Шърли Конран
Лейс (5)

4.

До края на ноември почти всички ученички вече си имаха постоянни приятели и откриха, че малкото градче е пълно с изненадващо много места за тайни срещи. Криеха се зад църквата, в плевници и сайванти, свиваха се на задните седалки на коли, в задните стаички на ски магазините, в чайните из покрайнините или на върха на ски пистите. В почивните дни „Егли“, „Васернграт“, „Хорнберг“ и „Виспил“ имаха постоянна квота от флиртуващи двойки, също както гостилниците и кафенетата на съседните села Саанен и Шато д’Окс, изхранвали поколения чуждестранни гимназистки, страдащи от симптомите на първата любов.

В неделя сутрин, след като бяха прекарали нощта с навити на книжки коса и лице покрито с крем или хума за предпазване от бръчки, момичетата от „Л’Ирондел“ неизменно се отправяха към „Шеза“. Показаната им самоувереност не бе в състояние да скрие несигурността и нерешителността им. Дори само една забележка или изсмиване можеха моментално да предизвикат омразното изчервяване, а два пъти по-унизително бе да те издаде собственият ти враг. Кокетни и бъбриви ангажирани единствено със собствения си вид и компания, момичетата се правеха, че не забелязват младите мъже, които се полюшваха на столовете по съседните маси, нетърпеливи, ала примирени с цялата тази женска игра. Момичетата се нравеха, че ги игнорират.

Неочаквано, за пръв път в живота си, те бяха открили, че имат някаква власт. Щом осъзнаеше това, всяко момиче изпитваше странна гордост от факта, че може да пороби някое момче — а защо не две или три, което правеше момичето съответно два или три мъти по-властно. Никоя от тях не подозираше силата или опасностите, които се крият в тази сексуална власт; те не си даваха сметка, че тя е и черна, и бяла магия, в зависимост от това, как я използваш и дали злоупотребяваш с нея. През 1948 година сексуалното излъчване означаваше власт, единствената власт, която тези момичета изобщо можеха да получат, и те трябваше да я консумират колкото може повече, колкото може по-добре и с пълна пара! Естествено, момичетата знаеха къде трябва да спрат с милувките, но на никое от тях и през ум не му минаваше, че за мъжа е трудно да прекъсне мощния си нагон в момента, когато това е удобно за момичето. Не се и догаждаха, че силата, която събуждат у мъжете, не е само любовна страст и че ако й се противят, тя може да доведе до изнасилване или убийство. Никой не им бе обяснил реакциите на неудовлетворения възбуден мъж.

Джуди беше нещо като пощальон за всички влюбени двойки. За пръв път откачалото на срока се прелистваха речници, преглеждаха се граматики, а Максин имаше ужасна нужда от преводач. Джуди предаваше съобщения за местата на срещите, които зависеха от времето. Когато небрежно поставяше на някоя маса банкнота или книжна салфетка, тя обикновено бе придружена с бележка: „Шейла. Ски лифта на детската писта в 5 ч.“ или „Helas! Gèrard chèri, impossible cette semaine. Samedi prochain á trois heures, ton Isabel“.^[1]

Понякога служители от училището хващаха някое момиче да разговаря с момче и го наказваха да не излиза следващата неделя. Ала единствената, която постоянно залавяха, беше Кейт. Първо, защото бе лудо влюбена в ослепителния Франсоа, и, второ, защото беше пряма по природа и не бе привикнала да лъже. Когато Матроната я притисна, тя си призна, че се е срещала с Франсоа в местната църква. Две седмици по-късно завистлива съученичка донесе за срещата им в една конюшня, а на следващата неделя една от госпожиците ги видя да пият вино в „Хорнберг“ — това вече бе сериозно провинение. Кейт се безпокоеше все повече, докато една неделя Франсоа й каза, че е запазил стая в малък пансион на края на града. Искал да бъде сам с нея на удобно място, а не да се свира в сламата, да виси полуизмръзнал на снега или да седи на публичен показ в кафенето. Искал да говори с нея в усамотение, защото имал да й каже нещо важно. Той ще ми предложи — помисли Кейт.

И така, тя го последва в една вила със зелени капаци на прозорците, ботушите им изтрополиха нагоре по тъмните, дървени стълби. Франсоа отключи някаква врата и Кейт замря при вида на резбованото дървено двойно легло, покрито с кариран юрган в бяло и синьо. Франсоа я притегли нежно на един фотьойл до прозореца и започна да я целува. С омекнали колене, Кейт си каза, че той може да не е забелязал леглото. Навярно леглото беше по погрешка, навярно не е могъл да намери стая без легло.

Тя се размекна напълно, когато топлият му език заблиза ухото й, после устните му се долепиха до врата й и накрая се отпусна в ръцете му с притворени очи и полуотворена уста.

— Скъпа, чудесно ще си живеем двамата — шепнеше Франсоа, докато разкопчаваше бавно седефеното копче на сивата й дантелена блуза и плъзгаше ръката си под нея. Кейт се почувства така, като че ли плува под вода във филм със забавен каданс. Той смъкна с нежни движения блузата й, разкопча сутиена и се наведе да погали с уста розовите кръгове около зърната на гърдите й.

После, гола до кръста, тя лежеше прималяла под карирания юрган, докато влажният връх на езика му облизваше порозовялото й ухо. Усети, че ръката му е под полата й — едно коварно, небрежно движение, сякаш ръката се местеше без знанието на собственика си.

Изви се и се опита да се надигне от леглото. Франсоа я притисна надолу. Доста грубо. Изсъска й:

— Куродразнителка.

Под морето от колосано твърдо бельо Кейт усети здравата му хватка върху бедрото си. Той провря ръката си над копринените й чорапи и после още нагоре по краката й.

Тя се опита да се измъкне.

— Никога не съм го правила, не знам как, моля те, недей, ще сторя всичко, ако не го направиш.

О, боже! Той беше разкопчал панталона си и сега тя усещаше пулсиращата му плът от вътрешната страна на бедрото си. Надвесен над нея, Франсоа я гледаше така, като че не я познаваше, дишаше тежко, очите му бяха замъглени, втренчени, някак безучастни.

