Шърли Конран
Лейс (29)

28.

Господи, какъв шум! Не й се искаше да отваря вратата!…

Пейган реши да не обръща внимание на ударите отвън, та дано който и да беше да си иде. Тъкмо се канеше да пъхне глава под възглавницата, когато чу женски глас да пее:

— Честит рожден ден! Честит рожден ден!

Чукчето думкаше с ритъма на песента. Господи, главата й… Господи!… Възможно ли е това да е гласът на Кейт?

Пейган отвори очи, седна в леглото, отново затвори очи, стана, олюлявайки се, отвори очи, вдигна от пода пеньоара си, не можа да намери ръкавите, захвърли го, дръпна юргана от леглото, омота го около тялото си, слезе опипом по стълбите и застана на прага. Зад букет от слънчеви жълти нарциси видя усмихнатото лице на Кейт.

Щом зърна червените кръгове около очите на Пейган, подпухналото й лице и рошавата й коса, Кейт престана да се усмихва. Направи крачка напред и я прегърна с всичка сила. Господи, какъв лош дъх имаше!

— Влизай бързо, студено е. Защо пееш?

— Защото рожденият ти ден е съвсем скоро.

— Така ли? — попита Пейган с безразличие. — Кога всъщност е двайсет и седми? Боже мой, та аз ставам на трийсет години… Поне така мисля. Ако годината е 1962, значи ставам на трийсет. — Тя преведе Кейт по коридора, настлан с каменни плочи до всекидневната. — Това означава, че живея тук вече повече от осем години. Сякаш вчера се преместих… Благодаря ти, ще ги пъхна в някоя ваза… Откъде разбра, че съм тук?

Не беше сигурна, че й се иска да вижда Кейт, която сега събличаше жакета на сиво-кафявия си костюм с панталон марка „Мери Куонт“.

Кейт погледна канапето, покрито с кучешки косми и седна на дървения стол в стил „Уиндзор“.

— Миналата седмица срещнах Филипа. Спомняш ли си я? Онази едра, властна дама със ситно накъдрена червена коса, с която играехме бридж в Кайро? Тя ми каза за развода ти и аз веднага се обадих на майка ти.

Години наред Кейт бе обвинявала Пейган, че е откраднала годеника й. Но Филипа беше пошушнала на Кейт клюката, която по-голямата част от обществото в Кайро отдавна знаеше и смяташе, че е известна и на Кейт — византийската хитрост, с която Робърт беше разделил двете момичета. Не Пейган, а Робърт бе постъпил предателски. Сега когато Кейт беше омъжена и бракът й беше щастлив, тя изпита угризения на съвестта и вина, че е позволила да я измамят и да я отделят от приятелката й от детинство.

— Та видях се с Филипа преди около седмица и дойдох възможно най-бързо, скъпа. Исках да те изненадам. Съвсем правилно си постъпила, като си се развела с Робърт. Не съм виждала по-голям подлец от него.

— Можеше да ми кажеш.

Настъпи неловко мълчание, след това Кейт избухна в сълзи.

— Не мога да те гледам в това състояние.

— Хайде сега, не започвай и ти — намуси се Пейган. — Много съм си добре… Не поливам със сълзи цялата къща като теб и Максин… помниш ли как беше — или кикот или подсмърчане. Не мога да разбера защо жените плачат толкова много… Ще видя дали има чай.

Тя отиде до кухнята, сръбна набързо от бутилката с водка и най-после се появи, носейки табла с порцеланови чаши и чинийки от различни сервизи, с няколко стари бисквити с джинджифил и конфитюр от портокали.

Десетина минути бърбориха за несъществени неща, а после Кейт попита внимателно:

— Защо си се скрила така, Пейган? Защо никой от старите ти приятели в Лондон не знае, че си тук?

