Шърли Конран
Лейс (68)

13.

Август 1979

Пласт върху пласт лебедовобяла дантела се полюшваше леко при движението на бедрата на Санди, а полускритите ромбовидни диаманти проблясваха като звезди във филм на Уолт Дисни. Санди скръсти китки под гърдите си, а това ги повдигна заедно напред и нагоре. И воланите помагаха, но със сигурност й се искаше циците й да са по-големи.

— Колко струва, Кен?

Пълничката розова ръка на шивача внимателно поглади сатенените венчелистчета на розовата пъпка между гърдите й.

— Да не говорим за цената, Санди, само ми кажи какво мислиш за нея.

Санди знаеше, че когато един мъж каже: „Да не говорим за цената“, работата става дебела. Според клюките обаче Кен предпочитал класическия начин и свършвал бързо.

— Ами красива е, Кен — изгука тя точно в нейния стил на южна красавица. Нито едно момиче не можеше да отиде на финала в състезание за красота в рокля, скалъпена от майка й, въпреки правилото, че нито една вечерна рокля не трябва да струва повече от двеста долара. Това беше причината Кен Шърман да дава под наем роклите си с рекламна цел, ако сметнеше, че някое момиче има добри шансове да спечели шествието на красавиците. И, разбира се, момичетата трябваше да са мили с Кен.

— Не мога да си представя по-фина рокля отпреди Гражданската война — усмихна се Санди с блестящата си, лъхаща на здраве усмивка. В здрача на опустялата пробна Кен побутна розовия сатенен шарф на мястото му, отдръпна се от прожектора и бавно кимна — нито едно момиче не можеше да загуби в тази рокля.

— Добре — каза той рязко. — Да пийнем по един коктейл у нас, а?

— Ама, Кен, за мен е чест — задъха се Санди. Знаеше, че е тъпо, но трябваше да се прави на възхитена.

 

 

Подът и стените на спалнята бяха бели. Лампите представляваха кристални мидени черупки, а кръглото легло беше покрито с бяла кожа. На леглото лежеше разкраченият Кен, а Санди жизнерадостно смучеше малкия му твърд пенис. Момичетата бяха прави за Кен — това беше най-евтината рокля, с която се беше сдобивала някога. За Санди сделката беше изгодна, но Кен искаше повече за роклята си и знаеше, че след утрешното състезание шансовете му свършват.

— Я да те видим хубавичко. — Кен избута една бяла кожена възглавница зад главата й, разтвори водопада от светлоруси къдрици, намери ципа на плътно покриващия я сребърен костюм от ламе и го дръпна. — Виж какво, скъпа, няма какво да се безпокоиш за утре. — Погледна я и докато разтваряше сребърното ламе, си помисли, че гърдите й са малки дори за сутиен 75Б. — Малко музика? — Натисна няколко копчета върху таблото над леглото, а то изглеждаше така, като че ли с него може да се управлява Боинг 747. Доли Партън занарежда сладко, някъде отгоре видеокамерата започна да се върти.

— Мммм! Като бебенце си — измърка Кен и обърна Санди по гръб.

„Кого си въобразява, че заблуждава с този огледален таван?“ — Мислеше си Санди, докато Кен изстискваше лосиона й за тяло върху гърдите й. Тя му се подчини и разтърка прозрачната лигава течност — затова значи покривката на леглото беше от бяла кожа — да се бърше лесно.

— Скъпи, чудесен си! — задъхваше се тя, докато вкарваше пръста си с безупречно направен маникюр в розовите си бикини от газ. След това повдигна задника си и дръпна фльонгите, които задържаха розовите газени бикини.

Последва половин час, в който Санди беше стискана, мачкана, обръщана и поставяна в какви ли не пози. В един момент тя разбра, че видеокасетата е свършила, защото Кен стисна гърдите й, търси клитора й няколко секунди и като не го намери, размаза от лосиона за тяло върху пениса си, вкара го в нея, направи десет много внимателни движения навътре и навън, изпъшка, изтърколи се настрана, потърси цигарите си и каза:

— Какво си си направила долу, скъпа?

— Електролиза. Страшно болеше. Повече, отколкото като ти пломбират зъбите. Би трябвало да го правят под упойка.

Кен дръпна от цигарата си.

— И така, нали се разбрахме?

— За какво?

