Шърли Конран
Лейс (40)

39.

Статията за Жужу бе първата, която Кейт успя да продаде на „Глоуб“. На интервюто, написано с чувство за хумор, бе отделена половин страница. Вестникът й поръча веднага още материали и тя започна да работи на хонорар. Знаеше, че щом Скоти — редакторът на рубриката, й се обади, трябва да зареже всичко и да изтича при него. Когато искаше от нея идеи, обикновено очакваше за половин час да му представи поне шест добри предложения, и ако й възложеше някое, това означаваше да работи цяла нощ, което и правеше.

Това, което Кейт бе помислила за безцеремонност и недружелюбност в огромната, боядисана в кремаво редакция на „Глоуб“, се оказа всъщност начин за съсредоточаване сред шума на пишещите машини, телекса, непрекъснатите телефонни разговори и напрежението от твърдите срокове.

Тъй като нямаше нито квалификация, нито опит, животът на Флийт стрийт й бе труден. Всички работеха с огромно натоварване и нямаха време да обясняват нещата на един новак; независимо дали си прав, или грешиш — Флийт стрийт не бе място за новобранци. Като слушаше другите, Кейт се стараеше да говори с обработен глас по телефона. Научи се тетрадката й да бъде винаги подръка, никога да не променя цитатите и да проверява, да проверява и пак да проверява.

Скоти бе невероятно любезен, бърз, забавен и страшно сериозен. Кейт бе във възторг от него. Веднъж, като видя как преписва една статия за девети път, той я потупа по рамото и каза:

— Никой не може да напише идеален материал. Просто опитай да го направиш толкова добър, колкото ти позволяват обстоятелствата, и го хвърляй. И запомни, че това не е твое произведение, а е продукт на цял екип, в който ти си началната брънка.

След което продължи да дъвче изгризания си молив.

Кейт разбираше, че й е провървяло. През първата си година на Флийт стрийт често работеше от осем сутринта до единадесет вечерта, тъй като още не бе усвоила всички похвати. Обичаше деловия и бърз свят на всекидневниците, обичаше възбудата и острието на крайните срокове, харесваше й да работи за заетия веселяк Скоти, който я защитаваше, насърчаваше, подкокоросваше и късаше безжалостно материалите й.

 

 

Една пролетна сутрин през 1966 година Скоти извика Кейт в облицования си с ламперия офис. До дясната стена, на височина на гърдите, имаше наклонена лавица, дълга три метра, на която се разгръщаха макетите на вестниците. Скоти никога не седеше на впечатляващото си махагоново бюро, а винаги висеше край лавицата, като драскаше нещо или се подпираше, докато говореше. Журналистите се точеха постоянно навън-навътре и, ако се налагаше, чакаха подредени на опашка.

Същата сутрин „Глоуб“ бе отпечатал интервю, взето от Кейт от един израелски танков командир — генерал Накте Нир. Докато говореше с героя във фоайето на скромния лондонски хотел, Кейт се досети, че е била изпратена по грешка за интервюто. Въпреки това статията излезе добра — явно напредваше доста бързо.

— Седни за малко, Кейт — каза й Скоти. — Редакторът хареса материала ти от тази сутрин. — Погледна я особено. — Прилошава ли ти от кръв? Спала ли си някога на открито? Можеш ли да отсъстваш от къщи за един месец? Желаеш ли постоянна работа в „Глоуб“? Мислим да те изпратим в Сидон.

— Но там сега има война!

— Умно момиче, и наблюдателно. Няколко репортери вече ходиха там, но искаме нещо различно от историите, които те ни пращат — можем да вземем всички тези глупости от телеграфната агенция. Трябват ни по-различни статии.

— Но аз никога… Да, Скоти, разбира се. Кога?

— Има полет тази вечер. Самолетът излита от Хийтроу, до пет часа трябва да си там. В Рим правиш смяна. Не вземай много дрехи, тръгни с малко багаж — само писалка и бележник. Запомни, че не ни трябват разни боклуци за женската страница. Не те изпращаме, за да отразяваш нещата от женска гледна точка. Редакторът се спря на теб, защото иска материал от мястото на действието, написан от човек със свежа глава. И не забравяй да отразяваш както трябва разходите си. Писнало ми е да го нравя вместо теб.