— Защото не съм им казала, скъпа… Просто не исках да се виждам с никого след онзи живот в Кайро, където всяка нощ ходехме на по три празненства. — Тя се засмя тъжно. — Толкова се срамувах от себе си, пък и очевидно мама също се срамуваше… Никоя от нашите съвипускнички не беше разведена. — Тя наля чай от синия калаен чайник. — Просто исках да се скрия от хората… Някои близки приятели се свързаха с мама и ми писаха, предлагайки ми да ме посетят, но аз изобщо не отговорих на писмата им… Истината е, че не знаех как ще реагирам на присъствието на когото и да било — въздъхна тя. — Външно изглеждах нормално, но вътрешно бях много объркана. Щом някой ми заговореше мило, веднага ми се искаше да се свия на кълбо и да се разплача. Идиотско, нали?… На гърлото ми заставаше буца и не можех звук да издам. Така, че за да избегна разговорите с хората, започнах да избягвам самите тях. Със селяните разменях по някоя и друга дума само в краен случай, а когато чуех звънеца от колелото на пощальона, се втурвах на горния етаж и се спотайвах.

С трепереща ръка тя сипа мляко в чая си. Кейт беше поразена от промяната, настъпила у Пейган. Как онова уверено, жизнерадостно същество се бе превърнало в тази наплашена, раздразнителна развалина? Речта й беше несвързана и разпокъсана.

— С никого ли не се виждаш. Пейган? — попита тя.

Пейган сви рамене.

— Станах нещо като отшелник; само от време на време се виждам с мама… Един ден я чух да обяснява на свой пациент, че живея в уединение и затова си говоря сама. Това ме разсмя. — Тя подаде една пукната розова чаша на Кейт. — Всъщност никога не ми е било ясно к’во лошо има в това, да си говориш сам; винаги се смееш на шегите си… винаги печелиш споровете си… това показва завидна степен на самоприемане… — Пийна от глинената си халба. — Не се чувствай длъжна да изядеш цялата бисквита, тя е на около шест месеца. Не смятам, че съм била нещастна. Бъстър ми прави компания, а в началото, когато се събуждах и виждах, че Робърт не лежи на възглавницата до мен, изпитвах такова невероятно блаженство! Тук ми е съвсем добре — слушам си радио, чета си. За съжаление, в момента не е много разтребено, защото госпожа Хокън се спъна в едно паленце и си счупи глезена, та от няколко месеца не е идвала да чисти.

— Не яздиш ли вече?

— Ами все се каня да си взема кон и все го отлагам за идната седмица, както всичко останало. Мама продаде конете, а бившите конюшни сега са масажни помещения и гимнастически салон… Още чай?

Тя понечи да подаде още една бисквита с джинджифил на Бъстър, но я изпусна. Настъпи кратко мълчание. След това Пейган дрезгаво възкликна:

— Боже мой, защо не сме дошли на този свят с наръчник от инструкции? Бедата при мен е, че изглежда, не мога да извлека поука от грешките си. Аз не просто повтарям своите грешки, а трупам нови… Вглеждам се в миналото си и си мисля, че животът ми започна да се обърква още в Швейцария. Още оттогава всичко, с което се захващах, в началото изглеждаше чудесно, но краят неизменно беше катастрофален… Сега съм просто постоянно уморена. Уморена съм от всичко. Уморена съм от неуспехите. Уморена съм от живота. Затова се оттеглих.

Тя сложи ръце на тила си и впери поглед в тавана.

Кейт бързо пъхна бисквитата с джинджифил в дамската си чанта. Отново замълчаха, после Пейган продължи.

— Но стига сме говорили за мен. Вече узна какво съм правила през последните осем години. Нищо… За разлика от старата ни приятелка Максин. Понякога виждам нейни снимки във вестниците — не че редовно ги чета, слушам само новините в девет и благодаря на бога, че никога не ме споменават… Удивително е как нашата Максин изведнъж се превърна в очарователна мадама. Както казват, една от онези, които движат и разтърсват света… Предполагам, че нас, останалите, биха ни окачествили като разтърсените и все още тресящите се. — Пейган опъна ръце и се прозя. — А какво стана с теб през последните десет години, Кейт?