— Тогава ще внимавам — измърмори той и за облекчение на Кейт отдръпна ръката си, но само за да може да се извърти настрани и да смъкне дрехите си. Като че ли не разбираше, че нещото му се показва. Лилаворозовият пенис стърчеше от гнездото черни косми, под него се поклащаха топките. Колко е грозен, потръпна Кейт.

Опита се отново да стане, но той я притисна на леглото, след това грубо привлече гърдите й към себе си, вкара пулсиращия пенис между тях и тялото му се заизвива на тласъци. Смачкана под него, Кейт лежеше смаяна, неразбираща, невярваща. Не можеше да диша, защото Франсоа я беше притиснал с цялата си тежест. С дрезгав стон той се вдърви и потрепери, стисна още по-силно и болезнено гърдите й. След това се стовари върху нея и Кейт усети нещо лепкаво да се стича по ключицата и надолу по врата й. Знаеше какво е това и не смееше да помръдне да не би част от нещото да влезе там, където не трябва. Беше ужасена.

— Виждаш ли, казах ти, че ще бъда внимателен, любима — изломоти Франсоа.

Кейт изобщо не мислеше, че е бил внимателен. Как смее да я нарича любима? От друга страна, нима тя не искаше именно това само преди половин час? Да бъде неговата любима? Страстта му към нея сигурно е била неконтролируемо силна.

Да, така е, отдъхна си тя. Той я обича, затова стана така. Не беше онова, което бе очаквала, не беше романтично и прекрасно, а мръсно и неудобно. Но навярно любенето е като карането на ски, болезнено и трудно първите няколко пъти…

Както и да е, тя му бе позволила да стигне под бельото, етап номер две. Значи очевидно, той трябваше да бъде любовта на нейния живот.

Ала странно защо й се плачеше.

 

 

Два дни по-късно Кейт установи, че момичетата в училището не й говорят. Бяха я отлъчили. По един самодоволен, театрален начин й даваха да разбере, че я презират.

— Какво става? Какво съм им направила? — попита Кейт, Пейган, която изглеждаше смутена.

— О, мислят, че си отишла докрай с Франсоа. Не обръщай внимание на тези завистливи кучки — отвърна тя.

— Но аз не съм — плахо промълви Кейт, чудейки се дали наистина не е. Училището положително мислеше така. Кейт объркана от лицемерието на този свят, който осъждаше публично някои действия, а тайно ги вършеше или им завиждаше; тя бе нарушила единадесетата заповед: и никога да не те хващат навън. Освен това я наказваха, задето стана „Мис Гщаад“.

Следващата неделя Джуди изчакваше Кейт пред „Шеза“ с ръце, кръстосани на гърдите, и длани, мушнати под мишниците, потрепвайки с ботуши в снега, за да се топли.

— Слушай, Кейт, това влечуго, с което ходиш, е разказало на целия град, че спал с „Мис Гщаад“. Барманът в „Империал“ казал на Ник и той дойде право при мен. Решихме, че трябва да го знаеш.

— Не вярвам — изохка Кейт, най-сетне разбрала откъде са научили в „Л’Ирондел“. Забърза към пансиона, но Франсоа отрече, без да трепне — не бил казвал на никого.

Кейт му повярва, защото искаше да му вярва. Чувстваше се изцедена, самотна, наранена. Притисна се до Франсоа, позволи му да я съблече съвсем, гушеше се трепереща до него под топлия юрган, докато той галеше тялото й, пъхваше ръка под бедрата й, опипваше я между краката… Малко я заболя, когато Франсоа вкара пръста. Но Кейт остана пасивна — не знаеше какво се очаква от нея и освен това, щом като вече я бяха обвинили, по-добре да го направи. Усети втвърдената топлина и тежест на Франсоа върху стомаха си, последва миг на напрежение, после се задъха от болка. Но скоро двамата се движеха заедно плавно, като че ли танцуват, и тя почувства лека топлина и възбуда. Но преди топлината и възбудата да се разраснат до нещо близко до оргазъм, Франсоа пое дълбоко дъх и се стегна, а тя усети лепкавата влага, докато ерекцията му отминаваше. Той изглеждаше доволен от себе си, но Кейт се почувства странно разочарована, омекнала и отпаднала. Да не би нещо да не бе наред с нея? Може би беше фригидна?

И през ум не й мина, че грешката беше на Франсоа. Приемаше, че момчетата знаят как се правят тези неща. Може би просто й бе нужна повече практика. Реши, че след време ще се оправи.

 

 

— Два за вадене, на черните отпред — коронки, и нощем да слагам скоби известно време — докладва Максин нея вечер в леглото. — Той позвъни на татко и татко каза „Давай“. Не е толкова скъпо, колкото си мислех, по-евтино е от мандаринената ми рокля.

— Добре, сега за косата ти — поде авторитетно увитата в юргана се Пейган, обляна от лунната светлина. — Расте ти много ниско на челото, като на неандерталка… Ще те окълцам малко с ножичките за нокти и ще ти оформя хубаво челото. Ако не ти хареса, можеш да се заресваш напред, а ако ти хареса, ще идеш да ти го направят за постоянно с електролиза.

Тя скочи от леглото и се пресегна за малкия червен бръснач, с който Кейт почистваше космите под мишниците си. Беше толкова самоуверена, че Максин позволи да обръснат челото й на светлината на джобното й фенерче. Когато привърши, Пейган бе малко притеснена, а Максин изглеждаше ужасно — като че ли беше подготвена за лоботомия.

— Може би трябва да й пооскубеш веждите? — продължи Кейт и Пейган се нахвърли върху рунтавите вежди на Максин. За нещастие, оскуба твърде много от лявата страна, след това се опита да ги изравни, ала обезкосми прекалено и дясната, та се върна пак на лявата, докато накрая Максин остана с две тънки, странни, хоризонтални питанки под високо обръснато чело.

Погледна се в огледалото и избухна в плач.

На следващия ден Матроната бързо я прати на фризьор и късно следобед, когато се върна, Максин отново сияеше. Косата й беше добре подрязана — фризьорът я убедил, че е най-добре да я накъдри и да й направи прическа. Плитките й ги нямаше, на тяхно място бе бухнала гъста, руса, блестяща, буйна коса.

