Кийт Питърсън
Люк (20)

19.

В четири и половина бях там, на ъгъла на животинския пазар и улица „Булетхоул“. Мястото представляваше безлюдно кръстовище на два пусти пътя, които се издигаха към хълмовете. Склоновете им бяха покрити с дървета, закриващи хоризонта от всички страни. Паркирах колата, излязох и застанах зад нея. Вторачих се към гората, на североизток, както ми беше казало момчето.

Слънцето беше залязло зад хоризонта. Притъмняваше и оголените дървета едва се забелязваха на синкавата светлина. За краткото време, докато бях в града, есента беше преминала. Дърветата, преди изпъстрени с цветове, сега се бяха оголили и загубили своя блясък. Клоните им се люлееха от вятъра. Свечеряваше се. Мракът бързо се спусна и гората потъна в тъмнина. Сега тя изглеждаше непроходима и мрачна.

Закрачих по едва отъпкана пътека. Наоколо дърветата се сливаха със стръмни склонове. Бързо се задъхах. Непрекъснато вдигах поглед от черноземната почва под краката си към сгъстяващия се наоколо мрак. Не виждах хижата. Не можех да различа почти нищо. Луната все още не беше изгряла, а може би се криеше зад разкъсаните облаци.

Продължих да се изкачвам. Изсъхналите листа шумоляха под краката ми, но тежкото ми дишане заглушаваше техния звук. Проклинах деня, в който започнах да пуша. Върхът се издигаше над мен, високите дървета се открояваха на виолетовото небе.

После се озовах сред тези дървета. Избутвах клоните от лицето си и продължавах да се изкачвам по стръмния склон. Ниско над съседния хълм се показа луната. Имаше пълнолуние. Тогава на сребърната светлина зърнах мазето и забелязах младежа.

Лицето му беше тебеширенобяло на лунната светлина. Черните му дрехи се сливаха с тъмната гора. Спомних си призрака на Смъртта до каменната ограда на къщата на Теър. И отново се разтреперих.

Хижата представляваше рухнала каменна постройка. Момчето стоеше неподвижно, облегнало се с лакът на нея, като човек, заел поза за снимка пред новата си къща. Спуснах се по склона към него.

То не помръдна от мястото си, докато се приближавах. Стоеше там и ме гледаше втренчено. Беше същото момче, което се изправи пред мен в училищния двор. Изражението му не се беше променило и този факт ме обезпокои. Извадих цигара от джоба си и я запалих. Скрих се зад пламъка. Размахах кибритената клечка и издухах дима. Сега се скрих зад завесата от дим.

— Добре — заговорих. — Ти си горски и мистериозен. Аз съм Джон Уелс.

Усмихна се много странно. Наведе глава и отново заговори с тайнствен, шепнещ глас:

— Крис Томас — беше всичко, което каза.

— Добре, Крис. Хайде да се разберем.

Очите му заблестяха. Изглежда, намираше всичко това за много вълнуващо.

— Тя идваше тук… до мазето — каза той.

— Мичел Теър.

— Да. Тя идваше тук, за да бъде с мен.

Отместих погледа си и се втренчих в малката срутена постройка.

— Искаш да кажеш, че тя е идвала тук след училище.

Той замълча за миг. После рязко кимна с глава и прошепна:

— Да.

— Тя…

— Е, понякога.

— Добре, тя е идвала тук от време на време. Беше твоя приятелка, нали?

Разнесе се остър ужасен смях. Не виждах добре лицето му. То блестеше бяло на лунната светлина и изглеждаше като стелеща се мъгла над черните му дрехи. Продължи да се смее. После си пое дъх и отговори:

— Не. Не наистина. Искам да кажа… е… аз я обичах. Но… всъщност не беше. — Извърна глава. Дори в тъмнината забелязах стеснителния му жест. Пристъпи зад ъгъла и се скри от погледа ми. Последвах го. Беше влязъл вътре. Имаше нисък сводест вход. Наведох глава под трегерния камък и също влязох.

Вече не можех да го видя. Сега всъщност не успявах да различа нищо друго освен луната, която се показваше през малкия отвор, силно олюляващите се клони на дървета отвън и разпалващия се пламък на цигарата ми пред мен.

— Добре — подхванах аз. — Сега си невидим. Разкажи ми.

— Ние не идвахме тук да… Ние идвахме тук да разговаряме.

— Не сте били гаджета?

Усетих как се разтрепери дори в тъмнината.

— Аз я обичах, но тя…

Замълчах и изчаках да заговори, но той не каза нищо.

— Обичала е някой друг?

— Да.

— Кого?

— Смъртта.

Проследих посоката на гласа и го хванах. Той изпищя. Сграбчих якето му и го извъртях към лунната светлина.

— Достатъчно — изръмжах. — Нека да видя лицето ти. Ти ли беше? Там в пещерите? Смъртта в гората? Всичко това? Ти ли беше?

За момент не чувах нищо друго освен учестеното му дишане. Пуснах го и той се сви до вратата. Хвърлих цигарата си на земята и я стъпках с крак. Днес се нахвърлях върху второ дете и не се гордеех много с постъпката си.

Вдигнах поглед.

— Ти ли беше? — попитах, но този път по-спокойно.

— Не. Това беше Смъртта. Тя обичаше Смъртта. Затова идваше тук и работеше на онова място през свободното си време.

— Какво място?

— Телефон на доверието. Този, на който хората се обаждат. Тя обичаше да ги слуша да говорят за това.

— Телефон на доверието ли?

— Да.

— За какво се обаждат? Ако искат да се самоубият ли?

— Да.

— Проверих. Няма такъв в района.

— Тя беше от другата страна на линията.

— Линията ли? — Не бях се сетил за това. — В Кънектикът.

Той кимна.

— В Брентфорд. Веднъж седмично хващаше автобус дотам. Ето къде ходеше, но на никого не каза за това.

— Обаче на теб се довери.

Той се изправи.

— Мичел споделяше всичко с мен — отвърна той гордо.

Въздъхнах, протегнах ръка и го потупах по рамото.

— Съжалявам — промълвих аз.

Заговори неуверено:

— Понякога… не си добре, нали? Полудяваш или си пиян-залян…

— Да. Точно така.

— Защото беше убита, нали?

— Може би, до известна степен. Ако е била.

Замисли се. Колебаеше се. Чудех се дали да го заговоря.

Настъпи неловко мълчание, което изведнъж момчето наруши:

— Другите не разбират. Ти разбираш, нали? За Смъртта, за предаността към нея?

Не му отговорих.

— Почти е време за вечеря — казах аз. — Позволи ми да те закарам до вас.

Видях как се разтрепери в тъмнината като елен. Поклати глава, после се извърна и преди да успея да го уловя, изчезна в нощта.