— Ако спечелиш състезанието за „Мис Международна красавица“ утре, ще имаш нужда от повече рокли — по три хиляди долара на поръчка. — Той изгаси цигарата си във вградения в леглото пепелник. — Ще получаваш роклите от мен за десет процента от стойността на наградата. И не се опитвай да се пазариш — така върви в момента.

— Ама не, скъпи, каквото кажеш. Не съм достатъчно умна за бизнес.

Кен се ухили цинично:

— В моя бизнес не ти трябва ум.

Санди се плъзна от леглото и се усмихна.

— Скъпи, трябва да си взема душ и да се прибера да се наспя.

Под душа тя обмисли плана си. Докато Кен се къпеше, тя щеше да скочи на леглото и да дърпа огледалните плочки, докато намери онази, която скрива камерата. Разбира се, че човек трябва да е умен в този бизнес — нали миналата година калифорнийската Цитрусова принцеса беше принудена да се оттегли, тъй като някакъв приятел публикувал нейни голи снимки в списание за гърли.

 

 

Към третия ден от състезанието за „Мис Международна красавица“ хотел „Кларънс Плаза“ преливаше от същества от женски род на всякаква възраст и с всякакви размери. Подобно на пораснали депа, които си играят със своите кукли Барби, безчет дундести професионални мамички — често доста дебели — придружаваха все още стройните си, професионално девствени дъщери. Момичетата бяха розовки като ягодово кисело мляко. Бяха издръжливи като ботуши на пехотинец, но съгласно правилата всяка кандидатка имаше право само на един придружител и майката допринасяше много за чистата, безупречна американска атмосфера. Съществуваше едно безгласно, неизразено и необявено споразумение, че този образ трябва да бъде запазен неомърсен. Ето защо независимо колко ревнива, отчаяна, цинична или злобна се чувстваше една състезателка, тя никога не си позволяваше да го показва. Разговорите винаги бяха захаросани и съгласно мита всички момичета бяха приятелки, които се обичат.

Майката на Санди, облечена в полиестерен костюм с панталони с цвят на праскова, седеше на терасата, която гледаше към басейна. С подчертана показност тя зашиваше розата на деколтето на екстравагантната рокля на Кен Шърман — ако е направена домашно, това носеше допълнителни точки. Санди лежеше до нея и се печеше на слънцето в бански костюм, който беше внимателно изрязан, за да съвпадне със състезателния й костюм и загарът да й отива. Беше сигурна, че е една от трите финалистки, и знаеше, че има добри шансове да спечели титлата.

Същото правеха и другите кандидатки. На съседния шезлонг Мис Канада се подпря на лакът и попита със захаросан глас:

— Ще те видим ли днес пак с тръбния ключ, Санди?

Санди веднага бръкна в пълната си чанта и измъкна един никелиран тръбен ключ.

— Да, скъпа, никъде не ходя без него. Страхотна тема за разговор. Страхотно оръжие за самозащита. Ще го използвам в частта за талантите.

— Как си представяш, че ще си изиграеш ролята? — почуди се Мис Канада. Беше й писнало от откровената и непорочна усмивка на Санди и луничавия й нос, от това, че размахваше лъскавия ключ състезание след състезание пред приятно изненаданите тълпи.

Санди си позволи един миг на наслада.

— Не е трудно, ако имаш излъчване. — Тя пъхна ключа пак в чантата и се протегна за маслото си за почерняване. И двете знаеха, че номерът е всъщност в излъчването. Че именно това търсят съдиите, тъй като им трябва момиче, което да може да води добре някакво шоу или церемония и да се вживява без проблеми в ролята, която си е избрало. В случая със Санди — ДЪЩЕРЯ НА ВОДОПРОВОДЧИК ОТ ЮГА.

— Санди винаги е имала излъчване. — Майка й скъса със зъби памучния конец и вдигна бялата като морска пяна рокля, за да я огледа. — И много добре, защото изобщо не може да пее и да танцува, биваше я единствено за мажоретка. — Тя гордо погали сатенената роза. — Санди, скъпа, роклята ти е съвсем готова.

— Най-прекрасната рокля, която съм виждала някога, — каза Мис Канада и седна, разглеждайки с любопитство фината дантела. — Трудно ми е да повярвам, че струва само двеста долара, скъпа.