— А сега теглото ти — решително рече Джуди следващата неделя. — Трябва да свалиш поне десет кила. Край на кексовете. Вечно разправяш, че мразиш училищната храна, така че няма да ти е толкова трудно. Можеш да си купуваш седем твърдо сварени яйца на седмица и да изяждаш по едно на закуска с черно кафе, за обяд, портокал и резен шунка, никакъв чай следобед и колкото може по-малко ядене на вечеря. И бричовете лека-полека ще изчезнат.

Те не изчезнаха, ала останалата маса на Максин намаляваше със скорост кило на седмица. В училището я наблюдаваха като хипнотизирани. Някои се опитаха да я надминат, но нямаха нейната решителност и издръжливост при вида на топлия, току-що изваден от пещта хляб и ягодовия конфитюр за закуска или на крем питите и изпускащия пара шоколад следобед.

Когато Максин бе вече не шестнадесети размер, а четиринадесети и се приближаваше към дванадесети, Джуди я огледа щателно, както се оглежда кон на разпродажба, и кимна удовлетворено. После отстъпи назад и отсече:

— Носът.

Максин обаче ненадейно се забезпокои, че ще я вземат за суетна, че хората ще забележат, че майка й ще възрази, че е кощунствено да променя носа, който бог й е дал.

— Бог не е повелил да носиш и сутиен — не отстъпваше Джуди. — От теб зависи да помогнеш поне малко на бог, ако искаш да изглеждаш колкото може по-хубава, нали така?

 

 

След Коледа, Максин се върна в училище с десет дни закъснение, с искрящи черни очи и съвършен нос.

— Страхотно изпълнение! — изфука се тя и вдигна слънчевите си очила, за да покаже белезите. — Хленчих и плаках и отказах да излизам, о, вие бихте се гордели с мен, държах се толкова лошо и така решително. Придумах леля Ортанс да плати, при условие че родителите ми се съгласят. — Тя нагласи отново слънчевите очила. — Леля не очакваше те да склонят, но аз непрекъснато им набивах, че не може да са толкова жестоки, та да откажат. Казвам ви, цялата Коледа прекарах в сълзи. И накрая те се съгласиха. Отне само четири дни, но след такова представление имах нужда от почивката.

Новият нос и фигура на Максин повишиха твърде много самочувствието й и сега тя се съсредоточи върху по-нататъшното си отслабване. Ядеше и пиеше колкото може по-малко, караше ски колкото може повече, всяка сутрин и вечер сядаше на пода в стаята и масажираше пълните си бедра с дървена кухненска точилка.

— Двадесет и осем… ох, двадесет и девет… трябва да страдаш, за да си слаб, ох сто. Пфу! Къде са ми скиорските чорапи?

— Да не искаш да кажеш, че ще ходиш на ски? — удиви се Кейт. — Навън е студ на кутийки. В такава неделя е най-добре да си седиш до камината.

— Свалила съм само половин кило миналата седмица, виж ми графика на стената. Трябва да смъкна още пет.

Максин се добра с мъка до лифта. Беше решила да пробва някоя по-дълга писта за напреднали скиори и затова се качи в кабинка към върха. Върхът изглеждаше сив и застрашителен с черните облаци, надвиснали над него. Максин потрепери и погледна пътепоказателя — пилон, накичен като коледно дърво с разноцветни стрелки, сочещи пътя към различните писти. Жълтите бяха за леките, червените — за по-тежките, а черните — само за много опитни скиори.

Максин, която караше ски едва от два месеца, реши, че черната писта не ще да е чак толкова трудна — напротив, изглеждаше направо лесна и във всички случаи бе най-красивата. И това беше истина за първите двеста метра, след това обаче пистата направи остър завой наляво и Максин се озова в издълбана като коловоз ледена пътека, която се спускаше стръмно надолу през гората. За миг помисли да се върне обратно, ала вече се носеше твърде бързо и не можеше да се спре, ските й потропваха о леда. Изплаши се, че ще се блъсне в някое дърво — не й беше минало през ума, че на пистата може да няма жива душа. Изпречи й се една бабуна, елите застрашително надвиснаха над нея, тя се обърка и падна.

Успя да се изправи, стрелна се напред — отново прекалено бързо — по втвърдената ледена бразда, падна пак и ожули бедрото си. Макар че беше сложила чифт вълнени ръкавици под скиорските, не усещаше вкочанените си ръце, а бузите и челото я боляха от студ. Отново се изправи с усилие и през следващите десет минути съумя да кара бавно и внимателно, с много свличания. А после заваля сняг, който ограничи видимостта, и накрая тя можеше да вижда само на няколко метра пред себе си; пистата бързо се покриваше със сняг, погледът и не улавяше вече стрелки. Снежинките се носеха из въздуха безмилостно, пълното отсъствие на звуци беше зловещо и Максин изведнъж се изплаши.

Внезапно покрай нея профуча самотен скиор с черен костюм и оранжева островърха шапчица. Тя размаха щеките си към него и извика, но той не спря. Максин си запроправя път напред и надолу, следвайки посоката, в която беше изчезнал мъжът. Озова се сама на стръмно поле от ледени бабуни, но не посмя да тръгне през него. Започна бавно да го заобикаля. Всеки път, щом стигнеше до бабуните, правеше труден завой с подскачане и тромаво се свличаше на метър-два. Коленете й се разтрепериха от усилията, но тя продължи да се спуска на зигзаг, в главата й нямаше и помен от мисъл за стил. Тъкмо стигна долния край на полето и мъжът с оранжевата шапка се плъзна грациозно покрай нея.

— Помощ! — извика тя. — Помощ!

Но скиорът, изглежда, не я чу и Максин отново тръгна след него и скоро се озова на ръба на още по-стръмен склон.

Обзе я паника. Понечи да се изкачи обратно, но все пак движението надолу щеше да бъде по-лесно, затова свали ските си и ги повлече; започна да издълбава стъпала с токовете на скиорските си обувки, треперейки да не изпусне някоя ска надолу по ледения склон и да я загуби завинаги. Както може би се бе загубила и тя самата…

Макар че слизаше по хълма, глождеше я ужасното чувство, че върви в невярна посока. Минали бяха вече три часа, откакто напусна върха на планината. Цялата бе подгизнала, в гърба й беше влязъл сняг, изобщо не чувстваше краката си. Измръзнала, самотна и изплашена, седна на земята да си почине, разтревожена от измръзналите си ръце и крака, втренчена в гъстата сивота наоколо.