— Когато се случи така с Робърт, бях сломена — Кейт отпи отчая си, — колкото и абсурдно да изглежда сега. След това, както едно време, започнах да излизам с всеки, който ме поканеше, само и само да не съм у дома. То бяха забави, празненства, събирания, докато най-сетне срещнах милия Тоби. После, когато се оженихме, животът ни стана много по-спокоен. — Тя сръбна още една глътка. — Но хайде да не говорим за мен тази вечер. — Кейт допи хладкия си чай. — Какво ще кажеш да се разходим до „Трелони“? Навън е такъв прекрасен ден! Гората ухае на див зюмбюл.

— Не е нужно да бързаме чак толкова — Пейган стана неохотно и вдигна таблата. — Ако се наканиш да измиеш колата, непременно ще завали. Стара арабска поговорка.

Тя отнесе подноса в кухнята, при бутилката с водка, която беше скрила набързо под калпака за чайника. Какъвто и да бе съпругът на Кейт, той очевидно можеше да си позволи да й купи обувки „Гучи“ и дамска чанта „Хермес“ — беше ги забелязала.

Докато Пейган с гръм и трясък разтребваше съдовете в кухнята, приятелката й огледа всекидневната — камари от книги на пода, струпани по столовете стари вестници, полупразни чаши чай, маса с кръгли отпечатъци от чаши и изгаряния от цигари, препълнени пепелници и навсякъде — кучешки косми. Първата й мисъл бе да се заеме с хигиенизирането на Пейган, а след това и на къщурката — тя можеше да се превърне в уютен, кокетен дом. След това, обаче реши да се срещне с майката на Пейган, преди да предприеме каквото и да било. Защо тя не е направила нищо? Та нали специалността на тази проклетница бяха именно пияниците?

Тръгнаха по горската пътека, любувайки се на дивия зюмбюл. Прекосиха масива от тъмнозелени рододендрони, минаха през решетката, която би трябвало да пречи на елените да излизат на главния път. Изкачиха малък склон над мочурище с лютичета и стигнаха до добре окосена тревна площ около красивата каменна къща. Пред зимната градина имаше прозрачен пластмасов купол, висок три метра.

— Новият плувен басейн на открито със затоплена вода — обясни Пейган.

Влязоха в зимната градина, която сега беше пълна с уреди, боядисани с лъскава хромова боя — велосипеди и огромни механични гумени ленти за масажиране на задните части, отминаха редиците от пациенти с розови лица, които усилено въртяха педалите на път заникъде, прекосиха вестибюла и се изкачиха по широките два метра, застлани с червен килим стълби, водещи към кабинета на майката на Пейган.

Госпожа Трелони вдигна глава от писалището и погледна над роговите си очила.

— Драго ми е да те видя, Кейт — рече тя, сякаш за последен път се бяха срещнали вчера. — Никак не си се променила.

С отмерени движения свали очилата си, сгъна ги и ги прибра в калъф от крокодилска кожа. Здрависаха се. Мраморностудената ръка на госпожа Трелони беше в пълно съответствие с тона и жестовете й. Тя натисна един звънец, след което пиха цейлонски чай от изрисуван с рози порцеланов сервиз „Минтън“. После разведоха Кейг из „Трелони“.

Когато обиколката приключи, Кейт успя да отведе госпожа Трелони настрана.

— Мога да остана тук само една седмица — изрече тя с тих глас, който обаче не скриваше гнева й. — Ще се постарая да оправя Пейган и къщичката възможно най-бързо. Сигурна съм, че ще можете да ми предоставите две от чистачките си за утре; освен това, бих искала да направя всички процедури, които предлагате, искам и Пейган да ги направи заедно с мен. Предполагам, че ще ми дадете сметката и за двете.

— Невероятно мило от твоя страна — отвърна госпожа Трелони учтиво, сякаш коментираше пейзажа, — но нека упражненията на уредите бъдат за моя сметка. Боя се, че ще ми е малко трудно да ви уредя процедури, тъй като всички часове са вече заети.

