Кийт Питърсън
Люк (31)

30.

Изкрещях като дявол. Уплаших се. Силно дръпнах крака си назад. Ръката изникна от гроба до мен. Сграбчи ме. Ритах отчаяно. Отново изтеглих силно крака си и този път успях да го освободя. С такава сила се дръпнах назад, че залитнах. Пръстите ми се подпряха върху студения хлъзгав камък над съседния гроб. Вкопчих се в него и го стиснах здраво.

Вцепених се от страх. Втренчих се и тогава зърнах втора ръка да се показва от земята, която започна да дращи върху пръста. Мозъкът ми крещеше. Това е той! Това е той! Борех се да възвърна разума си.

Взирах се в тъмнината. Двете ръце дращеха върху калта и се опитваха да се измъкнат отгоре. Изникна и една глава. Исках да избягам, да се изплъзна от дявола. Но желанието за битка ме възпря. Каквото и да е това, казах си аз, може да е само човек. Само хора има на този свят.

И това беше човек. Живо същество. Вече цялата глава се беше показала над земята. Появи се бялото уплашено младо лице на Крис Томас.

Той се мъчеше да се измъкне на повърхността.

— Подай ми ръка, за бога. Ще ми дадеш ли ръка, Уелс — извика той.

Трябваше да минат още няколко секунди, за да осъзная какво виждам. Но всичко, което направих, беше да прогоня страха. От мястото, където стоях, почти изведнъж, светкавично се протегнах и го сграбчих за ревера.

— Ще ти дам ръка, проклетнико — изкрещях аз. Измъкнах го грубо от трапа. Беше се скрил в тревата, в някаква дупка, но вече знаех какво представлява: друг изход на подземна варовикова пещера, която се спускаше под земята.

Издърпах хлапака. Може би беше успял да стъпи на крака, но най-вероятно го държах няколко инча над земята. Не си спомням.

— Ти! — изръмжах в лицето му. — Какво, по дяволите, става с теб?

Изкривеното хилещо се идиотско момчешко лице ме пронизваше с поглед.

— Ух… — изпъшка той.

— Слушай, изчадие такова — изкрещях аз. — Бях измъкнат от леглото, за да открия мъртво куче, което беше закачено на клон. Бях нападнат на пътя и стреляха по мен. Репутацията ми е унищожена и тялото ми ме боли навсякъде. В ужасно лошо настроение съм, затова започвай да говориш, преди, за доброто на всички, да съм те мушнал обратно в гроба.

— Аз… Аз… Аз… — пелтечеше Крис Томас.

— Негодник! — процедих, повдигнах го и го залюлях над гроба.

— Оу! По дяволите, Уелс! — крещеше той.

— Къде е той!

— Кой…

— Онзи с маската на череп. Долу в пещерата ли е?

Очите му се бяха ококорили от страх.

— Нямам… — Разтърсих го и пак го блъснах в надгробната плоча. Той изпищя: — Ооох!

— Защо уби кучето, чудовище?

— Не съм — хлипаше той. — Заклевам се.

Отново го ударих.

— О, търпението ми се изчерпа, приятел. Онази нощ слязох долу в пещерите и там открих изпепелена хартия. Същата като онази от скицника, върху който Мичел е рисувала картините си. Помислих, че принадлежи на Джанет Теър, но сега съм сигурен, че Мичел ти го е дала.

Томас не преставаше да ридае. Лицето му се беше изкривило от ужас. Издаваше писъци, плачеше силно. Стоеше вкаменен пред мен. Ръцете ми все още здраво стискаха ревера му. Пуснах го на земята. Той се строполи до гроба и високо заплака.

— Ти ли я уби? — изкрещях аз, но вече знаех отговора.

Томас клатеше глава и ридаеше.

— Не — отговори той.

— Знаеш ли кой го е направил?

Избърса носа си с ръкав.

— Смъртта — изхлипа той.

— Крис. — Нуждаех се от малко време, за да се успокоя. Беше ми причерняло от гняв, бях толкова разярен, че можех да го ритна в главата.

Поставих ръце върху бедрата си и поех няколко пъти дълбоко въздух. Направих стъпка-две вдясно от него, обърнах се и закрачих вляво. След това застанах пред момчето и го погледнах. Цялото му тяло се тресеше. Опитваше се да се изправи, но главата му все още се опираше в камъка.

— Гледаш прекалено много филми на ужасите — казах толкова спокойно, колкото успях.

Той кимна и подсмръкна.

— Знам — отговори намусено Крис.

— Имаш ли родители, някой близък?

— Само майка, която работи през нощта.

— Добре. — Размахах заплашително пръст пред лицето му. — Спри да плачеш.

— Не съм я убил аз — изхлипа той. — Аз я обичах. Той го направи.

— Смъртта.

Крис отново кимна.

— Добре, добре. — Бръкнах в джоба и извадих цигара. Запалих я. Рязко отместих поглед от ярката светлина на пламъка. Трудно погълнах дима. Най-малкото, помислих си, ако ме убие сега, няма да е необходимо да изкачвам хълма.

