Шърли Конран
Лейс (13)

12.

Следващите две години животът им бе много напрегнат, но пък вълнуващ. Успехите неизменно бяха съпътствувани от парични проблеми, които се решиха най-неочаквано — Ги получи доверието на директора на банката, в която бяха авоарите му. След като беше следил финансовото състояние на Ги с години и бе запознат с плановете за бъдещите му приходи и разходи, банковият директор се свърза с баща му и успя да го убеди, че модният дизайн е потенциално печеливш бизнес. Жалко би било да не се инвестира в него само защото го е захванал синът му. В резултат банката се ангажира да кредитира Ги, а баща му — доволен, че е преодолял догматичната си позиция — гарантира заема. Независимо от това Ги бе решил да не разширява бизнеса си просто защото имаше предостатъчно поръчки.

— Интересува ме не краткосрочната възвръщаемост на парите, а дългосрочният стабилитет — обясни той на Емприс Милър, която се поклащаше на скърцащия тръстиков стол, подпрян на три тънки черни метални крачета. Новият им модерен офис бе снабден с асансьор, бе отделено и тясно пространство за рецепция. От прозорците се разкриваше панорамна гледка към сивите покриви и комини на Париж, сега покрити с януарски сняг. В помещението имаше и малка ниша, в която бе поместена цяла мини кухничка.

Джуди стоеше до кафеника, докато Ги отговаряше на въпросите на Емприс Милър.

— Искам да създам малки, висококачествени серии немачкаеми дрехи. В Европа те не са разпространени, както в САЩ. Тук се носят предимно евтини дрехи, които са конфекция. От друга страна обаче големи имена в областта на модата в Щатите няма. Ето защо вашите производители купуват своите модели от Париж. Аз искам да съчетая двете неща.

— Да, доста добра идея, Ги — Емприс бе винаги предпазлива в хвалбите, въпреки че не се колебаеше да критикува по начин, който варираше от меката ирония до директната острота и хапливата забележка. Но тя бе откровена и когато нещо не й харесваше, винаги обясняваше точно защо.

Русата й коса се спускаше над бележника.

— Как постигна този успех, след като си толкова млад? Да стигнеш тъй далеч, и то само за няколко години?

Ги се размърда неспокойно в дълбокия стол от пурпурен брезент, опънат на тънка черна метална рамка във формата на пеперуда.

— Това е въпрос, който всеки ми задава, но със същия успех би могло да се попита какво значи да си куче или студент, или пощенски раздавач. Аз съм това, което съм, и не би могло да бъде другояче. Не знам как бих могъл да съм друг. Аз съм моделиер, както друг е счетоводител. Започнах млад, защото така се случи и защото не се интересувах от нищо друго. — Той погледна замислено към оранжевия таван. — Според мен, ако правиш нещо наистина добре, то ще е за сметка на друго. А пък и не съм постигнал толкова бърз успех. На двайсет и шест години съм и работя в областта на модата повече от десет години. Просто хората го забелязват изведнъж. Изглежда, че така става с повечето успели личности.

— „Ул Интърнешънъл“ обаче се оказаха в много неизгодно положение, като се ангажираха изцяло с последната ти колекция.

— Аз също, и то заради тях. Цялата ми колекция бе изработена от вълна и нищо друго.

Което всъщност бе един от най-шумните скандали, на които съм присъствала, помисли Джуди, която бе наблегнала върху тази привличаща вниманието особеност на модната колекция.

Емприс повдигна учудено вежди и Ги обясни:

— Вълненият плат пада добре и очертава фигурата, докато синтетичните тъкани са или твърде лигави, или прекалено корави.

Той се надигна от прихванатия с ремъци пеперуден стол и се пресегна към тъмнозелената вълнена мостра на рафта. Нагъна я изкусно и я забоде с карфички около тялото на Джуди — стар, любим негов трик, с който демонстрираше това, което иска да каже.

— Виждаш ли какво имам предвид? Обърни внимание на цвета — той сияе. В него има наситеност, която се постига само при работа с естествена нишка, поглъщаща светлината по-добре от синтетичната.

— Ох! — извика Джуди. — Моля те, внимавай с игличките!

Ги привърши и застана отстрани.

— Забележи как платът се лее, когато тя пристъпва!

Той бе придобил на гърба формата на пелерина на бикоборец. Също като черничевото палто, което Ги току-що бе завършил за Максин. То висеше на релсата до вратата, същата вечер щяха да й го занесат.