Кейт веднага отиде в „Геймиджс“ в Холбърн и си купи кецове, един брезент, раница и манерка за вода, която можеше да се окачва на колан. Нямаше време да купи нищо друго и само успя да се обади на майка си и да я помоли да наглежда къщата. Последва мъчително чакане за виза в консулския отдел на Сидон в Саут Кенсингтън. За щастие той бе само на пет минути от дома й. Кейт събра багажа си за десетина минути и хвана такси до летището.

 

 

Самолетът кацна няколко часа преди зазоряване, последва шестчасово пътуване с малкия олющен автобус на летището до Фенза, където „Глоуб“ бе резервирал стая за Кейт. Не беше особено чисто и нямаше топла вода. Въпреки това тя се строполи на твърдото легло и спа до следобед. После по указанията на портиера пое към пресцентъра, намиращ се в бара на приспособения за целта хотел „Мажестик“.

За пръв път Кейт попадаше в град, в който се водеше война, ако изключим Лондон по време на бомбардировките, пък и тогава тя никога не бе попадала в центъра на града по време на нападение. Фенза, разположен близо до фронтовата линия, бе с изтръгнато сърце. Беше почти унищожен — по мародерите се стреляше без предупреждение, а всички, които можеха, бяха напуснали града. Коли не се движеха заради развалините, които препречваха улиците; бе опасно да се разхожда по тях, тъй като някоя стена можеше всеки момент да се срути отгоре й.

Кейт бързаше през опустошения, съсипан град. Полуразрушени здания се накланяха над пустите, осеяни с отломъци улици, противно на силите на гравитацията. Едно легло, все още с матрак, висеше в разрушения горен етаж на къща без фасада, от разкъртените стени на ивици висяха тапети.

Кейт вървеше покрай торби с пясък, струпани купчини тухли и мазилка. Усещаше тежкия мирис на въглени, идващ от изгорелите греди и прозорци. Видя колело със счупени спици, зарязано на пътя сред парчета натрошени мебели, мина покрай една обгоряла кола и накрая, след един преобърнат на тротоара камион, стигна пред полуизоставения хотел „Мажестик“.

 

 

На следващия ден стана в четири часа, тъй като автобусът тръгваше в пет. За нейно удивление пресгрупата бе превозвана до фронта с големи автобуси — все едно че отиваха на екскурзия. Когато навлязоха в жълтата пустиня, стана доста горещо. Синьото небе беше съвсем чисто. Пясъкът бързо проникваше навсякъде. Тя го усещаше в косата си, в очите, в сутиена и дори в окосмените си части долу; сърбеше я навсякъде.

Съседът й в прашния, вонящ на цигари автобус, каза:

— Това, което става тук, не е просто война между едни араби и други араби; всъщност американците, представлявани от Сидон, се бият срещу руснаците, представлявани от Саудитска Арабия; всичкото оръжие, което бе заловено, е руско производство.

Измореният мъж в работни дрехи, който седеше от другата й страна, обясни:

— Сидон е малка страна и цялата работа е в петролните му полета на юг; така че всеки повод е добър за нахлуване в него. Москва отказа да се обвърже официално с която и да е от враждуващите страни, но това е само защото Кремъл не иска да даде на американците претекст за намеса.

Мъжът пред Кейт съвсем очевидно мислеше, че в „Глоуб“ са луди, щом са я изпратили.

— Предполагам, че с вас не са дошли и завеждащият модата или градинарството? — изръмжа той. — Войната не е игра, както те си мислят… па, па — убит, а после ставай за следобедния чай. — Извърна се и я погледна с неодобрение. — Тя е гадна и отвратителна. — Замълча, после добави: — Някой трябва да каже на редактора ти, че сидонците не разрешават на жените си да воюват заради насилието и осакатяванията. Предполагам, че не искаш някоя ръчна граната да те улучи… или да разбереш внезапно, че гърдите ти са отнесени. А това, че си кореспондент, въобще не ти осигурява защита. Никой кореспондент не носи оръжие.

Продължиха да се друсат и клатят в тишина.

Отдалеченият тътен се превърна в неспирен, раздиращ слуха грохот — стигаха все по-близо до фронтовата линия. Дивата гола пустош бе покрита с пепел до глезените и повехнали сиво-зелени шубраци. След тежките боеве пустинята бе осеяна с повредени танкове, смачкани, изкривени ламарини — бивши джипове, изгорели камиони, забили кабините си в пясъчните наноси. Шумът от гърмящите оръдия бе направо болезнен.