— Ами тогава отменете някои — процеди Кейт студено и се върна при Пейган край плувния басейн.

Отидоха до Сейнт Остъл със сребристия автомобил на Кейт, марка „Карман Гиа“. Най-напред тя купи храна: месо, сирене, плодове, бисквити „Бат Оливър“, лучена туршия, две кутии пастет от гъши дроб, домашни палачинки, една восъчна пита, сметана, конфитюр от черни череши, черен хляб, малко ментови бонбони и (тъй като бяха толкова красиви) захаросани виолетки. Освен това избра и нов комплект кухненски съдове, няколко хавлиени кърпи с цвят на лютиче, чаршафи на цветчета и ароматизиран сапун за банята. Пейган започна да протестира, но Кейт, която попълваше поредния чек за два градински стола със смъкващи се облегалки в жълто райе, твърдо заяви:

— Подарък за рождения ти ден.

Накрая заведе Пейган в най-близкия магазин на „Джигър“ и й купи бледолилав кашмирен пуловер и подходяща пола от туид и още един сиво-зелен комплект пуловер и пола.

Пейган беше неспокойна още от единадесет и тридесет сутринта — часът, в който отваряха кръчмите, но Кейт не изпускаше приятелката си от очи. За да избегнат алкохола, тя реши да не обядват в хотел или в кръчма, затова купи две горещи корнуолски пирожки с лук и месо, които изядоха в колата. Докато почистваше трохите от полата си, Пейган трепереше.

— Защо си облякла този тънък шлифер? — попита Кейт. — Нали знаеш колко бързо се разваля времето тук? Надявам се, че имаш палто?

— Ами намираше ми се едно — промърмори Пейган, — но съм го оставила някъде. В Кайро нямах нужда от дебела дреха.

— Тази сутрин майка ти беше с късо палто от норка.

— А, ако ми даде нещо такова, сигурно ще го изгубя. Знаеш колко съм разпиляна.

Не беше особено убедителна. Изведнъж Кейт си спомни.

— Какво стана с наметалото на Абдулах?

— Боже мой! Обзалагам се, че е все още на тавана. Знаеш ли, майка ми все не ми разрешаваше да го нося — извика Пейган сияеща. — За да не съм си изгубела репутацията.

Тя се разсмя гръмогласно и се развесели.

След това се върнаха в „Трелони“ с колата.

— Ако е все още там — махна с ръка майката на Пейган неопределено, — сигурно ще е в някой от кашоните в източното крило. Ще видите четирийсетина кашона с надпис „дрехи“.

След като прегледаха половината прашни картонени кутии, Пейган нададе триумфален вик и извади лъскавата надиплена дреха от черни персийски овчи кожи.

— О, господи, молец!

И наистина, по красивото меко наметало имаше цели олисели петна.

— Е, може да се носи — заключи Кейт. — Ще ти топли, а през лятото ще дам да го прекроят. Подарък за следващия ти рожден ден.

Тази вечер те лежаха на килимчето пред камината, както правеха често, когато бяха ученички, и си приказваха.

— Като погледна назад, към миналото — поде Кейт замислено, — не мога да разбера какво толкова намерихме у Робърт и двете. Зад маската на младия Кари Грант се криеше такъв надут досадник. Този ужасен, неизменен калъп, по който са излети всички момчета от частните училища — цялата им банда зализани юноши, дето се бояха до смърт, да не би да направят нещо погрешно. Ето, ти например не можеш да си представиш Робърт да каже „майната ти“ на публично място, нали?

Пейган кимна.

— Не ми го побира умът, как изобщо хлътна по него, Кейт. Що се отнася до мен, аз всъщност се влюбих в Египет, не в Робърт — въздъхна тя мечтателно. — Беше толкова топло, толкова древно и тайнствено. Знаеш, че не обичам особено забавите, но вниманието, с което бях обградена, ми доставяше огромно удоволствие, харесваше ми да съм красавицата на Кайро, всичко това ми действаше така успокояващо след болката от… то просто не ми даваше възможност да мисля за Абди.