В този миг долови шума от ските на мъжа с оранжевата шапка. Изправи се с мъка, размаха ръце и запищя:

— Спрете, спрете, моля, спрете!

Той закова до нея.

— Моля ви, можете ли да ми покажете най-лекия път до долу? — взря се в него Максин с плаха надежда.

Той я погледна през жълтите си очила и отвърна на френски:

— Няма лек път до долу. Намирате се на черна писта. Защо сте избрали черната писта, а не някоя по-лека? — в гласа му звучеше раздразнение. — Хайде, последвайте ме, иначе никога няма да стигнете долу. Сложете си ските.

Сантиметър по сантиметър Максин го следваше по дяволския склон. Той избързваше напред, след това спираше и я изчакваше, наблюдавайки я как подскача, подхлъзва се и се свлича с решително стиснати зъби. Сивият полумрак се сгъстяваше в непрогледна тъмнина. Изведнъж коленете й омекнаха и тя се свлече на снега.

— Страхувам се, че не мога да продължа. Трябва да си почина. Съжалявам, но не съм в състояние да помръдна.

Черният скиор започна да я увещава с глас, в който сега звучеше нежна настойчивост.

— Хайде, справяте се чудесно, вече сме почти до междинната станция, тя е съвсем близо, зад следващия завой, там можете да се качите на лифта и да слезете до долу.

Продължиха да се спускат, ала Максин отново падна. Цялото тяло я болеше.

— Не мога повече — измърмори тя, скри лице в коленете си, клекна в пряспата и се сви на кълбо.

Скиорът въздъхна, откопча ските си и ги заби изправени в снега.

— Дайте да ви разтрия да се стоплите. Разтърка ръцете й, след това гърба, докато тя започна да усеща болка. След това разтри силно и краката й и й помогна да стане.

Продължиха надолу бавно и болезнено. Междинната станция не беше зад следващия завой, нито зад последващия. Измина почти час, докато най-сетне я зърнаха. Максин стигна до нея с пълзене, а спасителят й каза, че ще продължи по пистата. Щели да се видят долу в бара, ако искала, разбира се.

На долния край на лифта, едва посъвзела се, Максин се отправи към бара и влезе в тоалетната. Свали си шапката, очилата, шала и няколкото пуловера, изми лицето си с топла вода — о, какво блаженство — и разбухна косата си. След това изтрополи до обкования с чамови дъски бар. Тъй като нямаше други глупаци, които да карат ски в такова време, в пустия бар се мержелееше само една огромна, тромава, черна фигура, опряна на плота, просветваща с оранжевата си шапчица и жълти очила.

— Предполагам, че за вас трябва горещ ром, а за мен — чай — рече той, когато видя лицето и, озарено от новата, неотразима усмивка. — Трябва да си призная, че въобще не очаквах да намеря красиво момиче под онази колекция от стари конски чулове, с които се бяхте навлекли.

Лицето му с бронзов загар беше обрамчено от къдрава, руса коса. Максин погледна ясните му, чисти сини очи и тозчас се влюби в него.

Допълнителната награда за ужасното й преживяване беше, че той е резерва в швейцарския отбор по ски — а всяко момиче от Л’Ирондел би извършило дори убийство, само и само да има шанса да се срещне с някой от отбора. Ех, като им разкажа… помисли си тя.

Но не им разказа, защото седя сама с Пиер Бурсал в празния бар, докато не стана време да се връща в училище за вечеря, а Пиер я изпрати, носейки ските й. Максин тайничко се молеше да я покани да се срещнат отново. А когато Пиер наистина я покани — не на ски, забележете, веднъж му бе достатъчно, — той вече беше станал твърде важен за нея, за да седне да се хвали. Не каза даже и на Кейт и Пейган, за да не изкушава съдбата. Или Кейт и Пейган.

Оттогава Максин започна да се среща с Пиер винаги когато можеше, но, разбира се, след като бе спрял и последният влек. Пиер не беше мислил да се ангажира с момичето. Той гледаше сериозно на тренировките си. Не пиеше, не пушеше и нямаше намерение да раздвоява вниманието си с жени. С Пиер добродетелността й бе в пълна безопасност благодарение на тренировките му — поне така си мислеше тя, жадувайки за него, докато се притискаха на някой тесен дансинг или чувстваше мускулестата му ръка около кръста си в най-тъмното кътче на някоя чайна. В такива моменти прозираше ясно колко е лесно да станеш порочен.

Ех, само да й се предоставеше възможност…

 

 

Състезанията по слалом трябваше да започнат в десет часа сутринта. Подканяни от Максин, облечена в най-хубавото си жълто скиорско яке и с красивия капюшон от сребърна лисица, момичетата стояха на склона на Егли. Заедно с учителя по физкултура бяха взели малкия зелен автобус от Гщаад, след това въжената железница, която откарваше скиорите високо в планината. На моменти тъмнозелените борове потреперваха и от клоните им безшумно се посипваше сняг.

Въпреки че беше рано, момичетата си разделиха кана горещо, червено вино веднага щом стигнаха ресторанта на върха — иначе скоро щяха да се вкочанят от студ. Учителят по физическо им обясни още веднъж, че състезанието по ски изисква комбинация от заучена техника, съвършена физическа форма и най-добра екипировка — а и благоприятно време. При мрачен ден, когато видимостта е ниска, скиорът вижда само малка част от пътя си. Мъглявото бяло небе се слива със снега и не може да се види къде свършва пистата и започва небето, дали отпред има възвишение или нанадолните.

При лоши условия късметът е по-важен, отколкото при хубаво време, защото слънцето откроява неравностите по земята, така че всяка бабуна, ръб, вдлъбнатина и бразда се очертават от сенките по снега.

Сутринта, когато момичетата тръгнаха от Гщаад, стръмните ледени склонове блестяха на слънцето, показало се за пръв път тази седмица. Но щом стигнаха върха, то се скри зад ниски облаци и внезапно заваля сняг — не гъст, ала достатъчен, за да намали видимостта. Ръководителите на състезанието по слалом решиха да започнат двадесет минути по-рано, преди снегът да се е усилил.

