Кийт Питърсън
Люк (28)

27.

Качих се в колата, но не потеглих веднага. Нуждаех се от минута, за да се възстановя. Обществената офанзива ме извади от строя. За кратко време седях в тъмнината и пушех цигара. После взех ключа и го поставих на таблото, но когато се протегнах, вратата на сградата се отвори и хората започнаха да излизат. Задачата за вечерта на добрите хора от долината Грант беше приключена.

Отпуснах се на седалката и ги загледах. Неприятни мисли ми минаваха през ума. Слушах тропането на отварящите се и затварящи се врати, виждах фаровете на колите наоколо, чувах рева на двигателите.

Погледнах нагоре и съзрях Чандлър Бърк. Тя се отдели от другите и закрачи със стремителна походка. Не можех да чуя потропването на ниските й токове върху асфалта, но си представях бързия, силен звук, който те издаваха. Тя стигна до тротоара, сви вдясно и се скри зад ъгъла на сградата.

Запалих двигателя и колата забръмча. Включих новите фарове и те осветиха пътя пред мен. Направих остър завой на мястото, където бях паркирал, и се насочих в обратна посока. Престроих се и последвах потока от коли на улицата.

Завих надясно. Зърнах Чандлър на автобусната спирка на Главната улица. Спомних си, че Крис Томас ми беше казал, че Мичел е хващала автобус до Брентфорд. Натиснах спирачките и се опитах да сваля стъклото. Механизмът се беше повредил при преобръщането на колата на пътя и трябваше да използвам сила, за да го смъкна. Когато успях, Чандлър ме забеляза. Тя ме погледна, след това се заозърта, сякаш търсеше помощ. Накрая свалих стъклото докрай.

— Влизай — извиках аз. — Нека да поговорим.

— Няма за какво да говорим — отвърна тя. Гласът й звучеше точно както си представях звука на токчетата й върху настилката: стържещ, твърд.

— Да, чух речта ти.

Тя се изненада, но бързо се опомни.

— Ако не ме оставиш — сопна се тя, — ще извикам полиция.

— На ченгетата ще им хареса.

— Тогава се махни.

— Мисля, че трябва да ми дадеш шанс да ти обясня — казах аз. — Знам, че умееш да изслушваш.

Това беше точно на място и забелязах, че започна да се колебае. Улучих целта.

— Имам друго обяснение — извиках. — Позволи ми да те закарам до вас. Нека да ти обясня моята версия. Разбрах, че тук автобусите минават рядко.

За няколко секунди тя овладя гнева си и чувството й за справедливост надделя. Както и предполагах, правдата победи.

— Добре — отвърна тя грубо. Пристъпи, протегна се към дръжката и я дръпна. Вратата не се отвори. — Е, отключи я — озъби се тя.

— Не е заключена. Трябва да се е повредила миналата нощ.

Излязох от колата и я изчаках да заобиколи от моята страна. Когато мина покрай мен, тя вдигна глава и вирна нос във въздуха. Усетих аромата на шампоана, който беше напоил косата й. После се наведе, влезе в колата и аз я последвах.

Мушнах се в уличното движение на Главната улица: десетина, петнадесет коли, които все още се оттегляха от съвещателната зала.

— Пътят е около двадесет минути — каза тя превзето. — Ако бях на твое място, щях да започна да говоря.

— Загрижеността ти ме трогна — рекох аз. — Чух достатъчно. Гражданският ти дълг ме накара да се замисля. „Ако е удобно, ще се радвам да помогна като свидетел срещу господин Уелс.“ Благодаря ти много, сестро.

— Не съм ти сестра.

— Благодаря ти, Господи, за помощта — продължих. — Между другото, какво, по дяволите, обърках с теб, лейди? Можеше да ми се обадиш и да ме попиташ. Надявам се, че не е това начинът, по който ръководиш твоя проклет телефон на доверието.

— Държиш се неприлично и ме оскърбяваш — възрази тя.

Не знаех какво да й отговоря, затова пренебрегнах думите й. Тя скръсти ръце пред гърдите си. Карах, без да проговоря. Излязохме от града и свихме по магистралата за Брентфорд.

Беше кристално ясна нощ. Студена, красива. Звездите блестяха силно. Пред мен пътят все още бе открит, нямаше мъгла.

Тайно хвърлих поглед към съкрушения профил на Чандлър. Тя се обърна.

— Какво можеш да ми обясниш? — попита тя и се наведе. — Прочетох статиите ти. Те са жестоки и сензационни. Как можа, Джон?

— Не съм го направил.

— О, какво се опитваш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти кажа, че не съм ги писал аз.

— Но там беше твоето име.

— Направил го е главният ми редактор. Променил е всяка моя дума.

Тя се замисли за секунда, но после се тръшна на седалката и скръсти ръце.

— Въпреки това — измърмори тя.

— Какво?

— Въпреки всичко — не знам. Можеше да направиш така, че да не напишат името ти.

— Никога не съм ги виждал, Чандлър. Прочетох ги във вестника, както всички останали.

Отново се замисли. Пътят стана по-тесен и по-разбит. Градът се отдалечаваше. Забелязваха се по-малко къщи и бяха на по-голямо разстояние една от друга. Скоро от двете ни страни се появи само гора, а пътят започна да се извива и промушва между дърветата.

— Виж — започнах аз.

— Караш много бързо — прекъсна ме Чандлър.

Намалих.

— Тогава защо дойде в църквата? — попита тя. — Защо ми зададе всичките тези въпроси за Мичел.

— Опитвам се да открия дали не е била убита.

Тя се разтрепери от яд.

— Ох!

— Ако не е убийство, главният ми редактор ще отпечата опровержение на трета страница. Ако е била… тогава ние ще знаем истината.