— В известно отношение Робърт малко прилича на Абди — подхвърли Кейт замислено. — За разлика от ония смотаняци, той акуратно се грижи за задоволяване на всичките ти желания, дори и на онези, които не си и подозирала, че съществуват. А после, точно когато свикнеш да получаваш подаръци непрестанно — сякаш всеки ден е Коледа, вълшебният принц внезапно заминава за Кайро и всичко секва така неочаквано, че ужасно ти липсва. — Тя замълча, след това добави: — И още нещо. Робърт не се опитва да те вкара в леглото като другите ловци на скалпове. Той винаги спира, когато ти искаш да спреш.

— Защото си има основателна причина! — разсмя се гръмогласно Пейган, а после и двете се разкикотиха така, както не бяха се кикотили от ученическите години, та чак коремът ги заболя.

— Ами секса? — попита Кейт с любопитство. — Как се справяше през последните години?

Пейган въздъхна.

— Веднъж направих малък опит с един от пациентите… Бях ходила да видя мама и той ме последва в къщурката. Няколко дни си прекарахме страшно хубаво. Направо го изцедих. Никога не съм виждала майка ми толкова свирепа. Не трябвало да й отнемам пациентите, хляба, да й съсипвам репутацията и живота и така нататък. И се отказах. Няколко месеца по-късно си докарах един стопаджия — от онези руси здравеняци, на които не можеш да устоиш. Всичко трая четири дни; после го видях как, мислейки, че съм отишла на разходка, отвъртя чекмеджетата на писалището ми. Имах чувството, че търси пари, но аз винаги ги държа в резервните си ботуши; отдалечих се на пръсти, след което нахлух с трясък. Казах му, че мама ще ми гостува за няколко дни, така че той ще трябва да си върви. Поиска ми пари за влака до Лондон и се държа направо отвратително, като не му дадох… както и да е, помислих си че може би следващият тип, когото докарам в къщата си, ще ме удуши, ще ме накълца на парчета с ножа за хляб, ще ме натъпче в някой куфар, ще ме остави в багажната служба на гарата в Сейнт Остъл и дни наред никой не ще разбере, че съм изчезнала. Така, че реших да се лиша от удоволствието. Знаеш, че сексът никога не е бил чак толкова важен за мен. Винаги може да се замести с онаниране, но като мина малко време, престанах да си правя и този труд. Изглежда, просто нямам нужда.

 

 

На следващата сутрин, щом двете яки чистачки се появиха, Кейт изтика Пейган навън да разхожда Бъстър. Четири часа по-късно къщичката беше чиста и подредена, шкафовете — заредени с храна, камината във всекидневната — запалена, а Кейт бе засадила иглика в една кошничка. Изтощена, тя си помисли с какво удоволствие ще си похапне от пастета, когато Пейган се върне.

Но Пейган вече се беше върнала. След като чистачките си тръгнаха, Кейт отиде за още дърва и намери приятелката си заспала на пода в бараката с празна манерка в ръка, а до нея се търкаляха две бутилки „Гинес“. Обзета от ужас, Кейт дълго я разтърсва, докато я събуди.

— Миличка, миличка, ще си умреш тук. Ела вътре да вземеш една гореща вана. — Помогна на Пейган да се довлече до кухнята, а след това напълни ваната с гореща вода. Очите на Пейган бяха почти затворени и когато Кейт започна да мие лицето й, тя просия, представяйки си, че я къпе бавачката й:

— Внимавай с’пуна да не ми влезе в очите — запелтечи Пейган, сякаш беше малко дете, и се плъзна под водата.

Беше от дружелюбните пияници, само дето много тежеше. Докато я изсуши и примъкна до леглото, докато я настани под парцаления юрган и й пъхне грейка, Кейт капна от умора и силно се разтревожи. Хапна надве-натри, а после, в шест часа вечерта, занесе чаша кафе в спалнята на Пейган.

— Защо пиеш? — избухна тя сърдито. — Кога започна?