Единственият звук в заснежената планина, който момичетата долавяха, докато се спускаха надолу към финиша, беше скриптенето на снега под ските им. От двете страни на пистата се разтваряше мека, бежова ограда, която изчезваше от погледа някъде нагоре в смълчаната бяла планина. Тристаметровата писта, с разлика във височините от близо сто метра, беше прокарана встрани от купчина борови дървета. Петдесет двойки цветни колове за слалом бяха забучени в снега, за да оформят петдесет „врати“ на интервал от пет метра. Другото състезание — мъжкият слалом — беше индивидуално. Всеки скиор щеше да се състезава не само срещу останалите участници, но и срещу собственото си най-добро време от първия манш. Победителят щеше да бъде постигналият най-добро време общо за двата манша.

Пиер Бурсал не мислеше, че има много шансове да спечели. Щяха да стартират тридесет и седем състезатели, сред които трима членове на отбора, както и другата резерва. Резервният състезател това бе квалификация за влизане в отбора, тъй като предишния ден Лист си беше счупил ключицата при автомобилна катастрофа.

Пиер внезапно загуби търпение — защо да чака, след като може да покара? Качи се догоре с влека и се спусна по пистата. Повече от всичко на света обичаше да се плъзга безшумно върху ските и използвайки само тялото си и земното притегляне, да се носи като ястреб над вълшебната бяла повърхност. Върховно физическо тържество за него беше онази тръпка от постоянния риск и съзнателно търсената опасност, която усещаше, когато си позволеше да кара малко по-бързо и едва-едва отвъд границата на контролируемото. За пръв път го бяха качили на ски, когато беше съвсем малък и той бързо установи, че това е единственият начин да избяга от зашеметяващата си майка с непоносимата й тайфа кандидат-любовници, тълпящи се всяка година в бляскавите курорти на Сен Мориц. Вместо да се влачи на опашката на тази сбирщина, Пиер търсеше усамотението и чистотата на снега по върховете на планината, в чиято небесна тишина чуваше само приглушения звук от ските си, проправящи пъртина през девствените преспи.

Пиер не беше добър в учението и когато стана на тринадесет години, единственият му източник на радост и удовлетворение бе тази бяла магия. И по-късно, когато минаваше със ските на рамо по селските улици, обичаше да усеща многозначителните погледи на минувачите; виждаше малки групички, втренчени подире му, и чуваше да възкликват: „Само луд човек ще тръгне да кара по Шарнфурц в такова време!“ или: „Видяхте ли го как лети като стрела?“. Понякога в скиорските селища, където го познаваха, Пиер забелязваше, че мъжете на отсрещния тротоар си шушукат нещо и обръщат към него завистливи очи.

Само майка му и баща му не разбираха, че синът им е бог на ските. Чак когато президентът на мултинационалната компания, която спонсорираше младежкия отбор, поздрави господин Бурсал на един банкерски прием в Цюрих за това, че е отгледал бъдещ шампион, бащата на Пиер се увери, че синът му не е нито ненадарен, нито мързелив — а просто не се интересува от учебните предмети.

Сега Пиер се спускаше по хълма със съвършен стил и шеметна скорост, карайки на ръба на възможното — и малко над него. В чудесна форма преди състезанието, той се приплъзваше около най-трудните бабуни, после внезапно изскочи от пистата в дълбокия девствен сняг. Снегът се разхвърча зад гърба му като тиха диамантена вихрушка. Засече отново към пистата, приведе се ниско, така че лактите му опряха в коленете и завърши с прибрани ски, наведена глава и щеки, притиснати под мишниците. Тревогата се бе стопила. Чувстваше само чисто физическото тържество на тялото си, снега и упойващия искрящ като изстудено шампанско зимен високопланински въздух. Пиер премина покрай пистата на манша, опитвайки се да я запамети, тъй като на състезателите не се разрешаваше да се спускат по нея предварително. Какъв е правилният маршрут щеше да стане ясно, чак когато стъпеше на пистата и се понесеше като през мъгла покрай бамбуковите колове. Докато чакаше реда си, щеше да наблюдава скиора пред себе си и да се опита да определи маршрута по движенията му. Нужна беше пълна концентрация, защото вратите бяха издигнати на неравни интервали, някъде много близо една до друга — лесно можеше да се блъснеш в кол или да пропуснеш врата.

Пистата не изглеждаше много трудна: две стръмни спускания, и двете близо до началото, няколко резки завоя, след единия почти веднага следваше много остро усукване, за което щеше да се наложи да се насочи нагоре. Това беше проклетата клопка, където трябваше да внимава.

Стигна върха на пистата и зачака с другите състезатели, тътрейки се към старта. Дъхът им се кълбеше в ледения въздух. Беше изтеглил номер 8, добър номер, защото маршрутът щеше вече да е очертан от предишните състезатели, но още нямаше да са се оформили дълбоки бразди, в които да се забиват върховете на ските.

Беше негов ред. Пиер провери червената плетена лента, която придържаше косата да не влиза в очите му и предпазваше ушите и челото от замръзване. Прочисти си гърлото, изплю се на снега и застана на върха на пистата. Напрегнат, съсредоточен, той разкърши рамене и нетърпеливо заприплъзва ските напред-назад, очаквайки стартерът да докосне рамото му и да засече времето, натискайки таймера с ботуш.

Сега!

Пиер подскочи напред. Даваше си сметка за черната мълчалива човешка ограда покрай пистата. Полетя надолу, след това взе острия ляв завой над първата врата. Още преди да е излязъл от нея, вече подготвяше приведеното си тяло за следващата и преценяваше как да завие за по-следващата. От момента, когато се захвана сериозно със ските, треньорът все му втълпяваше да „мисли с две врати напред“ и „по-бързо, по-бързо“. Беше научен да стартира внимателно, да почувства пистата и чак тогава, щом влезе в ритъм и скорост, да се движи колкото може по-бързо, без да губи контрол.

Изви се остро надясно през вдлъбнатината с леко разтворени за равновесието крака, силно свит, след това прехвърли тежестта на вътрешния крак, привеждайки се към хълма. Със стържещо, кънкьорско движение другият му крак го отблъскваше, отблъскваше, отблъскваше в завой и напред.

След стръмното спускане при осмата врата тялото му започна да се приспособява към ритъма на движенията. Усети, че напрежението го напуска, сърцето му затуптя необикновено силно — възбудата вземаше връх над притеснението. След всяко потрепване на поредната врата идваше миг на облекчение.

