Шърли Конран
Лейс (37)

36.

Телефонът на Джуди иззвъня в три сутринта. Тя сънено заопипва да го намери.

— Събудих ли те? — попита чаровен, загрижен мъжки глас.

— Да.

— Чудесно! Защото трябва да се разсъниш. Обажда се Том Шуорц от „Емпайър Студиос“. Поводът е наглостта ти да пуснеш рекламно съобщение за една от най-големите ни нови филмови сензации за 1963-а, без дори да си направиш труда да се посъветваш с „Емпайър“. Да, имам предвид Джо Сави. Не ти ли хрумна, че това голямо студио може да поиска само̀ да се оправи със собствените си новини? Или очакваш благодарности за спестените грижи? Може би недооценявам влиянието ти? Да не би Уолтър Уинчъл да се консултира винаги най-напред с теб?

— Слушай, мой човек — каза Джуди сънено, — искаш да се бием — чудесно. Най-вбесяващият начин да прекратиш една битка е просто да треснеш телефона, което и възнамерявам да направя. Ще дойда при теб утре около десет сутринта и ще те оставя да ми викаш точно седемнадесет минути и половина, тъй като явно съм постъпила необмислено. От мен власеницата, от теб пепелта.

Тя затвори телефона, изключи го и отново потъна в сън.

 

 

— Нима бих си позволила нарочно да обезпокоя толкова важен човек като вас, господин Шуорц?

Седемнадесет минути си бяха крещели с нарастващо удоволствие в изискания офис на Том.

— Вече казах, че пет пари не давам. Но ако искаш да се извиниш както трябва, можеш да започнеш, като сложиш очилата на носа си, за да успееш да видиш поне какво има на бюрото ми. На всички твои снимки с френското ти приятелче си с очила. Жена, която ги носи, когато я снимат, не може да вижда без тях.

Джуди извади от чантата огромните си очила с черни рамки, сложи ги, седна и му хвърли мила усмивка. Бе разбрала, че ако направи така, че да изглежда беззащитна, хората обикновено й прощават. Но Том бе свикнал да бъде ухажван от пленителни звезди и от двата пола.

— Зарежи това — каза той. — Стига сме си губили времето.

 

 

След като работиха заедно два месеца, Том я заведе на обяд в „Кот Баск“ и й каза:

— Бива те.

— Знам.

— И мен ме бива.

— Знам. Заедно бихме направили страхотен екип.

— Тогава?

Облегна се на масата и покри ръцете й със своите.

— Тогава си махни ръцете. Ако ще говорим сериозно, ти си мъж, с когото никога не бих легнала.

— При теб човек само да пусне малко ръце и кой знае какво е станало — отвърна Том горчиво. — На всеки, който те кани на обяд, ли го казваш?

— О, да, й винаги обяснявам, че не е защото съм неблагодарна за хамбургера. Може да съм пряма, но съм и възпитана.

— Тогава се предавам и искам да ти обясня какво ще направим. Ще напусна работа, за да продължим заедно с теб и да разширим офиса ти в малко предприятие за реклама между двата бряга.

— Малко ли каза?

— Да. Главен офис в Ню Йорк и сдружения с други фирми за обяви и реклама във всеки голям град.

— Какво ще получат те от това?

— Пари. И един общ офис в Ню Йорк. Прекарах най-добрите си години в организиране на турнета от темпераментни филмови звезди за „Емпайър“ и знам как да го направя — за местните офиси това означава възможности за срещи с интересни личности, едно разнообразие покрай праховете за пране. — Том поръча още една бутилка „Перие“. — Искам да работим както по еднократни поръчки, така и с постоянни клиенти. Искам хората да се обръщат към нас, когато техните отдели по реклама са претоварени или когато някоя звезда се нуждае от специално внимание; разбира се, „Емпайър“ би могла да подпише договор с нас, ако не са твърде натъжени от напускането ми.

— И защо звездите ще решат да се обръщат към нас?

— Ако се опиташ да организираш турне от Ню Йорк, това е почти загубено време, тъй като е невъзможно оттам да се справиш с всичко, което ще се случи из страната. А местните офиси са винаги в течение на нещата и знаят кой в града има най-голямо влияние.

— Защо избра мен? — попита Джуди.

— Трябваше ми някой. Ти ставаш.

— Ще се наложи ли да се откажа от сегашните си клиенти?

— Не. Те ще бъдат нашата основа.

— Ще трябва ли да вложа пари?

— Малко. Ще са ми необходими средства за създаването на приятни офиси и за персонала.

— Тогава отговорът ми е „не“, тъй като нямам пари.

— Бих могъл да ти стана гарант на банков заем.

„Сигурно изглеждам страшно честна“ — помисли Джуди и попита:

— А ти откъде ще вземеш пари?

— От деветнадесетгодишен инвестирам десет процента от приходите си във фондовата борса.