 

 

Санди се разходи по сцената, облечена в прекалено голям комбинезон от дънков плат, с кърпичка на червени и бели точки в джоба и с по един тръбен ключ във всяка ръка. Изглеждаше освежително здрава. Започна да върти ключовете, като че ли бяха бухалки — подхвърляше ги с въртене във въздуха и после ловко ги хващаше. Когато музиката от банджото забави ритъма, Санди избърса челото си с червената кърпичка, след това я размаха и извади от нея букет цветя. След този малък фокуснически трик темпото се засили, а Санди измъкна от задния джоб на избелелия си комбинезон три гигантски метални шайби и ловко зажонглира под увеличаващите се аплодисменти. „Майната ти, Мис Канада!“

 

 

На следващата вечер Санди си капна сини капки в очите, за да ги направи по-блестящи; изми зъбите си с червена паста, която им придаваше допълнителна белота; провери дебелия слой фон дьо тен върху раменете си и се погледна в огледалото.

Върхът!

След това се намъкна в тесния корсет от бял сатен и фустата с кринолин, които се обличаха под роклята на Кен Шърман.

— Закопчай ме, скъпа — промърмори Санди на Мис Канада, която си залепваше лявата мигла, и много внимателно застана в средата на шедьовъра от бяла дантела на Кен. Мис Канада посегна към ципа на гърба й и спря.

— Ей, Санди, нещо не е наред с този цип.

Сърцето на Санди подскочи. Тя грабна едно огледалце от рафта с гримовете, завъртя се и разгледа гърба си в стенното огледало. Целият цип беше нацепен на хиляди парченца и когато го докосна, той просто се разпадна от роклята.

Понечи да изтърси една мръсна псувня, но каза автоматично: „Много важно“. Използването на неприличен език беше сигурен начин да я изхвърлят от състезанието на минутата.

„По дяволите, казах на майка да не изпуска роклята от очи“ — мислеше си Санди, докато чакаше отговорника на състезанието. Не беше нормално най-хубавата рокля да бъде съсипана с ножче за бръснене само за трийсет секунди.

— Добре, минаваш последна — каза отговорникът, след като хвърли един поглед на положението.

— Майко, доведи човека от поддръжката на хотела с чантата му — заповяда Санди.

Когато слисаният човечец пристигна пред вратата на съблекалнята, Санди зарови в чантата му с инструменти и измъкна руло водоустойчиви лепенки, които се използват временно при напукани водопроводни тръби. Бяха широки, здрави и с лепило от двете страни. Санди отряза бързо две педи от лентата и накара майка си да я залепи на гърба й. Без да каже дума, майка й разстла един чаршаф на пода и държеше роклята, докато Санди се намести в нея. Притискайки белите волани към гърдите си, Санди внимателно легна върху чаршафа по очи. Майка й нагласи парчетата на гърба й, а Мис Канада се разходи изящно по гръбнака на Санди, като босите й крака притискаха силно дрехата към двустранния лейкопласт. После и двете помогнаха на Санди да се изправи. „Слава богу, че наистина съм дъщеря на водопроводчик“ — помисли си тя и каза:

— Мерси. Май не трябва да дишам дълбоко. Е, всяко зло за добро, защото сега съм последна.

Последното момиче в шествието имаше най-големи шансове да направи силно впечатление на съдиите.

 

 

Джуди и Лили седяха на масата на съдиите и наблюдаваха безкрайния поток от момичета, които с блеснали очи вървяха вдървено по подиума към камерите, водещия и микрофона. Усмивките им бяха освежени от ментови бонбончета, лицата им имаха почти съвършения цвят на праскова, а кожата им — на фъстъчено масло.

— Не мога да разбера защо са избрали Маями през август — промърмори Лили.

— Какво да правиш, политика — прошепна в отговор Джуди. Лили беше долетяла от Европа специално за състезанието. Двете се бяха разбрали да не остават в Маями и минута повече, отколкото е необходимо. Влажната тропическа жега ги връхлиташе веднага щом излезеха от претъпканото фоайе на безвкусния хотел, а след минути дрехите им подгизваха от пот и се чувстваха като пребити.

При последното излизане — в официални рокли — публиката за първи път щеше да чуе момичетата да говорят. Всяко момиче беше интервюирано, за да се установи има ли излъчване, или не. В превод това означаваше дали ще е в състояние да се справи сама в различни представления по подходящия чаровен и небрежен начин.