Изведнъж ските се раздрусаха, след това изтракаха в острата падина пред врата 14. Пиер се мъчеше да си възвърне контрола. В продължение на няколко ужасни секунди удряше по черния лед на място, където състезателите преди него бяха остъргали тънкия пласт мек сняг. Изви се, за да вземе неудобна врата вляво. Ските му пак се разклатиха лошо, докосвайки отново леда, и той за миг загуби контрол. Изведнъж спря „да мисли две врати напред“ — виждаше само двата бамбукови кола непосредствено пред себе си, изпречени като бездушно предизвикателство.

Със свити устни и разширени от напрежение очи Пиер направи болезнено усилие на волята и най-сетне успя да се овладее, след това неумолимо се метна към следващата врата, съсредоточавайки вниманието си отново две врати напред — дори не забеляза как профуча покрай претърпелия произшествие предишен състезател в син костюм, който пълзеше към края на пистата.

Последва подъл малък завой. Зърна как колът на вратата се разклати от допира на ръката му. Почти веднага след него дойде нов, още по-страшен завой на почти същото равнище. Пиер бързо се изтласка нагоре с външната си ска и усети как мускулите на краката му потръпват от усилието. Нямаше да може да го вземе.

Рязко се наведе наляво, за да избегне кол, който бе паднал настрани. Едва не пропусна тридесет и четвъртата врата и концентрацията му отново се наруши, когато трябваше внезапно да намали, за да избегне челния удар в един кол. Обърна се и първата му реакция беше да спре, но присъщата му решителност го тласкаше напред и с упоритостта на роден шампион Пиер се заспуска още по-бързо през останалите десет врати.

„Само да няма още скокове — молеше се той. — Ех, да ми падне копелето, което е наредило манша…“

Изведнъж чу окуражителните ритмични викове на тълпата. Знаеше, че тя вика в такт със завоите, ако караш особено добре. „Не трябва да слушам, трябва да се съсредоточа!“

И изведнъж — боже мой, не! — идеше още едно стръмно спускане… Пиер дръзко го използва като трамплин и гмурна цялото си тяло напред, натисна щеките и събра цялата си останала енергия, за да се хвърли към финиша.

Изведнъж го обзе еуфорията. Не беше лошо…

След първото спускане Пиер водеше с 1.50 секунди. Четиринадесет от тридесет и седмината стартирали бяха отпаднали.

Вторият слалом беше нареден до първия; скоростта при него обикновено беше по-висока, защото състезателите се бяха разтоварили от напрежението, но сега пък времето се развали; стана студено и навъсено. Видимостта беше почти на границата на безопасното и Пиер се чудеше дали няма да прекратят състезанието. „Моля те, боже, само това не“ — повтаряше си той наум.

Този път в края на спускането не почувства еуфория, а само безпокойството на умората. Вярваше, че времето му е добро, но дали е достатъчно?

Плъзна се към огромното табло, на което се отбелязваше времето на състезателите, и застана до него, с гръб към пистата, наблюдавайки как сменят цифрите. Максин стоеше настрани, затаила дъх. Състезанието бе взело повече жертви, отколкото обикновено: един състезател беше връхлетял върху вратата на стръмен, заледен участък. Кол от врата бе ударил друг по лицето — за щастие всичко беше завършило само с леко сътресение и насинено око. Трети бе закачил ската си в ледена бразда и се бе блъснал страшно в оградата край пистата, разпръсквайки зрителите и счупвайки пищяла си на три места. Вперил поглед в пистата с надежда, Пиер не можа да се сдържи да не изликува вътрешно, когато след три минути личният му съперник Клаус Вернер закачи едната си ска на кола на една врата, грациозно се преметна встрани и напусна състезанието здрав и читав.

Номер 8 изведнъж скочи нагоре на таблото с време 1.56 минути. Максин се изкатери по снега, обви ръце около врата му и завика:

— Пиер, ти спечели, ти спечели!

И за нейна изненада, както и за своя, той я целуна с такава страст, от която дъхът й спря, и й прошепна:

— Трябва да отида с отбора, скъпа. Ще се срещнем в „Шеза“ след половин час.

После го наобиколиха треньори, зрители и съотборници и един през друг го затупаха по гърба.

 

 

Максин го изчака в „Шеза“. И двамата бяха прекалено възбудени, за да мислят за ядене, изпиха само задължителната за случая бутилка шампанско. След половин час Пиер, който въобще не пиеше, я обгърна с ръка и й пошушна:

— Да отидем в моята стая, а?

— Сега ли? — изтръпна Максин. Копнееше за това, но се и страхуваше.

— Защо не?

Забързаха по улиците. Пиер приемаше поздравления от всички страни. Колко ли време ще трае, питаше се Максин, подтичвайки леко до него.

Вилата на ски отбора беше празна. Изгромолиха нагоре по дървените стълби с тежките си обувки.

В стаята на Пиер имаше две тесни легла. Той остави пепелника в коридора пред вратата, преди да заключи — обичайният сигнал за съквартиранта му.

Започна да я разсъблича бързо, целуваше я всеки път, щом тя се опиташе да си отвори устата. Искаше й се да спре, ала й се искаше и да продължи. Дали да му каже, че никога не е стигала до под кръста?

Той й отвърна с бляскава нехайна усмивка и с опитна ръка разкопча кукичките на сутиена й.

— Не се тревожи, изпадал съм в подобна ситуация стотици пъти.

— Стотици? — възкликна Максин успокоена, шокирана и ядосана.

— Добре де, достатъчно пъти.

Последва борба за клина й. Тя го притискаше силно към тялото си, та накрая Пиер започна да сваля собствените си дрехи. Когато разкопча ципа на панталона си, Максин затвори очи. После ги отвори, скочи в леглото и скри глава под юргана, като щраус.

— Пиер, светло е. Срамувам се. Всеки може да надникне през прозореца.

— На третия етаж сме — засмя се той, но услужливо спусна дантелените завеси.

