Незабавно повиканият доктор Женест тихо я успокояваше.

— Струва ми се, че е още рано — каза той.

Двадесет и четири часа по-късно Джуди започна да чувства истински силни контракции.

В осем вечерта контракциите идваха на половин час и Анджелина реши да я заведе в болницата. Оставиха Роже с две червени близалки при жената на фермера, който живееше до тях, и тръгнаха надолу по главната улица към сводестата сграда на кметството, където изчакаха автобуса.

Джуди влезе в болницата и цялата романтика се изпари от главата й. На Анджелина не й позволиха да присъства. Трябваше да остане в чакалнята. Джуди се съблече, изкъпа се — една неприветлива сестра й направи клизма — и се озова в малка стаичка на безлично, твърдо като желязо легло, много подобно на онова, което имаше в хотел „Империал“.

Никой не остана при нея. Всеки половин час сестрата влизаше припряно, навеждаше се да я прегледа и казваше:

— Хъм, не още.

В единадесет часа каза:

— Хъм, разкритие шест сантиметра.

В този момент контракциите на Джуди бяха на интервал между две и пет минути. Болката беше мъчителна.

— Стига си се оплаквала — предупреди я сестрата. — Лошото тепърва предстои.

Джуди почувства необичайно раздразнение и гадене. Беше й студено, трепереше и й се схващаше левият крак. Болката в таза вече беше непоносима; изпитваше нарастваща уплаха и ужас. Искаше да сложи край на всичко. В единадесет и четиридесет и пет вечерта извикаха по спешност доктор Женест и петнадесет минути след полунощ количката с Джуди бе вкарана в родилната зала. Подпряха я в полуседящо положение, облегната на куп възглавници, покрита с одеяло, със събрани пети и разтворени колене. Беше изморена и ужасена и я болеше много повече, отколкото бе очаквала.

Тялото й отново потръпна и се изви като дъга, но този път по различен начин — започна да се гърчи против волята й — беше като рефлексните напъни, които се получават, когато човек всеки момент ще се изходи. Джуди почувства, че нещо в нея трябва незабавно, със сила да бъде изхвърлено от тялото й. Започна да изпитва слаба, а след това все по-силна необходимост да напъва надолу. Мускулите в корема й конвулсивно се опитваха да изтласкат нещото навън, приличаха на машина, която не е била смазвана или използвана дълго време.

Друга спазма разпъна тялото й, изви го като дъга. Разумът й вече не можеше да го контролира. Стоновете й ставаха по-високи и по-високи, преминаха в писъци. Появи се и втора сестра, хвана я окуражаващо за ръката и попиваше челото й, по което се стичаше пот. Джуди започна да скимти и отново загуби контрол над тялото си. Защо никой не й каза какво ще се случи? Защо никой не й обясни? Защо не я предупредиха?

Отново страшна болка разкъса тялото й.

— Не напъвай — изкомандва първата сестра, — не напъвай!

— Искам да напъвам, не мога да не напъвам, тялото ми напъва, неудържимо е, не мога да го спра, не мога да го контролирам, страх ме е!

— Нямаш пълно разкритие, отворът няма още и десет сантиметра, не трябва да напъваш, защото може да повредиш главичката на бебето, спри да напъваш!

Втората сестра се наведе да прегледа Джуди и лаконично каза:

— Дай й газ.

Първата сестра домъкна количка с шест газови бутилки и постави на носа на Джуди гумена маска.

— Когато много те заболи, поеми дълбоко дъх, но гледай да го използваш, колкото се може по-малко.

Джуди вдъхна жадно.

После отново чу гласа на сестрата.

— Опитай се да подпомагаш контракциите, но не ги ускорявай.

Струваше й се, че гласът на жената идва от края на пълен с памук тунел.

— Точно така! Сега разкритието е десет сантиметра. Можеш да напъваш, но само по време на контракциите. Опитай се да си почиваш между тях. Не! Махни си ръцете от корема, няма какво да буташ там. Трябва да оставиш нещата да си станат сами, иначе ще получиш разкъсвания.

Джуди вече изпитваше страшна умора и имаше чувството, че някой гори мястото около вагината й с нажежен до бяло ръжен. Не можеше да издържи още дълго тази палеща болка, която съсипваше тялото й. Едната сестра измърмори:

— Май е време да повикаме доктора. Мисля, че бебето ще се роди всеки момент.

Изведнъж Джуди видя главата на доктор Женест над своята. Беше с хирургическа маска, очите му бяха обградени с тъмни кръгове и изглеждаха изморени. Току-що бе приключил с четвъртото раждане за деня и от сутринта не беше ял като хората. Още един писък се изтръгна от устата на Джуди, но в него вече личеше слабо облекчение. Нейният приятел бе тук.