Внезапно потните скучаещи жени в салона зяпнаха — Санди се плъзна надолу по широките стълби. Изглеждаше, като че ли някой я е напръскал с дантелена пяна, която преливаше на вълни от раменете й и а-ха да разкрие тялото й.

— Кажи ни нещо за себе си, Санди — подкани я водещият в бял костюм и поднесе микрофона под носа й.

Санди се усмихна на журито с най-ослепителната си усмивка.

— В момента специализирам социални науки и след това смятам да стана учителка, защото обичам децата. — „Направи пауза тук“ — помисли си Санди.

— Имаш хубава рокля — подсказа й водещият и тикна микрофона още по-близо.

— Обикновено сама си шия дрехите — сподели Санди. Знаеше, че отговорът трябва да е кратък. — Но този път майка ми ми помогна. — И тя изпрати въздушна целувка на майка си в публиката.

— Какво правиш през свободното си време, Санди?

— Обичам да карам водни ски, танцувам, посещавам и курс по битово инженерство.

— Битово инженерство? — Водещият хвърли бърз поглед към бележките си. — Какво е това, Санди?

— Май че е измислено име за водопроводното дело. — Санди пусна поредната наивна усмивка. — Баща ми е водопроводчик и ме научи на всичко, което знам. Когато се омъжа, ще мога да си оправям пералнята.

Бурни аплодисменти.

— Мога ли да попитам дали излизаш с някого в момента?

— Искате да кажете дали имам приятел? — Санди се доближи до микрофона, за да звучи гласът й по-глухо. — Ами не, нямам. Сега животът ми е толкова пълен с възможности, че ми се иска да върви така и да му се наслаждавам докрай.

— А сега, Санди, последният въпрос — пое въздух водещият. — Кажи ни защо се гордееш със своята родина.

Всички кралици на красотата бяха репетирали отговорите на този въпрос, но отговорът на Санди звучеше като ентусиазирана импровизация.

— Защото Америка наистина е красива, Америка наистина е дружелюбна и Америка наистина е свободна! Аз вярвам, че Америка е земята на неограничените възможности и че аз съм живото доказателство за това. Майка ми е танцьорка от Швеция, а баща ми е дошъл от Ирландия, когато бил малък. Ако не беше Америка, те никога нямаше да се срещнат. — Санди нарочно се извърна от водещия и помаха към най-близките камери. — Здравейте, мамо и татко, толкова съм щастлива, че избрахте Америка!

Залата се взриви от възторжени възгласи и ръкопляскания. Публиката заизважда кърпички, бършеха очите си, мнозина аплодираха прави. Санди прехвърли наум шансовете си. Мис Судан беше като статуя и очите й бяха дръпнати, а момичетата от Третия свят винаги получаваха гласове само от съчувствие. Мис Шри Ланка би могла да й бъде съперница, защото беше зашеметяваща в националния си костюм — коприна в цвят ултрамарин, с проблясващи гривни на малките, фини крака.

Докато десетте момичета потропваха нервно, изкачвайки стълбите зад сцената, Санди се чудеше защо, за бога, бяха избрали Мис Канада. Според проучванията й Канада и Съединените щати никога не бяха избирани заедно, тъй като изборът на съседни държави се считаше за недипломатичен ход. Може би Мис Канада получаваше нещо, за което другите не знаеха, може би някой долу дължеше на някой горе някаква услуга, реши Санди, докато внимателно вдигаше полата си над високите токове и вървеше по мръсния под зад сцената, кръстосан с електрически кабели.

Докато група танцьори в небесносин шифон и пайети развличаха публиката, съдиите се оттеглиха в една странична стая да разискват решението си. Джуди махна карфицата от бледопурпурната орхидея върху копринения си кремав ревер и се замисли върху кандидатурите на трите скандинавски, трите латиноамерикански, трите чернокожи и ориенталската финалистки — разбра, че смесицата от цветове на финалната права е предсказуема също като цветовете в една мелба.

Международният фотограф пръв предложи мнението си:

— Искам Мис Судан — каза той твърдо. — Тя е изключително фотогенична, има страхотно присъствие и не е обвързана.

Представителят на „Мирабел“ нетърпеливо го прекъсна:

— Мис Судан ще ни донесе малко полза. — Искаше да каже, че веригата „Мирабел“ не е създадена за чернокожи. — Нашият глас е за Мис Съединени щати — поведението й пред микрофона е професионално.

