Шърли Конран
Лейс (42)

41.

— Учудвам се, как изобщо успяваш да примамиш някой мъж да влезе тук — изсумтя Максин, — или пък как някой мъж успява да се измъкне от цялата тази бъркотия. Все влачиш нещо тук, като същинска сврака си, Джуди! Никога не си могла да изхвърлиш каквото и да било. Та ти просто си една тридесет и пет годишна вехтошарка!

— Ами, предполагам, че това е, защото дълго време не съм имала нищо за хвърляне. И те моля да не забравяш, че спалнята ми е също и работна площадка. Тук чета, обмислям и проектирам, а освен това спя. И точно на това място си печеля парите, Максин!

— Винаги си била наясно, че парите са важни, Джуди. На останалите ни трябваше по-дълго време да го проумеем.

Максин стана и отвори вратите на двата стенни шкафа, които разделяха спалнята от хола и бяха достатъчно големи, за да се влезе в тях. Единият беше от горе до долу пълен с обувки и приличаше на кутийка за бижута.

— Истинска сигурност означава не да имаш мъж, а пари — каза Джуди. — Те ти дават властта да бъдеш добър или лош, силата да останеш или да си тръгнеш.

Максин се взря в тапицираните с пурпурно моаре от тафта рафтове.

— Повечето жени предпочитат да не мислят за пари и смятат, че е досадно да се занимаваш с тях.

— Не толкова, отколкото ако ги нямаш, и само ако не знаеш как да ги управляваш — отвърна остро Джуди. — Всички ние би трябвало да бъдем научени как да печелим пари, как да ги изкарваме, да ги увеличаваме и да ги запазваме. Но жените са научени само как да ги харчат. И когато стане нещо, много малко жени имат някакви пари, поне по мои наблюдения.

Максин се съгласи:

— Когато едно семейство се разпадне, жената получава децата, а мъжът й парите. И, разбира се, точно в този момент тя осъзнава колко е важно да ги имаш.

Тя разгледа внимателно алените лавици — отделни за ниски и за високи обувки, за изящни сандали, за ботуши с ниски подметки и меки като ръкавици велурени ботуши с различни цветове и високи токчета.

— Да имаш пари не е важно, но да нямаш е фатално — добави Джуди.

— Може много да знаеш за парите, ma chere^[1], но не и за външните признаци на богатството.

Максин отново обгърна с поглед стаята. Джуди не разрешаваше на никого да разтребва спалнята й, така че тя беше в постоянен хаос. Двете нощни масички бяха затрупани от купища списания, пожълтели вестници, книги и бележници. На всички други плоски повърхности, включително и на перваза на прозореца, имаше безброй старинни калаени съдове, сувенирни пепелници, картини без рамки, новогодишни картички, провъзгласяващи с патос отминалата 1968 година и избелели мексикански хартиени цветя.

— Повечето хора изобщо не стигат по-навътре от хола — извини се Джуди.

Максин изсумтя, взе един бележник и седна на леглото.

— Иска се само малко организация, ma chere. Не, нищо няма да изхвърлям, обещавам ти, но просто ще сложим всичко на мястото му. В момента нямаш нужда от три стаи за гости, нали?

— Напротив, имам. Една от причините Том да иска да вземе по-голям апартамент е, че тук всъщност е базата ни за приемане на гости. Настаняваме много хора, които не са от града — регионалните ни директори например — а те понякога се застъпват.

— Защо не опитате само с две спални за гости и един кабинет с разтегателен диван? Сега ще направя списък, а утре сутринта, преди да замина на турне, ще отидем в Блумингдейл. Поне дрешниците ти са подредени и дрехите ти са в добро състояние.

— Да, Франсета не си дава много труд да търка подове, но пък е великолепна камериерка, а съпругът й върши тежката работа в почивния си ден.

Максин взе една бледолилава копринена обувка с перо, виещо се по цялата предница.