Щом слязоха от автобуса, една бомба уцели сидонско полево оръдие, а друга улучи камион, вероятно превозващ амуниции, тъй като той започна да се взривява със серия от заглушителни фойерверки. Над главите им се стрелкаха самолети, земята се тресеше и потръпваше от избухването на снарядите. Бяха попаднали в тежък артилерийски обстрел — над тях се пръскаха снаряди и отвсякъде падаха ярки оранжеви искри.

Огневата линия се премести, върна се и замря. Малки прашни групи със защитни униформи се придвижваха напред, а други такива малки групи се опитваха да ги спрат. Мъжете лазеха или притичваха, прегънати о две, от храст до храст, и се придвижваха метър по метър. Трупове осейваха пясъка — отпуснати, като че ли се припичаха на слънцето с дрехите. Вонеше на разлагаща се плът — сидонците прибираха мъртъвците си всяка вечер, но оставяха убитите врагове.

Нетърпимо остра миризма на барут удари Кейт в ноздрите и гърлото. Пламъците и адските писъци поразиха очите и ушите й. Беше трудно да се гледа. Тя запълзя на ръце и колене през червеникавия пушек, като се взираше в плътната оранжева мъгла, примесена с носещ се на талази черен дим от горящите танкове и преобърнати камиони. Беше ужасена.

 

 

За две седмици се промени. Бе прекалено заета, за да се чувства нервна и напрегната или пък да се страхува. За пръв път в живота си отговаряше сама за себе си. Нямаше никой, който да й казва какво да прави или да я критикува, никой, от когото да търси одобрение. Трябваше тя да взема решения какво да нрави, как да го прави и от това зависеха оцеляването и успехът й.

Ситуацията бе странно ободряваща. Тя беше на тридесет и четири години и се чувстваше на петдесет, но постоянната концентрация, необходима й, за да може да върши работата си, заличи всички чувства, дори непрекъснатото изтощение. Вече разбираше как военните фотокореспонденти могат да правят това, което цивилните наричат „щури рискове“. Те вероятно не ги забелязваха. Нямаха време.

Пресгрупата съвсем не беше онова, което Кейт бе очаквала. В бара на „Мажестик“ тегнеше сериозна атмосфера, изпълнена с изтощение, погледите на всички излъчваха напрежение, никой не пиеше. Просто нямаха възможност. Също като тях тя стана предпазлива, потайна и недоверчива и криеше всяка вероятна новина, като че ли бе картата на Острова на съкровищата. Главата й не спираше да работи, да разсъждава, оформя, интервюира, превежда, редактира — докато поредният материал биваше изпратен. Кейт ставаше призори, като никога не знаеше дали ще попадне на нещо интересно, и смяташе, че е имала късмет, ако успееше към десет вечерта да изпрати кореспонденция.

Насочи се към отразяване на въздействието на войната върху човешките същества било в претърпелия бомбардировка град, било на бойното поле, като използваше своя преводач Али. Дванадесетгодишното момче бе учило в мисионерско училище, представяше се за по-голямо и претендираше, че знае много, което обаче не отговаряше съвсем на истината. Подтичваше покрай своята бяла жена като вярно кученце.

— Али, къде е кралят? — попита го рязко тя една вечер пред „Мажестик“. — Много, много пари за Али, ако Мисус види крал.

Това, което Кейт желаеше най-много, бе интервю с Абдула. Не можеше да разбере обаче, че е невъзможно, тъй като никой не й беше казал, че кралят не дава специални интервюта, а само пресконференции.

От два дни в боевете имаше затишие. Отначало сидонската армия бе изненадана, но после отблъсна саудитците на изток към границата между двете страни. Те се оттеглиха зад веригата ниски хълмове между фронтовата линия, разположена сега на тридесет километра на изток от Фенза, и границата, която бе на четиридесет километра зад тях. От два дни никой не знаеше какво става с крал Абдула. Бе на фронтовата линия начело на войските си, но сега беше изчезнал.

— Крал при източните хълмове с хората на Хакем — каза радостно Али. — А сега, моля пари, Мисус.

— Но източните хълмове са зад вражеската линия.

— Да, Мисус, но враг още в Сидон.

— Откъде знаеш, Али? Няма да ти платя, докато не се уверя, че това е истина.

Бе чула да се говори същото, което й каза момчето, но нямаше намерение да плаща за слухове.

— Аз заведа Мисус там — предложи Али.

— Но как? Нямаме кола, а с джип не можем да отидем оттатък фронтовата линия — саудитците веднага ще стрелят по нас.