Изведнъж се озова легнал до нея, започна да изтегля залепените й за лицето ръце и да целува голите й гърди с решителност, която й се стори ужасно възбуждаща. Разкъсвана между смущението и страстта, Максин неволно се изви към тялото на Пиер и зарови глава в гърдите му, така че да не вижда нищо. И отново се вцепени. Сега можете да усети мускулестата му голота и да помирише желанието му. Усещаше и още нещо. Крадешком плъзна ръката си настрани, ала Пиер я хвана здраво и притегли нежно надолу. Максин я дръпна рязко назад. Меко, настойчиво Пиер отново взе ръката й и я положи върху плътта си. Максин реши да си представя, че това не е нейната ръка. Ужасяваше се, че може да направи нещо погрешно, да го нарани. Трябва ли да го прегъваш напред? Върти ли се? Може ли да се счупи?

Някой почука силно на дървената врата.

— Господин Бурсал! Долу има фотографи.

И двамата застинаха. Пиер изпсува и рязко седна.

— Кажете им… Кажете им, че спя. По-късно.

Последва пауза, след това стъпките се отдалечиха тежко по коридора.

Пиер се върна към работата си в момента. Максин беше изумена, че докосването й може да има такъв ефект върху него, да го направи така податлив, че както си лежи под топлия юрган, може да влуди този мъж просто като леко попипва нещото му. — Дай да свалим този проклет клин — измърмори Пиер и дрехите на Максин се разхвърчаха изпод юргана из цялата стая.

Тя се престраши, хвърли изпитателен поглед надолу и отново се смрази. Размерът! Но това беше невъзможно, той щеше да я разкъса на две!

— Страх ме е! Май трябва да спрем — изписка тя и спря. Пиер също спря и неохотно изръмжа:

— Права си, май си много малка.

Максин внезапно се разяри и сграбчи нещото отново.

— Не искам да те нараня — смотолеви Пиер, но все пак се извъртя така, че се озова отгоре й.

И изведнъж се оказа, че не е толкова болезнено, и нещото беше вътре и те се движеха заедно.

— Добре ли го правя? — прошепна Максин, разтревожена за ритъма. Малко приличаше на самба в хоризонтално положение — но дали трябваше да се движи с него или в обратна посока?

— Просто не мисли за това, не се безпокой за нищо — измърмори Пиер в ухото й. Тя лежеше и чувстваше, че я обливат топли вълни. Усети странни тръпки по цялото си тяло, след това разбра, че откликва инстинктивно на неговото темпо.

Той изведнъж започна да се движи бясно, все по-напрегнато. Гърбът му се изви в дъга, Пиер издаде сподавен стон, като че ли от болка, и се строполи отгоре й. За миг тя помисли, че е припаднал, но той измърка като сънливо, доволно коте и… се унесе в дрямка.

Всичко беше наред. Всъщност беше ли? Усети облекчение, че всичко е свършило, че е преминала едно препятствие и вече е истинска жена, но откъде това странно усещане — лежеше изтощена, ала съвършено будна, стегната и притеснена. Ръката на Пиер бе отпусната под гърба й и тя не смееше да помръдне, за да не го безпокои. Бавно започна да се смъква надолу по леглото, докато ръката му се озова под врата й, мушна се под юргана. Чувстваше се самотна. Затвори очи. Доплака й се.

Това ли е всичко? Всичко, за което си бяха говорили след изгасването на лампите и което бяха очаквали, всичко, за което се намекваше в стотиците романтични истории в списанията? Това влажно петно на окървавения чаршаф под рамото й, непознатата кисела миризма на пот, това лепкаво нещо, което се стичаше по бедрата й?

Изпитваше единствено желанието да бъде чиста, да лежи в собственото си легло, в своята стая, и слънцето да свети в прозореца през дантелените пердета. Повече от всичко на света искаше да се изкъпе.

Сигурно беше направила нещо погрешно… Или пък той не бе направил нещо така, както трябва.

— Като тренираш за някои неща, губиш формата за други — надигна сънлива глава Пиер и я погледна. — О, Максин, ти имаш най-прекрасните гърди на света! И съсредоточено се нахвърли върху тях.

Скоро Максин се почувства поободрена, след това отново я заляха топлите вълни на удоволствието. Тялото й започна да се движи с неговия ритъм, чувстваше, че не може да не го прави, усети, че се разтваряше в него или може би той се разтваряше в нея? Сключи ръце около тялото му и привлече твърдите му, силни бедра към себе си.

— Моля те, не спирай, моля те, не спирай, моля те, не спирай — стенеше тя задъхано.

Усети, че се издига и застива като замръзнал водопад, след това тялото й се заизвива отново и отново, и отново, и я обзе удивително удоволствие, като онова, за което бе слушала — всъщност дори още по-прекрасно.

 

 

Блъскането по вратата ставаше все по-бясно. Максин се стресна в съня си, усети топлото голо тяло до себе си и подскочи. Стана от леглото, препъвайки се пресече опипом непознатата, огряна от лунна светлина стая и внимателно отвори, прикривайки голото си тяло зад вратата.

Пейган стоеше на прага, облечена в огромното си зелено палто от туид.

— Даваш ли си сметка, че е почти полунощ? Каза, че Пиер ще те доведе преди вечеря, но ние все пак не се разтревожихме истински, докато не стана време за лягане.

— Боже мой! — възкликна Максин. — По дяволите, значи знаят, че ме няма!

— Не, когато Матроната направи проверката преди изгасването на лампите, Кейт й каза, че си в банята, след това изчакахме всички да си легнат и хвърляхме ези-тура да решим коя да дойде да те потърси. Аз загубих, затова Кейт се промъкна до канцеларията с фенерчето си и задигна ключа от задната врата и сега чака, за да ни пусне вътре. Сигналът е четири кратки почуквания по кухненския прозорец. За бога, побързай!

Разтреперана, Максин се напъха в скиорските си дрехи, без да буди Пиер. Двете момичета минаха на пръсти по коридора, надолу по скърцащите стълби и излязоха на улицата. Без да говорят, с ръце пъхнати в джобовете, се затичаха тромаво по снега, колкото можеха по-бързо, като ту се препъваха, ту се подхлъзваха.

Когато наближиха тъмната грамада на училищната сграда, улицата внезапно се освети от бавно приближаваща самотна кола. Тя рязко спря и за техен ужас фаровете й се насочиха точно срещу тях. Щом се изравниха с колата, прозорецът се отвори и от него се подаде някакъв мъж.

— Добре, добре — подсмихна се той. Обикаляли сте нощните барове, а?