— Аха, ръчно изработена във Флоренция. Изглежда, че бизнесът ти върви не по-зле от нашия. Не е ли чудесно да спиш спокойно? Реколтата от грозде през 1966 година беше дори по-добра, отколкото през 1964, а пък точно през нея наистина стъпихме на крака.

— О, парите не идват само от „Лейс“, те са резултат и от спекулативните сделки на Том. Ужасно се притеснявам заради тях и всъщност не мога да спя нощем. За Том е по-различно. Той може да ги преценява обективно, но не и аз. Толкова много се опитвах да се примиря — продължи тя, — защото ми се струва, че Том има нужда от възбудата и напрежението на спекулациите по същия начин, по който някои хора изпитват необходимост да се спускат със ски от върховете на планините или да се катерят до тях. Казва, че му е нужно да се зарежда с адреналин.

— Боже господи, да не искаш да кажеш, че Том е комарджия?

— Според мен да, но той отрича. Казва, че всяка сделка е пресметнат риск, а играта на комар е за идиоти, които вярват в късмета. О, не, той не обича комарджиите.

— Тогава защо поема такъв голям риск в спекулациите? Винаги ли прави така?

— Не, защото жена му не се съгласи. По дяволите, толкова много хора инвестират на Уолстрийт, Максин, може пък да не е опасно. Наистина не знам. Но той прави тъкмо обратното на това, в което са ме възпитавали да вярвам: да не задлъжнявам, винаги да пестя по малко… Според майка ми двете най-неприлични думи в английския език са „кредитна карта“.

— Аз пък не бих могла да обикалям из Европа без кредитна карта!

— Майка ми не обикаля из Европа. — Джуди се приближи до прозореца и погледна надолу към парка. — Право да си кажа, всичко това ме плаши до смърт.

— Спомняш ли си за колко Едуард Г. Робинсън продаде картините си от Реноар? — беше попитал Том предишната вечер в техния тих офис. — Не, нямам намерение да купувам рисунки на импресионистите, защото вече е късно за това. Но работата е там, че ако вземеш най-доброто, винаги ще се намери някой да го купи, ако ти се наложи да продаваш. Най-доброто винаги е дефицитно… Е, поне се надявам, че е така, защото току-що се сдобихме с един кон от епохата Тан^[2]. Да, един китайски керамичен кон от осми век, висок около петдесет сантиметра, с пръстен цвят… Не, не можеш, той е в банков сейф и играе ролята на допълнителна гаранция за заема, който ни помогна да го купим. За бога, каква е всъщност разликата между покупката на такъв кон и ипотеката на административната сграда или земята край Хюстън? Освен тази, че не можем да дадем под наем един кон Тан.

Според Джуди именно „Лейс“ беше слабата, застрашена основа, на която се крепеше целия този заем, и колкото и Том да си тикаше пръста в балансовия отчет, тя не можеше да се пребори с идеите, втълпявани й в детството, и да приеме растящото им богатство като реалност. „Лейс“ означаваше истински бизнес, останалото бяха само цифри върху хартия. Тя си спомни как се скараха, когато заемът на „Лейс“ от банката надхвърли половин милион долара, а Том просто беше казал: „Трябва да пораснеш, Джуди. В наши дни не можеш да започнеш никакъв бизнес, нито пък да направиш състояние, без да затънеш в дългове, а освен това трудно е да се заемат само първите петдесет хиляди“.

Но това, което най-много тревожеше Джуди, бяха спекулациите на Том със стоки. През последните няколко години той беше заложил на карта техните с труд спечелени пари най-напред за какао, после за захар, а Джуди лежеше цели нощи, без да мигне, и се чудеше дали няма да осъмнат затрупани със стока. Всъщност и на Том му се случваше да лежи буден, защото беше започнал да купува с плащане на част от минималната стойност на акциите, а това беше много по-различно от неговите далеч по-предпазливи вложения на борсата. Но той имаше късмет и цените се вдигнаха — на какаото с дванадесет процента, а на захарта с деветнадесет — и то само месец след покупката. С печалбата купи малко акции за памук и отново много за какао, загуби от какаото и направи страхотен удар от памука. По времето, когато Том се впусна в сделки със соя, той изобщо не обърна внимание на това, което наричаше „глупавите страхове“ на Джуди, и постигна печалба от тринадесет процента шест седмици след като беше купил. След това вече спекулираше главно с какао и захар, при това, общо взето, с голям успех.

