Кийт Питърсън
Люк (9)

8.

Не помръдвах. Чукането не спираше. Стоях неподвижен, сякаш изчаквах отново да се събудя. Слабият, но непрекъснат звук продължаваше с пронизващ, отсечен ритъм: туп-туп-туп, туп-туп-туп, туп-туп-туп. Просто стоях вцепенен с хавлия в едната ръка. Помислих си, че моята дъщеря не може да чука така. Не е възможно да се навърта до прозореца в студа. Моето момиче беше покойник. Мъртвите не се връщаха, без значение какви стари дългове имаха да уреждат.

Но тропането не спираше. Поех си въздух, метнах кърпата на ръба на мивката и излязох от банята.

Когато пресякох прага, чукането изведнъж замря. Сепнах се от настъпилата тишина. Бавно се обърнах с лице към прозореца. Навън се спускаше нощ. Бялата мъгла се носеше на повърхността, достигаше до мен и милваше стъклото. Нищо друго. И никой.

Отидох до бюрото. Пакетът ми „Уинстън“ лежеше до пепелника. Вдигнах го, разклатих го и измъкнах една цигара. Пръстите ми трепереха. Поставих я между устните си и запалих клечка кибрит.

Видях пламъка двоен. Единият пред мен, когато повдигнах огънчето към цигарата, а с периферното си зрение — другият, който се отразяваше върху тъмното стъкло на прозореца. Размахах кибритената клечка и тя угасна, но другата светлина все още проблясваше. И отново я забелязах с периферното си зрение.

Бързо вдигнах очи. За секунда пламъкът продължи да трепка. Помислих си, че може да е отражение, но той освети малко кълбо в мъглата на около петнадесет ярда надолу по склона. Забелязах фигура, която се носеше в неговото сияние.

Светлината угасна. Точно както в съня ми, тя изчезна след миг. Но аз видях ясно силуета, който плуваше като мъглата. Това беше човек, облечен в бяло — бели панталони, бяла риза. Бяло лице. Не успях да различа дали беше мъж, или жена.

Докато се взирах, пламъкът проблесна отново. Силуетът бе все още там и се носеше като призрак в мъглата. Присвих очи, за да мога да свикна с тъмнината и да го огледам по-добре. Нищо не успях да различа, защото светлината угасна. И фигурата изчезна.

— Добре — промърморих си. Сърцето ми биеше лудо и го усещах, сякаш се беше качило в гърлото ми. Извадих цигарата от устата си, смачках я грубо в пепелника и се насочих към входната врата.

Бях на първия етаж на хотела. Стаята ми беше последна в сградата, стърчеше навън и образуваше малък ъгъл. Вратата се отваряше директно навън, на покритата с плочи алея, под балконите на втория етаж. В едната посока водеше до хотелската рецепция, а в другата завиваше зад ъгъла, минаваше покрай останалите стаи, продължаваше до оградата и се спускаше под моя прозорец.

Пристъпих навън в мразовитата нощ. Въздухът беше влажен, пропит с мъгла и напоен с миризмата на опадалите есенни листа.

Приближих се до фасадата на хотела. Прилепих се до дървената ламперия на стената и продължих да се крия в сянката на балкона над мен. После свърнах зад ъгъла и замръзнах на място. Беше тихо, а хотелът тъмен. Нощта изглеждаше безжизнена и празна. Шумът на насекомите от гората се чуваше неясно. Мъглата се носеше пред мен, пълна със сенки. Сенките се увеличаваха, отдръпваха и движеха на фона на лунната светлина.

След миг долових стъпки върху изсъхналите листа на склона. Долавях нови и нови, които се отдалечаваха от мен. Насочиха се надолу по склона, към гората.

Последвах ги.

Излязох навън, извън защитата на балкона, в мъглата и тишината. Движех се предпазливо по ската. Не беше стръмен, но усещах листата под краката си гладки и хлъзгави.

Бях на половината път между хотела и гората, когато спрях. Не чувах вече стъпките. Не успявах да видя и хотела зад мен. Не можех да различа гората отпред. Нямаше нищо освен мъглата и тихото шумолене на насекомите около мен.

Светлината блесна отново. Фигурата беше там и сега се появи в края на гората, точно до дърветата, където видях дъщеря си първия път. Стоеше неподвижно и се взираше в мен. Беше приковала поглед и пламъкът се отрази в нейните бездънни черни очи.

Последвах я. Светлината угасна и отново чух стъпките да се отдалечават. Ускорих крачка. Виждах как парата, която излизаше от устата ми, се смесва с мъглата. Усещах хриптенето на белите дробове в гърдите си и чувствах насъбралия се никотин от всичките цигари, които бях изпушил. Почти побягнах.

В следващия момент бях заобиколен от гората. Дърветата се втурваха покрай мен: неясни, смътни, с почти неразгадаеми форми. Склонът стана по-стръмен. Листата се хлъзгаха повече. И изведнъж краката ми се подхлъзнаха, ръцете ми се завъртяха и аз се протегнах, но не успях да хвана нищо. Почти се бях строполил на земята, когато коленете ми се огънаха. Обаче намерих къде да стъпя и запазих равновесие. Застинах на мястото си. Дишах тежко.

И тогава чух стъпките. Отново точно зад мен.

Извърнах глава и съзрях силуета на не повече от десет крачки.

Никой не се помръдна от мястото си.

— Какво искаш? — Чудех се дали гласът ми се чуваше от биенето на сърцето.

Един слаб, писклив глас ми отговори. Помислих си, че е на жена, след това на мъж, а накрая на момче.

Гласът заговори:

— Искам да ви покажа, господин Уелс… Искам да ви покажа, че Смъртта е в тези гори.

И с това фигурата изчезна обратно в тъмнината. Скри се, сякаш се изпари и се загуби. Втурнах се след нея. Протегнах ръка, но не докоснах нищо. Беше изчезнала.

Сега се движех бавно в мрака. Не чувах никакви стъпки. Не виждах никакво движение освен слабото подмятане на ръка на отдалечаващата се фигура. Бях само на няколко крачки от силуета, но ми се изплъзна. Вдигнах ръце, не вярвайки на това, което се случи. И ги замятах напред-назад в разлюлените клони.

Пръстите ми докоснаха нещо, нещо, което беше мъртво.

Веднага разбрах, че е безжизнено. Почувствах подпухналото му тяло. Ръката ми се отдръпна. Чух скърцащ звук. Едно изкривено, странно тяло се люлееше в мъглата. Висеше на въже и се клатеше от клона на дървото. То се отдалечи бавно и потъна в мъглата. Завъртя се и се залюля обратно към мен. Тогава успях да го видя.

Беше училищното куче Сош.