— Какво ще кажете за Мис Шри Ланка? — попита Лили.

Няколко от съдиите поклатиха глави.

— Никога няма да се оправи на представление.

— Аз ще гласувам за Мис Италия — каза агентът на Холивуд.

— Мис Италия е малко старичка за нас. — Представителят на „Мирабел“ имаше предвид, че на двайсет и три години кожата на Мис Италия вече е изгубила детската гладкост, която масово произвежданите козметични продукти караха да изглежда добре на висококачествени цветни снимки. — Всъщност именно Мис Съединени щати притежава външния вид, който ще бъде рекламиран от „Мирабел“ следващата година.

След като поспориха още двайсетина минути, съдиите отметнаха избора си в предварително подготвените бюлетини, поставиха ги в телената кошница, която им поднесе един от организаторите, и не след дълго той съобщи със задоволство:

— Първа е Мис Съединени щати, Мис Судан е втора, Мис Италия — трета.

Когато прозвучаха предварително записаните фанфари на тромпетите и водещият обяви, че Мис Международна красавица за 1979 година е Мис Съединени щати — мис Санди Бейривър от Луизиана, Санди реагира подходящо изненадано и въодушевено: изтри една въображаема сълза от ъгълчето на окото си и позволи на водещия да я отведе до трона на победителката. „Това е то!“ — помисли си тя, докато поставяха диамантената корона върху главата й.

 

 

Джуди разписа хотелската сметка за две чаши току-що изстискан лимонов сок и се обърна на шезлонга си, та слънцето на Флорида да напече гърба й. Лили изсипа и двете пакетчета захар в чашата си. Склонността на Лили към сладкото и предпочитанията на Джуди към горчивите питиета се задоволяваха като си поръчваха две чаши лимонов сок и Лили използваше всичката захар, преди да добави вода и в двете. За десет месеца това беше най-близкият семеен навик, до който бяха успели да достигнат.

Лили се извъртя на шезлонга си.

— Страшна жега! Пак ще отида да поплувам. — Тя скочи и се затича към синьото море.

След малко Джуди забеляза малката червена чантичка от змийска кожа на Лили между двата жълти шезлонга. Катарамата не беше закопчана и съдържанието се беше разсипало по пясъка. Джуди се наведе и внимателно изчисти песъчинките от блясъка за устни, кърпичките и все още ненадписаните картички. После вдигна един плик с марка за въздушна поща и замръзна — марката беше от Никарагуа, а познатият почерк — на Марк. И името му бе написано на гърба на плика.

Пликът беше запечатан, но запечатан лошо — само на крайчеца. Джуди плахо го отвори. Не можеше да не го направи. Взря се и успя да разчете думите „обич“ и „безпомощен“. Внезапно чу гласа на Лили зад себе си и бързо набута писмото обратно в чантичката.

— Нищо не излиза. Мислех си, че ще ме оставят на мира, щом е фрашкано с кралици на красотата. Влизам вътре при климатичната инсталация. — Лили взе червената си чантичка от змийска кожа, сложи си слънчевите очила и се отправи към хотела.

Джуди се обърна по корем и зарови лице в плажната си кърпа, за да скрие сълзите, избили по клепачите й. Слава богу, Лили се връщаше утре в Европа.

 

 

„Слава богу, че това състезание е само от петстотин километра“ — помисли си Лили. Слънцето на Ривиерата жареше прясно циментираните бели улеи. Очите я боляха от безмилостния му блясък.

Слънцето беше почти толкова жестоко, колкото беше в Маями миналата седмица. Единствената разлика между пистата „Пол Рикар“ и английските беше като че ли фактът, че трибуните бяха оградени с качета с олеандри, френските зрители не бяха толкова безвкусно облечени като английските и паркингът беше отрупан с празни бутилки от вино вместо с празни кутии от бира. Като се изключеше всичко това, будките за евтини сувенири продаваха същите безвкусни шапки за бейзбол с емблемата на БМВ, парашутни якета с емблемата на „Ферари“ и фланелки с емблемата на „Ланча“ както във Великобритания. Освен това състезателите бяха същите, караха същите коли и шумът и миризмата бяха абсолютно същите. Само надписите върху дъската бяха различни: „Мишелин“ вместо „Дънлоп“ и „Елф“ вместо „Мобил“.