Джуди с нетърпение чакаше да прекарат няколко спокойни дни в провинцията, денем да скитат сред измръзналата, безмълвна гора, а вечер да се излежават край пращящия огън от сухи дърва.

— Какво е отношението на Пиер Мутон към вълнените платове? — попита внезапно Емприс и погледна Ги право в очите.

Откъде ли бе разбрала? Ги се почуди. Белгийският производител никога не би й казал за техния план, а освен него единственият човек, който знаеше, бе Джуди. Сигурно имаше изтичане на информация от фабриката. Нищо не можеше да се запази в тайна в тази индустрия! Всичко се разчуваше за пет минути.

— Носи се слух, че си започнал производството на нова колекция, която се изработва в момента извън Брюксел от Пиер Мутон. Щял си да я покажеш по същото време, по което ще представиш и лятната си колекция на висша мода, а продажбата щяла да започне буквално на другия ден. Така, че тези дрехи ще се продават, преди която и да било клиентка на висша мода да е почнала пробите, да не говорим за приключването им. — Емприс не откъсваше поглед от Ги. — Разбира се, това може да се окаже професионално самоубийство, защото всичките ти клиентки, интересуващи се от висша мода, ще бъдат бесни. Но пък е и начин да се свърже конфискацията с моделите тип висша мода. Съгласен ли си?

Ги я изгледа втрещен. Как е научила? Нито един работник от фабриката не би могъл да знае за проекта. Те бяха предвидили, че клиентките надали щяха да бъдат недоволни от тази колекция, ако се запознаят първи с нея. А и тя не беше копие на моделите за висша мода. Ги бе създал две оригинални колекции, които по-скоро се допълваха и в никакъв случай едната не бе евтина имитация на другата.

— Пиер Мутон винаги е купувал от мен — рече Ги, давайки си вид, че е съвсем спокоен, — но знаеш, че фабриките му не са обвързани с производството само на дрехи за бутици.

Емприс го прониза с поглед.

— Не отговори на въпроса ми.

— Знаеш, че не бих могъл да ти отговоря, ако онова, което казваш, е истина. Пиер Мутон е един от най-добрите ми клиенти. Само това мога да кажа.

— Добре, всичко е ясно. — Емприс весело затвори бележника си и се обърна към Джуди. — Сега с удоволствие бих изпила още едно кафе. Голяма рядкост е да намериш в Париж хубаво кафе. Понякога си мисля, че тук все още го правят с окапали жълъди, както през войната.

— Защото французите са стиснати и не слагат достатъчно кафе. Тайната е просто да се сложи два пъти повече — каза Джуди. Зарадва се, че може да говори за нещо друго, с което да отклони разговора от Пиер Мутон, и добави: — Но с френското мляко нищо не може да се направи! Не ми се вярва във френските крави да тече кръв. Все още понякога жадувам за чаша истинско американско мляко. Въпреки че вече шест години живея извън Щатите, изпитвам носталгия по такива глупави дреболии.

Всъщност, на нея й липсваха по-съществени неща, отколкото една чаша мляко. Макар че все повече се привързваше към Париж, тя подозираше, че нейният типично американски характер няма да й позволи да се установи в Европа завинаги. Понякога се чудеше дали тъкмо това не е причината, поради която, изглежда, не бе в състояние да се влюби така, както повечето жени, живеещи в Париж. Не й се искаше да се омъжи за европеец. Джуди излизаше с неколцина французи, добра партия за женитба, с които от време на време я запознаваше леля Ортанс, но с тях не се чувстваше така свободна, както с чудесния Ги. Бяха толкова мазни! Имаше и нещо друго, над което все по-често се замисляше: действително прекарваше страхотно времето си, но не искаше цял живот да свири втора цигулка при Ги. Какво щеше да стане със собствената й кариера?

След като Емприс си отиде, Джуди едва се отърси от обхваналата я носталгия. Винаги се чувстваше така след посещенията на американски журналисти, които можеха да направят разлика между спортен организатор и политически лидер и между млечен шейк и сода.

Размаха юмрук срещу Ги.

— Не съм обелила нито дума! Но ти фактически си призна. Тя просто трябва да събере две и две, а и навярно е подочула нещо. Сигурно си казал на някого или си загатнал нещо. Знаех си, че няма да можеш да си държиш езика зад зъбите. Креватен разговор, предполагам.

— Кълна се, че не съм изпуснал нито дума. Ти си тази, която непрекъснато си бъбри с журналистите.