Пейган се начумери; болеше я главата; гадеше й се; беше отпаднала и нищо не я интересуваше. Въпреки това разбра, че е настъпил решителният момент — или сега, или никога. Не дръзваше да признае пред себе си, какво остава пред някого другиго, че е пияница. Ала сега нещо в нея се скъса.

— В Кайро — продума тя най-сетне. — Тогава започнах. Няколко питиета нравеха по-поносими безкрайните вечери с едни и същи скучни хора. Пък и пиячката ме караше да забравя, че накрая ще трябва да се прибера вкъщи с Робърт. Освен това той обичаше да започва деня с кавга; наслаждаваше се на скандалите така, както някои се наслаждават на тениса или на канастата. Каквото и да направех, все бях мързелива, безполезна и глупава. Беше много убедителен въздъхна уморено Пейган. — Започнах да се спотайвам в леглото, докато той тръгне на работа… После притъпявах паметта си с малко водка, която наливах в натуралния сок от манго. — Тя потърси ръката на Кейт. — Изобщо нямах намерение да се напивам, когато си сипвах едно питие, просто ей така. И сега е същото, имам усещането, че мога без него, само си мисля: „Защо пък не?“. А после изпивам още едно, след това едно малко, след него още едно и още едно, докато престана да ги броя. — Стискаше ръката на Кейт. — В Кайро нито веднъж не сме говорили по този въпрос, но аз бях сигурна, че Робърт знае. Веднъж се изпусна — разбрал, че през нощта съм повръщала, тъй като бях оставила капака на тоалетната вдигнат, така че той сигурно е знаел. — Потрепери. — Искам да кажа, че обикновено съпругите не повръщат нощем, нали? Разбира се, на него му се щеше да има съпруга, която да повръща сутрин, но нямаше как — на мен ми бяха лепнати етикетите „фригидна“ и „безплодна“. А при това положение какво по-хубаво от мангов сок с алкохол; знам и защо Робърт избягваше да говорим за пиенето. Не искаше да се чувства ужасно виновен за моя порок.

— Но откак си напуснала Робърт, са изминали осем години!

— Значи чувството ми за неадекватност датира от осем години… Мислех, че ще се съвзема веднага щом се разведа, че депресията ще изчезне щом се върна в Англия. Ала не стана така. — Тя замълча и взе да подръпва разноцветния юрган. — Когато напуснах Кайро, изведнъж се почувствах още по-потисната, защото знаех, че съм изгорила мостовете към миналото си. Бях толкова глупава, че очаквах мама да ме посрещне, когато минах през митническия контрол на лондонското летище… Не бях я виждала две години, но и пишех всяка седмица и й бях изпратила телеграма, за да я уведомя че се връщам. — Тя отново замълча, като този път започна внимателно да приглажда юргана. — Но нея я нямаше.

Кейт стисна ръката й състрадателно.

— А аз все чаках и чаках, докато изведнъж, така както си стоях в средата на салона за пристигащи пътници, изгубих самообладание. Трудно е да се обясни, но изведнъж усетих, че вече не съм сигурна в нищо; не бих могла да кажа дори колко е часът, толкова бях неуверена и неспособна да предприема каквото и да било. В този момент изпитах ужас от това, че съм сама. — Тя преглътна. — Странно, тъй като никога не съм била близка с мама; защо изведнъж се сгромоляса, точно когато тя не ме посрещна на аерогарата?

В израз на безмълвно съчувствие Кейт стисна ръката на Пейган още по-силно, а тя продължи:

— Тогава за пръв път осъзнах, че съм сама на този свят и в миг изпитах смразяващ ужас. Бях се провалила като съпруга, като дъщеря не заслужавах да бъда посрещната на летището, дори не бях успяла да стана майка, както всички знаехме… Миличка, мисля, че ръката ми ще посинее, ако продължаваш да я стискаш.

Настъпи тягостно мълчание.