— Джип до фронтова линия като миналия път, после наемем камила от мой братовчед — безгрижно каза момчето.

„Камили! — помисли Кейт. — Сигурно няма да стрелят по жена и момче, придвижващи се на камили…“ Колко ли щеше да струва това, зачуди се тя и започна да спори с Али за заплащането за един джип и две камили.

На следващия ден им бяха необходими два часа, за да стигнат до фронта през трептящата над пясъците мараня. Мухите ги тормозеха непрекъснато. Пътят им бе обозначен от празни бидони за бензин — безобразно скъпият джип се друсаше и подскачаше покрай тях. Кейт се бе вкопчила с две ръце в кормилото, а бинокълът удряше болезнено гърдите й. Стомахът й не бе наред още от деня, в който пристигна, и сега, докато минаваха покрай обгорелите, почернели тела, сгърчили се като прекалено опушени херинги, й се струваше, че ще й прилошее. Видяха барака за събиране телата на убитите и срещу нея полева болница. Един лекар и двама санитари се навеждаха, за да прегледат ранените, а мухите висяха като черни облаци над лежащите полумъртви или стенещи в агония мъже. Носеше се отвратителна смрад на разлагаща се плът и кръв.

Най-сетне Али посочи към някаква малка постройка — по-точно купчина ронещи се камъни с няколко зеещи дупки. Следите от куршуми по измърсените бели стени свидетелстваха за станалите наоколо боеве. На една от стените още висеше разкъсано зелено сидонско знаме.

— Тука ли? — попита невярваща Кейт. — Мисус не вижда никакви камили.

— Тук чакаме за братовчед — каза твърдо Али и тя спря джипа.

Остана неподвижна за момент — след друсането блаженството бе невероятно, после слезе и тръгна към постройката. Момчето я последва. На входа се бяха облегнали двама сидонски войници. Пушеха цигари. Тя им помаха и си размениха усмивки. Изкатери се по камъните и видя трети войник, който лежеше по корем и гледаше през един отвор в стената.

Внезапно червата й се разбунтуваха и тя изхвръкна от развалините. Какво унижение! Явно причината бе във водата — другите репортери я бяха предупредили, но не можеше да си мие зъбите с бира. Мокра от пот, без да мисли за Али, който ситнеше зад нея, Кейт се скри зад купчина отломки и клекна, за да се облекчи. Внезапно видя как пясъкът около нея се вдига на пориви от горещи, нащърбени шрапнели, пищящи във въздуха. Чу свистене над главата си, трепна и й се прииска да се хвърли на земята и да се скрие. Сложи ръце на каската си, сви се и изстена.

А после видя как постройката пред нея се накланя наляво и рухва. Дръпна дънките си, вдигна ципа и изтича до развалините.

Веселите войничета, на които бе помахала, бяха просто три бездушни тела. Единият лежеше, разперил ръце и крака, втренчените му очи я гледаха, а от корема му течаха струи кръв като лъскави, червени змии.

Застинала от ужас, Кейт чу шум и подвикване иззад постройката. Стресна се и инстинктивно се наведе, за да вземе пушката на единия убит. Трябваше да я издърпа от отпуснатата му ръка. „Хвани пушката, изпълзи нагоре и си пази главата — помисли тя. — Божичко, дано тия стени не се срутят отгоре ми.“ Провери дали оръжието е заредено.

От другата страна на купчината се чу дращене и Кейт изведнъж почувства гърба си оголен и беззащитен. О, господи, ами ако я изненадат откъм гърба и я застрелят в задника!

Вече чуваше как някой се катери по купчината пред нея — как диша тежко, как пъшка и сумти. След това бавно се появи закръгленият връх на каска — приличаше на кафеникавозелено яйце. Надигаше се сантиметър по сантиметър. Показа се мръсно кафяво чело. Кейт видя две млади, изненадани черни очи под гъсти вежди и леко натисна спусъка.

Лицето избухна в тъмночервена дупка и изчезна. Отново чу шум. О, господи, и други ли има, или това бе току-що застреляният? Стоеше напрегната и освирепяла.

Но явно врагът не беше очаквал, че е останал някой жив, и другите двама войници се отдалечиха бързо към тяхната линия.

Кейт не чуваше нищо. Не можеше да откъсне очи от върха на купчината, не съзнаваше, че лежи върху меките, топли късове от нечие тяло. После чу как Али тихо я вика с напевния си глас:

— Мисус, Мисус! Лош човек избягал!