Джуди обясни всичко това на Максин и добави:

— Отначало не беше такъв. Няколко пъти през първата ни съвместна бизнес година не можехме да си платим наема и Том винаги си показваше сметките на хазаина, преди да изтече срокът на плащането, и никога не го гонеха като мен. Това мога да го разбера, но в края на втората година, когато купи какао с плащане на част от минималната цена и сделката се оказа успешна, знаеш ли какво направи? Купи административната ни сграда, като използва печалбата от какаото, и плати в брой. От този момент се почувствах задушена от дълговете около врата ни. — Джуди въздъхна. — Най-лошото е, че не мога да говоря с никого за тези неща. Не забравяй, че това е тайна, Максин.

— В момента, в който кажеш една тайна на някого, тя престава да бъде тайна — забеляза Максин. — Изплатен ли е апартаментът ти?

— Да, настоях за това и за моя изненада Том не протестира. Просто изсумтя и каза, че ненужната ми етичност му излизала скъпо. Не мога да разбера как този безкрайно рационален човек, фантастичен в работата си, която добре познавам, може да бъде толкова луд, когато нещата опрат до парите. Или пък защо толкова се вбесява, когато започна да му говоря, особено когато губи от някоя сделка и хиляди долари се изпаряват за една нощ. След последната ни кавга си мислех, че не трябва да работим повече заедно.

Максин замислено поглади бледолилавата копринена обувка.

— Ти си на тридесет и пет години, имаш елегантен апартамент и добре платена работа, която обичаш. Аз бих забравила останалото и бих оставила Том да прави каквото си знае.

И така, Джуди млъкна, но не престана да се тревожи.

 

 

Три седмици по-късно Максин се върна от рекламната си обиколка из страната.

— Истинска приятелка е тази, която си признава, че тежи повече от теб — каза Джуди, докато наблюдаваше Максин да се тегли на кантарчето в банята за гости.

— Особено пък, ако това не е вярно — съгласи се Максин. — Възможно ли е да съм сложила близо четири килограма за три седмици обиколка?

— Хората или много пълнеят, или много слабеят. Сложи си сега робата и ела в хола. Донесла съм ти от офиса изрезките от вестниците.

Те влязоха в дългия хол с кремави стени. Ниските, украсени с дърворезба кушетки с кафеникавия цвят на тъмен опиум бяха разположени покрай три от страните на огромна мраморна маса с цвят sang de boef^[3]. Кожи от зебра покриваха тъмния дървен под, а зигзагът на един старинен персийски параван в червено и черно закриваше ъгъла. Две пищни позлатени огледала в стил Луи Петнадесети бяха окачени от двете страни на мраморната камина, а на отсрещната стена висеше колекция от рисунки, която постоянно се увеличаваше.

Максин се втурна към розовата папка върху една от кафявите кушетки, изтегна се върху бледоморавите и сини копринени възглавници и запреглежда вестникарските изрезки. Не ги беше виждала, защото си беше заминавала от всеки град, преди интервютата й да бъдат напечатани.

— Не е зле, никак не е зле. Тази колонка в „Тайм“ с малката снимка е просто очарователна. Толкова беше мило от твоя страна да ми се обаждаш всяка вечер, Джуди. Човек винаги се притеснява, като не знае дали се справя, или не, а освен това се чувства самотен. Почти ми се искаше да съм си взела секретарката.