— Сега трябва да си храбра, защото бебето ти скоро ще дойде — започна да я успокоява лекарят — и скоро ще станеш майчица. Всички сме тук, за да ти помогнем — добави той, когато мъчителната болка отново разтърси тялото й.

Тя пак вдъхна жадно газ и усети как стаята леко и милостиво се залюля. Бе стиснала здраво очи, по лицето й струеше пот, косата й бе мокра, а съзнанието й — замъглено от болката. Чуваше тихия говор на сестрата и доктора до долната част на тялото си, което се разкъсваше. Мили боже, никога, никога не си бе представяла, че ще бъде толкова ужасно.

— Полека, полека. Моля те, опитай се да не натискаш долу. Бебето не бива да се роди прекалено бързо.

Джуди се опита да се овладее.

— Това май е последната контракция.

Някой попиваше челото й, някой друг й държеше ръката.

— Пак дишай дълбоко, сега по-бавно, моля те, сега дишай пак.

Червената и зелената мъгла станаха черни и тя почувства отново изгаряща болка, а докторът бързо се наведе и с въртеливо движение започна да измъква главичката на бебето. Двамата със сестрата се бяха привели напред, погълнати от задачата си, а малкото тъмно мокро теме на главичката ставаше все по-голямо, после сбръчканото червено личице се хлъзна навън. Последва пауза, после на Джуди й казаха да дава лек напън за всяко раменце, което излизаше в облечените с гумени ръкавици ръце на доктора. Едно чудесно оформено бебе се измъкна от тялото й и малката Елизабет се появи с хленч на бял свят.

В луксозния притихнал хотелски апартамент с изглед към Сентръл Парк Лили гледаше четирите жени с намаляло негодувание. Докато слушаше обяснението на Пейган за събитията около раждането си, бе започнала да омеква. Бе проумяла какво се е случило на тези четири момичета преди близо тридесет години и обидата й бе захванала да се топи.

Облечена в розова вълнена дреха, Пейган се бе отпуснала в елегантна поза на дивана в кайсиев цвят срещу Лили. Джуди седеше на крайчеца му — малка неспокойна фигурка в кафяво кадифе. На другия кайсиев диван Кейт, в костюм с цвят на черница, седеше напрегната с изправен гръб до Лили. Срещу тях, потънала в четвъртито бежово кресло, Максин опипваше синята си копринена яка.

Лили току-що бе хвърлила втората си бомба — другия въпрос, чийто отговор бе очаквала цял живот.

— В такъв случай, кой е баща ми?

Три глави незабавно се извърнаха към Джуди и Лили си помисли, че тя наистина е нейната vraie maman. „Тя е моята майка, тази е.“

Никога досега Джуди не бе мислила толкова бързо. Още не се бе съвзела от шока, че дълго оплакваната й дъщеря е жива и че момиченцето се е превърнало във великолепната Лили. Това я изуми и я накара да изпитва смесени чувства. Тя също бе видяла всички снимки на Лили с Абдула, снимки, документиращи подробно любовния им роман. Неволно, без да го желае, Джуди не можеше да отмине писанията за Абдула по вестниците, не можеше да не прояви интерес, когато четеше за Сидон или арабите. Но можеше просто да изтрие от паметта си човека, който така драстично бе изменил посоката на нейния живот и бе й причинил такава физическа и душевна болка.

Но това беше кръвосмешение!

Думата отекна толкова силно в главата й, че тя почти се зачуди как другите не я чуха. Не можеше да избегне въпроса на Лили. Но как би могла изобщо да й каже кой е баща й?!

През последните няколко минути Джуди внезапно бе разкрила тайната на характера на Лили. Този горещ нрав, привързаността, променливото настроение, гордият бунтовнически дух — всичко това несъмнено бе наследено от баща й.

Както и волята й. Въпреки миналото си Лили бе постигнала изумителен успех пред очите на света. Безспорно бе куражлия. Природният й дар да играе беше неохотно признат от критиците и през последните няколко години Лили беше подобрявала постоянно играта си. Бе работила упорито, бе отказвала доходни, ефектни роли и бе приемала само тези, които биха доизградили репутацията й на сериозна актриса.

Какво отражение би имала истината върху Лили и кариерата й? Какво щеше да стане, ако й кажеше, че е незаконородената дъщеря на крал, който е изнасилил майка й? Нямаше ли тя да се ужаси от връзката със собствения си баща? Каква душевна рана можеше да й нанесе този факт? Лили с положителност нямаше да свие рамене и да приеме тези неприятни разкрития като поредния каприз на съдбата.

Докато тези мисли прелитаха през съзнанието на Джуди, тя бавно въртеше кораловото пръстенче с розовата пъпка на лявата си ръка. Ник бе казал, че винаги може да разчита на него, че винаги ще й помага.

Джуди бързо взе решение. Историята й щеше да прозвучи правдоподобно — и романтично.