Момчето тръгна неуверено към нея.

Кейт се тресеше. Очите му. Погледна я в очите и после тя стреля в него. Девет месеца майка му го е носила под сърцето си; години се е грижила за него и го е обичала — а сега за десет секунди тя беше унищожила сина й. Изненаданите очи бяха погледнали в нейните и тя бе натиснала спусъка. Нямаше съмнение, че той би я застрелял пръв, ако бе имал късмет, но Кейт знаеше, че току-що бе отнела живот, и разбра целия ужас на този факт. Седеше втренчена в купчината камъни, измъчваше се от това, което бе направила, срамуваше се и спореше яростно със себе си. („Бъди разумна, въпросът беше ти или той“.) И заплака, като си помисли за неговото семейство, а сетне за Ник.

Али тъпчеше неспокойно зад нея и не можеше да разбере защо е разстроена.

— Тя една добра Мисус, тя убила саудитски войник!

Два часа по-късно за голяма изненада на Кейт видяха на хоризонта на юг три точици, които скоро се превърнаха в три дръгливи камили, като на първата яздеше възстар мъж. Пак се броиха пари — Кейт даде триста и двадесет динара, предостатъчно да се купят камилите, а не да се наемат. Предложи още, но старецът отказа да ги придружи, а само свирна и камилите се наведоха. Той помогна на Кейт да се качи на покритото с килим кожено седло и свирна отново. После подаде една остра пръчка на Али, кимна, вдигна своята камила и пое на юг.

— Какво каза той? — попита Кейт.

— Казва камили обратно тук след един ден или Мисус плати още пари. Казва западни машини не добри за пустиня, камила най-добра. Камила яде много малко, пие само веднъж на пет дни, носи големи товари.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, Али?

— Да, да, до хълмовете, Мисус.

Продължиха под горещото слънце. Отначало Кейт помисли, че ще я хване морска болест; струваше й се, че няма да може да издържи на този ужасен вървеж, от който й прилошаваше, но след десет минути установи, че й действа доста успокояващо и прилича на люлеещ се стол.

Яздеха равномерно през пясъци, бодливи храсти и изсъхнала сива трева към ниските хълмове, вече забелязващи се на хоризонта. Ставаше все по-горещо и по-горещо.

 

 

С падането на здрача стигнаха до подножието им и след малко вече вървяха по дъното на тясно дефиле, осеяно с камъни.

— Сега Мисус при източни хълмове — каза радостно Али. — Сега Мисус намери крал.

— Не. Али заведе Мисус при крал — отвърна рязко Кейт.

Момчето спря да се усмихва и я погледна доста уплашено.

— Али знае крал при хълмове, но Али не знае къде.

— Но, Али, ти каза, че ще ме заведеш до лагера на краля!

— Не, не, Али казва Али заведе Мисус до източни хълмове.

Гледаше я намусено. Кейт бе съвсем объркана. Пътуването бе продължило доста по-дълго, отколкото очакваше, и беше късно да се връщат; очевидно Али нямаше никаква представа къде е кралят, а освен това бяха зад вражеските линии.

— Моля те, Али, накарай камилата ми да се наведе. По-добре да спрем и да пренощуваме тук. Тъмно е и вече почти не те виждам.

Момчето подсвирна, но камилата не му обърна никакво внимание и продължи бавния си вървеж по каменистото дефиле.

— Али, спри тази проклета камила!

Внезапно се мярна някаква сянка, чу се изщракване и от тъмнината изскочиха няколко фигури. Една от тях дръпна поводите от ръцете й и Кейт видя пред лицето си дуло на автомат.

Али отговаряше с хлипане на въпросите, изстрелвани от тъмнината. Двамата с Кейт бяха вързани един към друг, ръцете им бяха извити зад гърба. След приглушено разискване ги забутаха през дефилето. Поеха по една тясна пътека нагоре, после надолу, докато Кейт съвсем загуби представа за посоката.

Изведнъж завиха покрай някакъв склон и се заспускаха към няколко палатки, покрити с черни кози кожи. Последва кратко съвещание, натикаха ги в една от тях и накараха Кейт да застане на колене пред някакъв мъж. Тя с изненада установи, че го познава. Не грешеше, въпреки че никога не го бе виждала в бели пустинни одежди.

— Сюлейман Хакем! — извика тя удивена.