— Мисля, че все пак отговорът ми остава „не“. Току-що приключих с един борч към банката, а много обичам да спя спокойно.

Трите години работа бяха за нея години на непрекъснати финансови тревоги. Да, тя знаеше как се прави реклама, но освен че бе водила счетоводството на Ги, никога не бе имала нищо общо с деловия свят и за нея бе голям шок, когато разбра, че на света има хора, които не си плащат сметките — най-вече защото не могат, не искат или никога не са имали намерение да ги платят. Два пъти я бяха изхвърляли от жилището й защото не бе платила наема си. В първия случай парите даде предишната й шефка Пат Роджърс, останала нейна близка приятелка. Втория път Пат настоя Джуди да си наеме нов счетоводител; след това й стана гарант на голям банков заем и тихичко й прехвърли няколко дребни сделки — средство за лъскане на паркети и млад певец с добро бъдеще на име Джо Сави.

— Не могат да ме уволнят за нелоялност — успокои я Пат, — тъй като току-що получих предложение да пиша статии за „Харпърс“, така че се връщам към журналистиката със скоростта на звука.

Джуди си спомни как се беше борила, за да изплати заема, поклати глава и каза:

— Не, Том, не мога. Просто нямам никакъв капитал.

— Виж какво, ако искаш, ще ти дам пари назаем.

— Защо трябва да внасям половината средства, след като аз имам клиенти, а ти нямаш? — Метна един нагъл, морскосин поглед към Том. — Защо просто не откупиш клиентелата ми, да кажем, за двадесет хиляди долара?

— Шегуваш се, нали? — Той се облегна назад. Тя като че ли бе готова да се съгласи.

Пазариха се по време на камбалата на скара и в края на краищата се споразумяха на десерта Том да откупи клиентелата й за седем хиляди долара и да инвестира още четири хиляди в новата им съвместна дейност.

— Но не можем да продължим само с името на твоята фирма — каза той.

— Какво предлагаш?

— Как ти се струва „Лоукал Америкън Криейтив Ентърпрайз“?^[1]

— Не е ли малко дълго и трудно за запомняне?

— Не и ако вземеш само инициалите.

— „Лейс“^[2]. Екстра.

Още преди да успеят да организират национална мрежа, „Лейс“ вече носеше печалба.

— Не мога да разбера защо! — оплака се една вечер в офиса Джуди, докато двамата с Том преглеждаха резултатите от миналия месец. Току-що се беше завърнала от тримесечна обиколка в страната, по време на която бе взела окончателно решение с кои рекламни офиси ще работи, и бе уговорила условията с тях. А сега хапеше замислено пръста си.

— Продължавам да работя със същите клиенти, текущите ни разходи се повишиха, а изведнъж се оказва, че сме в плюс. Защо?

— Приеми, че е логично и че има връзка с дванадесетте хищнически години от моето развитие в киноиндустрията — призна си Том. — Почти десет е. Хайде, стига, да се прибираме.

— Надявам се, че си вложил тийнейджърските си спестявания в телефонната компания — каза Джуди, взе сметката за телефона от купчината и я вдигна пред очите си. — Това бих нарекла нещо логично.

Том се прозя отново.

— Всъщност никой не разчита на логиката в работата, особено жените. За тях това е само една възможност да поразсъждават за нещо, което и без това възнамеряват да направят.

— А мъжете?

— Те съвсем не са разумни същества — колкото и нелогично да звучи, действията им се контролират чрез страх.

— Затова ли преуспяваме? Защото плашиш хората?

— Защото съм готов да бъда безжалостен, без съмнение. Ако хората не усетят това в теб, ще се възползват веднага. Ти им позволяваше да го правят, но не и аз. Ето в какво е разликата.

— А новата ти бюджетна система си я бива.

Том настоя таксите да се определят предварително и да се плащат до един месец. Не си помръдваха и малкия пръст, преди договорът да бъде подписан, а съответната сума — внесена по тяхна сметка, и не вършеха работа дори за две пари след изтичането на някой договор.

В задълженията на Том влизаше да проверява дали нещата вървят добре, да движи дейността в офиса и да се занимава с редовните клиенти. Джуди трябваше да търси работа, да организира големите еднократни рекламни кампании и да надзирава местните им агенции. Освен това се занимаваше и с творческия процес, с планирането на кампаниите и обсъждаше нещата с писателите и художниците, което за нея бе най-приятно от всичко. След като се очертаеха основните линии на една кампания и започнеше работата на дизайнерите. Джуди изпращаше предлагания план на регионалните директори, които осъществяваха нещата на място. Между тях и „Лейс“ се провеждаха множество телефонни разговори — едно турне в двадесет и пет града означаваше шестстотин обаждания, преди да завърши. Но клиентът звънеше само веднъж — в „Лейс“.

Идеята бе гениално проста. И заради това работеше блестящо.