— Никога през живота си не съм чувала толкова глупости наведнъж.

Отново настъпи неловко мълчание. Продължавах да карам по пътя, който лъкатушеше между дърветата. От всички страни беше тъмно. От време на време зад клоните проблясваха златисти светлини от прозорците на къщите.

— Някой се опита да ме убие миналата вечер — промълвих.

Тя бързо извърна глава. Очевидно думите ми я заинтригуваха. Но след това също толкова бързо се извъртя на другата страна.

— Нещо става тук, Чандлър. Три деца са мъртви. Искам да разбера защо.

Продължаваше да мълчи.

Извадих цигара ядосано и я мушнах между пръстите си.

— Не обичам да се пуши — изръмжа тя.

— Димът ще излезе през прозореца.

— Не е полезно за здравето ти. Никотинът ще те убие, ако продължаваш да го правиш.

Хвърлих незапалената цигара през прозореца.

— По дяволите — изругах. — Не съм написал аз статиите, Чандлър. Не ме ли познаваш?

Този път тя продължително ме изгледа. Дори в тъмнината забелязах как блестят очите й. Извърна се на другата страна и се загледа през прозореца. Взираше се навън, без да проговори.

Пътят криволичеше в безоблачната нощ. Силуетите на дърветата се извиваха на фона на ясното небе и звездите блестяха през клоните им. Минахме покрай старата църква, където беше телефонът на доверието. Навлязохме в града. Първо минахме покрай огромни къщи, след това пресякохме старомодния център в английски стил.

— Завий тук — пророни тя тихо.

Отклоних се от главния път. Минавахме покрай улични лампи, които осветяваха малка окосена полянка, зад която видях еднотипни червени тухлени сгради.

Чандлър Бърк посочи една от тях.

— Тази.

Натиснах спирачките и спрях. Без да каже и една дума, тя дръпна рязко дръжката на вратата, но механизмът заяде.

— По дяволите! — чух я как прошепна.

Изведнъж дръжката прещрака, вратата се отвори и тя излезе.

За секунда стоях зад волана и я наблюдавах как се отдалечава. Двигателят на колата не издаваше никакъв звук, а светлините прорязваха нощта.

Изгасих фаровете, после двигателя. Излязох от автомобила и я последвах.

Тръгнах по асфалтираната пътека след нея. Чувах тропота от токовете й пред мен. Тя влезе в сградата, без да се обръща, и остави вратата отворена след себе си. Изчезна от погледа ми. Последвах я и се мушнах през вратата, преди да се хлопне.

Видях я да се изкачва по стълбите. Зърнах полата й, която се вееше покрай перилата на стълбите на втория етаж. Когато стигнах площадката, тя стоеше във фоайето пред входа на апартамента си и се мъчеше да улучи ключалката. Не успяваше. Беше много разстроена. Пристъпих напред и взех ключа от ръката й. Стоеше бледа, неподвижна и намръщена, докато отварях вратата.

Влезе в стаята преди мен и запали лампата. Пристъпих. Озовахме се в еднообразна подредена и безцветна всекидневна. Едноцветни дивани, столове и лавици с подредени книги до белите стени. Избелели картини висяха на тях. Жълто-бялата котка се беше сгушила на канапето. Животното повдигна глава, щом ни забеляза.

— Мяууу — измърка котката, скочи на пода, спусна се напред и се заумилква около глезените на Чандлър.

— Познаваш ли го? — попита тя. Гласът й беше тих, но когато го чух, се разтреперих от вълнение. — Не съм те виждала повече от двадесет години, Джон. Как, за бога, мога да те познавам?

Приближих се до нея. Устните й се присвиха, а ръцете й се вдигнаха отбранително пред тялото, но после се отпуснаха върху палтото й.

— Трябваше да постъпя по този начин, Чандлър. Ти го знаеш.

Злоба пламна в очите й и те заблестяха като въглени в нощта.

— Не знам нищо. Въобще не трябваше да постъпваш така. Ти го знаеш! — Сега вече злобата блестеше зад сълзите й. Не можех да я погледна в очите. Извърнах глава. — Не го прави! — извика тя. — Последният път, когато те видях, направи същото. Обърна ми гръб.

Вперих поглед в пода.

— Бях женен — измърморих.

— За едно жестоко егоистично малко богато момиче, което дори… — Изведнъж тя млъкна. — Ти имаше дъщеря. Нещо твое, път, който…

Вдигнах глава и кимнах.

— Да. Но сега дъщеря ми е мъртва.

— Не е това! — изплака тя. — Въобще не е това. Не е, защото тя е мъртва. — Цялото й тяло се тресеше. — Ти си виновен за всичко. Забелязах го веднага, когато те разпознах в църквата. Лекомислен… опитваш се да не вдигаш поглед от работата си… Мразя това. Защо въобще трябва да го забелязвам? За какво ми е? Защо просто не си отидеш? Аз имам свой собствен…

Пристъпих напред и я целунах. Предполагам, че го направих, за да й докажа, че греши. Може би просто за да й покажа, че все още беше останал живот в мен. Не знам защо постъпих така. Но после нямаше никакво значение. Държах раменете й в ръцете си, а треперещите й пръсти ме милваха по лицето, врата… Притиснах устни до нейните и те се разтвориха, езиците ни се преплетоха. Дори през палтото й чувствах колко топло беше тялото й, същото, което помнех отпреди. Привлякох я по-близо и притиснахме телата си един до друг.

После се отдръпнахме. Вгледахме се в очите си, измъчени и опечалени.

— Много време не сме се виждали — промълвих.

— Да — прошепна тя.

И отново я притиснах в обятията си.