— Като приключиш с възхищенията си от изрезките, ела да видиш как се промениха спалните, докато те нямаше. Наредих на декоратора да спази съвсем точно препоръките ти.

Спалнята на Джуди сега беше луксозна и тиха. Завеси от сурова коприна закриваха стената с прозорците, а разкошна покривка от червена лисица беше метната върху кафявото кадифено легло. От едната му страна имаше контролно табло за телевизор, стерео, радио, телефони и завеси. Две големи ниски ракли от палисандрово дърво бяха разположени от двете страни на леглото, за да поберат цялото множество работни материали. В стаята имаше само една картина — китайска рисунка върху коприна от седемнадесети век, представляваща благородник от Манджурия в естествена големина и с непроницаемо изражение, окачена срещу огромното легло. Освен леглото в стаята нямаше други мебели — само един шезлонг, тапициран с червен кретон. Същият кретон беше използван за кушетките в съседната стая, която сега беше обзаведена като кабинет. Стените, изцяло покрити с лавици, бяха боядисани в наситено малиново. Събираните от Джуди различни неща сега, когато бяха подредени върху лавиците, изведнъж придобиваха вид на антична колекция от старинни играчки и други загадъчни забележителни предмети. Пред прозореца стоеше едно викторианско бюро с извит сгъваем капак.

— Обожавам това тъмночервено — каза Джуди.

— Току-що го използвах в новите офиси на Ги. Сега, след като Сен Лоран си отвори собствен салон, той има повече конкуренти, а това наложи и обновяването.

Двете жени се върнаха в спалнята, където Джуди започна бързо да се съблича, за да си смени дрехите за вечерта.

— Ги не бива да се тревожи заради конкурентите. Никой не може да му съперничи в костюмите — забеляза Джуди, докато сваляше ципа на панталона на изящно скроения си ален костюм и го събуваше. — Всъщност този тук не го свалих от гърба си през последните няколко седмици. Кога видя Ги за последен път?

— О, не съм го виждала от месеци, но това не променя отношенията ни. Същото е и с Кейт и Пейган. Никога не си пишем, не се виждаме с месеци, но когато се видим, продължаваме оттам, откъдето сме спрели.

— Приятелството расте, за да запълни празното пространство — Джуди намъкна едно боди с телесен цвят.

— Да, донякъде. Приятелството може ту да се увеличава, ту да намалява или да изчезва като луната, а после отново се появява и расте. — Максин сключи ръце зад главата си. — Искам да кажа истинското приятелство.

— Представата ми за истински приятел беше леля ти Ортанс. — Джуди изпъна презрамките на бодито. — Не мога да си я представя в тези дрехи, а ти?

— Напротив, щеше да изглежда чудесно в костюм с панталон. Божичко, когато я видях за последен път, преди да получи удар, си играеше под бука с Александър, който това лято трябва да е бил на две годинки, а тя носеше зелена шифонена блуза. Той беше успял да разкопчае няколко копчета и тържествено й пъхаше маргаритки в деколтето. Тя изглеждаше необичайно раздърпана и необичайно щастлива и точно такава обичам да си я спомням.

Двете жени мълчаха, докато Джуди се намъкваше в къса до бедрата, тясна черна рокля, плетена на една кука.

— Ma chere, изглеждаш така, като че ли не носиш нищо отдолу. Тази нова къса мода ни прави да изглеждаме като статистки в миниполи и високи ботуши. Нищо чудно, че на мъжете страшно им харесва. Да не би специално заради някого да искаш да изглеждаш без бельо?

— Не, за никого специално. — Тя щракна на ушите си чифт искрящи диамантени клипсове. — Ще вечеряме с Том и един редактор от „Нюзуик“… Нали знаеш, че не мога да се влюбвам като другите жени.

 

 

— Побързай! — изкрещя Том от хола няколко дни по-късно. — Хайде, Джуди. — Той надникна през вратата в спалнята. — Не можеш да закъснееш за собствения си прием, особено ако семейство Никсън са почетните гости.