Тя изправи гръб, стрелна с очи приятелките си, после изрече бавно и предпазливо:

— Името на баща ти е Николас Клиф и ние много се обичахме. Всъщност в един момент дори твърде много — в нощта на празника на свети Валентин. Баща ти искаше много да се оженим, преди да отиде войник, но не можахме, защото бях само на петнадесет години и щеше да е незаконно, така че се налагаше да чакаме. Когато открих, че съм бременна, той вече беше в армията в Малая, а след това, точно след като ти се роди, го убиха. — Тя замълча за миг, после си спомни за Ник и въздъхна. — Но никога няма да го забравя — изрече решително тя.

Лили сякаш щеше да се разплаче от щастие. Да, беше се хванала. Наведе се с плам към Джуди и каза проникновено:

— Цял живот съм очаквала този момент. Често съм си го представяла, но всичко излезе толкова различно…

В сцената, която Лили си бе представяла, тя винаги се хвърляше в обятията на vraie maman. Но сега бавно стана и колебливо пристъпи към Джуди. Майка й не се оказа такава, каквато бе очаквала, но въпреки това Лили я бе открила. За своя изненада Лили бе омекнала към нея. Тя я бе носила девет месеца в тялото си, бе я родила и издържала. Всъщност цели седем години и четирите жени й бяха давали издръжка, а това невинаги е било лесно за тях. Лили усети топлотата, с която се подкрепяха, близостта помежду им и невидимата спойка, която несъмнено съществуваше в отношенията им. Те дори нямаха нужда да си говорят, разбираха се само с поглед.

Лили не осъзна колко бързи и напрегнати бяха невидимите послания, които прелитаха в стаята — просто направи още една нерешителна стъпка към Джуди и промълви:

— Знаеш ли, не мога да повярвам, че всичко това е истина.

Останалите три жени, които гледаха Джуди, веднага разбраха, че ги лъже. Лили не можа да види в очите им недоверчивостта, учудването и отказа да повярват на ушите си, защото в този момент бе насочила погледа си към Джуди. Но Джуди можа. Тя притаи дъх. Искаше й се другите да премълчат. Знаеха ли Пейган и Кейт? А досещаха ли се? Щеше ли някоя от тях да каже нещо? Защо, по дяволите, бе споменала нощта на свети Валентин? За да направи историята си по-романтична, по-чаровна и по-приемлива за Лили, отколкото грозната, брутална истина? „Лили трябва да бъде защитена“ — помисли си Джуди, докато гледаше втренчено Максин, Пейган и Кейт, която бе зяпнала и ококорила недоверчиво зелените си очи.

Кейт си спомняше бала по случай свети Валентин, същата тази вечер, когато бе останала с Ник, когато се бяха притискали плътно един в друг на скърцащото му желязно легло. Беше си казала, че няма защо да се чувства виновна; бе напомнила на самата себе си, че Джуди не желаеше Ник. Но въпреки това Кейт не би искала Джуди да знае, че тя и Ник… бяха… всъщност не бяха… Защото колкото и да се стараеше, дори с най-изкусни ласки и целувки, с насърчаване и нежност, Ник не можа да направи нищо. Притеснени, и двамата не поглеждаха онова нещо, но то си беше там, отпуснато, немощно.

Не беше възможно Джуди да е прекарала нощта с Ник, защото тогава Кейт беше в леглото му. Защо Джуди лъжеше? Защо спомена точно този ден? Беше ли възможно Джуди да е спала с Ник някоя нощ след това?

Не мислеше така. Въпреки че след този случай само я беше целувал, въпреки че Кейт предполагаше, че Ник се чувства виновен и обезверен, въпреки че нито той, нито тя не споменаха вече тази нощ, която прекараха заедно, от този момент Кейт стана довереница на Ник. Той изливаше пред нея надеждите и копнежите, които Джуди, като по-разумна, не приемаше на сериозно.

Кейт нямаше представа кой е бил любовникът на Джуди, но беше сигурна, че не е Ник.

Очите на Максин се разшириха от учудване. Знаеше, че Джуди току-що бе излъгала, но не разбираше как може да го прави за нещо толкова важно. Спомняше си онзи летен следобед в жълтата детска стая в Шато дьо Шазал, когато майката на Ник беше заявила недвусмислено, че след като е прекарал заушки, усложнени от орхит, Ник никога не би могъл да има деца.

„О, не, с положителност не може да е Ник“ — помисли си Максин. Въпреки това нямаше да остави Джуди да забележи, че не вярва на историята й. В края на краищата Джуди и беше приятелка от повече от четвърт век. Идея на Джуди беше да се отвори замъкът, тя беше уредила на Максин турнетата с лекции из Америка. „Ще бъде недискретно и глупаво да разреша на Джуди да разбере, че зная, че историята й е лъжа“ — реши тя.