— После разбрах, ме нямам почти никакви пари, а тази мръсница Зелма държи майка ми изцяло под своя власт. Майка ми направо обожава тая стара крава. Беше ми обидно.

За миг Кейт си помисли, че Пейган ще се разплаче.

— Просто бях обзета от чувство на безплодна празнота, имах ясното усещане, че не ме очаква нищо — абсолютно нищо… После това чувство взе да набъбва все повече и повече, докато ме погълна цялата — сякаш тичах стремглаво по нанадолнище и не можех да спра. А на дъното зееше черна дупка. Ставаше все по-лошо и по-лошо.

Пейган сграбчи ръката на Кейт и впи пръсти в нея така, че тя потрепери от болка.

— Това ме довеждаше до панически страх и все по-често посягах към бутилката. Нямах нужда от оправдания, за да си отида от този свят. Имах нужда от опора, за да остана жива, а опорите ми почти се бяха изчерпали. Когато се будех нощем, ме налягаха мисли за самоубийство, но сръбнех ли си, спях като заклана. Затова се наливах. Пиенето прогонваше депресията; караше ме да се чувствам истински човек, такава, каквато бях, и такава, каквато можех да бъда. Когато бях пияна, не ме преследваше мисълта, че съм се провалила.

— По-спокойно, по-спокойно — погали я Кейт, разтревожена от нарастващата възбуда в гласа на приятелката й.

Пейган не обърна внимание на предупреждението и продължи, сякаш говореше на себе си.

— Когато бях малка, често се криех от бавачката и се пренасях в свой измислен свят, обитаван от истинските ми приятели: говорещи животни, които носеха престилки и пантофи и си имаха чайници. Ето че и животът ми стана донякъде такъв. Действителността беше твърде страшна, затова не я допусках до съзнанието си. Веднъж, когато бях пияна, паднах във ваната и от удара изгубих съзнание. Като дойдох на себе си, видях, че съм във ваната, съвсем облечена, и усетих, че ужасно ме цепи главата. Добре, че нямаше никаква вода, иначе можеше да се удавя.

— О, Пейган — промълви Кейт, — аз мога да остана с теб само няколко дни. Защо не опиташ, миличка? Много, много те моля! Ще си лежиш в леглото през цялото време, а аз ще се грижа за теб. Да живееш сама, и то тук, е твърде опасно.

— Да — съгласи се Пейган. — Веднъж припаднах на канапето с цигара в ръка и книгата ми се подпали. Добре, че се отървах само с една похабена книга. Но от цигарите наистина успях да се откажа, кола не карам, а когато съм с колело, дори да съм кьоркютук пияна, не съм толкова опасна.

— Пейган, трябва да се направи нещо. Няма ли някой, който би могъл да ти помогне? Местният доктор? Свещеникът? Очевидно те всички знаят, че ти си алко… че пиеш.

— Никой не знае. Много внимавам. Заравям бутилките. Особено предпазлива съм в селото… Но ти си права, Кейт, едва ли съм успяла да заблудя някого. Но не съм алкохоличка. Не бива да говориш така. Алкохолиците са стари, пропаднали скитници, които нощем спят край градската порта. А аз обичам да се напивам. Има разлика.

— Пейган, не бъди глупава! Какво значение има как ще го наречеш? Та ти си съсипваш живота. Не можеш ли да отидеш на лекар в Лондон?

— Ще ти кажа какво ще направя, Кейт. Докато си тук, ще се опитам да не пия, честно. Ако не удържа на думата си, ще ти призная. Повече от това не мога да предложа.

До края на вечерта Пейган беше неспокойна и нервна, изпи огромно количество чай и само чоплеше от омлета със сирене, който Кейт бе приготвила. На следващия ден отидоха до „Трелони“, където им направиха не само масаж на тялото и на лицето, но и маникюр и прическа, а накрая им оформиха веждите.

Същата вечер ръцете на Пейган започнаха да треперят. Зъбите й затракаха, а по-късно и цялото й тяло се разтресе. Кейт отново я сложи в леглото, нахрани я с пилешки бульон, който наливаше с лъжичка в устата й, като й тананикаше тихо и монотонно сякаш беше болно дете.