Лили погледна тъжно пурпурните размазани хълмове в далечината и й се прииска да бъде под шарената сянка на боровите гори вместо до тази воняща, изгаряща под слънцето състезателна писта.

Черният малък „Спиър“ изръмжа покрай нея, залепнал за земята като зловещо гигантско насекомо. Лили провери хронометъра си: с две секунди по-бързо, отколкото най-доброто му време на тренировки. Ако имат късмет, могат да се приберат навреме, за да поплуват преди вечеря.

Говорителят съобщаваше монотонно:

— Начело е поршето на Вернер Хенцен, следвано от модела „Динети“, а след него е Готие с ланча… „Спиър“ току-що изпревари ланча и взема преднина…

Лили се прозя, нагласи си запушалките за уши и извади от чантата сценария за следващия си филм, който беше пристигнал тази сутрин от „Омниум пикчърс“. Щеше да носи страхотни дрехи в ролята на хубавата Елена, а и след Мистингет се чувстваше в добра форма за още един мюзикъл.

От кожената й чанта изпадна син плик за въздушна поща. Беше го набутала там сутринта, преди да го види Грег. Марк знаеше и използваше тайния код за личната й кореспонденция, за разлика от почитателите й, и тя винаги получаваше писмата му. И винаги ги късаше без да ги прочете. Това беше най-малкото, което можеше да направи, помисли си тя тъжно, докато разкъсваше бледосиния плик на лентички и ги изхвърляше. След това се съсредоточи върху сценария.

Цар Агамемнон разпъваше палатките си под стените на Троя, а „Спиър“ предизвикваше поршето за първото място и говорителят се дереше:

— … и само три обиколки преди края „Спиър“ е точно зад поршето и Вернер Хенцен се бори срещу предизвикателството…

Парис съжаляваше, че не се е вслушал в предсказанията на Касандра, а говорителят крещеше екзалтирано:

— … и сега „Спиър“ е все по-близо и по-близо, и по-близо до поршето… и Игълтън задминава поршето! Остава само една обиколка до крал, „Спиър“ е начело…

Изолирана от шума, Лили не знаеше, че Грег води. Нито пък разбра — тъй като триумфиращият Хектор уморено разкопча блестящия си нагръдник — че Грег пак изпусна първото място и остана зад поршето.

Но когато гигантският дървен кон с търбух, пълен с войници, прекоси равнината към стените на Троя, зрителите се разскачаха и това я отвлече от сценария.

Лили махна единия си заглушител и чу как говорителят се дави:

— … и „Спиър“ задминава поршето от вътрешната страна… и сега те излизат на финалната права и като че ли… да… „СПИЪР“ ПЕЧЕЛИ… и първо място за Грег Игълтън!

Измъкнаха Грег от колата, увесиха му един лавров венец, окъпаха го в шампанско, нацелуваха го половин дузина момичета, рекламиращи нов коктейл, занесоха го на рамене до трибуните, наградиха го с купата „Сребърна роза“, после имаше още шампанско, снимки с ръка около кръста на Лили сред навалицата измокрени от шампанско почитатели.

Грег позира за последна снимка и след това се отправиха към паркинга с ремаркетата. „Спиър“-ът, покрит с червен прах, беше вкаран в ремаркето от двама механици. Грег се покатери в шофьорската кабина, за да се преоблече и вземе душ в миниатюрната баня зад седалката. Механиците се върнаха в улея, за да си вземат инструментите. Лили седна на края на ремаркето да чака Грег и залюля крака.

 

 

Пет минути по-късно той се качи на ремаркето с мокра от душа коса.

— Остави я да почине, скъпи. — Лили скочи и тръгна опипом в тъмнината напоена с бензин, знаейки много добре, че Грег не би могъл да мине покрай „Спиър“-а, без да му се прииска да вдигне капака и да побърника нещо. Не забеляза развълнувания блясък в очите му и как прибързано дръпна лоста и затвори задните врати на ремаркето.

— Грег, не си играй. Тъмно е. — Лили ядосано затърси път в тъмното, горещо ремарке. Ръцете му я хванаха. Той я целуна силно, а после я издърпа нагоре по стълбата към шофьорското легло над седалката.

— Престани, Грег. Освен това тук е дяволски горещо.