Беше Пол, шофьорът на директора.

— Качвайте се отзад — изкомандва той рязко. Те се вмъкнаха вътре, а Пол се обърна, сложи едната си ръка на задната седалка и намигна на пребледнелите момичета, които знаеха, че ги чака изключване.

— Защо да се прибирате по никое време? Я да ви заведа в истински нощен бар! Знам един, в който няма да ви познаят, а и с мен ще бъдете в безопасност.

— Не, това само ще ни вкара в още по-голяма беля — измърмори Максин, припомняйки си какво им беше казал Ник за Пол. Но първата мисъл на Пейган беше, че ако тя отиде с Пол, той ще е съучастник в конспирацията и не ще посмее да ги обади на Шарден. Значи нямаше да ги изключат.

Събра кураж.

— По-добре Максин да си иде, понеже вътре ни чака човек. Аз ще дойда с теб, но как ще се върна?

— Аз имам ключ, естествено.

Поглеждайки разтревожено назад, Максин се измъкна от колата и затича към задната врата. Синият ягуар се плъзна по снега.

Но Пол не караше към нощен бар. След малко се оказаха чак в другия край на града.

— Хей — подсвирна Пейган и се надигна, когато стигнаха до някаква усамотена вила. — Това бар ли е?

— Не, това е моята къща — рече Пол. — Ще пийнем само по чашка и после ще те върна обратно в училището.

Пейган погледна навън. Светлините на Гщаад вече не се виждаха и тя нямаше представа къде се намират, затова послушно последва Пол в малката вила и се озова в удивително модерна дневна. Ниските столове бяха с хромирани метални части, абстрактни картини висяха в огромни посребрени рамки, на фона на черната стена се открояваше с восъчната си белота мраморна статуя на мъжки торс в естествен ръст.

Пейган премига и изненадата й надделя над умората. Все още с палто, тя стоеше мълчаливо в средата на стаята, докато Пол приготвяше някакъв коктейл. Раздруса сребърния шейкър, изля съдържанието му във водна чаша и я подаде на Пейган. Питието миришеше на сапун и на препарат за химическо чистене. Пол й каза, че е коняк и водка и глътка от нещо специално. Знаеше, че е по-добре да се държи приятелски с него, но единственият начин да изпие сместа бе да задържи дъх и да я излее в гърлото си. Така и направи. Запелтечи, усети, че краката й отмаляват и загуби съзнание.

 

 

Искаше й се стомахът й да се успокои. Мислеше, че никога вече няма да може да вдигне главата си. Внимателно отвори очи. Поток ярки светлини. Отново ги затвори. Беше замаяна, повдигаше й се и май не можеше да контролира крайниците си. Усети студена стомана на китките си и чу изщракване… Какво си въобразява, че прави този мъж?

Пол я беше приковал с белезници към леглото.

— А сега и другата ръка. Просто за да не направите нещо необмислено, госпожице.

Пейган бе твърде слаба, за да мисли. Затвори отново очи, но не можа да реши дали се чувства по-зле с отворени или със затворени очи. Зъзнеше, беше съвършено гола. Искаше да разбере какво става… искаше Пол да я остави сама… Какво мисли да прави този проклет мъж?

— Просто малко ще те погаля, това е всичко, след това ще те върна обратно в училище. Всъщност не ти се иска да ставаш точно сега, нали? Не искаш наистина да ме спреш, нали? Не можеш, нали? Харесва ти, нали?

И Пейган наистина харесваше успокояващите, котешки милувки по гърдите, ребрата, стомаха си. Опита се да отвори очи и видя, че Пол лежи до нея гол на черните чаршафи. Бе подпрял лъскавата си глава с една ръка, на лицето му бе изписана безизразна усмивка. Поглаждаше я с черно перо. Тя отново затвори очи. Тогава той се изплъзна безшумно от леглото и Пейган усети нещо друго, нещо пълзящо по бедрата си.

Отвори очи и видя първата ерекция през живота си. Голото тяло на Пол беше надвесено над нея с разтворени крака и о, не, не можеше да бъде! Той попипваше нежно бедрата й с черен кожен камшик.

— Нямаш избор, трябва да правиш точно каквото ти кажа — прошепна Пол.

Тя пак затвори очи. Това беше прекалено. А как я болеше главата! Внезапно проблесна светкавица и Пейган тозчас дойде на себе си.

Тъкмо я бяха фотографирали. След това той й го направи и изобщо не беше болезнено. Отблъскващо, но не болезнено.

С празен поглед Пол седна на ръба на леглото и запуши цигара от някаква трева. Значи от това е бил лекият аромат, който беше усетила, когато влезе във вилата. Пол не й обръщаше никакво внимание, но после изведнъж се обърна рязко към нея, започна да се кикоти безпомощно и изгаси цигарата си в чаршафа. Това изплаши Пейган толкова много, че тя се свести окончателно. Нямаше представа за времето, но трябваше да махне тези белезници, да си намери дрехите и да се върне в училище, преди този проклет мъж да е запалил къщата.

— Пол, скъпи — прошепна тя с най-сладкия си глас, — моля те, пусни ме, трябва да отида в банята.

Той пролази по леглото и отключи белезниците. Пейган заопипва пътя към дневната, трескаво затърси дрехите си. Започна да ги събира, след това надзърна в някакво огледало в бронзова рамка на бюрото и видя подпухналото си лице. Очите й бяха почти изчезнали — сигурно беше плакала.

Забеляза, че горното чекмедже на бюрото е полуизтеглено. При вида на съдържанието му очите й се разшириха. Бързо бръкна вътре.

 

 

Беше се зазорило, когато Пейган се промъкна в стаята си.

— Изглеждаш ужасно. Минава пет часът.

— Миришеш ужасно, къде беше?

— Какво стана?

— Отидохме в един бар и пихме твърде много. Сега ще бъдете ли така любезни да се чупите? — изръмжа Пейган. Изплакна устата си с дезинфектиращ разтвор, изми лицето си и се напъха в леглото. Не слезе за закуска и когато Матроната видя подпухналото й лице и зачервените, мътни очи, веднага сложи термометър в устата й. Температурата й беше нормална, но при все това, Пейган изглеждате така, като че ли развиваше някакво заболяване, затова я преместиха в училищната лечебница, където остана два дни.