— За бога — промърмори останалата без сили Пейган, — стига си кудкудякала край мен като квачка. Нали това искаше?

Увита с кувертюрата, Кейт прекара нощта на едно кресло в стаята на Пейган. И двете спаха малко. Кейт искаше да говори с лекар, но приятелката й я накара да обещае, че няма да го стори.

— Всички от околността познаваха дядо. Знам, че позоря рода Трелони, поне да не се разчуе.

На следващата сутрин Кейт се срещна с майката на Пейган и без излишни предисловия се нахвърли върху нея.

— Няма начин да не знаете, че Пейган се е пропила. Защо не сте я завели при някой специалист или в някоя болница, или организация, която може да й помогне?

— Не виждам от къде на къде ти трябва да се ангажираш със състоянието на Пейган, Кейт. Или пък аз — отвърна госпожа Трелони с тон на добре възпитана дама, която не желае да й досаждат. — Пейган е възрастна жена. Вече е на трийсет години. Впрочем, когато й предложих да отиде при терапевт, тя ми изтърси някакъв цинизъм.

— А вие защо не настояхте?

— Защото на нея й няма нищо. Тя просто пие прекалено много. Главата й е съвсем в ред. Нуждае се единствено от самодисциплина. Психиатрите са за душевно болни, а в нашия род няма душевни заболявания.

— Искате да кажете, че отказвате да приемете възможността за наличие или поява на душевно заболяване във вашия род?

— Ако имаше нещо, с което бих могла да помогна, щях вече да съм го сторила, защото, честно казано, тя прави много лоша реклама на клиниката. Няколко пъти говорих за нея с нашия лекар и Пейган е ходила при него, но работата е там, че тя сякаш си е наумила да се самоунищожи и аз не мога да я накарам да се откаже. Никога не ми се е удавало.

— Никога не сте опитвали — отвърна рязко Кейт и демонстративно напусна стаята.

 

 

Прекараха още една безсънна нощ, зъбите на Пейган продължаваха да тракат, а тялото й се тресеше неудържимо. Кейт смяташе, че когато организмът й изпита нужда от сън, тя ще заспи. Дотогава не беше от особено голямо значение дали ще спи или не. Пък и нали нямаше никакви неотложни ангажименти.

Треската продължи три денонощия и през това време Пейган не мигна. Не бе в състояние нито да върви, нито да стои права без чужда помощ. Четвъртата нощ отново не можа да заспи — ужасно й се гадеше. Чак призори тя изведнъж се успокои и задряма.

 

 

— Гордея се с теб — прошепна й нежно Кейт, докато топеше хапки хляб в едно рохко сварено яйце, а Пейган едва си отваряше устата.

— О, миличка, и аз също. Но стига ми толкова ядене. Не съм и сънувала, че е така жестоко, когато се отказваш, нямах представа, че съм толкова зависима от тая проклетия.

Кейт се безпокоеше, че щом си замине за Лондон, приятелката й ще поднови пиенето. За разлика от нея, обаче Пейган не се тревожеше.

— Миличка, разбери, че за пръв път наистина искам да сложа край. Само като си помисля, каква е алтернативата? Да продължавам да обръщам бутилките с шери за готвене през идните двайсет години ли?

— Ще ти сложим телефон и ще ти звъня всеки ден. Най-малкото, ще можеш да ми се обаждаш, ако изпаднеш в паника. Искам да ми обещаеш нещо — че няма да се срамуваш да ми кажеш, ако…, ако не устоиш.

— Няма. Вече ти обещах, че ще си призная — отвърна Пейган.

Кейт си замина, макар и не много обнадеждена. До прокарването на телефона всеки ден изпращаше или телеграма, или кратко писъмце до къщурката. Разговаря и с дружеството „Анонимни алкохолици“, но оттам й казаха, че биха могли да помогнат само, ако Пейган се обърне към тях по своя собствена воля.