Също така съзнаваше, че никога няма да може да обикне Лили. Никога нямаше да успее да забрави онази ужасна сцена с обожавания й син в оранжерията. Но заради Джуди беше твърдо решена никой да не разбере истинските й чувства. Извърна се с усмивка към Лили и като лъжеше нагло, благо изрече:

— Ma chere, ти намери не само майка, а цяло семейство. Разбира се, ние сме изненадани. Но освен това сме много, много щастливи да те открием отново.

Лили също бе изумена. Изведнъж усети топлината на пълното щастие. По невероятен начин за двадесет минути се бе случило това, което тя двадесет години бе смятала за невъзможно. Ненадейно осъзна дълбоката истина в думите на Максин и се почувства част от тази сърдечна, здраво свързана група жени. Допреди двадесет минути Лили нямаше майка, а сега за пръв път през живота си имаше четири верни приятелки.

Джуди се чувстваше изцедена. Само за двадесет и четири часа животът й се бе променил драматично. Все още й бе трудно да приеме, че дълго оплакваното й дете не е мъртво, че наистина има дъщеря. Години наред Джуди бе имала късмета да има успех, слава, пари и любов, но до днес й липсваше това, за което повечето жени се надяват и наистина очакват — съпруг и дете. И сега изведнъж разбра, че има възможност да получи всичко. Грифин бе свободен да се ожени за нея и бе поискал да се оженят и само това имаше значение. За нейно учудване обаче някакъв глас в подсъзнанието й непрекъснато шепнеше: „Какво ще спечелиш от женитбата с Грифин? Грифин постоянно мамеше жена си: игнорирай причините и запомни факта — години наред Грифин се е придържал към тенденцията да изневерява на жена си. Без значение дали се е чувствал хванат в капан, отегчен или засегнат, или дали е имал чувството, че му липсва нещо, Грифин е развил навика да мами жена си. Защо рискуваш да станеш негова жена? Защо не продължиш сегашната ви връзка, която се оказа устойчива като скала в продължение на толкова години?“.

Предният ден Джуди вероятно би се възползвала от възможността да си осигури съюз с човек, който я обича и подкрепя, съюз, скрепен според традиционните закони на обществото. Но днес… и то толкова неочаквано… Джуди внезапно откри, че в живота й съществува по-здрава връзка — завръщането на детето й.

Изправи се и пристъпи към дъщеря си, лицето й бе все още напрегнато, но усмихнато.

— Но… но… — изтърси Пейган, — невъзможно е, невъзможно…

Прекъсна рязко по средата на изречението, тъй като Лили я погледна озадачено, а Джуди я стрелна гневно със сините си очи. Пейган си спомни аквамаринените очи на Ник, извърна глава и се взря право в големите, искрящи, кадифенокафяви очи на Лили.

Спомни си какво й бе казал съпругът й преди години, когато за първи път откри, че е бременна. Бе казала на Кристофър, че иска момиченце с големи кафяви очи, а съпругът й бе отговорил: „Е, няма да го получиш, скъпа“.

След това й бе обяснил, че цветът на очите на едно дете зависи от групирането на родителските гени. Двама души със сини очи не могат да си родят дете с кафяви очи. Беше категоричен по този въпрос.

Пейган отново извърна поглед към морскосините очи на Джуди, после към Лили. За бога, защо Джуди лъжеше? Каква ли беше причината?

Докато тези мисли внезапно минаха през съзнанието й, Пейган замълча само за две секунди, но Максин все пак успя да се изпъне рязко и да каже остро:

— „В болест и грях“ — помниш ли, Пейган?

— Но, но… — заекна Пейган, осъзнала, че току-що й бяха напомнили да поддържа Джуди — сега и завинаги.

Какво по дяволите искаше да каже? О, да!

Усмихна се лъчезарно на Лили и предпазливо продължи:

— … невъзможно е някой да забрави баща ти, Лили.

Това поне беше истина.

Бележки

[1] Марка хеликоптери. — Б.пр. ↑

[2] Широка дреха, подобна на ямурлук (рус.). — Б.пр. ↑

[3] Село във Франция, прочуто с килимарските си работилници. — Б.пр. ↑

[4] Така, красавици (итал.). — Б.пр. ↑

[5] Розова закуска (фр.). — Б.пр. ↑

[6] Белгийско синьо (фр.). — Б.пр. ↑

[7] Долу ченгетата!… копеле… мръсна крава… мръсник… мръсно копеле (фр.). — Б.пр. ↑

[8] Грешите. Не съм студентка (фр.). — Б.пр. ↑

[9] По дяволите! (фр.). — Б.пр. ↑

[10] А, не на мене тия! (фр.). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Шърли Конран Лейс (54)

Метаданни

Данни

Лейс

Лейс

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част последна

Шърли Конран
Лейс (54)