Той я дръпна за китката, загубиха равновесие и шумно паднаха върху пурпурния диван. Започнаха да се налагат с юмруци, да крещят и да се смеят, да се замерят с възглавници — детинска реакция обхваналото ги напрежение по време на интервюто.

— Какво ще си каже чистачката, ако влезе сега? — кискаше се Джуди под разрошения Ги.

— Ще ахне и ще реши, че всички слухове, които се носят по мой адрес, са долна лъжа. След това ще си купи черни мрежести чорапи и ще се опита да ме свали. Знаеш, че френската кръв е смес, в която има място, както за романтични чувства, така и за по-практични неща. Занапред няма да имам минута спокойствие.

Мисълта за тяхната искрена шестгодишна дружба, превърната в очите на хората с обикновено налитане от страна на слабоватия Ги, много ги забавляваше. Изведнъж телефонът иззвъня. Джуди пролази до него и вдигна слушалката. Странно, кой би могъл да телефонира в офиса в девет вечерта.

Но в Росвил бе едва три следобед. Чу гласа на баща си и я обхвана безпокойство. Обаждането му можеше да означава само едно — нещастие. Баща и поръчваше международни разговори единствено при екстремални ситуации.

— Ти ли си, Джуди? — Линията заглъхна за момент. — Имам наистина лоши новини. За майка ти. Чуваш ли ме, Джуди? По-добре си ела.

В два сутринта те все още седяха в прохладната библиотека на леля Ортанс. Джуди бе по червена вълнена нощница, а леля Ортанс в ефирно, зелено дантелено неглиже, над което бе облякла палто от норка. Централното отопление се спираше в полунощ.

— Майка ти сигурно ще се оправи. Мозъчните кръвоизливи са ужасни, но невинаги фатални.

— Не е само това. Чувствам се ужасно виновна. Не съм била при тях от шест години.

— Но си ми казвала, че им пишеш всяка седмица. А и ти здравата работиш. Правиш нещо, с което майка ти би се гордяла.

— О, тя никога нищо не казва. Никога не се е оплакала, нито е поискала да се върна вкъщи, но колкото и да са мотивирани извиненията ми, знам, че аз просто не исках да си отида. В Париж е по-забавно, отколкото в Росвил. Седмиците просто преливаха една в друга, всичко беше толкова възбуждащо и чувствах, че върна ли се в Росвил, ще съм като в капан… Страхувах се, че тя ще ме помоли да остана, а аз няма да мога да кажа „не“.

— Джуди, майка ти и ти може би сте много различни, но от това, което си ми казвала, съдя, че тя го съзнава. Не мисля, че би ти попречила да вършиш това, което искаш. Каквото и да е то, тя не би те спряла. Не виждам и да го е правила. Тя очевидно те обича, така както и ти, по свой начин. Това спешно повикване го потвърждава. Виждаш, че не можеш да мислиш за нищо друго, освен за завръщането си.

— Но именно вината ме подтиква към това. Не съм си била у дома цели шест години!

— За съжаление, аз не знам какво значи да си майка, но ако ти беше мое дете, щях хубавичко да ти се накарам. Да търсиш вина у себе си, е скучно и безполезно нещо. Сега си отиваш вкъщи, за да видиш майка си, която е болна. Бъди добра да не драматизираш ситуацията. Ти ще бъдеш щастлива там. След това ще се върнеш в Париж с нейната благословия.

Ала Джуди не се върна в Париж. Майка й, която дванадесет мъчителни седмици бе на ръба между живота и смъртта, един ден отвори бавно очи и видя единствената си дъщеря до леглото. Опита се да й се усмихне и прошепна с болезнено усилие:

— Само това исках. Да те видя още веднъж.

— О, благодаря ти, господи! Мамо! Благодаря ти, господи! — Джуди хвана рамото на майка си и коленичи до леглото, за да се приближи до лицето й. — Какво да направя, мамо? Какво мога да направя, за да се почувстваш щастлива? Какво искаш? Какво мога да ти дам?

Настъпи моментна тишина, след което се чу същото слабо шептене:

— Винаги съм си мислила колко добре и храбро постъпи, като замина, Джуди. Ти видя много нови неща… Аз така и не можах… Винаги съм се страхувала… ти си толкова различна. Искам да ти кажа, че много се гордея с теб… Искам да узнаеш това, преди да умра… Искам да съм с теб… Моля те. Постой още малко. Знам, че не трябва да те задържам в Росвил, но, моля те… остани в Америка.

Без да се колебае нито за миг, Джуди обеща.