Първо се успокои, че не са във вражески ръце, а после бързо съобрази, че Сюлейман е винаги на две крачки от Абдула.

— Какво правиш тук? — попита я рязко той на английски.

Значи я беше познал.

— Кореспондент съм. Търсех крал Абдула, тъй като… имам съобщение лично за него.

— Откъде да знаем, че не сте шпиони?

— Ако някой ми развърже ръцете, ще извадя от джоба си журналистическата си карта.

Не освободиха ръцете й, но един мъж опразни джобовете й и Сюлейман Хакем разгледа прес картата й.

— Откъде да знам, че не е фалшива?

— Ако можеше да намериш брой на „Глоуб“, щеше да видиш някоя моя кореспонденция и снимка — отвърна тя и помисли, че наоколо едва ли би се намерил павилион за вестници.

Сюлейман произнесе гърлено няколко думи. Развързаха им ръцете и ги изправиха на крака.

— Ще те върнат във Фенза призори под ескорт — каза кратко той. — Ще се погрижат за камилите и момчето. Имате късмет, че постът не ви е застрелял.

И излезе. На Кейт й бе трудно да повярва, че този мъж с бял бурнус е посещавал едно от най-престижните училища в света и е бил обучаван в „Сандхърст“.

Минута по-късно Сюлейман се вмъкна отново в палатката.

— Ще бъдеш охранявана през цялото време, докато си в лагера. А сега можеш да се измиеш и нахраниш.

Заведоха я сама до една малка палатка, пред която имаше охрана. Донесоха й купа с вода и завивки, а после едно момче в бели дрехи й остави метална кана с вода за пиене и метална чиния, отрупана с големи късове печено агнешко. Тя изведнъж усети, колко е изгладняла, седна на килима по турски и започна да се храни с ръце. През процепа се виждаше луната, която хвърляше тъмни сенки върху сребристия пясък, а зад лагерния огън, на фона на небето, се очертаваха силуетите на стадо камили.

Щом свърши с храната, се появиха двама души, облечени в широки бели одежди, с червени пристегнати с черни ленти покривала на главите; и двамата носеха пушки и в поясите им бяха затъкнати ятагани. Не казаха нищо, само кимнаха към отвора на палатката. Кейт стана и ги последва покрай жълтите кръгове на огньовете. Пламъците хвърляха сенки върху слабите лица на рошавите мъже, насядали край огнищата.

Въведоха я в палатка, дълга поне десет метра. Пустинният пясък бе покрит с килими с богати шарки, върху тях бяха натрупани възглавници с пискюли. Вътре, изпънат и със зорък поглед, седеше крал Абдула. Той даде знак на охраната да излезе и двамата с Кейт останаха сами.

Самоуверен, както винаги, Абдула я гледаше внимателно и надменно. Светлокафявата му кожа бе изпъната, веждите му се изгъваха над носа му, закривен към широката му уста. Погледна я и каза с плътен глас:

— Кейт, по дяволите, как се озова тук?

Набързо му разказа. Кралят й се видя по-стар, побелял и уморен, но това не я изненада.

— Голяма късметлийка си — отбеляза кротко Абдула, когато Кейт свърши. — Също и аз, тъй като имам възможността да ти кажа истината. Проклетите саудитци не са помръднали през последните няколко дни, така че сега стоим и чакаме, което е доста отегчително. В такъв момент всеки неочакван гост е добре дошъл… Макар че не изглеждаш толкова добре, както обикновено, Кейт.

Засмя се и огледа мръсното й защитно яке, джинсите, изцапаните кецове и разбърканата й коса.

— Разбираш естествено, че това е частна и лична визита — продължи Абдула. — Не мога да говоря с теб за войната или за политика, тъй като ще имам неприятности с пресата. Можеш да опишеш това място, но не съвсем точно, и да кажеш, че съм съвсем спокоен и вярвам в победата. Разбира се, ще проверим материала ти.

После, загледан в тъмнината, попита нехайно:

— Как е Пейган?

Кейт му разказа всички новини, включително и това, че Пейган е бременна и бебето се очаква след няколко месеца. Абдула се усмихна доста загадъчно:

— Да, знам.

Последва тежко мълчание.

— Как са твоите деца? — попита тя.