— Извинявай. Полетът на Максин за Токио закъсня.

Джуди изтри енергично косата си с хавлиена кърпа, вдигна ципа на черната си кадифена рокля, после бързо се среса.

— Защо никога не се гримираш? — Том беше влязъл бавно в спалнята с ръце в джобовете.

— Защото приличам или на клоун, или на начервено дванадесетгодишно момиченце, дори и след като взех урок при Уей Банди. Е, как ме намираш?

— Приличаш на малолетна прелъстителка. Между другото, защо раковите специалисти избраха хотел „Карлайл“?

— Не те, аз го избрах. Охраната е превъзходна, а персоналът им минава през много стриктна проверка. Тази година загубихме Мартин Лутър Кинг и Боби Кенеди и сега, като знам, че идват Никсънови тази вечер, не можеш да си представиш колко съм нервна.

— Разбира се. Това е ново начинание и приятелката ти Пейган го повери на нас. Но те знаят, че ти си чудесна, скъпа, не се тревожи.

През цялата вечер обаче Джуди беше неспокойна като коте особено като осъзна, че я наблюдава някакъв висок тъмнокос мъж. Той се беше облегнал на стената с ръце в джобовете и когато тя забързано мина покрай него, каза:

— Изглеждате зла и прекрасна.

— Също като Монт Еверест — усмихна се тя напрегнато.

Той определено не беше от охраната. Джуди не му обърна внимание през остатъка от вечерта с изключение на един път, когато почувства очите му в гърба си, обърна се и наистина това беше той и я гледаше спокойно и втренчено изпод тежките си клепачи. За своя изненада Джуди започна да се изчервява. Бързо отклони погледа си от него и се взря в пода. След това с усилие, защото все още чувстваше клепките си трептящи и натежали, бавно повдигна очи. Без да помръдне, той на свой ред отправи твърд поглед към нея и Джуди изпита усещането, че е гола пред него. Почувства се безпомощна, дъхът й секна, лицето й пламна. С почти болезнено усилие се извърна, вбесена от себе си… Имаше нещо познато в лицето му, макар че не можеше да познае кой е. Това грапаво, леко намръщено чело, широката привлекателна уста с неравни зъби, тази бавна усмивка… Сега той разговаряше с някого, жестикулираше бързо и нетърпеливо и отмяташе глава, за да отхвърли тъмната коса от очите си, и разсичаше въздуха с показалеца си.

Точно така!

Това беше Грифин Лоу от „Орбит Пъблишинг“. Той не беше между поканените, но навярно го беше довел някой от високопоставените лица в нейния списък. Тя бързо се отправи към него.

— Вие сте господин Лоу, нали? Да ви представя ли на някого?

— Не, благодаря. Дойдох със семейство Джавиц, но не мисля да остана. Втори ден съм с контактни лещи и много ме мъчат. Защо да не се измъкнем оттук и да вечеряме заедно?

— Защото тук имам работа.

— А ако кажа, че всичко зависи от вас?

— Съжалявам, но няма да стане.

Джуди се отдалечи със съвсем лека отсянка на рязкост. Нямаше нужда от тази игра на власт, разигравана от богатите мъже, и освен това тя изобщо не й допадаше.

Тръгна си последна. След като уточни подробностите от сметката с Луиджи, тя застана под навеса и тъкмо щеше да помоли да й повикат такси, когато един червеникавокафяв ролс-ройс се приближи и задната врата се отвори.

— Не можете да отхвърлите и това предложение. Откарване до вкъщи без никакви условия. Адресът е известен.

Тя се засмя и се качи. Колата беше обзаведена като малка гостна и миришеше дискретно на истинска кожа.

Не го покани да се качи при нея, а и той не го предложи. Колата просто се отдалечи в нощта, а Джуди влезе да вземе една гореща вана. Доста съжаляваше, че не бе имала възможност отново да откаже на Грифин Лоу.