— Не мога. Искам те сега. — Той я целуна по-силно и смъкна бялата й ленена риза, под която Лили нямаше нищо. Обикновено й се повдигаше от вонята на масло и бензин, но сега тя й се струваше еротична. От тялото на Грег се лееше пот и когато плътта им се срещна, Лили усети, че в нея се надига гореща вълна от удоволствие.

— Какво те прихвана? — промърмори Лили.

— Победата. Това наистина ме побърква.

 

 

— Каква чудесна гледка! — Пейган скочи върху парапета в двореца на Абдула на френската Ривиера и махна към хълмовете, покрити с лавандула. Широката й червена памучна рокля се вееше зад нея като знаме на вятъра. Тя се обърна към Максин:

— Не си ли доволна, че дойде? Кой би си помислил през всичките тези години в Гщаад, че днес все още ще бъдем приятелки?

Максин сви рамене.

— Може би нямаше да сме вече приятелки, ако живеехме една до друга и си бъркахме в джобовете. Факт е, че не сме достатъчно близо, за да искаме по-гол яма близост или подкрепа, отколкото можем — или искаме — да дадем.

— Може би тайната на приятелството е да не бъдеш прекалено голям приятел.

Слязоха от плочника и тръгнаха надолу по натруфеното широко стълбище на разкошния замък, минавайки покрай богато оцветени гоблени, комплекти мавритански ризници и пурпурни завеси от брокат. „Колко жалко“ — помисли си Максин. Гоблените бяха фалшификати от деветнадесети век и им липсваше деликатната окраска, чарът на проядената от плъхове антика.

Пейган се почуди какво ще си помислят слугите, ако се плъзне по перилото.

— Беше лесно да бъдем приятели, когато бяхме в училище и животът ни беше доста еднакъв, но по-късно приятелите тръгват по различни пътища и на някои от тях пише „Вход забранен“ — каза Пейган, вдигна пищното метално забрало на един средновековен шлем и извика: — Ауу!

— Не знам откъде е дизайнерът на Абди — каза Максин, — но е позлатил всичко: от копчетата за лампите до перилата. Всички крака на мебелите имат нокти и като че ли всеки момент ще тръгнат по пода.

— Знаех си, че няма да ти хареса — каза Пейган, когато минаваха покрай една зелена маса от малахит, поръбена с имитация от злато и подпряна с две прекалено тежки златни купидончета. — А по-нататък става още по-лошо.

Максин премълча. Прекосиха салона и излязоха на терасата.

Абдула помаха откъм басейна. „Колко стар изглежда“ — помисли си Максин, забелязвайки сивите коси сред черните му къдрици, както и дълбоките бръчки по челото му.

Вечерта в тъмнината на терасата Абдула придърпа Пейган към себе си и я целуна. Лъхна я на аромата на ванилия от тропическите храсти, на старомодния одеколон, който ползваше Абдула, както и слабата миризма на турските му цигари и ко̀лата от ризата му.

— Взе ли решение, Пейган?

— Трябва ми време да свикна с тази мисъл — нервно отговори тя. — Тревожа се, защото може да бъде много трудно, не само за теб и мен, но и за страната ти… ако не се получи. Чудех се… тоест, мислех си… дали ще имаш нещо против, ако… се сгодим тайно за шест месеца?

Той я пусна толкова рязко, че тя едва не падна зад парапета.

— Тайно! Срамуваш ли се от мен?

Спокойното щастие на Пейган се стопи, стомахът й се сви.

— Не, страхувам се от бъдещето, Абди.

— Не може страхът да ръководи живота ти. Който не рискува, не печели. — Силуетът на разгневения Абдула се очертаваше на фона на синьо-черното небе. — Съжалявам, Пейган, но не мога да се съглася с това.

— Но аз искам да бъда сигурна! — Пейган удари с юмрук по коляното си.

— Никога не можеш да бъдеш сигурна, Пейган — Абдула беше вбесен и тъжен. — Животът е поредица от рискове, Пейган, и ти или отваряш вратата, на която пише „Риск“, или си оставаш завинаги нерешителна.

— Но, Абди, ти искаш толкова много! Искаш целия ми живот.

— Да. Пейган, искам много. Но и давам много. Съжалявам, че не можеш да го приемеш. — И той си тръгна, оставяйки Пейган сама на празната тераса.