— Нека да чуя всичко — казах аз.

Крис продължаваше да подсмърча, бършеше носа си и се опитваше да се надигне от гроба. Слушах жалните му хлипания, докато се мъчеше да се овладее. После заговори:

— Видях го. Забелязах го как се крие зад дърветата и ни наблюдава — мен и Мичел — когато разговаряхме в мазето на срутената хижа. Последните два дни усетих нещо, взирах се в гората и го забелязах да стои там. Ние разговаряхме много за смъртта. През цялото време. Знаех си, че Смъртта ще дойде да ни вземе.

Изсумтях. Издишах дима.

— Не смъртта — троснато отвърнах аз. — Човек. Човек с маска на череп. — Но изведнъж мисълта за лицето, което зърнах близо до къщата на Джанет Теър, ме накара да потръпна. Страшен образ за момче с толкова развинтена фантазия като Крис.

Той обгърна с ръце главата си и се завайка.

— О, господи, не знам. Не знам — пророни тихо и заплака. — Така ми каза и Мичел. Тя ми обясни, че е някой с маска. И после умря. След една седмица тя беше мъртва. Вече нищо не знам.

— Добре, добре — успокоих го аз. — Какво се случи тогава?

— Когато… когато тя си отиде… аз започнах да го търся… в гората. Всеки ден. Аз исках… исках да ме вземе и мен.

— О, страхотно.

— Но той не се появи, не беше там. Той не… — Вдигна ръце и скри лицето си в шепи. — Толкова съм объркан. Нищо не разбирам.

Въздъхнах. Чувствах се виновен.

— Добре, синко — успокоих го аз. — Ще го открием.

— Това си помислих, когато влезе в залата и господин Бранд те представи на всички, ти изглеждаше… Не знам, изглеждаше, сякаш знаеше… за смъртта… ти изглеждаше… като че ли ще успееш да го откриеш.

— Затова ти излезе през нощта и се качи до хотела, в който бях отседнал, за да ме видиш.

Той кимна с глава.

— Минах през пещерите, защото не исках да ме открие в последната минута. — Чувах го как си поема дълбоко въздух. Забелязвах как трепери. — Но той се появи. Излязох… излязох от пещерата и го видях. Той беше… държеше Сош. Училищното куче. То беше мъртво, носеше го на ръце и той…

Крис продължи да разказва. В главата ми се блъскаха противоречиви мисли. Почувствах как стомахът ми се свива. Тогава за първи път го зърнах: човекът, който Крис наричаше Смъртта. И това, което видях, ме уплаши. Видях отблясъка на един умопобъркан мозък. Като Крис, той трябва да е чул за мен. Като Крис, той е трябвало да ми съобщи нещо. Може би обесването на кучето е било шега или предупреждение. Но аз усещах, че не е: това беше изповед. Дали наистина беше убил Мичел или не, можех само да гадая, но той беше някой, който знаеше това. Затова продължаваше да ме преследва. Ако не го правеше, вероятно щях да зарежа тази история. Но съзнанието ми подсказваше друго, че една част от него искаше да го открия, а другата желаеше да съм мъртъв.

— Добре — казах аз, когато Крис млъкна.

— Точно като с Мичел, точно както той постъпи с нея.

— После какво?

— Промъкнах се след него. Беше тъмно. Проследих го, изтичах до стаята ти и те видях през прозореца и аз… аз исках да видиш, да се увериш, че той е истински.

— Защо просто не почука на проклетата врата?

— Не знам… Беше ме страх.

— Добре. Затова ли ме поведе надолу към гората? За да открия кучето и да ми покажеш, че смъртта е там.

Той кимна с глава.

— А какво ще ми кажеш за тази вечер?

Крис вдигна очи към мен, един нещастен поглед, който ме молеше да го проумея. Не знам защо, по дяволите, си мислеше, че аз ще го разбера, но той ми вярваше. Затова се опитвах да схвана думите му.

— Чаках го — продължи той. — Наблюдавах, защото знаех, че той ще се върне при теб. Сигурен бях. Видях го тази нощ как се опитва да разбие вратата ти. После ти се върна. Слязох в пещерата, защото беше по-бърз от теб. Помислих си, че мога да ти помогна. Това е всичко. Опитвах се да ти помогна.

Въздъхнах.

— Опитвал си се да ми помогнеш!

— Провалих всичко.

— Остави това. Съжалявам, че се нахвърлих върху теб. Почти ми причини сърдечен удар. Вече не съм млад, нали разбираш?

Крис се насили да се усмихне.

— Можеш ли да вървиш? — попитах го. Той кимна. — Е, тогава е по-добре да се махаме оттук.

— Имам велосипед — каза той.

— Велосипед?

— Мотопед — уточни Крис. — Ще те закарам.

Бъбреците вече ме боляха.

— Страхотно — извиках аз. — Хайде да се връщаме.