— Мустафа е на четири години и прилича изцяло на мен. Същински малък дявол е, винаги готов за някаква пакост — много е емоционален. — Отново последва пауза. — Разбира се, съжалявам, че нямам и други синове. — Той се поправи: — Законни синове. Все пак, женен съм от десет години. Но съм щастлив, че имам Мустафа. Скоро след като се бяхме оженили, съпругата ми пометна. На следващата година роди мъртво момиченце. През 1957 година се роди преждевременно момче, което почина след две седмици.

Той се навъси. Кейт го гледаше и си спомняше собствените си помятания.

— През следващите четири години не се случи нищо. Вече бях почнал да мисля за втора жена — знаеш, че като мюсюлманин имам право на четири. Разбирах, че на Запад това ще им се стори нецивилизовано — вашите мъже предпочитат да имат няколко съпруги последователно, а не едновременно, както е разрешено тук, на Изток. Накрая заведох съпругата си в една клиника в Лозана и там установиха, че маточните й тръби не функционират добре. Петнадесет месеца след операцията тя ме дари със син — наследник.

Абдула изведнъж си спомни как за първи път пое детето, как то нададе юнашки писък и той, за своя изненада, почувства, че топлина залива цялото му тяло и нещо стяга гърлото му. В същия момент инстинктивно почувства, че е готов да направи всичко за това малко, властно създание. Сбърченото личице на бебето от плач стана от бяло на розово, после синьо-виолетово. Абдула се разсмя, притисна малкото човече, целуна го нежно по мекото теме и за пръв път в живота си изпита любов.

— Сега се моля на Аллах да ме дари с още синове — продължи кралят. — Посещавам редовно покоите на Сарах. Прегледаха я отново в клиниката и няма причина да не можем да имаме повече деца. Но не става… Е, добре, стига сме говорили като две акушерки!

„Значи Мустафа е единственото същество на земята, което Абдула обича“ — помисли Кейт.

— Какво всъщност правиш тук, Абдула — попита тя.

— Най-добре е да напишеш, че това е едно от обичайните ми посещения при Хакем — отвърна кралят. — Няма да ти кажа нищо, което може да бъде от полза на врага. Обикалям редовно по-важните шейхове, най-добрите си войници набираме от пустинните племена, а не от градовете. — Той посочи към входа на палатката. — Нощеска тези мъже ще спят на пясъка, завити само с наметките си. Бедуините са твърди хора, презиращи удобствата. Външният свят с неговите механични чудеса ги отблъсква.

— Освен пистолетите, пушките и транзисторните радиоприемници — вметна Кейт.

— Така е, но предпочитат да живеят с възможно най-малък брой вещи. Едно семейство обикновено притежава две камили, няколко кози, палатка, килим, ножове, кожени ведра и едно въже. Това е всичко, от което имат нужда и което желаят. — Той изсумтя. — Уверявам те, Кейт, че много често ми се иска да прекарам живота си сред пустинята с тези твърди, прости мъже. — Погледна я и се усмихна. — А сега по-добре се връщай в палатката си. Знаеш каква ужасна репутация имам, освен това утре те чака тежък ден.

 

 

Кейт не разбираше, че е постигнала невъзможното — а то включваше и яздене на камила през минирано поле. Когато на следния ден се върна с джип във Фенза и влезе в бара на „Мажестик“, всички журналисти изръкопляскаха. „Добре, че никой не ми каза, че това е невъзможно — помисли тя — иначе изобщо нямаше да опитам.“

Започна статията си „Един ден от войната“ с описание на бойното поле след приключване на битките.

Безброй бели хартии се носят над жълтия пясък. Още преди да дойдат истинските лешояди, саудитските мародери нападат и ограбват труповете, отмъкват часовниците им и претършуват портмонетата им за пари. По пясъка са разхвърляни чекови книжки и други документи. Довчера безценни любовни писма, снимки на момичета, съпруги, деца и родители сега се усмихват никому.

Скоти бе във възторг от дописката.

— Казах й да ни подаде нещо различно и тя ни излиза със специално интервю от проклетия крал! — Обърна се към секретарката. — Изпрати й веднага телеграма. „Поздравления. Абдула е сензация. Хиляди целувки. Скоти. «Глоуб»“.

Продължи да чете материала.

— Божичко! Не съм й казал да убива никого! По-добре да се препише от трето лице. На кореспондентите не им е позволено да носят оръжие. Май ще е най-добре да я отзовем, преди да са се получили усложнения.

Статията бе отпечатана по цял свят. Тя казваше на чувствителната публика и то доста просто, че по време на война се убиват хора.